Игрите на Немезида

22. Еймъс

— Докладите към този момент са, че голям астероид е ударил Северна Африка. Оксфордският център в Рабат, на петстотин километра западно от събитието, дава приблизително осем цяло и седемдесет и пет по скалата на Рихтер в епицентъра.

Еймъс се опита пак да се облегне. Неудобна мебел беше. Като начало, представляваше просто скапана лека пластмаса, излята в нужната форма от някаква машина, на която не ѝ се налагаше да седи на стола. Първото му предположение бе, че е проектиран специално да е неудобен и неефикасен, ако се опиташ да удариш някого с него. Освен това го бяха завинтили към пода. Така че на всеки около пет минути той опираше пети в грубия бетон и натискаше, дори без да знае защо го прави. Столът се огъваше леко под натиска, но не ставаше по-удобен и когато Еймъс се откажеше, веднага се връщаше в старата си форма.

— … невиждан от Кракатау насам. Въздушният трафик е сериозно засегнат, тъй като облакът от отломки застрашава както пътническите, така и товарните самолети. За по-подробен анализ на наземната ситуация включваме Киврин Алтюсер в Дакар. Киврин?

На екрана се появи мургава жена в хиджаб с пясъчен цвят. Тя облиза устни, кимна и заговори.

— Ударната вълна връхлетя Дакар преди по-малко от час и властите още оценяват щетите. Моето мнение е, че градът е опустошен. Имаме информация, че много от местните постройки не са оцелели при първоначалния удар. Електрозахранването също е прекъснато. Болниците и центровете за неотложна помощ не могат да насмогнат. Кулите Ел-хашаб се евакуират в същия този момент и има опасения, че северната кула може да е станала нестабилна. Небето… небето тук…

Еймъс се опита да се облегне в стола си, въздъхна и стана. Чакалнята бе празна с изключение на него и една старица в далечния ъгъл, която все кашляше в сгъвката на лакътя си. Мястото не би могло да се нарече голямо. Прозорците гледаха към скучни двеста метра от Северна Каролина, гола земя от входа на сградата до портата на периметъра. Две редици моновлакнеста мрежа преграждаха пътя до бетонна стена, висока два етажа. На всеки ъгъл имаше снайперистки гнезда, а автоматичните оръжия стояха по-неподвижно от дървета. Сградата бе ниска — само един етаж, подаващ се над земята, с административни офиси и голям служебен вход. Повечето от ставащото тук се случваше под земята. Бе тъкмо такова място, каквото Еймъс изобщо не бе очаквал да бъде.

Хубавото беше, че като свърши, щеше да може да си тръгне.

— Други новини: сигналът за помощ от конвоя на марсианския премиер-министър, изглежда, е бил истински. Група неидентифицирани кораби…

Зад него администраторската врата се отвори. Мъжът вътре изглеждаше като сто кила изваяни мускули и освен това ужасно отегчен.

— Кларк!

— Тук! — обади се кашлящата старица и стана. — Аз съм Кларк!

— Насам, госпожо.

Еймъс се почеса по врата и продължи да зяпа двора на затвора. Новинарският канал продължаваше да предава развълнувано за разни случващи се гадости. Еймъс щеше да му обърне повече внимание, ако дълбоко в ума си не пресмяташе как би опитал да се измъкне оттук, ако го тикнат вътре, и къде би умрял при опита си. Все пак от това, което успя да дочуе, изглеждаше, че денят бе добър за журналистите.

— Бъртън!

Той се приближи бавно. Едрият мъж направи справка с ръчния си терминал.

— Вие ли сте Бъртън?

— Днес съм.

— Насам, господине.

Отведе го в една малка стая с още столове, завинтени към пода, а също и маса. Масата поне беше солидна.

— Е, на посещение ли?

— Аха — потвърди Еймъс. — Търся Клариса Мао.

Едрият го изгледа изпод вежди.

— Тук нямаме имена.

Еймъс отвори ръчния си терминал.

— Търся 42-82-4131.

