Има ли вълк, има и начин

Десета глава Повелителят на бълхите

В този час, когато след училище децата нормита се наслаждаваха на лека закуска и под уханието на вечерята, къкреща на печката, обновяваха страницата си във Facebook, Клаудин претърсваше клисурата на четири крака за ключовете от колата. Ключовете, които вчера вечерта тя самата захвърли, защото не желаеше Клод да я върне обратно в странноприемницата. Но след пет часа в окупираното от мравки дере, пълно със съчки, листенца и сърнешки дарадонки, това вече не й се струваше чак толкова лоша идея. В сравнение с дерето странноприемницата бе добила статута на спа център. Дано Клод да донесеше добри новини от мача. Ако ли не, вестта, че ще се наложи да тичат обратно до „Убежището“ за резервните ключове, можеше и да не му се понрави особено.

„Съсредоточи се, помисли си Клаудин и с няколко примигвания отпъди негативизма. Изчисти съзнанието си и стани едно с ключовете. Съсредоточи се. Вгледай се. Чувствай…“

Един комар я ухапа по ухото. (Пляс!) Буболечките умираха за новия й душ гел с касис. С отличителното си благоухание последната покупка за рождения й ден щеше да спомогне да отбележи началото на една нова година и може би да привлече едно-две момчета… или десет. Но кой знае дали партито изобщо щеше да се състои? Родителите й сякаш мислеха, че всичко е приключило, но тя отказваше да…

— Ще се върнем пак утре, безплатно — каза някакво момиче в далечината. Свръхчувствителните уши на Клаудин се наостриха.

— Донесете си и бански. Ще се отбием на гости у Блу да поплуваме.

„На гости у Блу ли? Кой ще ходи на гости на Блу? Тя върнала ли се е?“

След низ от благодарности, „да“-та и мляскащи звуци групата, не повече от осем души на брой, се раздели. Повечето продължиха по улицата, но две от тях с ужасно отблъскващи на звук обувки завиха зад ъгъла към Клаудин. Тя се сви зад едно дърво и надникна по посока на тротоара. Все още бяха твърде далеч, за да ги различи.

— Отбележи часа и датата — настойчиво каза момичето, а гласът му се усилваше, приближаваше. — Официално заявявам, че тези двете крият нещо. Нещо голямо.

Клаудин най-сетне успя да ги различи. Не друг, а Бека Мадън диктуваше мислите си на необичайно преданата си приятелка Хейли.

— И аз ще го разкрия — заяви Бека. — Сигурно си мислят, че ни уплашиха сега, но да видим кой кой ще уплаши накрая.

— Кой кого — каза Хейли.

— Ние Клео и Мелъди, естествено — тросна й се Бека.

„Клео е тук?“, учуди се Клаудин.

— Не, исках да кажа, че не се казва кой кой ще уплаши накрая, а кой кого ще уплаши накрая.

Клаудин тихо започна да ръмжи. Никой не можеше да заплашва Мелъди, която й беше нещо като приятелка, нито бившата й приятелка Клео, и то безнаказано — със сигурност не и това отмъстително норми.

— Обзалагам се, че още стоят в средата на улицата и се смеят. Но да видим кой ще се смее последен, когато…

„Още стоят в средата на улицата? О, божичко!“ Клаудин се бореше с импулса да изскочи от дерето, да разкъса с нокти блузата на Бека на лентички и да полети към улицата. Трябваше да предупреди приятелките си. Да спре Бека. Да намери ключовете. Да…

— Виж — каза Хейли и посочи дървото.

