Игрите на Немезида

13. Холдън

Системите, към които се бе отворила мрежата от портали, бяха пръснати почти сигурно из галактиката Млечния път. Картографите още изясняваха точното им местонахождение, но първоначалните данни сочеха, че някои от системите са на десетки хиляди светлинни години от Земята и има нещо определено странно във времето и мястото. Когато човек се сблъска с такива невъобразими разстояния, лесно може да забрави колко огромно е пространството дори в една слънчева система. Докато не се опита да намери нещо в него.

По закон всеки пътуващ нанякъде космически кораб трябваше да подаде летателен план и да има работещ идентификатор. Това правеше проследяването на движещи се кораби сравнително лесно. А при идентификатор, който излъчва сигнал, за да знаеш накъде да насочиш телескопа си, един активен двигател можеше да бъде видян от другия край на Слънчевата система. Корабите обаче изключваха захранването, когато са на док за ремонтни работи, така че от мрежата непрекъснато изчезваха опознавателни сигнали. Някои кораби се изваждаха от употреба, така че един идентификатор можеше да спре и никога да не поднови предаването по съвсем законни причини. Новите кораби се появяваха със съвсем нови имена, а продадените регистрираха промени в имената. Някои бяха сглобявани от отпадъчни части, други — в корабостроителници, трети бяха спасявани. И всичко това ставаше на площ от ето квинтилиона квадратни километра космос, плюс-минус някой квадрилион. И това само ако пренебрегнеш факта, че споменатото пространство имаше и трето измерение.

И така, седемнайсет кораба бяха изчезнали през пръстеновите портали и ако Холдън бе прав, вероятно се бяха върнали в родната система под нови имена. На теория имаше как да се добере до желаната информация, но освен ако не искаше да прекара няколкостотин живота в пресяване на сурови данни, щеше да му е нужна помощ.

По-конкретно, имаше нужда от компютър, който да прерови множество огромни бази данни за нови кораби, извадени от употреба кораби, продадени кораби, ремонтирани кораби и загубени кораби, търсейки несъответствия. Даже с много добър компютър и много умен сортиращ софтуер никой програмист не би нарекъл това лесна работа.

А за нещастие, най-добрият софтуерен инженер, когото Холдън познаваше, бе отлетял в неизвестна посока и не отговаряше на съобщенията му. Той не притежаваше уменията да го направи сам, нито времето да ги усвои, нито екипаж, който да свърши това вместо него. Имаше обаче пари.

След края на смяната си по ремонта на „Роси“ с хората на Сакай Холдън се обади пак на Фред.

— Хей, Фред, имам софтуерен проблем. Може ли да наема някого от програмистите ти за една краткосрочна задача?

— Корабът ти се нуждае от ъпдейт? — попита Фред. — Или е нещо, което ще ме вбеси?

— Нещо, което ще те вбеси. Та значи, кой е на разположение да напише един скрипт по поръчка?

Пола Гутиерес имаше длъгнестото тяло и леко уголемената глава на човек, израснал при ниска гравитация. Усмивката ѝ бе остра и професионална. Тя беше софтуерен инженер на свободна практика и преди пет години бе приела шестмесечен договор като консултант на Тихо, а после просто бе останала на станцията, поемайки от време на време някаква работа. Лицето ѝ изпълваше екрана на ръчния терминал на Холдън с тъмни рошави вежди и ослепително бели зъби.

— Ето какво искам и го искам възможно най-бързо — каза Холдън, след като изложи изискванията си. — Може ли да стане?

— И още как — отвърна Пола. — Тихо пази местни копия на всички бази данни за движенията на корабите, така че дори не трябва да се мъчим с времевото забавяне. Обаче бързината ще ти струва скъпо.

— Колко скъпо?

— Хиляда и петстотин на час, при минимум десет часа. Да знаеш предварително, че не обсъждам тарифата и не правя отстъпки.

— Множко ми звучи — отбеляза Холдън.

— Това е, защото съм те сгащила натясно и ще те изцедя докрай.

— Добре, и кога ще започна да получавам резултатите.

Пола повдигна вежди, после сведе очи към нещо извън обсега на камерата.

— Да речем, след двайсет часа. Искаш ли да сортирам данните, или да ти ги подавам както дойдат?

— Пращай ми ги направо, ако обичаш. Няма ли да попиташ за какво ми трябват?

Пола се засмя.

— Никога не питам.

Моника беше наела малък апартамент на нивото за гости на Тихо. Той бе скъп, но за изненада на Холдън не по-хубав от служебните квартири, заделени от Фред за екипажа му. Не много компании се отнасяха към своите хора също толкова добре, колкото към гостите. Но любезността повеляваше да се държи сякаш апартаментът е нещо специално, за да не съжалява Моника за дадените пари, така че той издаваше удивени възклицания, докато оглеждаше просторните стаи и качествените мебели.

