Игрите на Немезида

5. Холдън

Един от дядовците на Холдън бе прекарал младостта си като ездач в родеа. Всички негови снимки го показваха като висок, мускулест здравеняк с голяма тока на колана и каубойска шапка. Но мъжът, когото Холдън познаваше като дете, бе слаб, блед и прегърбен. Сякаш годините бяха смъкнали от него всичко странично и бяха превърнали онзи младеж в кокалест старец.

Хрумна му, че Фред Джонсън се е променил по същия начин.

Той още бе висок, но някогашните му масивни мускули бяха почти изчезнали, оставяйки по ръцете и врата му отпусната кожа. Косата му от предимно черна бе минала през предимно сива до предимно липсваща. Фактът, че той още можеше да излъчва аура на абсолютна власт, означаваше, че поначало много малка част от нея се е дължала на физиката му.

На бюрото му имаше две чаши и бутилка с нещо тъмно, когато Холдън седна. Фред му предложи питие с леко кимване и Холдън също кимна в отговор. Докато Фред наливаше, Холдън се облегна назад с дълга въздишка, после каза:

— Благодаря.

Фред сви рамене.

— Търсех си извинение.

— Нямах предвид питието, но и за него благодаря. Най-вече ти благодаря, че ни помагаш с „Роси“. Парите от Авасарала пристигнаха, но имаме повреди, за които не знаехме, когато пишех сметката. Без отстъпката за привилегировани клиенти щяхме да го закъсаме.

— Кой казва, че получавате отстъпка? — попита Фред и подаде чашата на Холдън, но се усмихна, докато го изричаше. Сетне се отпусна с изпъшкване на стола си. Холдън не бе осъзнал на влизане колко се ужасява от този разговор. Макар да знаеше, че са нормални бизнес преговори, имаше чувството, че проси подаяние. А че отговорът е „да“, беше хубаво. И че Фред не го бе поизмъчвал, преди да му го даде, бе още по-хубаво. Караше го да се чувства все едно седи с приятел.

— Изглеждаш стар, Фред.

— И се чувствам стар. Но е по-добре от алтернативата.

Холдън вдигна чаша.

— За тези, които не са с нас.

— За тези, които не са с нас — повтори Фред и двамата отпиха. — Този списък става все по-дълъг всеки път, когато те видя.

— Съжалявам за Бика, но мисля, че той може би спаси Слънчевата система. От това, което знам за него, вероятно би го сметнал за доста яко.

— За Бика — каза Фред и вдигна пак чашата си.

— И за Сам — добави Холдън, вдигайки своята.

— Скоро си отивам, затова исках да поговоря с теб.

— Я чакай. Отиваш си? В смисъл, че заминаваш някъде, или в смисъл, че си отиваш като Бика и Сам?

— Няма да се отървеш още от мен. Трябва да се върна на станция Медина — поясни Фред. Наля си още малко бърбън, мръщейки се надолу към чашата, все едно извършваше някаква деликатна операция. — Там се случват нещата.

— Наистина ли? Май дочух, че генералният секретар на ООН и марсианският премиер-министър щели да проведат среща. Допуснах, че ще ходиш там.

— Могат да говорят колкото си щат. Истинската сила е в географията. Медина е мястото, където се съединяват всички пръстени. Властта ще се намира там още дълго време.

— А докога мислиш, че ООН и Марс ще ти позволяват да командваш тукашния парад? Вярно, имаш преднина, но пък те разполагат със сума ти наистина опасни кораби, които могат да хвърлят срещу теб, ако решат, че искат онова, което имаш.

— Двамата с Авасарала обсъждаме много от тези теми по тайния канал. Ще се погрижим нещата да не излязат извън контрол. — Фред млъкна, за да отпие голяма глътка. — Но имаме два големи проблема.

Холдън остави чашата. Започваше да му се струва, че искането — и получаването — на отстъпка за ремонта може би все пак не е било краят на преговорите.

— Марс — подхвърли той.

— Да, Марс умира — съгласи се с кимване Фред. — Няма начин това да бъде спряно. Но освен това имаме и куп екстремисти от СВП, които вдигат шум. Нападението на Калисто миналата година беше тяхна работа. Водният бунт на станция Палада. И други неща. Пиратството расте и на повече кораби, отколкото ми харесва, има нарисуван разцепен кръг.

