Има ли вълк, има и начин

Трета глава Пробив

Външната врата на семейство Карвър се отвори с оглушителна трескавост. Мелъди надигна пулсиращата си глава от кухненската маса и се приготви да чуе затръшването, което така и не последва.

— Ехо? — извика Кандис, по-голямата й сестра, и изплю по Мелъди черупката на един шамфъстък.

Никой не отговори.

Момичетата си размениха уплашени погледи, сякаш се питаха: „Идват да ни арестуват ли? Ще ни отведат на разпит заради участието ни в «Чудовището на нашата улица»? Или ще ни отвлекат и ще ни измъчват, докато не издадем къде се укриват РАД?“.

Уви, не знаеха отговора.

— Ей, имаме заредени снайперисти, да знаеш! — додаде Кандис.

Мелъди завъртя очи и прошепна:

— Снайперистът е човек със снайпер, не оръжие.

Кандис сви рамене по своя обичаен начин, като че ли казваше: „Заслужавам похвала дори само за това, че знам термина, защото никой не очаква това от блондинка с моите съвършени форми, а аз го знам“.

— Къде е тя? — извика неканеният гост.

— Здравей, мамо — измърмори Кандис и счупи още един шамфъстък.

За трилионен път тази вечер, както й се струваше, Мелъди натисна копчето за повторно набиране на телефона си. И за пореден път обаждането й бе прехвърлено на гласовата поща. Тя затвори.

— Казвам ти, нещо не е наред с Джаксън.

На вратата на простоватата кухня се появи Глори. Дребничката й фигура бе облечена в непретенциозен черен шлифер, на чийто фон кестенявите й къдрици изпъкваха ярко.

— Къде е баща ви? Отдавна трябваше да се е прибрал.

Мелъди сви рамене.

— Не знам.

— Е, добре, не мога да чакам повече. Разказвай — рече Глори настойчиво, докато търкаше ръцете си неспокойно.

Стомахът на Мелъди се сви. Не изпитваше никакво желание да разказва преживения кошмар, особено на майка си.

— Хайде, не тичах от клуба по четене до тук, за да ме гледаш така. Разказвай!

— Няма ли да затвориш входната врата? — попита Мелъди, без да може да я погледне в очите.

— Какво? Вратата ли? — Глори развърза колана на шлифера и седна при тях на овалната стъклена маса, която сякаш се присмиваше на непринудената къща със своя бевърлихилски блясък. — Това ли е всичко?

— Да. — Мелъди стана и отвори облицования в дърво хладилник. Студеният въздух бе успокоителен.

— Защо си толкова начумерена? — попита я Глори.

Мелъди погледна с досада обезмасленото биомляко.

— Мамо, мисля, че се казва на-чум-берена — произнесе внимателно думата Кандис. — И съм съгласна. Тотално е обсебена от Джаксън. Сестрата има нужда да излезе на среща.

— Всъщност — засмя се Глори — се казва „начумерена“. — Тя впери зелените си очи в Мелъди. — Но все още не разбирам защо си „начумберена“.

— Причините са много. — Мелъди затръшна вратата на хладилника и с твърди стъпки отиде да затвори външната врата. Искаше да изкрещи с все сила: „Защо ли? Може би защото приятелите ми са обект на масиран лов на чудовища. Или защото вече три часа поред приятелят ми не вдига телефона си. Или не, чакай! Знам защо съм толкова «начумберена». Защото икономът на Клео, Ману, ми даде основания да мисля, че ти не си ми майка!“. Само че сега произходът й не бе на дневен ред. На дневен ред бяха Джаксън и местонахождението му. Затова Мелъди се върна в кухнята, без да отрони и дума.

— Просто си мислех, че ще празнувате, това е. — Глори сви рамене със съжаление.

— Да празнуваме? — объркана попита Мелъди.

— Сестра ти ми прати съобщение с добрите новини от снимките за Teen Vogue.

— Добрите новини?

— Когато чух, че гласът ти се е върнал, скочих до тавана!

Кандис счупи поредния шамфъстък.

— Чакай. — Мелъди се подпря на плота и пъхна ръце в джобовете на суичъра си. — Говориш за пеенето ми, така ли?

Пори кимна.

— Искам да те чуя. — Тя сключи умолително ръце и произнесе само с устни: Молятемолятемоляте. — Изпей ми Defying Gravity от мюзикъла „Зла“, както ми я пееше някога. Тя ми е любимата.