— Е, какво каза Фред? — попита Моника, когато Холдън седна на масата за хранене и отпи от приготвения от нея чай.

— Честно казано, той не смята, че има на какво да се опрем.

— Имам предвид относно използването на протомолекулната проба, за да опитаме да се свържем с детектив Милър.

— Мда — изсумтя Холдън, остави чая си на масата и го избута настрани. Първата глътка бе опарила езика му и сега бе изтръпнал. — Споменах го, но само за да му дам да разбере, че има изтичане на информация. Това винаги е било извън плановете като разследващо средство. Никой няма да пусне тази гадост от бутилката в скоро време.

— Тоест ми казваш, че си губя времето тук.

— Не — възрази Холдън. — В никакъв случай. Мисля, че тази работа с изчезналите кораби е истинска. Просто не смятам, че е извънземен заговор. Много по-вероятно е да е свързана с онова радикално крило на СВП. Заел съм се да проверя нещата, ако имаш желание да разнищиш тази история.

Моника завъртя терминала си върху масата, вече загубила търпение заради смяната на темата.

— Аз си създадох име с историята на „Бегемот“. Извънземни, червееви портали и протомолекулен призрак, който разговаря само с най-известния човек в Слънчевата система. Не мисля, че мога да последвам това с материал на тема „Хората още се държат гадно един с друг“. Липсва му размах.

— Всъщност, наистина ли искаш да откриеш онези липсващи кораби? Или просто търсиш нова порция извънземни чудесии, които да те направят още по-известна?

— Това звучи ужасно осъдително от устата на човек, който е успял да се навре във всяка важна новина през последните шест години.

— Ох — изпъшка Холдън, после остави неловкото мълчание да се проточи малко. Моника продължи да върти терминала си, но без да го гледа в очите.

— Извинявай — рече накрая.

— Няма нищо. Виж, в момента преживявам нещо като криза на празното любовно гнезденце и съм малко изнервен. Ето защо търся да се заловя с нещо. Ще открия онези липсващи кораби. Вероятно няма да е извънземен заговор, но така или иначе ще го направя. Искаш ли да ми помогнеш?

— Честно казано, не съм сигурна какво да мисля. Надявах се просто да попитам всезнаещите извънземни. Знаеш ли колко е голям космосът?

— Мислил съм по въпроса — каза Холдън. — Имам план. Говорих с Фред за възможността да е СВП, но тази идея не му харесва, затова я отхвърли моментално. Все пак, това ме наведе на една мисъл. СВП няма току-така да прахоса един куп кораби. Поясните не разсъждават по този начин. Те рециклират всичко.

— Е, и?

— Ами, как откриваш заграбени от пирати кораби? Главен инженер Сакай предложи вместо да търся липсващите, да търся новопоявилите се.

— Сакай е предложил…

— Това е един човек, който работи по ремонта на „Роси“. Но както и да е, идеята ми се стори страхотна, затова наех местен компютърен специалист да напише скрипт за пресяване на бази данни, който да открие всички нови имена на кораби, появили се в регистрите, и да се опита да проследи произхода им.

— Компютърен специалист?

— Програмист на свободна практика. Или както там се нарича тази работа, но вече всеки момент ще започна да получавам поток от данни, който включва всички загадъчно появили се кораби. Сред тях би трябвало да са и нашите седемнайсет изчезнали. Така поне числото ще е по-малко от, сещаш се, всички кораби.

Моника стана и се отдалечи на няколко крачки, без да обели и дума. Холдън подухна чая си и зачака. Когато тя най-сетне се обърна пак към него, на лицето ѝ бе изписано грижливо овладяно неверие.

— Забъркал си в тази работа Фред Джонсън, някакъв инженер тук на Тихо и шибан хакер? Толкова ли си тъп?

Холдън въздъхна и стана.

— За първи път чух за това от теб, така че ще ти окажа любезността да те уведомя накъде върви разследването…

— А сега си тръгваш? — Неверието върху лицето на Моника се усили.

— Ами, странен съм си аз. Не се смятам за длъжен да търпя човек, на когото се опитвам да помогна, да ме нарича тъп.

Моника вдигна ръце в умиротворителен жест, който Холдън подозираше, че не е искрен.

— Извинявай — каза тя, — но ти току-що въвлече нови трима души, единият от които е най-високопоставеният член на СВП, в моето… нашето разследване. Какво, по дяволите, те накара да си помислиш, че това е добра идея?

— Познаваш ме — отвърна Холдън. Не седна обратно, но и не тръгна право към вратата. — Не съм от хората, които крият разни неща. Не мисля, че Фред е лошият, но дори да е, реакцията му на нашите издирвания ще ни разкрие нещо. Секретността е благодатната почва, в която избуяват всякакви конспиративни гадости. Повярвай ми. На хлебарките не им харесва, когато почнеш да ги осветяваш с фенерче.

