Има ли вълк, има и начин

Двадесет и четвърта глава Щурмът

— Снимките ми! — извика Хариет, докато оранжевокафявите й очи търсеха виновника.

На Клаудин не й трябваше да види петната от мастило по пръстите на Колтън Тейт, за да се досети кой е отговорен за стореното. Той — заедно с Дарън, Тъкър, Рори, Ник и Тревор — не спираше да я измъчва, откакто бе станала част от отбора по лека атлетика на „Мърстон Хай“. Но те не бяха в списъка с поканените. Какво изобщо правеха тук? В училище я обстрелваха с хартиени топчета по косата, „случайно“ се блъскаха в нея и дори лепяха с тиксо върху шкафчето й груби рисунки на мъжката анатомия. Клео смяташе, че и шестимата са влюбени в нея, но Клаудин знаеше по-добре къде е проблемът. Както обичаше да казва треньорът Пейдж, тя бягаше по-бързо и от стрелките на часовника. А това караше момчетата да се чувстват по-ненужни и от изтощена батерия за ръчен часовник. Но защо не можеха да забравят това? Поне за една вечер? Вместо това те се обърнаха към пълния дансинг с безгрижно подсвиркване и ръце, натъпкани в предните джобове на дънките, докато в широко отворените им очи се четеше престорена небрежност.

— О, мили Геб, знам отлично как се чувстваш. — Ухаеща на кехлибар, Клео прегърна Клаудин. — Чакаш това парти толкова време и въпреки че е страхотно и украсата е златна, нещо като това — тя посочи изложените фотографии — трябваше да се случи и да провали големия ти миг.

Клаудин стисна Клео още по-силно. „Да, точно така се чувствам.“

— Точно като мен и Дюс. Толкова време го чакам да се обади и накрая, когато това стана, видях надрасканите снимки и без да искам му затворих. И така моят голям миг също беше провален.

Клаудин се отдръпна и се взря в очите на Клео с цвят на топаз. „Дюс ли? Правиш това заради Дюс?“, сякаш питаха повдигнатите й вежди.

Разбрала неизказания въпрос, Клео прехапа устни извинително и отвори ръката си.

— Обички?

Две великолепни парчета смарагд, оформени като круши и увити в златни жички, й намигнаха с най-добри намерения. Но Клаудин извърна поглед встрани. Бижутата бяха твърде изящни за настроението й.

Под красивата рокля, която си беше ушила сама, с лъскавия блясък и черния металически шарф се въртеше калейдоскоп от борещи се една срещу друга емоции. Гневът се сблъска с безсилието; безсилието причини множество разрушения; разрушенията удариха челно разкаянието; тогава разкаянието се съюзи със срама и поражението нанесе един юмручен удар в сърцето на Клаудин. Не можеше да направи друго, освен да стои и да гледа осквернените си детски фотографии и да сдържа с усилие сълзите си.

Лала я хвана и я разтърси, като опитваше да изтръгне някаква реакция от нея, както би опитвала да освободи заклещена кутийка сода от машината за безалкохолни.

— Дийни, кажи нещо.

Но Клаудин не можеше да отрони и дума. Думите щяха да донесат сълзи. А нищо не казваше по-ясно печелиш от петната спирала по лицето и сол по имитацията на ДФФ35.

Хариет започна да сваля снимките от платното. Откакто бяха тръгнали от странноприемницата, ноктите й бяха пораснали и сега й беше трудно да хваща златните кабарчета. Но тя не се отказваше, защото очевидно се нуждаеше от нещо, в което да забие ноктите си.

Диджеят обяви Хейли за победител в конкурса и тогава пусна I’ll Stand By You в изпълнение на Glee36 (макар че още преди седмици Клаудин му беше изпратила мейл, за да му каже да не пуска никакви бавни песни преди десет). Дансингът се опразни. Един по един приятелите й, запотени и напръскани с дезодорант, идваха да я прегърнат, да изкажат пожеланията си, да й направят комплимент за роклята.

Клаудин прие всички с грация, но така и не можа да разтегли устните си в усмивка. Сърцето й тежеше. И с тежестта си повличаше всичко надолу.

— Хей, къде отидохте всички? — попита диджей Дъман. — Хайде! Искам да се върнете!

От колоните гръмна I Want You Back, старата песен на Jackson Five, и всички се спуснаха към дансинга с радостни писъци.

— Толкова съжалявам — изрече Мелъди Карвър, а сивите й очи бяха пълни с ужас. — Вината за всичко е моя.

