Има ли вълк, има и начин

Двадесет и първа глава Видим, невидим

Влакът спря с пищене на гарата в Орегон.

— Остава една спирка и сме там — обяви Били.

Франки пъхна ръце в джобовете на черните си вталени дънки и обърна гръб на прозореца. Колкото и да се вълнуваше от пътуването до Портланд, тази спирка не излизаше от ума й. Стремежът да я подмине, без да заискри, зависеше не само от пръстите, но и от спомените й.

Тъмните бадемови очи на Били се свиха загрижено.

— Добре ли си?

— Наелектризиращо добре — произнесе тя и пожела той да престане с тази негова загриженост и просто да я целуне. Тогава Орегон щеше да й напомня за неговите устни, а не за тези на Брет. Така най-сетне щеше да може да продължи напред.

За беда, видимият Били не беше от момчетата, които биха направили първата крачка във влака. За разлика от невидимия, новият Били полагаше огромно старание през последните седмици да докаже, че е джентълмен. И неусетно приятелската им близост започна да прераства в ухажване.

Официално той щеше да започне училище от следващия срок. И въпреки това всеки ден, точно в 15.35, Били идваше в „Мърстон“ с една черна роза, а после изпращаше Франки до дома й. Той помагаше на Вивека да пренесе покупките от колата. А преди лягане винаги пращаше съобщение. Вече се смееха по-рядко, но по-често разговаряха. Беше изоставил любимото си занимание — шегите и номерата, — тъй като сега това беше опасно. Вместо това красивият външен вид и спретнатият стил бяха станали неговата визитна картичка. А от всички най-много родителите на Франки бяха очаровани от Били. С Брет те никога нямаше да й позволят да отиде на концерт на Лейди Гага в Портланд.

Дзън. Дзън.

Вратите се отвориха. Франки отказа да мисли за последния път, в който бе слязла на тази гара. Отказа да обръща внимание на онова усещане като от пукащи бонбонки, което изригваше в стомаха й. Отказа да си представи как би се почувствала, ако той се качеше сега във влака. Отказа да…

„Не изричай името ми, не изричай името ми, Алехандро…“ — Четири изрусени блондинки се качиха във влака, като с цяло гърло ревяха припева на Alejandro. Всички носеха еднакви черни рокли ризи и тюркоазни клинове, на гърдите им в розово пишеше ГАГА и с тяхна помощ Франки си припомни какво правеше там. Ненадейно всички мисли за момчетата, целувките и вулканичните изригвания в корема й останаха назад в Орегон, където им беше мястото.

Без да спират да пеят, фенките на Гага седнаха през пътеката до Били. Със своя загар и тъмни черти, изтърканите дънки, бялата риза с навити ръкави и сиво-зеления Nike той безспорно привличаше погледите. Но същото се отнасяше и за тях. Шумни, самоуверени, освободени — те бяха всичко, към което Франки се стремеше. И всичко, което можеше да бъде… поне тази вечер. Без повече да се колебае, тя извади ръце от джобовете, коленичи на седалката и запя с тях: „Не искам да целувам, не искам да докосвам…“. Като сръга Били с лакът, тя го подкани да запее с тях. И той запя.

Един мъж с куфарче сгъна вестника си и се премести в друг вагон. Момичетата приеха това като покана да запеят още по-силно. Не след дълго фенове от целия влак започнаха да прииждат, всеки от тях — ходещ символ на преклонението към неповторимия стил на Лейди Гага. Били, който не знаеше и една песен от край до край, размахваше ръце като диригент. От време на време разсмиваше Франки с фалцета си, а после продължаваше да очарова останалите момичета със светлата си усмивка.

Безгрижна и освободена, Франки се чувстваше цяла. Не мислеше за РАД или за нормитата. Нито за рисковете и безопасността. За протестите или укриването. Никой не мислеше за това. За първи път в живота й всичко това беше без значение. Единствената й грижа беше да се забавлява.

Ръка за ръка музикалната тумба фенове изпя всички песни от албума The Fame Monster и половината от The Fame, преди да пристигнат. Докато влакът намаляваше, те се струпаха пред вратите нетърпеливи, готови за истинския концерт.

— Никога нямаше да те взема за чудовище — каза една от първите блондинки. — Изглеждаш толкова… обикновена.

Били се разсмя. Франки се усмихна на иронията.

Черните кубинки, черните вталени дънки, черното поло и кожената жилетка с косъм (вдъхновена от Клео) бяха нарочно подбрани. Тази вечер тя щеше да бъде „нормалната“. Може би тогава щеше да проумее от какво се страхуваха нормитата. Но от начина, по който я бяха приели, личеше, че конфликтът не беше между нормални и чудовища. Връзката между хората беше основният проблем.