— Очаквах, че всякакви техни проблеми ще бъдат разрешени, когато всеки може да получи безплатно собствена планета.

Фред отпи още една глътка от питието си, преди да отговори.

— Тяхната позиция е, че поясната култура е приспособена към космоса. Перспективите за нови колонии с въздух и гравитация отслабват икономическата база, от която зависят поясните. Да принудиш всички да слязат надолу в гравитационния кладенец е моралният еквивалент на геноцид.

Холдън премигна.

— Безплатните планети са геноцид?

— Те твърдят, че да си приспособен към ниска гравитация не е недъг, а част от тяхната същност. Не желаят да отидат да живеят на планета, така че всъщност ние ги убиваме.

— Добре де, разбирам защо не искат в продължение на шест месеца да се помпат със стероиди и стимулатори за растеж на костите. Но как така ги убиваме?

— Първо, не всички могат да го понесат. Обаче не е там въпросът. Просто с това — Фред махна към космическата станция около тях — ще бъде кажи-речи свършено, след като всеки си има планета. За поколения напред, най-малкото. Може би завинаги. Няма смисъл да наливаме ресурси във външните планети или да добиваме руда в Пояса, когато можем да намерим всичко това в някой гравитационен кладенец, плюс безплатен въздух и вода.

— С други думи, щом притежават нещо, което никой вече не иска, те просто ще измрат от глад?

— Поне така виждат нещата те — отбеляза Фред. Двамата с Холдън помълчаха, докато пиеха.

— Мда — промърмори накрая Холдън. — Ами, май имат право. Но не виждам какво могат да направят по въпроса.

— Някои се опитват да намерят изход. Но нещата бързо набират скорост.

— Калисто и Палада.

— А неотдавна нападнаха Земята със стар, изваден от нафталина тежък товарен кораб.

Холдън се засмя.

— Не съм чел Земята да е била бомбардирана, така че сигурно не са успели.

— Е, беше самоубийствена атака и частта със самоубийството успя. Флотата на ООН във висока орбита превърна кораба в облак газ на една десета АЕ от планетата. Нямаше щети, нямаше голям отзвук в пресата. Но е възможно нападението да е било подготовка и да планират някаква голяма, зрелищна акция, която да покаже, че Поясът не може да бъде пренебрегван. Това, което ме плаши до смърт, е, че никой няма представа каква ще е тя.

Леко наклоненият главен коридор на станция Тихо бе пълен с работници. Холдън не обръщаше голямо внимание на графиците на станцията, но предположи, че подминаващите го тълпи означават застъпване на нова смяна. Или това, или течеше организирана евакуация без аларми.

— Ей! Холдън — повика го някой, докато се разминаваха.

— Здрасти — отвърна Холдън, без да е сигурен кого поздравява.

Още не бе измислил как да се справя с известността си. Хората го сочеха, зяпаха го, шепнеха си един на друг, докато минаваше. Той знаеше, че по принцип нямат намерение да го обидят. Просто се изненадваха, когато някой, когото са виждали само на видеоекрана, изведнъж се появи в истинския свят. Повечето от тихите разговори, когато успяваше да ги дочуе, се състояха от: „Това Джеймс Холдън ли е? Мисля, че е Джеймс Холдън“.

— Холдън — подхвърли една жена, вървяща по коридора срещу него, — какво става?

На Тихо имаше петнайсет хиляди души, работещи на три различни смени. Беше като малък град в космоса. Той не можеше да се сети дали би трябвало да познава заговорилата го жена или не, затова просто се усмихна и каза:

— Здрасти, как е?

— Все същото — отвърна тя, докато се разминаваха.

Като стигна до вратата на апартамента си, с облекчение установи, че единственият човек вътре е Наоми. Тя седеше на масата за хранене, пред нея имаше димяща чаша чай, а погледът ѝ бе отнесен. Холдън не можеше да познае дали е изпаднала в меланхолия, или решава наум сложен инженерен проблем. Тези две изражения бяха объркващо сходни.