Кандис се разсмя.

— Мамо, сега не съм в настроение…

— Скъпа! — чу се Бо, който тъкмо влезе. — Просто няма да повярваш!

— Знам! Гласът й се е върнал! — Глори се завтече към антрето, за да го посрещне. — Осем и половина е, къде беше?

— Телефоните в офиса звъняха на пожар.

Облечен в костюм на Armani и с перманентен загар, борещият старостта пластичен хирург влезе в кухнята. Докато разхлабваше възела на вратовръзката си, той целуна дъщерите си по челото, а после се отпусна в един от черните столове с форма на разтворена ръка. Глори пъхна в микровълновата печка любимата му диетична кесадия12 и нагласи таймера. — Защо не остави секретарката да поеме обажданията?

— Изгаряше ме любопитство — отвърна той. — Обажданията бяха от тийнейджъри, които искаха да знаят дали можем да им предложим вампирски зъби, рогове, опашки… изобщо каквото ти дойде наум. Искали да приличат на… — Той защрака с пръсти, като се опитваше да си спомни думата, но се отказа и продължи: — Все едно, отначало аз и доктор Крамър си помислихме, че това е поредният номер, също като онзи, който учениците от „Мърстон Хай“ скроиха на горкия Брет. Но тогава чухме за шоуто по Втори канал и…

— Това е силата на ГАЩИ! — извика Кандис и размаха юмрук във въздуха.

— Какви ГАЩИ? — попита Глори, надвиквайки алармата на микровълновата печка.

— Група за атака на щатните идиоти — обясни Кандис. — Мели, получава се. Нормитата искат да бъдат като РАД! Посланието ни е стигнало до тях! — Тя започна да пише съобщение на Били. — Е, това как ще лепне на документите ми за кандидатстване в колежа!

— Точно така! Казват се РАД! — обади се Бо, докато махаше с ръка над димящата кесадия. — И доколкото разбирам, някои от тях живеят на нашата улица! — Той отпи от виното, което Глори му сипа. — Доктор Крамър умира да види някое от тях, затова го поканих със семейството му на вечеря в неделя. Имат две деца на вашата възраст, така че…

— Какво? Ще започнеш страничен бизнес, така ли? — сопна му се Мелъди. — Елате да видите изродите от „Радклиф Уей“! Цената на вечерята е включена във входната такса! Предлагаме и безплатни мрежи за улов до изчерпване на количествата.

— Какво ти става? — попита я той.

— Толкова е начумерена — обясни Кандис. — Но тя е права, татко. Това не са животните от цирка.

Мелъди кимна.

— Аз не съм казал, че са…

— Между другото, децата на Крамър какви са — момчета или момичета?

— Момичета.

— Кандис се изпарява.

— Невъзможно — натърти Бо. — Присъствието е задължително.

— Бо, на следващата сутрин заминаваме на почивка. — Глори допълни чашата му. — Защо точно тази вечер си ги поканил?

— Само тогава са свободни.

— Жалка работа — измърмори Мелъди под нос. Наистина ли родителите и се държаха така лекомислено пред лицето на нещо толкова сериозно? Трябваше ли лошите новини и тях да застигнат, за да се заинтересуват? Не им ли стигаше, че това се случва на съседите?

— Но ние ще сме заети с багажа и…

— Не се тревожи. — Бо вдигна чашата за столчето. — Ще взема храна за вкъщи от ресторант „Убежището“, ти ще го сложиш в йенската тава и те ще си помислят, че ти си го приготвила.

Глори се усмихна:

— Ето затова се омъжих за теб.

„Вие чувате ли се?, канеше се да извика Мелъди, когато телефонът й започна да звъни. Джаксън!“

Докато бързаше да отговори, тя се запита доколко щеше да приеме присърце каузата на РАД, ако приятелят й не бе една от жертвите. Ами Кандис? Единственият й мотив не бе ли само мисълта колко добре щеше да стои на документите за колежа титлата „Лидер на ГАЩИ“? Мелъди отпъди мислите от главата си. Искаше й се да вярва, че тя ще бъде по-добра от родителите си. Много по-добра.

Макар обаждането да бе от блокиран номер, тя вдигна телефона:

— Ало?