Били стъпи на претъпкания перон.

— Мислиш ли, че концертът ще е толкова забавен, колкото и пътуването дотук?

— Не знам дали това е възможно — засмя се тя.

— Радвам се, че ми помогна да науча думите.

Франки взе ръката му.

— И аз се радвам за толкова много неща.

Стадион „Роуз гардън“ произвеждаше повече електричество и от едно семейно тържество на фамилията Щайн. Беше зареден с възторг, оживял от енергията на хилядите тела, които танцуваха под ритъма на музиката. Франки вкусваше усещането като изискано блюдо.

Костюм след костюм и песен след песен Лейди Гага поддържаше заряда на всички присъстващи — до такава степен, че от потта бронзантът на Били беше оставил следи по яката на бялата му риза, отрезвяващо припомняне за различността им. Той прегърна Франки през рамо и запя: „Толкова съм щастлив, че мога да умра“ с радостта на някой, който след дълъг престой в затвора вкусва свободата за първи път.

На припева той придърпа Франки по-близо до себе си. Небрежно тя облиза устни и се остави той да я води. Били се обърна към нея и се усмихна като кинозвезда. Тя изпита наченките на онова приятно чувство, точно преди двама души да се докоснат, когато умът изключва реалността и тялото взима контрол. Една-две експлозии избухнаха в стомаха й. Тълпата наоколо заглъхна, разми се…

И тогава Франки се разсмя.

Били се отдръпна, а на лицето му се изписа смесица от болка и объркване.

— Извинявай. — Франки отново се засмя. — Всичко е наред…

— Сигурна ли си?

Франки кимна уверено. Били затвори очи и се приведе напред. Тя отново се засмя.

— Какво?

— Извинявай — каза тя през смях. — Просто до миналата седмица ти беше най-добрият ми приятел, а сега…

Той я целуна. Първо настойчиво, сякаш да приведе в доказателство някакъв аргумент, а после нежно, за да докаже любовта си. За някой с толкова незначителен опит той се справяше доста добре. Достатъчно добре, за да отдели вниманието й от мириса на изгорял карамел от спрея за тен на лицето му.

Като огледален негов образ, точно и умело, Франки повтаряше движенията му. Подобно на робот, който сляпо следва тенденциите в модата, без да внася свой стил в тях, на Франки й липсваше вдъхновение. И въпреки това не спираше, отказваше да се предаде, докато не усети фойерверките. Защото Били бе създаден за нея. И тя беше…

Пфиууш.

Изведнъж цялото тяло на Франки започна да се поти. Кожата й гореше, бузите й поруменяха. Да! Притисна се по-близо до него.

Били се отдръпна.

— Какво беше това? — Ризата му беше станала на оранжеви петна. Целият облян в пот, той обърса челото си и то изчезна. Обърса опакото на дланта си в дънките и остави ново оранжево петно върху тях и невидима точка на ръката си.

— О, Били, ръката…

— Знам. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Трябва да започна да инвестирам в по-качествени продукти — рече той безгрижно.

Франки отвори чантата със зарядното и му подаде чантичката с гримовете.

— Вземи.

— Колко удобно — сконфузен измърмори той. И имаше всички основания да се чувства така. Да си разменяте слюнката с някого на обществено място, беше едно, но гримовете?

— Може би трябва да отидеш в тоалетната — предложи тя.

Преди да може да й отговори, ги заля нова гореща вълна. Без да иска, Били избърса и другата страна на челото си. Цялото тяло на Франки лепнеше и тя допусна, че прилича на топяща се буца ванилово-ментов сладолед. Шокът в очите на Били, които почти плуваха пред погледа й, потвърди подозренията й.

— Какво става? — попита Франки и посегна към шевовете.

Били хвана ръката й навреме.

— Да се махаме от тук.

Тя помисли да си извоюва още една песен време, но бе дала дума на родителите си да не се забърква в неприятности. А какво друго беше да подскачаш със зелена кожа и полуневидим приятел пред очите на всички — дори на концерт на Лейди Гага, — ако не сам да си търсиш белята.

Като Пепеляшки в полунощ те се втурнаха към уединението на своята тиквена каляска. Но каляската им беше общественият влак.