Той си наля чаша вода от чешмата в кухнята, седна срещу нея и зачака тя да заговори първа. Наоми погледна към него през косата си и му се усмихна тъжно. Значи бе меланхолия, не инженерство.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти.

— Имам проблем.

— Нещо, което мога да оправя? — попита Холдън. — Само кажи.

Наоми сръбна от чая си, за да печели време. Това не беше добър знак, защото означаваше, че не знае как да зачекне темата. Холдън усети как коремните му мускули се свиват.

— Тъкмо там е работата — въздъхна тя. — Трябва да направя нещо и не искам да забърквам и теб. Изобщо. Защото ако те забъркам, ти ще се опиташ да го оправиш, а не бива.

— Не разбирам — призна Холдън.

— Обещавам ти пълен и подробен разказ, когато се върна.

— Я чакай. Когато се върнеш ли? Къде отиваш?

— На Церера, като за начало — отвърна Наоми. — Но може да е и по-далеч. Не съм сигурна колко време ще отсъствам.

— Наоми — каза Холдън и посегна през масата да хване ръката ѝ. — Плашиш ме до смърт. Няма начин да полетиш към Церера без мен. Особено ако е нещо лошо, а имам чувството, че е наистина лошо.

Тя остави чая си и хвана дланта му с две ръце. Пръстите ѝ, държали чашата, бяха топли, а другите — хладни.

— Само че точно това ще стане. Въпросът не подлежи на обсъждане. Или ще отида, защото ме разбираш и ми даваш свободата да се справя сама с тази работа, или ще отида, защото сме скъсали и вече нямаш думата по въпроса какво правя.

— Я чакай, какво?

— Скъсали ли сме? — попита Наоми. Стисна ръката му.

— Не, разбира се, че не.

— Тогава благодаря ти, че ми вярваш достатъчно, за да ме оставиш да се справя сама.

— Това ли казах току-що? — попита Холдън.

— Общо взето, да. — Наоми стана. Имаше готов сак на пода до стола ѝ, който Холдън не бе забелязал. — Ще ти се обаждам, когато мога, но ако не мога, недей да си правиш някакви изводи. Разбрахме ли се?

— Добре — отвърна Холдън. Цялата сцена започваше да му прилича малко на сън. Наоми, застанала отстрани до масата, с маслиненозеления си сак в ръце, му се струваше много далечна. Стаята сякаш бе станала по-голяма, а може би Холдън се беше смалил. Той също стана и го връхлетя замайване.

Наоми пусна сака и уви ръце около него. Брадичката ѝ бе опряна в челото му, когато прошепна:

— Ще се върна. Обещавам.

— Добре — повтори той. Мозъкът му сякаш бе загубил способността да оформя други думи.

Тя го притисна силно към себе си за последен път, а после взе сака и тръгна към вратата.

— Чакай! — повика я той.

Тя хвърли поглед назад.

— Обичам те.

— И аз те обичам — каза тя и излезе.

Холдън се отпусна пак на стола си, защото ако не го бе сторил, щеше да се свлече на земята. Минута или час по-късно, трудно беше да се каже, най-сетне се надигна отново. За малко да се обади на Еймъс да дойде да пийнат по едно, но се сети, че Еймъс и Алекс също бяха заминали.

Всички си бяха отишли.

Беше странно как сякаш нищо не се е променило, макар че всичко се бе променило. Той пак ставаше всяка сутрин, миеше си зъбите, слагаше чисти дрехи и закусваше. В девет часа пристигаше на ремонтния док, обличаше скафандър и се присъединяваше към екипа, работещ върху „Росинант“. Осем часа се катереше през оголените ребра на кораба, прикрепваше тръби, монтираше нови маневрени двигатели, кърпеше дупки. Не умееше да прави всичко, което трябваше да бъде направено, но му се искаше, затова висеше над главата на техниците, извършващи наистина сложната работа.

Всичко му се струваше съвсем нормално, съвсем рутинно, почти сякаш още водеше стария си живот.

Но после, осем часа по-късно, се връщаше в апартамента си и там нямаше никого. За първи път от години насам той бе наистина сам. Еймъс нямаше да се отбие да му предложи да отскочат до бара. Алекс нямаше да гледа видеоканалите, седнал на дивана, и да подхвърля саркастични коментари за ставащото на екрана. Наоми нямаше да е там да го попита как е минал денят му и да сравнят бележките си за хода на ремонта. Стаите дори миришеха на празно.

