Има ли вълк, има и начин

Пета глава Пространството на сърцето иска своето

Четирийсет и петминутното пътуване до Бриджпорт Вилидж не бе напразно. Пазаруването по интернет не можеше да се сравни с усещането от първото прекрачване на прага на магазин на Apple. Лъскавата техника чакаше да бъде докосната. Създадена от гении. Заредена с електричество. Един допир стигаше да събуди живота в нея. Франки се замисли дали да не се прекръсти на iЩайн и да се премести да живее тук.

Усмихната със свити устни и умерено любопитно кимване, Вивека се преструваше на заинтригувана от лаптопите.

— Хубаво е от време на време да излизаме от Салем — каза тя, като за всеки случай държеше дъщеря си близо до себе си.

— Съгласна съм — каза Франки, за да угоди на майка си, макар да знаеше, че думите на Вивека криеха по-дълбок смисъл и не се отнасяха единствено до пазаруването в неделния следобед в Портланд. Те означаваха, че тук нямаше да се притесняват дали някой собственик няма да поиска личните им карти, преди да ги допусне в магазина си. Нямаше да взимат вятъра за стъпките на някой, който идваше да ги отведе. Нямаше да четат клеветнически коментари в интернет. Нямаше да избягват подозрителните погледи на шофьора на някоя минаваща кола. Нямаше да се питат дали решението да останат и да се борят, не бе битка, обречена на неуспех.

— У теб ли е ваучерът? — попита Вивека, обичайният блясък липсваше в очите й.

Франки отвори черната чанта зарядно с неочаквано усещане за превъзходство пред изложените електронни машини. За разлика от тях, тя можеше дни наред да изкара без кабел — нещо, за което те можеха само да си мечтаят в своя измислен минималистичен свят.

— Може ли да разгледам наоколо? — попита тя и подаде плика от Влад.

Като опитен агент на ЦРУ, Вивека сканира периметъра с крайчеца на окото си. На ниска кръгла маса няколко деца играеха интерактивни игри, възрастна двойка държеше един от продавачите като заложник с въпросите си за Mac срещу PC, няколко контета преживяха, а три блондинки кръжаха над последния iPad.

— Добре. Но не се отдалечавай. Ще те държа под око.

При друг случай Франки щеше да се присмее над загрижеността на майка си, но сега обеща да не се отдалечава и бързо тръгна, преди да е размислила.

Франки бавно приближи блондинките, заинтригувана от онова, което бе събудило възхитата им.

Мелодията не можеше да се сбърка. Безстрашна. Мощна. Революционна. „Световната премиера на новия клип на Лейди Гага!“ За да не се разхвърчат искри, тя пъхна ръце в джобовете на вталените военни панталони и попита дали може да гледа клипа с тях.

Никоя не посмя да отдели поглед от Гага, за да отговори, но едното момиче с шал от фолио на балончета на врата й направи място. Франки тъкмо успя да се намести, за да вижда добре, и клипът свърши.

— Най-добрият досега! — обяви блондинката, чиито слънчеви очила на главата бяха поръсени с цветни захарни пръчици.

— Казваш това след всеки нов клип — каза момичето, което бе завързало клина си с полицейска лента.

— Почакай да отидем на концерта — каза Фолиото на балончета.

Франки ахна.

— Ще ходите на концерта?

— Остават тринайсет дни! — засия Захарната пръчица.

— А ти? — попита Полицейската лента, без да знае, че на предния й зъб имаше размазано петно червено червило.

— Иска ми се да отида — въздъхна Франки. — Но без връзки е невъзможно да си купиш билет.

— Не е вярно — заяви Фолиото на балончета и прегърна Полицейската лента и Захарната пръчица. — Ние чакахме денонощно.

Усетила мигновена близост поради общата им любов към Гага, Франки си призна:

— Откакто съм се родила, винаги съм била малко чудовище. Преди няколко седмици сложих в косите си бели кичури и…

Неочаквано Вивека сграбчи Франки за яката на раираното розово-черно поло и я завлече навън.

— Какво става? Мамо, какво правиш? Взе ли телефоните?

— Не говори, преди да сме се качили в колата! — скара й се Вивека. — Нито дума!

Сигурно бе станало нещо с ваучерите. Нещо смущаващо.

Вивека затръшна вратата на волвото, усили радиото — в случай че някой ги подслушваше? — и процеди през зъби:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Аз ли? — Франки пусна искри. — Какво съм направила?

Вивека набута ключа в стартера.

— Не ми пробутвай този невинен тон. Франки, как можа? След всичко, което се случи? Как?

Франки се засмя нервно.

— Мамо, какво съм направила?

— Да кажеш пред тези непознати, че си родено чудовище? — Тя изгаси колата и отпусна глава в ръцете си. — Едно е да изложиш себе си на опасност за пореден път, но тази дума? Толкова е унизителна. Какво се е случило с теб?

Франки се разсмя.

Вивека се извърна към нея, без да може да повярва. Лъскавата й конска опашка бе необикновено раздърпана.

— Намираш, че това е смешно?

— Мамо, ако исках да разкрия самоличността си, щях да започна да стържа грима, който запушва порите на лицето ми.

— Тогава какво…

— „Малко чудовище“ идва от Лейди Гага. Така тя нарича феновете си. И това няма нищо общо с РАД.

— Какво?

— Да. Не съм опитвала да се предам.

— Наистина ли?

Франки повдигна вежди, сякаш да каже: „Хайде де, мамо, заслужавам повече доверие“.

Постепенна усмивка като изгряващо слънце озари лицето на Вивека. Искрата във виолетовите й очи се върна.

— Какво облекчение. — Тя взе Франки в прегръдките си с аромат на гардения, като ту плачеше, ту се смееше.

— Сигурна съм — отново се засмя Франки. — Кажи, взе ли телефоните?

— Взех ги.

Когато вече пътуваха по магистралата, Вивека каза:

— Изглежда, се справяш с това много по-добре от мен.

Капки дъжд опръскаха предното стъкло.

— Не съвсем — призна Франки.

Вивека погледна загрижено дъщеря си.

— Би трябвало да мисля как да обединя всички, но опитам ли, мислите ми се връщат към Брет. — Франки въздъхна. — Все още не мога да повярвам, че така се е възползвал от мен. — Произнесени на глас, думите притиснаха гърдите й.

— Мога да си представя колко е болезнено. — Вивека сложи ръка на рамото на Франки.

Истината бе, че отсъствието на Брет от живота й болеше повече от предателството му. Но рационалният ум на майка й никога нямаше да прозре логиката в това. „Как може някой, който ти е причинил болка, да ти липсва?“, би попитала Вивека. Франки щеше да свие рамене в отговор: „И аз не разбирам“, а накрая щеше да се почувства още по-жалка и от преди.

— Може би тук има поука — предложи професор Вивека.

Франки погледна навън към профучаващите коли. Тя не искаше поука. Искаше Брет.

— Може би, докато нормитата станат по-толерантни, би могла да опознаеш по-добре някои от момчетата РАД. Братята Улф са симпатични момчета.

„Мамо, думите ти са толкова ужасни, колкото и техните!“, искаше да изкрещи Франки, но замълча. В съвета на майка й имаше някаква истина. Защо да си търси белята? Всичко беше толкова логично. Но в чувствата място за логика нямаше.

Пространството на сърцето искаше своето.

За беда, пространството на сърцето на Франки искаше Брет.