Сгушили се в яките си, те задминаваха момичета с очила, покрити с цигари, с кутийки от сода вместо ролки, сутиени, направени от полицейски ленти, и прозрачни дантелени гащеризони. Двамата изкачиха стълбите и изхвърчаха през изхода. Изведнъж всичко блесна в ярка флуоресцентна светлина. След пулсиращия стадион тишината на коридорите, по които се носеше мирис на пуканки, беше разтрисаща — като да ти дръпнат щепсела по средата на зареждането.

Отвсякъде амбулантни търговци на сувенири с лика на Гага ги викаха, мамеха, докато двамата минаваха край тях. Но Франки пак отказваше да вдигне поглед. Миризмата на пуканки беше сменена от тази на изгорял карамел, тъй като разтворът за тен капеше от тялото на Били върху нейното. Тя обмисляше да вдигне глава, за да направи оценка на нанесените щети по тялото му, но чуваше стъпки навсякъде около тях. Изглежда, някои дори се приближаваха към тях. Франки и Били затичаха по-бързо…

„Ох!“

Две мъжки тела се удариха в тях. Единият мъж носеше туристически обувки с големи грайфери, чиито връзки бяха леко опърлени.

Франки чу момчешки глас.

— Уха, братче, приличате на чудовища.

С приведени очи тя стисна юмруци. Обмисляше да го удари с ток, за да могат да им се изплъзнат.

Но тогава се обади другото момче:

— Щайн?

Тя тутакси пусна искри.

— Брет? — Вдигна очи и отново се разлетяха искри.

— Хайде, Франки — намеси се Били и посегна да я хване. — Трябва да тръгваме.

Франки се съгласи. Трябваше да тръгват. „Тогава защо стоя още тук?“

— Приятел, това моите хълцания ли го направиха? — попита Хит. Червената коса и миглите му бяха опърлени.

Били погледна към чезнещия си гръден кош. Той закопча последното копче на изцапаната си риза с ръце, от които нямаше и следа.

— Този кой е? — попита Франки Брет, по-притеснен от онова, което виждаше, отколкото от онова, което не виждаше.

— Ти кой мислиш, че е? — вместо нея отговори Били.

— Не може да бъде! Фадин, ти ли си? — Сините очи на Брет се разшириха. — Франки, това ли е новият ти приятел? — в гласа му нямаше арогантност, само тъга.

— Да — изрече Били.

— Не! — отрече високо Франки. — Искам да кажа, че не това искам да кажа. Аз… — Тя млъкна. Искаше й се тя да беше тази, която изчезваше. „Какво искам да кажа?“

Един от охранителите приближаваше към тях, яхнал Segway32.

— Трябва да ви измъкнем оттук — каза Брет. — Сестрата на Хит ще ни чака отпред с колата. — Той разкопча ципа на синия си суичър, уви раменете й в него и вдигна качулката да скрие главата й.

— Били, свали си ризата и…

— Ами косата му? — попита Хит.

— Няма страшно — каза Били, като вървеше заднишком. — Няколко секунди под водата и боята ще се измие. — Изцапаната риза падна на земята. В нишка, която отвеждаше към мъжката тоалетна, последваха панталоните, чорапите и обувките.

Охраната мина покрай тях и ги изгледа подозрително.

— Вие тръгвайте — подкани ги Били, докато вадеше кафявите лещи от очите си.

— Били, почакай! — подсмръкна Франки. „Не се разстройвай? Не ме мрази? Никога не съм искала да те нараня? Може ли да останем приятели? Ще ми простиш ли някога? Иска ми се да можех да променя чувствата си? Заслужаваш някой по-добър от мен? Мен ме боли повече, отколкото теб?“ Всичко звучеше толкова изтъркано! — Не можеш да останеш тук. Ела с нас. Моля те!

— И да пропусна възможността да се вмъкна в гримьорната на Лейди Гага? Забрави.

Франки се засмя през сълзи. „Защо не мога да се заставя да го харесам?“

— Вървете! — подкани ги плуващата кестенява коса. — Ако тръгнете сега, сигурно ще успеете да стигнете навреме за партито на Клаудин.

Брет дръпна лекичко Франки за ръката.

— Ще се оправиш ли сам? — опита тя за последен път.

— Няма страшно — извика Били и отвори вратата на тоалетната. — Видя ли онези красиви танцьорки? След концерта някои от тях може да се нуждаят от помощ с преобличането.

— Убиец си — засмя се Хит.

Вината сграбчи пространството на сърцето й и го стисна силно.

— Вечерта беше наелектризираща — каза тя искрено.

— Знам — отвърна Били. — Просто нямаше искри.

Точно когато вината отново се канеше да я стисне в клещите си, Брет я улови за ръка и я отведе с него. Франки почувства как отново започва да се топи.