Клаудин стаи дъх, глътна корема си и стисна очи. Не се боеше, че ще я заловят. Лесно щеше да ги надбяга. Боеше се от фотоапарата им. Една снимка на момичето върколак, прокрадващо се в клисурата, щеше да направи почти невъзможна задачата да докаже безобидността си. Щетите, нанесени върху списъка с гости за партито, можеше да са непоправими. Касисът щеше да иде на вятъра само за комарите…

Стъпките хрущяха към нея. Момичетата приближаваха. Чуваше туптенето на сърцата им. Едното биеше с искрено любопитство: туптуптуптуп, другото с мъст: туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Двете приближиха дървото. Приведоха се към него. Спряха. Клаудин се гърчеше под тежестта на очакването. Нещо пълзеше по врата й. Приготвяше се да я ухапе. Тя не го отпъди. Засърбя я. Представи си как се почесва. Продължаваше да я сърби. Представи си как се почесва с гребло. Зачуди се с каква скорост трябва да тича, за да стане невидима.

Бека разклати едно клонче. Наоколо й заваляха сухи листа.

— Ела при мама — изгука тя, вкусвайки с очевидно задоволство вълнението от залавянето.

„Откриха ме! Сега какво?“, мислеше си Клаудин.

— Хайде, не се страхувай. Ела. — От тънките устни на Бека наизскачаха звуци, подобни на целувки, сякаш викаше куче. Това момиче беше по-страшно от чудовище.

Хейли стисна ръце.

— Хванах ги!

Клаудин напрегна уши. Металният звук от двата предмета я изпълни с паника. „Това ножове ли са? Сребърни куршуми?“

— Май са от онази джета.

„Ключовете!“

— Къде отиваш? — попита Бека.

— Да ги оставя на капака на колата. Явно някой ги е загубил. Може би трябва да оставим бележка?

— Дай ми ги тук — заповяда Бека.

„Не!“

— Това е колата на онези Улф. — Тя хвърли ключовете. Те кацнаха на крака на Клаудин. — Ха! Да ги видим сега как ще се измъкнат!

Когато Бека и Хейли си отидоха, Клаудин грабна ключовете и хукна през клисурата да намери Клео. Беше толкова развълнувана да се срещне с нея, че почти забрави яда си. Но когато си припомни, че по някаква необяснима причина Нейно Височество бе на страната на Бека, тя бързо се върна.

Ауууу-аууууу. Миуууу-миуууу. Ауууу-аууууу. Миуууу-миуууу.

Застанала сред лехите с цветя под прозореца на Клео, Клаудин произвеждаше тайния им сигнал „вълк вика коте“. Когато бяха в началното училище и все още нямаха телефони, те използваха този вой, за да се викат една друга. Купчината от вкаменени телефони в подземието на парка „Ривърфронт“ й подсказа, че може би беше разумно отново да се върне към него.

Ауууу-аууууу. Миуууу-миуууу. Ауууу-аууууу. Миуууу-миуууу.

Ненадейно някой се прокрадна зад гърба й и я сграбчи. Нападателят миришеше на кехлибар.

— В името на Геб, къде беше досега? — цялата сияеща попита Клео. — Да не потъна вдън земя! Чакай, не ми казвай, че „Убежището“ все още е затворено.

Клаудин отстъпи назад.

— Как можа да ни причиниш това? — попита тя, а дънките й целите бяха в кал. — Ти и това норми Бека…

— Ка! — Клео се засмя, прогонвайки гнева на Клаудин като досадна муха. — Всички знаят, че съм невинна. Изчистих името си, преди останалите да заминат. Но тъй като теб те нямаше, ще обобщя в трийсет секунди: Искахдаспрафилмазадасесниматесмензасписанието. Виновна. Признавам си. Бекатрябвашедамипомогнедагоизтрия. Виновна. Признавам. Тогавачухченямадагоизлъчват. Проблемът беше разрешен. Изарязахнормито. Тя е свършила останалото. Аз дори не знаех. Сега може ли вече да гледаме напред? — Клео плесна с ръце, отвори ги широко и прегърна Клаудин, без да й даде възможност да отговори. След това хвана приятелката си под ръка и двете тръгнаха бавно през поляната, сякаш нищо не се бе случило.