Това не бе нещо, с което се е сблъсквал преди, но Холдън започваше да осъзнава колко се нуждае от семейство. Беше израснал с осем родители и наглед безкраен запас от баби, дядовци, лели, чичовци и братовчеди. Когато напусна Земята, за да се запише във флота, бе прекарал четири години в академията със съквартиранти, съученици и приятелки. Даже след уволнението си бе постъпил веднага на работа за „Чиста и свежа“ на „Кентърбъри“, където имаше съвсем ново семейство от колеги и приятели. Или ако не семейство, то поне хора.

Единствените двама души, с които е бил близък на Тихо, бяха Фред, толкова зает с политическите си машинации, че едва му оставаше време да диша, и Сам, която бе загинала в бавната зона преди години. Заместникът ѝ — Сакай — бе компетентен инженер и изглежда, вземаше ремонта на кораба му на сериозно, но не проявяваше интерес към някакви извънслужебни контакти.

Така че Холдън прекарваше доста време в баровете.

„Блауе бломе“ бе прекалено шумен и претъпкан с хора, които познаваха Наоми, но не и него. Заведенията в близост до доковете бяха пълни с шумни работници, които излизаха от смяна, и да се сбият с някой известен им се струваше добър начин да изпуснат парата. Всяко друго място с повече от четири души в него се превръщаше в „наредете се на опашка да се снимате с Джеймс Холдън, а после му задавайте лични въпроси в продължение на час“. Затова той намери малък ресторант, сгушен в един страничен коридор между жилищна секция и стъргало с магазини. Ресторантът се бе специализирал в онова, което минаваше за италианска кухня сред поясните, а в една стая отзад имаше малък бар, който всички пренебрегваха.

Холдън можеше да седи на някоя масичка и да преглежда последните новини по ръчния си терминал, да чете съобщенията си и най-после да обърне внимание на всички книги, които бе свалил през последните шест години. В бара се сервираше същата храна като в ресторанта отпред и макар че никой на Земята не би я сбъркал с италианска, ставаше за ядене. Коктейлите бяха средна работа и евтини.

Щеше да е почти поносимо, ако Наоми сякаш не бе изчезнала от вселената. Алекс пращаше редовно актуална информация къде е и какво прави. Еймъс бе нагласил терминала си да прати автоматично съобщение до Холдън, че е кацнал на Луната, а после и в Ню Йорк. Но от Наоми — нищо. Още бе жива, или поне терминалът ѝ беше цял. Съобщенията на Холдън пристигаха някъде. Мрежата никога не показваше прекъсната връзка. Но единственият отговор бе, че съобщенията му са получени успешно.

След две седмици от новото му всекидневие с лоша италианска храна и евтини коктейли терминалът му най-после даде сигнал за гласово обаждане. Той знаеше, че не може да е от Наоми. Светлинното забавяне правеше невъзможна живата връзка между двама души, които не живеят на една и съща станция. Но въпреки това Холдън извади терминала от джоба си толкова бързо, че той отхвръкна през стаята.

Барманът — Чип — подхвърли шеговито:

— Да не си прекалил с моите маргарити?

— И първата ми беше много — сопна се Холдън и се пъхна под тезгяха да търси терминала. — А да наричаш буламача си маргарита трябва да е противозаконно.

— Това е най-хубавата маргарита, която може да се получи от оризово вино и ароматен концентрат на лимон — отбеляза Чип, леко засегнат.

— Ало? — изкрещя Холдън към терминала, като едва не смачка от натиск тъчскрийна, за да отвори връзката. — Ало?

— Ало, Джим? — обади се някакъв женски глас. Изобщо не приличаше на Наоми.

— Кой е? — попита той, после си фрасна главата в ръба на масата, докато се надигаше, и добави: — Мамка му!

— Моника — представи се гласът в другия край. — Моника Стюарт. В лош момент ли те хващам?

— Точно сега съм малко зает, Моника — отвърна Холдън. Чип завъртя очи. Холдън му махна да си гледа работата и барманът се зае да забърква ново питие. Може би като наказание за обидата.