Роклята й беше покрита с най-изисканите и красиви пера, които Клаудин някога беше виждала. Но за аранжирането им съвсем не можеше да се каже същото — твърде много около врата, твърде малко на подгъва, но нищо сериозно, което един шивашки експерт и нейният Singer да не могат да оправят.

— О, божичко, те ли сложиха перата отгоре ти? — загрижено попита Лала. — Това вече никак не е добре.

— Не, перата са си мои — отвърна Мелъди и после взе да дрънка за някаква петиция и Джаксън, и как мислела, че може да направи живота им по-добър. — Планът ми беше да събера всички на едно място и да използвам силата си, за да ги убедя да приемат…

— Силата? — прекъсна я Лала. — Каква сила?

— На гласа ми — прошепна Мелъди и посочи източения си врат. — Мога да карам хората да правят разни неща…

— Вярно е, не позволявай на обувките й да те заблудят — намеси се Клео и посочи черните кецове на Мелъди. — Момичето наистина знае какво говори.

Напрежението започна да се трупа в пръстите на Клаудин.

— Мелъди, върви — каза Клео и я побутна с лакът към групата момчета от отбора по атлетика. — Накрай ги да се извинят на Клаудин.

— Да, сигурно — Клаудин завъртя очи, защото знаеше колко целенасочено се стремяха да я унижават.

Лала захапа палеца си.

— Върви — подкани я Клео.

За миг Мелъди сякаш обмисляше какво да направи. После изправи рамене и тръгна към тях, а развързаните връзки на кецовете й се влачеха след нея. Тя потупа Рори по гърба. Той се обърна към нея. Тя прошепна нещо в ухото му, а после направи същото с Тъкър, Ник, Тревор и Дарън. Един по един те приближиха Клаудин и се извиниха за съсипаните снимки, за хартиените топчета, мръсните рисунки, сблъсъците в стола и лошото им поведение изобщо.

Клаудин стоеше слисана пред тях. Несъмнено Мелъди притежаваше сила.

— Ей, ти кога пристигна? — попита Колтън, а малките му очи искряха пакостливо. Идваше от дансинга.

Сърцето на Клаудин започна да изпомпва Red Bull вместо кръв. Кожата отзад на врата й се сви. Този беше най-лошият от всички.

— Ей, момчета — каза той задъхано и избърса в ръкава на ризата мокрото си чело. — Почетният гост е пристигнал! — а после добави: — Хайде да направим шайка за въл…

— О, боже — извика Ник. — Вижте врата й!

— Прилича на рунтава овца!

— Нуждае се от ножица!

Скалпът на Клаудин се сви и после се отпусна. Кестенявите къдрици подскочиха и се настаниха над гърдите й.

Момчетата бръкнаха в джобовете да извадят телефоните си.

— От CNN ще го лапнат като топъл хляб!

— А също и от Animal Planet!

— Ъ, госпожо Улф — извика Клео малко паникьосана. Никой друг освен семейството на Клаудин не бе ставал свидетел на трансформацията й. Дори и най-добрите й приятелки.

Хариет обърна гръб на фотографиите и остана с отворена уста. Но Клаудин не можеше да спре да гледа свирепо момчетата и да ръмжи. Само едно замахване и ноктите й щяха да оставят по тях белези за цял живот. Едно движение на ръката й и щеше да ги повали по гръб в средата на дансинга. Един рев от гърлото й и щяха да заплачат за майките си и да се молят да им сменят пелените. Тази мисъл я развесели. Тя се усмихна широко. Това щеше да е последният път, в който й досаждаха. В това нямаше съмнение.

Лала хвана Клаудин за ръката.

— Трябва да те измъкнем оттук.

— Не, чакай! — отвърна Клаудин, без да се помества. Поколения наред семейството й избягваше обществените места по време на трансформация — това бе най-големият им страх. Но защо? Можеха да надбягат и да победят в схватка всяко норми, което се изпречеше на пътя им, а слухът им улавяше звуците от километри. Дори само метаболизмът им стигаше да постави Холивуд на колене. Не беше ли силата на тяхна страна? Не трябваше ли нормитата да се боят от тях?

— Да тръгваме! — каза твърдо Хариет, вдигна дъщеря си през кръста и изхвърча навън от палатката.

Лала и Клео ги последваха.

— Пусни ме! — Клаудин размаха ръце и крака, като си спомни как няколко дни преди това Клод я бе отнесъл на рамо по същия унизителен начин от къщата на Клео. — Казах да ме ПУСНЕШ! ПУСНИ МЕ!