— Благодаря. Ще трябва да предадете всичките си лични вещи, включително всякакви храни и напитки, ръчния си терминал и всички дрехи с повече от седем грама метал. Никакви ципове, ортопедични стелки и така нататък. Докато сте в района на затвора, имате намалени граждански права в съответствие с кодекса на Горман. Копие от кодекса ще ви бъде предоставено при поискване. Желаете ли копие от кодекса?

— Всичко е наред.

— Извинете, господине, трябва да ми отговорите с „да“ или „не“.

— Не.

— Благодаря ви, господине. Докато сте в района на затвора, трябва да изпълнявате нарежданията на всеки надзирател или служител без колебание и без възражения. Това е за ваша собствена безопасност. Ако не се подчините, надзирателите и служителите имат право да използват всякакви средства, които сметнат за необходими, за да осигурят вашата и на другите хора безопасност. Разбирате ли и съгласен ли сте с това?

— Ами да — кимна Еймъс. — Защо не?

Едрият мъж побутна през масата един ръчен терминал и Еймъс натисна палец върху него, докато той снеме отпечатъка му. Един малък индикатор отстрани на формуляра светна в зелено. Мъжът си го взе обратно заедно с терминала и обувките на Еймъс. Пантофите, които му дадоха, бяха от хартия и лепило.

— Добре дошъл в Преизподнята — каза едрият и за първи път се усмихна.

Асансьорът беше от стомана и титан, с ярки лампи на тавана, които трепкаха прекалено бързо, за да е сигурен, че наистина трепкат. Вътре, изглежда, живееха двама пазачи, които се движеха нагоре-надолу с него. Това му се струваше гадна работа. На десетия подземен етаж го пуснаха да излезе и там го чакаше ескорт: сивокоса жена с широко лице, лека броня и пистолет в кобура, който му бе непознат. Нещо избипка два пъти, когато Еймъс пристъпи в коридора, но никой от пазачите не се опита да застреля никого, затова той реши, че така трябва да бъде.

— Насам, господине — посочи жената.

— Да. Добре — отвърна Еймъс.

Звукът от стъпките им ехтеше от твърдия под и таван. Лампите бяха скрити зад метални решетки, така че хвърляха мрежа от сенки върху всичко. Еймъс откри, че свива юмруци, докато мислеше как точно ще трябва да прасне главата на надзирателката в стената, за да ѝ отнеме оръжието. Това бе само навик, нищо повече, но мястото го изкарваше наяве.

— За първи път ли слизате долу? — попита придружителката му.

— Личи ли си?

— Малко.

Някъде нататък по коридора мъжки глас се извиси в рев. Завладя го познато спокойствие. Веждите на жената се повдигнаха и той ѝ се усмихна. В отговор устните ѝ се извиха нагоре, но зад това се криеше нова преценка.

— Всичко ще е наред — каза тя. — Оттук.

Коридорът бе от груб бетон; покрай него се редяха зелено-сиви врати с еднакви прозорчета от дебело зеленикаво стъкло, от което стаите оттатък изглеждаха сякаш са под вода. В първата килия четирима пазачи в същата броня като придружителката на Еймъс натискаха мъж към земята. Старицата от чакалнята се беше свила в ъгъла със затворени очи. Май се молеше. Затворникът — висок, слаб мъж с дълга коса и брада с цвят на желязо — изрева пак. Ръката му се стрелна, по-бързо, отколкото Еймъс можеше да проследи, сграбчи за глезена единия пазач и дръпна. Онзи падна, но двама от другите бяха извадили нещо като остени за добитък. Единият се стовари върху гърба на мъжа, а другият — в основата на черепа му. С една последна ругатня сивобрадият рухна. Падналият пазач се изправи на крака, от носа му шуртеше кръв, а другите го дразнеха. Старицата се отпусна на колене, шавайки с устни. Пое си дълбок, треперлив дъх, а после зави; гласът ѝ звучеше сякаш идва от километри.

Придружителката на Еймъс пренебрегна това, така че и той направи същото.