— Разбирам — каза Моника. — Но има нещо, което много бих искала да обсъдим. Някакъв шанс да се видим? На вечеря, на чашка, каквото и да е?

— Страхувам се, че в обозримото бъдеще ще съм на станция Тихо, Моника. В момента „Роси“ е подложен на основен ремонт. Така че…

— О, знам. Аз също съм на Тихо. Затова ти се обаждам.

— Ясно — каза Холдън. — Разбира се, че си тук.

— Тази вечер става ли?

Чип сложи коктейла на поднос и някакъв келнер от ресторанта отпред цъфна, за да го отнесе. Барманът видя, че Холдън го гледа, и изрече само с устни: „Искаш ли друга?“. Перспективата да прекара още една вечер тук с онова, което в ресторанта смехотворно наричаха лазаня, и достатъчно от „маргаритите“ на Чип, за да убият остатъчния вкус, му се струваше като бавна смърт.

Истината бе, че е сам и отегчен. Моника Стюарт беше журналистка и бе известно, че се появяваше само когато иска нещо. Винаги имаше някакъв скрит мотив. Но да разбере какво иска и после да ѝ откаже щеше да е малко по-различен начин да убие днешната вечер, в сравнение с всички други вечери, откакто Наоми си замина.

— Ами, добре, Моника, на вечеря ми звучи страхотно. Само да не е италианско.

Ядоха суши от сьомга, направено от риби, отгледани в резервоари на станцията. Беше безумно скъпо, но Моника плащаше от сметката си за служебни разходи. Холдън се натъпка, докато дрехите му отесняха.

Моника хапваше пестеливо, с малки прецизни движения на пръчиците, като едва ли не вземаше ориза зрънце по зрънце. Пренебрегна напълно уасабито. Тя също се бе състарила малко, откакто Холдън я бе виждал за последно на живо. За разлика от Фред на нея допълнителните годинки ѝ стояха добре, придаваха известна тежест на външността ѝ на медийна звезда.

Бяха започнали вечерта с бъбрене за незначителни дреболии: как върви ремонтът на кораба, какво е станало с екипа, който тя бе довела на „Росинант“, когато Пръстенът бе нещо ново, къде са отишли Алекс, Еймъс и Наоми. Холдън откри, че говори повече, отколкото бе възнамерявал. Не че не харесваше Моника, но пък тя не беше и човек, на когото да има особено доверие. Обаче го познаваше и бяха пътували заедно, а той бе закопнял да си поговори с някого що-годе познат дори повече, отколкото за свястна храна.

— Та значи, има нещо много странно — каза тя и избърса със салфетка ъгълчетата на устата си.

— По-странно от това да ядеш сурова риба на космическа станция с един от най-прочутите репортери в Слънчевата система?

— Ласкаеш ме.

— Навик. Не съм имал предвид нищо по-специално.

Моника затършува в чантата, която бе донесла, и извади тънък навиващ се на руло видеоекран. Отмести чиниите и го разгъна на масата. Когато екранът се включи, показа тежък товарен кораб, четвъртит и дебел, насочващ се към един от пръстените в бавната зона.

— Гледай това.

Картината се раздвижи, корабът се понесе към пръстеновия портал с ниска тяга. Холдън предположи, че това е порталът, водещ от Слънчевата система към бавната зона и станция Медина, но можеше да е и всеки друг. Те изглеждаха общо взето еднакво. Щом корабът мина през портала, картината затрепка и заигра, докато записващото оборудване бе бомбардирано от високоенергийни частици и магнитни потоци. После картината се стабилизира и корабът вече не се виждаше. Това не означаваше кой знае какво. Светлината, минаваща през порталите, винаги се бе държала странно, изкривяваше образите като водни отражения. Видеозаписът свърши.

— Гледал съм го и преди — каза Холдън. — Хубави специални ефекти, но сюжетът издиша.

— Гледал си го, ама не си. Познай какво се е случило с този кораб? — настоя Моника, зачервена от вълнение.

— Какво?

— Не, сериозно, познай. Отгатни. Дай ми хипотеза. Защото той така и не е излязъл от другата страна.