От другия край на линията се чу шепот.

— Мелъди, Сидни Джекил е, т.е. госпожа Джей. Учителката по биология. Майката на Джаксън.

Устата на Мелъди пресъхна.

— Той добре ли е?

— Добре е — въздъхна госпожа Джей. — Просто отказва да замине, без да се е сбогувал.

— Да замине? Къде? — Мелъди усети как стаята се завърта като циклон.

— Кой е? — прошепна Глори.

Мелъди махна с ръка и побърза да се уедини във всекидневната.

— Можеш ли да дойдеш в кафене „Кристълс“ срещу летището след четирийсет минути?

— Аха — едва успя да каже тя.

— Добре. До скоро. И внимавай да не те проследят.

От другата страна затвориха.

Мелъди погледна за последен път страничното огледало — зад тях нямаше никой, освен тъмнината и уличните лампи.

— Това е мястото — прошепна тя, когато забеляза трите светещи букви на кафенето. — Завий наляво на „каф“.

— Ха! — каза Кандис, гледайки към окаяния надпис. — Мислиш ли, че Франки може да оправи светлините само с едно докосване?

Мелъди не знаеше. А и не беше в настроение да гадае.

Кандис включи мигача.

— Да го направим! — Тя завъртя рязко волана и със свистящи гуми беемвето влезе в паркинга на кафене „Кристълс“. Паркира до един джип с прозорец от картон и тиксо.

Мелъди потъна навътре в седалката.

— Поне изключи фаровете.

— Виж, наистина трябва да се отпуснеш — тросна й се Кандис, уморена от несекващата параноя на сестра си.

— Кажи това на дрехите си.

Кандис погледна надолу и се засмя. Беше облякла камуфлажния елек на Глори за наблюдение на птици и шапката с козирка, на врата й висеше бинокъл, а от един от джобовете й се подаваше свирка. Трудно бе човек да я вземе на сериозно. Но сестра й имаше право. Мелъди трябваше да се отпусне. Особено по отношение на преследването.

— Не виждам колата им. Мислиш ли, че сме ги изпуснали? Или може би… — Мелъди не можа да довърши. Едно беше Джаксън да е отпътувал вече, друго — да е бил заловен.

— Никога ли не ти се е налагало да се измъкнеш на някой преследвач?

Мелъди поклати глава.

— Хора, които се укриват, не паркират в средата на паркинга.

— Имаш право — призна Мелъди, докато оглеждаше порутеното крайпътно заведение. Щорите бяха пуснати. — Ти какво би направила? Нали знаеш, ако приятелят ти заминаваше? — произнесени на глас, думите накараха стомаха й да се свие на топка.

— И той все още не ми е омръзнал?

— Очевидно!

— Хм… — Кандис потупа брадичката си. — Никога не ми се е случвало. Но предполагам, че бих го накарала да остане.

— Как?

— А, това вече е твоя работа. — Кандис се приведе към нея и я потупа по рамото. — Моята е да следя за полицаи. — Тя извади свирката за птици от джоба си и я наду. Звукът напомняше на кълвач, глътнал креслива играчка. — Чуеш ли това, значи трябва бързо да се омиташ. Сега върви, преди да си е тръгнал.

„Да си е тръгнал?“ Нещо притисна още по-силно Мелъди в гърдите.

Щом я отвори, звънчетата на вратата зазвъняха. Приятният аромат на кафе и понички не можа да събуди апетита й. Барплотът със сребристочерните столове, както и петте червени сепарета бяха предвидими. Но не и партитурата от „Бохеми“13, която се носеше от джубокса. Това ли бе последното място, на което двамата с Джаксън щяха да се целунат? Щом прекрачи прага, Мелъди надяна качулката. Това бе най-близкото до прегръдка, което получи.

Имаше само двама посетители: оплешивяващ мъж с кадифено сако, наведен над чиния спагети, и чернокосо момче, потънало в четене на списание Hot Rod. На бузата му имаше белег, а тениската му бе с надпис „Здрасти, аз съм Рик“. От паника по челото на Мелъди избиха капки пот. Джаксън вече си бе тръгнал.

— Маса за един? — попита изрусената до бяло сервитьорка и пукна един балон с ментовата си дъвка. Ръцете и, осеяни със старчески петна, кръжаха над купчина менюта.