До увития в злато бряст тя успя да се измъкне.

— Виж! — Хариет й поднесе едно дамско огледало.

До нея от Лала и Клео течеше напрежение. Но Клаудин бе странно спокойна, докато за втори път тази вечер оглеждаше отражението си. Разликата беше, че този път около врата й се виеше изящна кестенява козина. Къдриците й докосваха най-горната част на вградените в роклята чашки. А ноктите й бяха дълги като тези на Риана. „Кое не му е хубавото?“

— Хайде, Дийни, направи вече голямата си грешка. Сега може ли да се прибираме? — подкани я Хариет, а очите й станаха още по-оранжеви. Скоро и нейната трансформация щеше да започне.

— Защо, мамо? Всички знаят. Какъв е смисълът…?

— Хей! — извика едно весело гласче от осветената пътека. Към тях с бързи крачки и разтворени обятия се носеше Франки Щайн. На няколко крачки зад нея бяха Брет и Хит. — Честит рожден ден! Съжалявам, че закъсняхме. Бяхме на концерта на Лейди Гага, а после трябваше да се отбием да си оправя грима… — Пръстите й пуснаха искри. Тя спря и отпусна ръце до тялото си. — Козината ти!

— Знам — засмя се Клаудин. — Просто се случи.

— Обеците наистина ще ти подхождат сега — каза Клео и отвори дланта си.

Този път Клаудин ги взе.

Хариет скръсти ръце на гърди и въздъхна. Въздишката й прозвуча като тихо ръмжене.

— Честит рожден ден — свенливо каза Брет.

— Ей — махна Хит с ръка. — Честит рожден ден.

Клаудин, Лала и Клео си размениха погледи.

Франки улови Брет за ръката.

— Всичко е наред. Той е от добрите.

Лала се усмихна облекчено, а ултрабелите й зъби проблеснаха на лунната светлина.

Ненадейно серия от познати пронизителни такта изпълниха двора. Нещо подобно на ракета се изстреля от петите към главата й. Диджеят беше пуснал тяхната песен.

— Ааааааа! — изпищя Лала.

— Ааааааа! — отвърна Клаудин.

„Ако си един от нас, тогава тръгвай с нас“, рапираха те ведно с Кеша.

Телефонът на Клео иззвъня. Беше Дюс. Тя вдигна и изкрещя:

— Ще ти се обадя после — и затвори. После запя: — Ние държим града…

Франки се присъедини:

— Не се забърквай с нас…

И преди да се опомнят, Клаудин сграбчи приятелките си и хукна през поляната към дансинга. Най-сетне щеше да последва примера на европейските си братовчеди и да се отпусне.

Клаудин си проби път през масата от въртящи се тела и стигна средата точно за припева.

Пееха с цяло гърло, а гласовете им се сливаха с няколко дузини от тези на хората около тях. Лекоатлетите документираха събитието на камерите на мобилните си телефони, а наместо да се крият, момичетата им дадоха това, което се искаше от тях. Лала се усмихваше широко пред малките им обективи, Клаудин въртеше на пръст козината си, а Франки изтри грима си в старомодните им ризи. Скоро Брет дойде да танцува с нея и й помогна да изчисти последните остатъци от лепкавата помада зад ушите. Хейли също се добра до кръгчето им и започна да танцува с Хит. От устата му излетя огнен пламък и всички въодушевено аплодираха. Сред тях и Хариет. Франки вдигна ръце над тълпата и започна да пуска искри в такт с музиката. Шестте момчета наобиколиха танцуващата Клаудин. Те също започнаха да танцуват.

Песните преливаха една в друга, а партито продължаваше да се вихри без край. Братята Улф пристигнаха, след като Хариет им се беше обадила и беше дала строги инструкции косите им да са пуснати. Когато всичко вече беше изречено и сторено, диджей Дъман беше навъртял три извънредни часа.

Клаудин обеща на майка си, че ще използва всичките си спестени пари, за да покрие допълнителните разноски, и Хариет прие. В крайна сметка, шестстотин долара не бяха толкова висока цена за свободата.

Животът отново се беше върнал към обичайния си ход. Само че вече нищо не беше същото.

Били не можеше да си представи нищо по-потискащо от това да пътува сам обратно към Салем, невидим както винаги. Всеки писък, всяко съскане на влака щяха да го измъчват, жестоко да му напомнят как преди не беше забелязал тези звуци. И как да ги забележи? Толкова се беше забавлявал тогава.

