Игрите на Немезида

7. Еймъс

Космодрумът бе построен на километър извън Ловъл Сити преди около век. Сега представляваше географското сърце на най-големия лунен метрополис, макар че от космоса това не си личеше. На Луната имаше много малко истински куполи. Постоянният дъжд от микрометеори ги превръщаше в наслуки задействащи се отвори за изпускане на атмосфера. Затова, докато совалката се снижаваше, единствените видими признаци за града бяха изходите към повърхността тук-таме и самият космодрум. Доковете не бяха оригиналните, но въпреки това ужасно стари. Някога палубите са били изцяло бели, но сега сиви пътеки показваха откъде години наред са минавали ботуши и коли. Над дългата зала се извисяваше профсъюзният офис с лекьосани прозорчета, а във въздуха витаеше барутният мирис на лунен прах.

Изнудвачите се появиха вкупом в зоната за слизане, за да проводят Еймъс с втренчени погледи, докато напускаше кораба. Той се усмихна и им помаха. Гледаше да държи Рико, Джиянгуо и Уенди близо до себе си, докато не излязоха от дългия летищен терминал.

— Hermano — каза Рико и стисна ръката на Еймъс. — Накъде отиваш сега?

— Надолу в кладенеца — отвърна Еймъс. — Грижете се за малката. И успех с новата работа.

Джиянгуо притисна Уенди към себе си.

— Ще се грижим. Xie xie usted ha hecho.

Рико и Джиянгуо го гледаха, сякаш очакваха още нещо, но Еймъс нямаше какво повече да каже, затова се обърна и тръгна към терминала за планетарни полети. Чакалнята се помещаваше в голям фалшив купол, направен да впечатлява туристите. Цялото нещо се намираше под земята, но масивната зала бе покрита от пода до тавана с видеоекрани със свръхвисока разделителна способност, които показваха гледката навън. Хълмовете и кратерите на лунната повърхност се простираха във всички посоки, но най-голямо внимание привличаше синьо-зеленият полукръг, увиснал в небето. От това разстояние бе красив. Градовете се виждаха само като мигащи светулки на тъмната страна. Там, където слънцето огряваше Земята, почти нищо сътворено от човека не можеше да се види от лунна орбита. Планетата изглеждаше чиста, неосквернена.

Това бе една красива лъжа.

Май беше вселенски факт, че колкото повече се приближаваш до нещо, толкова по-зле изглежда то. Дори да вземете най-красивия човек в Слънчевата система, при подходящо увеличение ще видите апокалиптичен кратерен пейзаж, бъкащ от ужаси. Това представляваше и Земята. Блестящ скъпоценен камък от космоса, отблизо тя бе опустошена шир, покрита с червеи, които живееха, глозгайки трупа ѝ.

— Един билет за Ню Йорк — каза Еймъс на автоматичното гише.

Спускането до Земята бе достатъчно кратко, за да не се опита никой да го изнудва, което беше хубаво. Самият полет друсаше и предизвикваше гадене, което не бе чак толкова хубаво. Космосът може да бе необятен, изпълнен с радиация вакуум, който ще те убие за миг, ако не внимаваш, но поне нямаше турбуленция. Совалката беше без прозорци, но в предната част на кабината имаше голям екран, който показваше спускането през външни камери. Ню Йорк нарасна от сиво петно до различим градски пейзаж. Космодрумът на изкуствената земна маса южно от остров Стейтън се превърна от сребриста пощенска марка в обширна мрежа от площадки за кацане и изстрелващи установки, заобиколена от Атлантическия океан току край входа на Нюйоркския залив. Корабите с размери на играчки, плацикащи се във ваната на някое дете, нараснаха до огромни товарни съдове със слънчево захранване, които пълзяха напред-назад през океана. Всичко, виждащо се при спускането, бе чисто и технологично изпипано.

Това също беше лъжа.

Докато совалката кацне, той вече бе готов да навлезе в мръсотията на града, пък макар и само за да види нещо, което се представя в истинската си светлина. Когато се изправи в пълната земна гравитация, за да излезе от совалката, му се искаше да я почувства непривична, потискаща след всички тези години. Но истината бе, че нещо дълбоко в него, може би чак на генетично ниво, се радваше. Предците му в продължение на няколко милиарда години бяха изграждали вътрешната си структура в съответствие с притеглянето от едно g и организмът му въздъхна облекчено от изумителното чувство, че всичко е както трябва.

— Благодарим ви, че летяхте с нас — обади се приятно невзрачно лице от видеоекрана до изхода. Гласът бе грижливо изготвен така, че да няма конкретен местен диалект или явни полови признаци. — Надяваме се скоро да ви видим отново.

