Има ли вълк, има и начин

Осма глава Духнал от час

Вкаменени, Франки и Клео стояха в началото на бетонната пътека, която водеше до сградата с цвят на горчица, и отказваха да повярват на очите си. Градинката гъмжеше от демонстранти. Ако Походът до Вашингтон се бе състоял на Хелоуин, той щеше да прилича на „Мърстон Хай“ тази понеделнишка сутрин.

Отляво шепа поддръжници на РАД, облечени в костюми на чудовища, скандираха: „Да спрем заразата на омразата! Всяка дискриминация е анти-ГАЩИ лумпенизация!“. Франки мигновено разпозна сестрата на Мелъди, Кандис. Тя бе изрязала дупки в покрита с изкуствени скъпоценни камъни маска за спане и носеше боди в телесен цвят с думата ГАЩИ, изписана с виолетово червило на мястото, на което обикновено се носеше сутиена. Двама от приятелите й издигаха знаме с череп и кръстосани кости на пилона.

— Какво общо имат пиратите тук? — попита Клео.

— Йо-хо-хо, нямам представа — отвърна Франки с най-пиратския си глас. — Но е доста наелектризиращо! Те са на наша страна. Щеше ми се Блу, Лала и Клаудин да бяха тук, за да видят това.

— Да, всичките пет човека са на наша страна. Златно — изсъска Клео и тръгна нагоре по пътеката, като нарочно се стараеше да върви няколко крачки пред Франки.

Но какво друго можеше да очаква Франки? Бяха дошли заедно на училище, защото нямаше с кого друг. Единственото, което ги свързваше, бе общият им страх да не бъдат разкрити.

Франки бе новото момиче. Продукт на съвременните технологии; загатване за онова, което предстои. Клео, от друга страна, произхождаше от древен царски род. В чантата й имаше скъпоценни камъни. А в тази на Франки? Батерии. От принцесата лъхаше на кехлибарен парфюм, сандалите й с платформи бяха златни, носеше вталени панталони във войнишко зелено, дълга блуза в камилско кафяво, жилетка от изкуствена кожа в слонова кост и ръкави от дрънкащи шарени гривни. Облеклото й бе за червения килим на знаменитостите, докато роклята с поло яка на Франки бе за най-обикновен килим. Но Франки не можеше да си позволи лукса да се вторачва в подобни повърхностни неща. Не и днес.

Отдясно група от шейсетина ученици и родители, водени от нормито Бека Мадън, скандираха: „Спасете ни от страх и мор, пратете чудовищата в затвор!“. Щурактивистката опита дори да се пошегува: „Чухте ли за тази Щайн? Останала е без глава комай!“. Последователите й нададоха одобрителни възгласи, като размахваха в тънката утринна мъгла плакати с „Монстър Хай“ с особено самодоволен вид. Сякаш „гениалният“ трик с разместените букви в името на училището заслужаваше „Пулицър“18. Франки не спираше да се пита коя страна на поляната би избрал Брет. Днес бе денят на истината. Тя успя да плъзне пръсти в ръкавите на роклята си, преди да заискрят.

— Това норми с всичкия си ли е? — попита Клео.

Сцената напомняше опита на Франки от първия й ден в училище. Без да се вслуша в съвета на родителите си, тя бе отишла без грим и така изкара помпоните от страх на група мажоретки. За радост, денят бе неделя, училището бе в друг град и тя се бе отървала без драскотина. Донякъде. Психологическата травма бе оставила белег у Франки, гордостта й бе наранена, самоувереността й — разклатена. Защо хора като Бека Мадън трябваше да решават кое бе приемливо и кое не?

— Няма да повярвате — каза Били, като се присъедини към тях.

— Аааа! — викна Франки уплашена.

— При шкафчетата на деветокласниците Дарил Комен и Ели Шоу правят на хората тест за чудовища.

— Продължавай — прошепна шпионската Клео.