Той обмисли да помоли Кандис да го прибере, но телефонът му беше останал у Франки. Или поне така си каза. В действителност беше твърде засрамен. Как да обясни поражението си пред едно момиче, което никога не беше губило?

Затова, след като набързо уми косата си, се втурна като полудял към колата на сестрата на Хит и се промъкна вътре незабелязано.

Свит на задната седалка, притиснат до студеното стъкло, той се чувстваше като насекомо, което господин Щайн би смачкал на предметното стъкло и би наблюдавал под микроскоп. И дори по-зле от това. Защото насекомото поне щеше да е мъртво и нямаше да се налага да слуша смеха на Франки, докато тя целува друго момче.

Искаше да я мрази. Молеше се да може да я мрази. Но когато пристигнаха на Радклиф Уей, той я обичаше дори повече. И по-малко искаше да убие Брет.

Виждаше, че Франки и Брет наистина държат един на друг. Винаги бяха държали. Раздялата им беше следствие от войната. Интересът на Франки към Били беше само лек за болката й, запален от съвета на майка й да се държи за своя вид. Трудно беше да чуе това, но беше по-добре да го знае.

Били също научи, че Франки го смяташе за своя най-добър приятел. И настояваше Брет да приеме отношенията им. Брет обеща, че ще го направи. Той каза, че винаги бил харесвал Били, макар да знаел, че чувствата им не са били съвсем взаимни.

„Сега вече са взаимни!“

Хармъни ги остави пред къщата на Клаудин, където през изтеклия час Франки и Брет не спряха да танцуват и да си разменят искри — искри, които никога не пламнаха между Били и Франки.

Той наблюдаваше отстрани, когато приятелите му най-сетне заявиха себе си без страх. Сплотени като една общност, те гордо развяваха знамето на своята чудатост. Това беше краят на една ера и началото на нова. Всичко беше възможно, защото никой не можеше да докаже обратното.

Залят от надежда, Били не спираше да се пита какво би било да целуне момиче, което също искаше да го целуне. Каква ли щеше да бъде — норми или РАД? Дали щеше да се отнесе благосклонно към спрея за тяло, или щеше да предпочете естествения му вид? Дали…

Неочаквано пуснаха „Невидим“ на Ашли Симпсън.

Той се засмя. Откакто се бяха срещнали, Кандис все му се подиграваше с тази песен. Оставяше я на гласовата си поща, надуваше я до дупка в колата, пееше я, докато вървяха заедно по улицата, и се чудеше на реакциите на непознатите минувачи. Той се усмихна, вече без да се чувства засрамен.

— Какво толкова смешно има? — някой се засмя.

— Ти кой си? — попита той, като се огледа. Били докосна косата си. „Изпуснал съм май някой кичур?“

Нещо изсъска. Като спукана гума или кутийка спрей за коса. Само след секунди до него се появи едно момиче. Всъщност появи се само лицето й. Имаше много бледосини очи и плътни устни. Снопче виолетова коса докосна лицето й като крило на пеперуда.

— Аз съм Спектра — с усмивка рече тя и после изчезна. След още едно изсъскване се появи ръката й, протегната към него. След като стиснаха ръцете си, нейната отново изчезна.

— Ти можеш ли да ме видиш? — попита Били и после, опомнил се, бързо скри…

— Не! — Тя отново се засмя. — Не се тревожи, виждам само неясно петно топлина. Но ако те напръскам, ще мога. Тогава ще…

— Не! — Били отстъпи крачка назад от гласа. — Никакъв спрей… или поне не от врата надолу.

— Добре — съгласи се тя и го напръска по лицето със струята с аромат на бисквитки.

— Какво е това?

— Мирише приятно, нали? — попита тя и напръска отново лицето си, за да може да види усмивката й. — Имам трийсет и три различни аромата. Аз… — Тя се изчерви и избледня. — Уха, ти…

— Какво?

— Не си грозен.

— Защо? Мислеше, че съм ли?

— Не знаех какво да мисля.

— Мислила си за мен, така ли? — попита той, благодарен, че тя не може да види гигантската му усмивка.

— Откакто направи онази шега, да.

— Когато се облякох като Франки и отидох да видя Брет в болницата ли?

— Не тази. Когато завърза връзките на господин Барнет една за друга.

Ако можеше, Били щеше да започне да пуска искри.

— Кога? В осми клас ли?

— Да.

— Искаш ли да танцуваме?

— Надявах се все някога да ме поканиш — отвърна тя. Звучеше така, сякаш се усмихва.

Това наистина беше началото на нова ера.