— Шибай се отзад — подхвърли Еймъс с усмивка към екрана.

— Благодаря ви, господине — отвърна лицето и изглеждаше, че наистина го гледа в очите. — Междупланетни превози „Трансуърлд“ приема сериозно вашите забележки и предложения.

Кратко пътуване с метрото от площадката за кацане до сектора за пътници на космодрума и той се нареди на опашката на митницата, за да влезе в Ню Йорк Сити и официално да стъпи на земна почва за първи път от над двайсет години. Секторът за пътници миришеше на твърде много тела, натъпкани твърде натясно. Но под този мирис се усещаше лекият и не неприятен дъх на гниещи водорасли и сол. Океанът отвън се просмукваше във всичко. Обонятелно напомняне за всеки, минаващ през този остров Елис на космическата епоха, че Земята е абсолютно уникална за човешката раса. Люлката на всичко. Солената вода, течаща във вените на всеки човек, идваше от същия този океан току извън сградата. Морето бе съществувало далеч преди хората, бе спомогнало за тяхното създаване и когато всички те измрат, то щеше да вземе водата им обратно, без да се замисли.

Това поне не беше лъжа.

— Граждански, гилдийни или профсъюзни документи — каза отегченият на вид мъж на митническото гише. Това, изглежда, бе единствената останала работа, която не се вършеше от роботи. Компютрите можеха да се програмират да правят почти всичко, освен да усещат лошите намерения. Еймъс не се съмняваше, че в момента е подложен на пълно телесно сканиране, измерват му пулса, влажността на кожата, дишането. Но всички тези неща можеха да бъдат подправени с медикаменти или обучение. Човекът зад гишето щеше да гледа дали във вида му има нещо нередно.

Еймъс му се усмихна.

— Разбира се — отзова се той и изкара на екрана на терминала си гражданското си свидетелство от ООН. Компютърът на митническия служител го прихвана и го сравни с базата данни. Служителят прочете екрана си, а лицето му не издаваше нищо. Еймъс не се бе прибирал у дома близо две десетилетия. Той зачака да го пренасочат към друга опашка, където да го претърсят по-обстойно. Това нямаше да е първият непознат пръст в задника му.

— Добре — кимна митничарят. — Приятен ден.

— На вас също — пожела Еймъс, без да може да скрие съвсем изненадата си. Митничарят му махна нетърпеливо да върви нататък. Човекът на опашката зад него прочисти шумно гърло.

Еймъс сви рамене и премина жълтата линия, която бе законната граница между Земята и останалата част от вселената.

— Еймъс Бъртън — повика го някой. Възрастна жена в евтин сив костюм. От онези, каквито носят бюрократите от средно ниво и ченгетата, затова той не се изненада, когато тя заяви: — Трябва да дойдете с нас.

Еймъс ѝ се усмихна, обмисляйки вариантите си. Към него се приближаваха още няколко ченгета в тактическа броня, каквато носеха отрядите за опасни задачи. Трима от тях бяха извадили зашеметители, другите трима — полуавтоматични пистолети. Е, поне го вземаха на сериозно. Беше донякъде ласкателно.

Еймъс вдигна ръце над главата си.

— Спипахте ме, шерифе. Какви са обвиненията?

Цивилната не отговори, а двама от тактическата група дръпнаха ръцете му зад гърба и му сложиха белезници.

— Чудя се — подхвърли Еймъс, — защото тъкмо пристигам. На този етап всички престъпления, които ще извърша, са чисто теоретични.

— Тихо — изшътка жената. — Не сте арестуван. Ще се повозим.

— Ами ако не искам?

— Е, тогава вече ще ви арестуваме.

Полицейският участък на космодрума изглеждаше общо взето като всеки друг полицейски участък, в който някога бе влизал Еймъс. Понякога стените бяха в индустриално бежово; понякога в правителствено зелено. Но бетонните стени и офисите със стъклени прегради, надвиснали над гъсти редици от бюра, биха били също толкова удобни на Церера, колкото и на Земята. Даже миризмата на прегоряло кафе беше същата.

Цивилната полицайка го преведе с кимване покрай сержанта на бюрото и го остави в малка стая, която не приличаше на стаите за разпити, с които бе свикнал. Ако се изключат една маса и четири стола, единственото друго обзавеждане бе масивен видеоекран, покриващ по-голямата част от едната стена. Цивилната го настани на стол срещу него, после излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— Ха — възкликна Еймъс, като се чудеше дали това не е някаква нова техника на разпит в полицейския наръчник. Намести се удобно на стола, за да склопи за малко очи след друсащото пътуване със совалката.