— Ъ-ъъ — запъна се Мелъди. „А сега какво? Да се връщам обратно в колата? Да чакам? Да покажа на сервитьорката снимка на Джаксън? Или на Ди Джей? Да я питам дали е виждала някой от двамата?“ Хиляди варианти засипаха Мелъди, но нито един от тях не си струваше да се обмисли. Той трябваше да е тук! — Всъщност имам среща…

Звън!

Мелъди бързо провери телефона си.

Тя вдигна глава. Рик свали списанието и опита да се усмихне, но успя само да извие устни в трепереща гримаса.

„Да!“

— Ще седна при това момче.

Сервитьорката й намигна, все едно казваше: „И аз щях да седна при него, ако бях по-млада с двайсетина години“.

Когато приближи, безпогрешно разпозна искрящите лешникови очи на Джаксън. Ами черната коса откъде се беше взела? Белегът? Списанието? И къде бяха очилата му?

— Чакай малко. — Мелъди се плъзна в сепарето до неговото. На масата имаше две чинии: недокоснато парче чийзкейк с бисквитен „Орео“ и салата. — Ди Джей?

— Не, аз съм — отвърна Джаксън, успял да скрие всичко, но не и нежния си глас. — Дегизиран съм. Минавам ли за лошо момче?

— Сервитьорката смята, че си сладък — опита да говори жизнерадостно Мелъди. Тя взе ръката му и я допря до лицето си; искаше, не, изпитваше силна нужда да вдъхне познатия восъчен аромат на захабените му от пастели пръсти. Но цветовете бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили груби черни петна. Боя за коса. И сега миришеха на сапун от обществена тоалетна и груби хартиени кърпи за ръце.

— Как минаха снимките за Teen Vogue? — попита той, сякаш денят бе като всеки друг.

Мелъди опита да се престори, че е така.

— Клео и аз завързахме нещо като приятелство и това беше добре. Отново пропях и изнесох концерт пред три камили, които се казват Найлс, Хъмфри и Луксор. А онзи тип, Ману, ми даде добри основания да мисля, че някаква жена на име Марина е биологичната ми майка.

Джаксън избута чийзкейка настрани.

— Трудно ми е да повярвам.

— Кое точно?

— Всичко.

— Повярвай го — каза Мелъди, преди да продължи с подробностите.

— Ти попита ли майка си за това?

Мелъди поклати глава.

— Защо не?

— Защото бях твърде заета да се тревожа дали си добре — което бе почти самата истина. Но имаше една част от Мелъди, която не бе готова за този разговор. Онази част, която не знаеше как да реагира, ако Ману се окажеше прав. Очите й се напълниха със сълзи. — Не заминаваш наистина, нали?

Джаксън кимна, улови с пръст качулката й като с кука и я притегли до себе си. Челата им се докоснаха.

— Тази вечер — прошепна той. — Лондон. С частен самолет. Не знам за колко време. — Той замълча. — Това е ужасно.

Сълзите потекоха. Горещи и бързи, те се плъзгаха по бузите на Мелъди и падаха от брадичката й.

Тя се отдръпна и погледна Джаксън в очите.

— Не можеш ли да кажеш на майка си, че искаш да останеш? Можеш да ходиш дегизиран така. Ще се преместиш в ново училище. Никой никога няма да разбере.

— Опитах. Най-малко сто пъти. Тя ми каза повече да не повдигам въпроса. Обещах да не го правя, ако ми даде дума да те доведе тук.

— Опитай пак тогава — настояваше Мелъди, като се питаше това ли бе имала наум Кандис с думите „бих го накарала да остане“.

— Добре — съгласи се той изненадващо лесно. Вдигна очи да срещне нейните. — При едно условие: Трябва да присъстваш на разговора ми с нея.

— Защо?

Джаксън се усмихна слабо.

— Ако и тя среща толкова трудности като мен да ти каже „не“, тогава считай полета за отменен.

Яхнала вятъра на надеждата, Мелъди се приведе да го целуне.

— Какъв отменен полет?

Тя бързо се отдръпна.

Госпожа Джей се бе надвесила над тях, а лъскавата й черна коса се поклащаше пред лицето й. Червилото в матиран червен цвят, нейна запазена марка, бе току-що нанесено.

— Никакъв — увери я Джаксън. — Всичко остава по план.