— Ами ако решат да се отърват от човека с фенерчето?

— Е — рече Холдън с широка усмивка, — това също ще бъде интересно. Няма да са първите опитали се, а аз още съм тук.

На другия ден започнаха да пристигат данните от програмата на Пола. Той нареди на терминала си да ѝ прехвърли остатъка от възнаграждението и се зае да преглежда списъка.

Около Земята и Марс се появяваха много нови кораби, но това можеше да се очаква. Корабостроителниците бълваха нови и преоборудвани съдове с бързината, с която смогваха механиците и инженерите. Всеки с поне малко пари се отправяше към пръстеновите портали и световете отвъд тях, а повечето хора, на които им харесваше да живеят на планети и вече бяха физически приспособени за това, идваха от двата вътрешни свята. Много малка част от тези кораби имаха бели петна в записите си, които програмата на Пола да маркира, но един кратък преглед бе достатъчен на Холдън, за да стигне до извода, че отбелязаните кораби са предимно грешки в документацията, а не пиратство.

Имаше също известен брой подозрителни нови кораби в Пояса. Тези бяха по-интересни. Ако СВП крадеше кораби, то логичното място да ги скрие бе в район, гъмжащ от кораби и други метални тела. Холдън започна да преглежда списъка на Пояса кораб по кораб.

„Гозериан“ се бе появил от нищото в доковете на рафинерията на Палада в точния времеви отрязък. В документите бе записан като прехвърлен по наследство, но не ставаше много ясно кой е умрял и каква е връзката на новия собственик със стария. Холдън предполагаше, че отговорите са съответно „човекът, който го е притежавал по-рано“ и „човекът, който го е убил, за да го присвои“. Документите за прехвърляне на собствеността бяха толкова непълни, та бе почти сигурно, че става дума за пиратство, но „Гозериан“ бе записан като лек миньорски кораб без ъпстейнов двигател. Скален скачач. Документацията на Палада потвърждаваше това, а едно търсене в списъка на седемнайсетте изчезнали не откри кораб, който да съответства на описанието му. Никой нямаше да тръгне по целия този път до границите на Слънчевата система и оттам до някой нов свят без ъпстейнов двигател. Имаше далеч по-удобни места, където да умреш от старост.

Холдън отхвърли „Гозериан“ и мина на следващия. Докато прегледа целия първоначален списък на Пола, беше станало три сутринта по времето на Тихо, а смяната му на „Роси“ започваше в осем, затова той дремна няколко часа и прекара една гадна сутрин, мъчейки се да проследи кабелите на маневрените двигатели с размътен от безсъние ум.

Когато смяната му свърши, можеше да мисли само за кратка вечеря и дълъг сън, но потокът данни от Пола го чакаше с близо петдесет нови кораба. Затова той си взе кутийка спагети на път за вкъщи и прекара остатъка от вечерта в преглеждане на списъка.

„Миши пай“ бе товарен кораб за транспорт на газ и не съвпадаше с никой от липсващите. „Венто“ се бе появил преди времевия период, който го интересуваше, и едно запитване до последния посетен от него порт потвърди, че датите са верни. „Богохулният шегаджия“ бе записан като снабден с ъпстейнов двигател, но една проверка на служебната му история показа, че двигателят му от години е извън строя. Сега някой го използваше като совалка за къси разстояния.

И така, той продължи да преглежда имената. По едно време терминалът му издаде сигнал за пристигнало съобщение. Обаждаше се Еймъс със загадъчното: „Посетих гроба на приятелката си. Всичко мина добре, но имам да свърша още това-онова. Ще се чуем пак“. Холдън преглътна още една хапка от спагетите, които отдавна бяха изстинали и сега приличаха на земни червеи. Зачуди се как е могъл Милър да си вади прехраната с такова нещо. Бе шокиращо да осъзнае каква голяма част от разследването се състои просто от бачкаторство. Преглеждане на безкрайни списъци в търсене на едно-единствено нещо, което не съвпада. Разговори с всеки възможен свидетел, отново и отново. Търкане на паветата, както биха се изразили детективите от нео-ноар филмите на Алекс.

Тъкмо мисълта за Алекс размърда паметта му и той се върна по списъка, докато не намери един кораб, обозначен като „По Кант“. Последното му местоположение бе отбелязано като Унгария 434. Астероид с високо албедо от групата Унгария, която се намираше сравнително близо до орбитата на Марс, но под голям ъгъл спрямо еклиптиката. Марсианският летателен контрол бе уловил сигнал от „По Кант“, а скоро след това го бе загубил. Бяха отбелязали кораба като липсващ.