— Какво е това? Време за дрямка? Някой да го събуди, да му го начукам — изрече един познат глас.

На екрана се бе появила Крисджен Авасарала и гледаше надолу към него, а лицето ѝ бе четири пъти по-голямо от нормалното.

— Или нямам никакви проблеми, или съм го загазил здравата — ухили се Еймъс. — Как я караш, Криси?

— И аз се радвам да те видя. Ако ме наречеш така още веднъж, ще накарам някой полицай да те пребие нежно с остен за добитък — закани се Авасарала, макар на Еймъс да се стори, че мярна намек за усмивка върху лицето ѝ.

— Разбрано, госпожо върховен секретар. Това посещение на любезност ли е, или…

— Защо си на Земята? — попита Авасарала, вече без нито следа от хумор.

— Дойдох да отдам почит на един умрял приятел. Да не съм пропуснал да попълня някакъв формуляр, или нещо такова?

— Кой? Кой е умрял?

— Не ти влиза в шибаната работа — каза Еймъс с престорено дружелюбие.

— Значи не те е пратил Холдън?

— Не — отвърна Еймъс, усещайки как гневът сгрява стомаха му като чашка хубав скоч. Изпробва белезниците, като пресмяташе шансовете си да се измъкне от тях. Да си пробие път с бой през пълна с ченгета стая. Това го накара да се усмихне, без дори да го осъзнава.

— Ако си дошъл за Мъртри, в момента той не е на Земята — уведоми го Авасарала. — Твърди, че по време на обратния полет си го пребил почти до смърт във въздушния шлюз на „Росинант“. Да нямаш намерение да довършиш работата?

— Мъртри замахна пръв, така че, строго погледнато, си беше самоотбрана. А ако го исках мъртъв, не мислиш ли, че щеше да е мъртъв? Не е като да съм спрял да го удрям, защото съм се уморил.

— Тогава каква е работата? Ако имаш съобщение за мен от Холдън, просто го изплюй. Ако Холдън праща съобщения на друг, веднага ми кажи на кого и какви.

— Холдън не ме е пращал за нищо — заяви Еймъс. — А бе, не се ли повтарям? Имам чувството, че се повтарям.

— Той… — започна Авасарала, но Еймъс я прекъсна.

— Той е капитанът на кораба, с който пътувам, не е шеф на шибания ми живот. Имам лична работа за вършене и дойдох да я свърша. А сега или ме арестувай за нещо, или ме пусни.

Еймъс не бе осъзнал, че Авасарала се е привела напред в стола си, докато тя не се облегна. Изпусна дълъг дъх, който премина във въздишка.

— Мамка му, май говориш сериозно, а?

— Не съм известен с комичните си изпълнения.

— Добре. Но разбираш моята загриженост.

— Че Холдън може да си е наумил нещо? Ти срещала ли си го? Той през живота си не е правил нищо тайно.

Авасарала се засмя.

— Вярно е. Но щом праща наемния си убиец на Земята, ние…

— Я чакай, какво?

— Щом Холдън…

— Забрави го Холдън. Ти ме нарече негов наемен убиец. Така ли мислите за мен? Убиец на заплата при Холдън?

Авасарала се намръщи.

— А не си ли?

— Ами, всъщност аз съм предимно механик. Но самата мисъл, че ООН държи някъде мое досие, което ме представя като наемния убиец на „Росинант“? Та това е страхотно.

— Като говориш такива неща, трудно ще ме накараш да мисля, че грешим.

— Е — каза Еймъс и сви рамене като землянин, тъй като ръцете му още бяха оковани зад гърба, — значи свършихме тук?

— Общо взето — отвърна Авасарала. — Как бяха другите, когато си тръгна. Добре?

— „Роси“ отнесе голям пердах по време на работата на Ил. Но екипажът е добре. Алекс се опитва да се свърже отново с бившата си жена. Капитанът и Наоми още се плющят кажи-речи редовно. Общо взето, все същото.

— Алекс е на Марс?

— Ами, бившата му е там. Предполагам, че е потеглил нататък, но като го видях за последно, още си беше на Тихо.

— Интересно — отбеляза Авасарала. — Но не онази част за събирането с жена му. Няма начин да се опитваш да го направиш, без да изглеждаш като кретен.

— Е?