— Вашата е там. Никаква размяна на предмети, каквито и да са. Ако в някой момент се почувствате застрашен, вдигнете ръка. Ще ви наблюдаваме.

— Благодаря — каза Еймъс.

Преди да я види, Еймъс не осъзнаваше колко му прилича това място на медицинска клиника за хора на основна. Евтина пластмасова болнична койка, стоманена тоалетна на стената, дори без преграда около нея, очукана медицинска система, стенен екран, предаващ сива празнота, и Клариса с три дълги, виещи се пластмасови тръбички, вкарани във вените. Беше по-слаба, отколкото при връщането им от станция Медина, преди тя да стане станция Медина. Лактите бяха по-широки от ръцете ѝ. Очите ѝ изглеждаха огромни върху слабичкото лице.

— Здрасти, Прасковке — поздрави Еймъс и седна на стола до леглото ѝ. — Изглеждаш като лайно на клечка.

Тя му се усмихна.

— Добре дошъл в лудницата. И какво те води в моя малък държавен апартамент?

От другата страна на прозореца минаха двама пазачи, повлекли сивокосия. Клариса проследи погледа на Еймъс и се усмихна.

— Това е Конечек — каза тя. — Доброволец е.

— Защо мислиш така?

— Може да си тръгне, ако иска — обясни тя и вдигна ръка да му покаже тръбичките. — Тук долу всички сме модифицирани. Ако им разреши да му махнат подобренията, могат да го прехвърлят в Ангола или Нюпорт. Не е свобода, но поне ще има небе.

— Не могат ли да ги махнат, без да го питат?

— Неприкосновеността на тялото е записана в конституцията. Конечек е една лоша, много лоша маймуна, но пак ще спечели делото.

— Ами ти? Твоите… сещаш се. Неща?

Клариса наведе глава. От смеха ѝ тръбичките се разтресоха.

— Ако изключим факта, че всеки път, когато ги използвам, после няколко минути повръщам и скимтя, те си имат и други недостатъци. Ако ги извадят, ще остана жива, но ще е още по-неприятно отсега. Изглежда, има причина тези неща да не са в масова употреба.

— Гадост. Май е много кофти за теб.

— Ами освен всичко друго, то означава, че ще стоя тук, докато… ами, докато вече не съм никъде. Вземам си блокиращите вещества всяка сутрин, обядвам в стола, половин час правя упражнения, а след това мога да седя в килията си или в общо помещение с девет други съкилийници в продължение на три часа. После отначало. Справедливо е. Извърших лоши неща.

— Всички онези работи, дето ги дрънкаше проповедничката за изкупление, връщане в правия път…

— Понякога човек не получава изкупление — каза тя и гласът ѝ показваше ясно, че е мислила по въпроса. Бе едновременно уморен и силен. — Не всяко петно може да се отмие. Понякога правиш нещо толкова лошо, че търпиш последиците до края на живота си и отнасяш съжалението си в гроба. Това ти е щастливият край.

— Хм — изсумтя той. — Всъщност мисля, че знам какво имаш предвид.

— Силно се надявам да не знаеш.

— Съжалявам, че не ти пуснах един куршум в главата, когато имах тази възможност.

— Съжалявам, че не знаех достатъчно, за да те помоля. Впрочем, какво те води насам?

— Бях наблизо, за да се сбогувам с част от миналото си, общо взето. Не вярвам някога пак да дойда насам, та си помислих, че ако искам да ти кажа едно здрасти, сега е моментът.

Очите ѝ се наляха със сълзи и тя го хвана за ръката. Контактът бе странен. Пръстите ѝ бяха прекалено тънки и на пипане наподобяваха восък. Но му се струваше грубо да я отблъсне, затова се помъчи да си спомни как се държат хората в такъв интимен момент. Представи си, че е Наоми, и стисна ръката на Клариса.

— Благодаря ти. Че си спомни за мен — рече тя. — Разкажи ми за другите. Какво прави Холдън?