Но преди тази единствена краткосрочна поява „По Кант“ като че ли не съществуваше в никакви други архиви. Холдън не можа да открие никакво описание на типа на корпуса или двигателя му. Нито пък да издири някаква информация за собственика му. Прехвърли го в списъка кораби, които да прегледа по-късно, но в ума му се въртеше нещо за Марс и вътрешния Пояс, което не му даваше мира.

Астероидната група Унгария не беше най-лошото място да скриеш нещо. Унгария 434 имаше диаметър около двайсет километра. Предостатъчно маса, за да скрие кораби от радара, а високото албедо на групата би объркало резултатите на всеки, който търси кораби с телескоп. Местоположението ѝ също бе интригуващо. Ако радикалите на СВП събираха кораби за пиратски нападения над колонистите, вътрешният Пояс не бе лоша база. А и неотдавна бяха предприели нападение срещу Земята. Неуспехът му не означаваше, че не планират още. Куп крадени кораби, скрити във вътрешния пръстен, бяха тъкмо подходящата първа стъпка за нов опит.

Астероидите Унгария се намираха далеч от сегашната позиция на Тихо, а и Холдън нямаше кораб. Но бяха доста близо до Марс, където бе Алекс. Ако имаше достъп до кораб, не би му отнело много време да отскочи да хвърли едно око. Да види дали „По Кант“ още е там, долепен към астероида, с изключено захранване. Ами ако той съвпадаше с някой от липсващите кораби на Моника? Виж, това би било нещо интересно, с което да отиде при Фред.

Холдън остави терминала си на масата, нагласи го така, че да улавя лицето му, и започна:

— Здрасти, Алекс. Надявам се, че при теб нещата вървят добре и с Боби всичко е наред. Знаеш ли какво, заех се да проверя тази работа с липсващите кораби. И попаднах на нещо подозрително на Унгария 434. Случайно да имаш достъп до кораб? Ако трябва да наемеш някой, чувствай се свободен да изтеглиш сумата от сметката ми. Бих искал да отидеш да провериш дали кораб на име „По Кант“ стои там притаен и изключен. Прилагам към това съобщение характеристиките на опознавателния му код.

Той сложи в един файл цялата налична информация за „По“ и последното му местоположение според архивите на марсианския контрол. Не беше кой знае какво и му се струваше, че малко се изсилва, но пък Алекс щеше хареса полета, а и Холдън бе готов да плати сметката, затова не се чувстваше прекалено гузен, че го моли за услуга.

Беше почти сигурен, че приливът на енергия, обзел го от постигнатия напредък, ще е краткотраен, но му се искаше да сподели успеха си и се чувстваше съвсем буден, затова се обади на Моника. Включи се гласовата ѝ поща. Той ѝ остави съобщение да му се обади, излапа остатъка от студените гнусни спагети и моментално заспа на кушетката.

На следващата сутрин Холдън не бе включен в графика за работа по „Роси“, а Моника не му бе върнала обаждането, затова той я потърси пак. Нямаше отговор. На път за закуска се отби до апартамента ѝ, но тя не беше там. Вярно, че му бе малко сърдита, но Холдън не мислеше, че би зарязала цялата история с липсващите кораби, без да му каже и дума. Той набра друг номер.

— Охрана на Тихо — обади се млад мъжки глас.

— Здравейте, тук е Джим Холдън. Искам да проверя за една гостуваща журналистка, Моника Стюарт. Тя напуснала ли е станцията?

— Секунда само. Не. Според записите още е тук. Апартаментът ѝ е…

— Ами, всъщност, в момента се намирам пред апартамента ѝ и тя не отговаря нито тук, нито на ръчния си терминал.

— Моите данни сочат, че терминалът ѝ не се е свързвал с мрежата на Тихо от вчера сутринта.

— Ха — възкликна Холдън и се намръщи срещу вратата ѝ. Тишината от другата страна бе започнала да му се струва злокобна. „Ами ако решат да се отърват от човека с фенерчето?“ Той не бе единственият, който отговаряше на това описание. — Значи повече от ден не е платила дори за един сандвич. Това не ми харесва.

— Искате ли да пратя екип?

— Да, моля.

Докато пристигне екипът по сигурността и отвори вратата на апартамента на Моника, Холдън вече очакваше най-лошото. Не остана разочарован. Стаите бяха методично претърсени. Дрехите и личните вещи на Моника бяха разпилени по пода. Ръчният терминал, който използваше за интервютата си, бе стъпкан от нечия пета, но екранът все пак затрепка, когато Холдън го докосна. Екипът не намери следи от кръв, което бе кажи-речи единственият положителен признак.

Докато охранителите довършваха събирането на улики, Холдън се обади на Фред.

— Аз съм — каза той веднага щом шефът на СВП отговори. — Имаш по-голям проблем от радикалите на Медина.

— Наистина ли? — попита уморено Фред. — И какъв е той?

— Те са тук, на Тихо.