— И какво представлява тестът? — Вместо към миризмата на бонбони във въздуха, Франки насочи въпроса си към Клео, в случай че някой ги наблюдаваше. Знаеше, че засега нямаше от какво да се боят — филмът не разкриваше самоличността им, — но това не бе най-подходящият ден да ги заловят с невидимия им приятел.

— Проверяват за вампирски зъби, свалят слънчевите очила… такива неща.

— Слава на Геб, че не участвах във филма — каза Клео, докато въртеше на морализаторския си пръст един тежък светлорус кичур.

— Като стана дума за това. — Били хвана главата на Франки и я завъртя по посока на паркинга. Хит Бърнс тъкмо слизаше от синята тойота на сестра си. Брет, който винаги идваше с тях, го нямаше. — Виж кой е решил да пропусне училище днес. Казах ти, че е виновен.

Пространството на сърцето на Франки се сви. „Трябва ли Били да излъчва толкова въодушевление?“

— Хит! — извика тя и отлетя, без да каже чао.

Той се извърна.

— О, здрасти — усмихна й се с облекчение. Очите му се стрелнаха през поляната. — Д-добре ли си? — попита я тихо.

— Да, а ти?

Той кимна и изстреля с палец в устата си едно хапче против стомашни киселини, очевидно в опит да държи под контрол досадните оригвания.

— Това е ужасно, а? — Посочи с пръст демонстрантите. — Май излязох късметлия, че снимах с камерата, иначе и мен щяха да разкрият.

— Къде е Брет?

Хит я завлече към колата, като отказваше да проговори, преди да се е уверил, че никой не ги подслушва.

— Виждал ли си го? — опита Франки отново.

Той взе още едно хапче и тогава поклати глава.

— Не и откакто…

— Мислиш ли, че ни е предал нарочно?

Като завъртя очи, той каза:

— Сестра ми вярва, че е той. Никога не го е харесвала. Но аз не мисля така.

— Опита ли да му се обадиш?

— Всеки път се включва гласовата поща. Ти?

— Нямам номера му. Беше на стария ми телефон и…

Франки спря, като се питаше дали извинението й му е прозвучало толкова глупаво, колкото на нея. Все пак тялото й бе направено от синтетични части. Зареждаше се с електричество. Животоспасяващите батерии бяха в чантата й. Ако технологиите бяха способни на всичко това, как може да не е по силите й да проследи един мобилен телефон?

Хит прегледа телефона си и въздъхна.

— Надявам се да е добре.

„Какво?“

Дори веднъж Франки не бе допуснала възможността Брет да е в опасност. Тя със сигурност не желаеше той да е ранен. Но ако беше пострадал, това означаваше, че не я бе предал. Двамата с Бека не са се съюзявали тайно с Холивуд. И майка й бъркаше, когато я съветваше да стои сред своите. А тя бе свободна отново да се влюби в него и да го спаси, както той я бе спасил. Бентът вътре във Франки се разруши. Надежда заля пространството на сърцето й.

Хит издиктува набързо номера на Брет и тогава удари първият звънец. Демонстрантите пъхнаха под мишници плакатите си и се втурнаха в надпревара по стълбите.

— Кажи ми, ако научиш нещо — рече слабият като вейка червенокоско, наметна зелената качулка на главата си и забърза към входа.

Франки остана до колата. Щом пръстите й спряха да искрят, тя започна да пише съобщението.

Последният звънец удари. Пръстът на Франки се поколеба над бутона за изпращане. Това ли трябваше да напише? Прочете го за последно. Тонът на съобщението беше лишен от предубеденост, любопитен, в случай че бе невинен, но все пак непоколебим, ако беше виновен.

Тя натисна бутона и зачака… и чакаше… и чакаше…

Проверяването на телефона на всеки четирийсет и пет секунди даде резултат едва след третия час, когато Брет най-сетне отговори. Нетърпелива, Франки с един поглед погълна алчно бялото балонче.

Обезсилена от разочарованието, Франки не можа да отговори. Балонът с думите му бе от ясен по-ясен. А надеждата й се бе изпарила.