— Уф, мамка му — изпъшка Еймъс. — Какво са ти казали за станалото на Ил?

— Цензорите не ми позволяват да гледам нищо, свързано с него. Нито с теб. Нито пък каквото и да било, свързано с „Мао-Квиковски“, протомолекулата или пръстените. Можело да ми се отрази пагубно.

Еймъс се намести удобно.

— Добре. Та значи, преди известно време се обаждат на капитана…

В продължение на около четирийсет и пет минути, или може би час, той ѝ изложи всичко, случило се, след като „Росинант“ предаде Клариса Мао на властите. Нямаше голям опит в разказването на истории, затова бе сигурен, че не се справя особено добре. Тя обаче попи думите му, както пясъкът попива водата. От време на време медицинската система избибипкваше, реагирайки на ставащото в кръвния ѝ поток.

Очите ѝ започнаха да се затварят, сякаш ще задреме, но пръстите ѝ не изпуснаха неговите. Дишането ѝ също стана по-дълбоко. Той не бе сигурен дали това се дължи на каквото там правеше медицинският автомат с нея, или на нещо друго. Млъкна и тя като че ли не забеляза. Стори му се неуместно да се изниже, без да каже нищо, но и не искаше да я буди само за да се сбогува. Затова поседя малко, взирайки се в нея, защото нямаше какво друго да гледа.

Странното бе, че тя изглеждаше млада. Нямаше бръчки покрай устата и очите. Бузите ѝ не бяха провиснали. Все едно времето, прекарано в затвора, не се броеше. Сякаш тя никога нямаше да остарее, никога нямаше да умре, а щеше да остане тук навеки, копнеейки за смъртта. Това вероятно бе някакъв страничен ефект от гадостите, с които я тъпчеха. Някои видове отравяне на околната среда действаха по същия начин, не че той бе наясно с подробностите. Тя бе убила много хора, но и той също, по един или друг начин. Струваше му се малко странно, че тя остава, а той ще си тръгне. Тя чувстваше угризения за всичко, които е направила. Може би там бе разликата. Съжалението и наказанието бяха двете страни на кармичната монета. Или пък може би просто вселената действаше съвсем наслуки. Конечек не изглеждаше да има много угризения и въпреки това бе затворен.

Еймъс тъкмо се канеше да освободи ръката си, когато завиха алармите. Очите на Клариса се отвориха рязко и тя седна в леглото, съвсем будна и нащрек, без да е дори леко замаяна. Така че може би все пак не беше спала.

— Какво е това? — ахна тя.

— Тъкмо щях да те питам същото.

Тя поклати глава.

— Досега не съм чувала този сигнал.

Стори му се, че сега е подходящият момент да освободи ръката си. Отиде до вратата, но придружителката му вече влизаше. Бе извадила оръжието си, но без да го насочва наникъде.

— Извинете, господине — каза тя и гласът ѝ бе по-тънък отпреди. Беше уплашена. Или може би развълнувана. — В затвора е обявено извънредно положение и е забранено всякакво влизане или излизане. Опасявам се, че трябва да ви помоля да останете тук за момента.

— За колко дълъг момент говорим? — попита той.

— Не ми е известно, господине. Докато отменят извънредното положение.

— Проблем ли има? — обади се Клариса. — Той в опасност ли е?

Това беше добър ход. Никой надзирател не дава пукната пара дали някой затворник е в опасност, затова тя питаше за цивилния. И въпреки това жената нямаше да каже нищо, освен ако не иска.

Оказа се, че иска.

— Преди около три часа метеорит е паднал близо до Мароко — съобщи тя, повишавайки интонацията в края, като че ли задаваше въпрос.

— Гледах нещо за това — вметна Еймъс.

— Как е преминал? — учуди се Клариса.

— Движел се е много, много бързо — отвърна надзирателката. — Бил е ускорен.

— Божичко — ахна Клариса, като че ли някой я бе фраснал в гърдите.

— Някой е запратил метеорит умишлено? — удиви се Еймъс.