— Ами, хубаво — каза Авасарала и погледна към някого извън екрана. Усмихна се и пое димяща чаша от нечия ръка, после отпи дълга глътка и въздъхна с наслада. — Благодаря, че се срещнахте с мен, господин Бъртън.

— За мен беше удоволствие.

— Моля, имайте предвид, че името ми на този етап е доста тясно свързано с „Росинант“, капитан Холдън и екипажа му.

— И? — попита Еймъс с ново свиване на рамене.

— И — продължи Авасарала, като остави димящата чаша и се приведе напред, — ако смяташ да правиш нещо, което по-късно ще ми се наложи да потулвам, ще съм ти благодарна, ако ми се обадиш предварително.

— Разбрано, Криси.

— Ама наистина, престани с това, да ти го начукам — каза тя с усмивка.

Екранът почерня и влезе жената, която го беше спряла на космодрума. Еймъс посочи с брадичка към екрана.

— Мисля, че ме харесва.

На улично ниво Ню Йорк не изглеждаше толкова различен от улиците на Балтимор, където Еймъс бе израсъл. Множество високи сгради, множество автоматизирани превозни средства, множество хора, които се деляха на две ясно различими групи: такива, които трябваше да отидат някъде, и такива, които не трябваше. Работещите бързаха от обществения транспорт към офис сградите и обратно след края на смяната си. Купуваха разни неща от уличните търговци и самият факт, че притежаваха пари, бе знак за положение. Хората на основна се шляеха и разменяха стоки на бартер, живееха от излишъка, създаден от продуктивните членове на обществото, и допринасяха за него където могат с производство под масата, прекалено дребно, за да го забелязва правителството.

Сред тях като призраци, невидими за всички извън техния свят, блуждаеше трета група. Онези, които живееха в пукнатините. Крадци, търсещи лесна плячка. Наркопласьори, мошеници и проститутки от всяка възрастова група и с всевъзможен пол и сексуална ориентация. Хората, към които някога спадаше и Еймъс. Един наркопласьор на ъгъла го видя, че зяпа, и се намръщи срещу него, разбирайки какъв е, без да го познае. Нямаше значение. Еймъс нямаше да остане в града достатъчно дълго, че информацията да стигне до някого, който ще се поинтересува от мястото му в тяхната екосистема.

След като се разхожда няколко часа, привиквайки към гравитацията и бетона под нозете си, той се отби в един избран наслуки хотел и се регистрира. Едно нещо при него се бе променило и това бяха парите. Пътуванията с „Росинант“, въпреки всичките опасности и драматизъм, се бяха оказали печеливши. Със събраните пари на Еймъс не му се налагаше да се тревожи за цената на хотела; просто поиска стая и нареди на терминала си да плати сметката.

В стаята си взе дълъг душ. Лицето на Лидия го гледаше от огледалото в банята, докато си миеше зъбите и бръснеше късата четина, набола по главата му. Във всичко това имаше усещане за ритуал. Като подготовката на свещенослужител преди извършването на религиозен обред.

Когато свърши, той седна гол по средата на голямото легло и потърси некролога на Лидия.

Алън. Еймъс не познаваше това име. Като псевдоним не бе особено добро, защото той винаги я бе познавал като Лидия Малуф. Значи не беше псевдоним. Име по мъж? Интересно.

Повече от десетилетие след като си бе заминал, Лидия се бе омъжила за мъж на име Чарлз. Еймъс поопипа тази идея, сякаш ръчкаше с пръст някаква рана да провери дали е инфектирана. Дали боли. Единствената реакция бе любопитство.

Чарлз беше последният, който я е видял жива, значи бе първият, когото Еймъс трябваше да намери. След като прочете докрай некролога няколко пъти, той се включи към сайта за масов обществен транспорт и си резервира билет за същата вечер за високоскоростния влак до Филаделфия. После се отпусна по гръб на леглото и затвори очи. Беше странно развълнуван от мисълта да се срещне със съпруга на Лидия. Сякаш нейното семейство бе и негово, а Чарлз бе човек, когото би трябвало да е познавал винаги, но едва сега се срещаше с него. Сънят му убягваше, но мекото легло отпусна стегнатите мускули на гърба му и последните останки от гаденето от совалката го напуснаха. Пътят пред него бе ясен.

Ако Лидия наистина бе умряла кротко в леглото си, с любящ съпруг до себе си, то той щеше да се срещне с този мъж. Да види дома, в който е живяла. Да сложи цветя на гроба ѝ и да си вземе последно сбогом. А ако ли не, щеше да убие някои хора. Никоя от тези възможности не го вълнуваше повече от другата. И двете бяха добри.

Той заспа.