— Добре. — Тя се плъзна на празното място и погледна дървената купа със салата „Айсберг“, сякаш бе някаква обида. — Знам, че ти обещах да останете насаме, но още една минута в тоалетната и щях да пипна хантавирус14.

Мелъди се усмихна, сякаш разбираше за какво говори. Често се улавяше да постъпва така в присъствието на майката на своя приятел, която освен майка бе още и учителка по биология, и интелектуалка.

— Хайде, питай я — прошепна Джаксън и я сръчка с лакът.

— Ти я питай — прошепна Мелъди.

— Какво да ме пита? — Госпожа Джей даде знак на сервитьорката да донесе сметката. — По-добре да няма нищо общо с оставането, защото…

— Не може да заминете — изтърси Мелъди.

Госпожа Джей премигна, сякаш бе истински заинтригувана от онова, което Мелъди имаше да й каже.

— Обясни ми.

— Ами, мислех, че… — Мелъди заекна точно като в училище, когато й задаваха въпрос, на който не знаеше отговора. Но този отговор тя знаеше. Не друго, а готовността на госпожа Джей да я изслуша я бе сварила неподготвена.

— Вие сте учител… — започна тя, като реши, че е най-добре прошението й да не се фокусира върху двете разбити тийнейджърски сърца. Жената беше учен. Опираше се на здравия разум. Следователно щеше да очаква разумен аргумент. — А също и модел за подражание. Не само за РАД, но и за нормитата.

Госпожа Джей се съгласи с кимане. Мелъди усети Джаксън да се усмихва до нея.

— Ако заминете, посланието, което предавате, е следното: стане ли напечена обстановката, печените си тръгват, и…

Сервитьорката остави сметката на масата, но погледът на госпожа Джей не се отместваше от Мелъди.

— Ами сигурността на сина ми?

— Мамо, мога да…

Мелъди го стисна за крака да замълчи.

— Дръжте Джаксън дегизиран така. Преместете го в ново училище. Крийте се с гордо вдигната глава. Нали това е мотото ви? Но трябва да останете в „Мърстон Хай“ и да защитавате онези РАД, които остават. — Мелъди се наведе през масата и прошепна в ухото й: — И покажете на Джаксън, че майка му не се страхува да се бори.

Госпожа Джей свали очилата си ала Уди Алън и потърка очи.

Джаксън и Мелъди стиснаха ръце под масата и с всяка секунда ги стискаха все по-силно.

Госпожа Джей сложи очилата и се обърна към сина си.

— Ще трябва да започнеш да се криеш.

— Добре.

— Което означава, че никой, повтарям никой… — Тя млъкна, за да погледне Мелъди. — Никой не бива да узнава къде си.

— Добре — едновременно казаха те. Поне щяха да бъдат в една времева зона.

Госпожа Джей тръшна на масата черна кредитна карта American Express, издадена на името на някоя си Ребека Роуз, обели защитното покритие на един нов iPhone и започна да пише съобщение.

Джаксън отдръпна ръката си.

— Какво правиш?

— Пиша на екипажа на самолета за вегетарианското ми меню.

Сърцето на Мелъди потъна.

— Но аз мислех…

Госпожа Джей сложи телефона на хартиената подложка и ги погледна в очите.

— Какво мислеше? Че ще оставя отличната лазаня с тофу да иде на вятъра?

— А? — попита Мелъди.

— Казах им да я опаковат за вкъщи. Трябва да свърнем до пистата, за да я взема. — Тя бутна салатата настрана. — Умирам от глад. А нощта ще е дълга.

Мелъди и Джаксън се прегърнаха победоносно. Госпожа Джей подписа чека. „Да наваксат с Джаксън изгубеното време“ бе под номер едно в списъка със задачи на Мелъди. Но тя удържа на думата си, пожела и на двамата късмет и се втурна към Кандис.

Нищо не се бе променило на паркинга и все пак всичко изглеждаше съвсем различно. Полуосветеният надпис изведнъж й се стори очарователен. Колата с тиксото на прозореца вече не изглеждаше така жалка, а приличаше повече на стар воин. Кандис не осмиваше параноята й със своя костюм за наблюдение на птици, а изразяваше подкрепата си. И всичко това, защото Джаксън оставаше. И въпреки обещанието им пред госпожа Джей той щеше да намери начин да поддържат връзка.

Той винаги намираше начин.