— Метеорити. В множествено число — поясни надзирателката. — Друг е паднал преди петнайсетина минути по средата на Атлантика. Предупреждения за цунами и наводнения се носят от Гренландия до шибаната Бразилия.

— Балтимор? — поинтересува се Еймъс.

— Навсякъде. — Очите на жената бяха влажни и неспокойни. Може би я обземаше паника. Може би скръб. Направи жест с пистолета си, но той изглеждаше безсилен. — Докато не се разбере, оставаме под извънредно положение.

— Какво да се разбере? — попита Еймъс.

Отговори му Клариса.

— Дали е последният. Или ударите ще продължат.

В настъпилата тишина те не бяха надзирател, затворник и цивилен. Бяха само трима души в една стая.

Мигът отмина.

— Ще се върна да ви съобщя веднага, щом постъпи нова информация, господине.

Умът на Еймъс прехвърли всички сценарии, които му хрумнаха, и не видя много варианти.

— Хей, чакайте. Знам, че този екран там не е за развлечение и така нататък, но хваща ли новинарските емисии?

— Затворниците получават достъп до тях само в общите помещения.

— Ясно — кимна Еймъс. — Аз обаче не съм затворник, нали?

Жената сведе поглед, после сви рамене. Извади ръчния си терминал, натрака няколко реда текст и празният сив екран оживя. Един блед мъж с широки меки устни бе по средата на репортажа си.

— … не са били засечени от радарите, получаваме доклади за температурна аномалия, която може да има връзка с нападението.

Надзирателката му кимна и затвори вратата. Той не чу звук от заключване, но бе почти сигурен, че се е заключила. Отпусна се на стола си и вдигна крака върху ръба на болничната койка. Клариса се бе привела напред, сплела костеливите си ръце. Картината превключи на някакъв белокос мъж, който говореше разпалено колко важно е да не си правим прибързани изводи.

— Знаеш ли къде е паднал първият? — попита Клариса. — Помниш ли нещо от новините?

— Не слушах внимателно. Май споменаха нещо за Кракатау. Това място ли е?

Клариса затвори очи. Даже пребледня малко.

— Не точно. Това е вулкан, който се е самоунищожил при изригване много, много отдавна. Пратил пепел на осем километра височина. Ударните вълни обиколили планетата седем пъти.

— Но не е в Северна Африка?

— Не — отвърна тя. — Не мога да повярвам, че наистина са го направили. Хвърлят камъни. Искам да кажа, кой би го сторил? Не можем… не можем да заменим Земята.

— Сега вече може и да можем — отбеляза Еймъс. — Там навън има доста планети, които по-рано ги нямаше.

— Не мога да повярвам, че някой би направил това.

— Да, ама го направиха.

Клариса преглътна.

Тук някъде трябваше да има стълби. Сигурно бяха заключени, така че затворниците да не могат да се доберат до тях, но Еймъс бе сигурен, че трябва да има. Отиде до прозорчето към коридора и долепи глава до него. Не можеше да види нищо по коридора и в двете посоки. Да избие с ритник стъклото също изглеждаше невероятно. Не че смяташе да опитва. Просто размишляваше.

На екрана гъбовиден облак се издигна над безбрежно и пусто море. После, докато някакъв женски глас говореше спокойно за мегатонове и разрушителен капацитет, се появи карта с една яркочервена точка в Северна Африка и друга в океана.

Клариса изсъска.

— Да? — отзова се Еймъс.

— Ако са на равни интервали — отбеляза Клариса, — то, ако има следващ удар, ще е наблизо.

— Добре — сви рамене Еймъс. — Но не можем да направим нищо по въпроса.

Пантите също бяха от другата страна на вратата — естествено, че ще са. Това беше шибан затвор. Той цъкна с език. Може би щяха да отменят извънредното положение и да го пуснат да си върви. Може би. Но ако не станеше… Е, това би било глупав начин да умре.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Ами, мисля си, Прасковке, че май останах на тази кална топка с един ден повече, отколкото трябваше.