И в името на приятелството си с Нейно Величество Клаудин знаеше, че е по-добре да се преструва, че е именно така.

— Та, значи всички са заминали? Къде?

— Дюси отлетя за Гърция с един от частните самолети на господин Д. Сбогуването пред татко беше двойно незадоволително и тройно неловко.

— И Джаксън ли е заминал? Затова ли вчера вечерта Мелъди тичаше из квартала по пижама и плачеше?

— Ха! Вярно е, че се облича като рекламен модел на пижами, но не оставяй стилът й да те подведе. Нормито притежава дръзка привлекателност. Трябваше да я видиш как прокуди Бека. Всъщност беше малко странно. — Гривните на Клео се раздрънкаха. — И като говорим за странно, можеш ли да повярваш, че Дюс го няма?

— И моето парти няма да го има, ако нещата скоро не се оправят.

— Обещахме си да бъдем верни един на друг, дори докато е в Гърция, но не мога да спра да мисля, че е срещнал някое момиче там. Защо иначе не се обажда?

Клаудин зачеса трескаво ухапванията по врата си.

— Закъде заминаха Лала и Блу? А Джаксън? Мислиш ли, че ще се върнат за рождения ми ден?

— Едно ще ти кажа. — Клео спря и погледна Клаудин право в очите. Късното следобедно слънце се отразяваше в карамеловите й кичури и проясняваше топазените й очи. Може и да обичаше да е в центъра на вниманието, но несъмнено бе много красива. — Ако дотогава още не ми се е обадил, ще почна да обикалям от момче на момче. Или сме верни един на друг, или не. — С въздишка Клео тръгна отново. — Цялото това нещо е една ужасно голяма хапеща конска муха.

Клаудин също въздъхна. Обичайният свободен разговор с Клео беше по-приятен и от горещ душ в свободната от момчета територия на банята й. И нямаше значение, че разговорът повече приличаше на монолог, важното бе, че са заедно.

— Трябва да тръгваме! — изкрещя Клод, докато тичаше по поляната на Клео към тях. Все още не беше свалил жълто-зеления си футболен екип, а под мишница стискаше каската. — Намери ли ключовете?

Клаудин му ги хвърли.

— Какви ключове? — попита Клео, която мразеше да не е наясно с подробностите.

— Хайде, тръгвай — заповяда той и задърпа сестра си за ръката. Дланта му бе потна. Бузите му горяха. Миришеше на тиксо и пот. — Трябва да се връщаме в странноприемницата.

— Защо? — изви глас тя. Сега, след като отново се бяха сдобрили с Клео, й бе по-трудно да тръгне и отпреди.

— Треньорът ме е предал. Опитал се е да ми устрои капан. Няколко момчета от отбора ме предупредиха преди мача и аз избягах. Сега ме търси.

Клаудин отново се зачеса по врата.

— Но още дори не сме обсъдили украсата и…

— Дийни, трябва да тръгваме! — Клод я преметна през рамо и затича.

— Чакай! — извика Клео.

Клаудин заудря брат си по гърба.

— Пусни ме! Искам да остана!

— Ние сме глутница, семейство, едно цяло — задъхан рече той. — Не се делим.

— Аз не искам да съм цяло. Искам да съм единак.

Той я пусна до колата, отключи вратите и насила я напъха вътре.

— Нормитата ще нападнат къщата на Блу. Следващата може да е нашата! — опита Клаудин.

— Какво е една къща! — Той затръшна вратата. Скочи на шофьорското място, пъхна ключа и настъпи газта.

— Ами приятелите ми? Животът ми е тук.

— Ако искаш живот, трябва да се измъкнем оттук. Веднага!

Клод натисна педала към странноприемницата, а на седалката до него, закопчана, седеше Клаудин.

Никакви рискове. Както винаги.

Беше вторник след училище и Били стоеше в облицованата с дърво вана само по дамските боксерки на Кандис на лилави и розови райета. Бяха му възтеснички. Но възможностите бяха или те, или изрязаните й бикини, тъй като да обуе XL-a на Бо, бе изключено. Вярно, Били бе започнал да тренира напоследък, но не чак толкова усилено.

— Не гледай! — каза Били, бузите му горяха.

Кандис се засмя.

— Аз съм професионалист.

— Остави. — Били стъпи върху студения ръб на ваната. — Не мога да го направя. — Дори Франки Щайн не заслужаваше да изтърпи такова унижение заради нея.

— Хайде! Дотук е добре. Не искаш ли да видиш как изглежда останалата част от теб? — Кандис леко го бутна обратно във ваната.

— Не толкова, колкото ти — тросна й се Били.

За момент той се вгледа в Кандис. Дори в старите провиснали работни панталони на баща й, с очилата за сноуборд и шапката за душ тя бе безупречна. Не че безупречността го привличаше неудържимо — повече харесваше шевове и болтове. Но се възхищаваше от красотата на Кандис и завиждаше на увереността й, особено сега, когато бе на път да открие собствения си потенциал. Ами ако се окажеше, че да остане невидим, бе най-добрата му възможност?

— Не забравяй: Разтвори широко ръце, затвори очи и уста. Не дишай, преди машината да е спряла. — Кандис свали очилата на носа си, напъха няколко непослушни руси кичура под найлоновата шапка и повдигна онова, което наподобяваше преносима прахосмукачка. — Вдишай, издишай и… — Тя насочи маркуча към гърдите му, натисна сребърната дръжка и пусна разтвора за тен. — Арктически взрив!

Студен спрей покри гърдите му. Били искаше да извика, но не му беше разрешено да диша. За радост, единствените огледала в банята на втория етаж на Карвърови бяха два малки правоъгълника над облицованата с дърво двойна мивка. Ваната бе извън обсега им.

— Трябва да минат шест часа, за да може тенът да се появи, но в сместа има и бронзант, така че ще имаме незабавен резултат. — Тя изключи машината. — Дишай.

Били издиша.

— Как изглеждам?

— Като някой, който редовно си прави коремните преси — впечатлена отвърна Кандис. — Затвори устата, затвори очите, дишай чак когато изключа машината. Така, почваме отначало… — Боядиса краката му, като нанасяше спрея с нежен замах, очертавайки контурите и формите с прецизността на истински художник.

След известно време Били привикна към ледения спрей и дори започна да се наслаждава на усещането. Всеки следващ откос събуждаше нова част от тялото му, издърпваше я от скамейката и я вкарваше в играта.

Кандис спря маркуча, вдигна очилата и отстъпи крачка назад.

— Готово. — Изражението й нищо не издаваше.

— Е?

— Хммм.

— Какво? Какво има?

— Шшт. Тихо. В зоната съм. — Тя потупваше замислено брадичката си. — Хайде сега да боядисаме косата ти, после ще сложим лещите и ще те облечем.

Следващият час бе една главозамайваща смесица от миризма на химикали, парчетата на Рияна и Кейти Пери и замисленото ммм-кане на Кандис. Най-сетне бе готова.

Топлата й ръка закри очите му. С препъване тя го отведе до стаята си.

— Готов ли си? — попита го, когато спряха пред голямото огледало в цял ръст.

— Да — излъга той. В мига, в който тя отместеше ръката си, животът на Били никога вече нямаше да е същият. Никога вече нямаше да може да обвинява друг, освен себе си, че не излиза на срещи. Никога нямаше да се преструва, че е изваян с длето бог, прокълнат да живее в самота. Никога нямаше да може да подслушва или да разнася клюките. Щеше да е склонен на грешки. Без извинения. Нормален.

— Едно… две… три… — Кандис отмести ръка. — Невидимият се изпарява!

Били погледна към огледалото и ахна.

И за първи път от години отражението му ахна в отговор.