Има ли вълк, има и начин

Двадесет и шеста глава Джаксън се завръща

Случи се точно като в рисувано филмче. Само че вместо да последва аромата на печеното пиле в масло като някой преуморен глупчо от анимациите, Мелъди улови някаква мелодия във вятъра.

Започна тихо като лирическа прозявка. После нарасна до натрапчивите протяжни ноти с продължителността на едно издишване и най-сетне се проточи като нишка дим. Звучаха без усилие като дишане. Но бяха вдъхновени като поезия. „Може ли друг да чуе това?“ Изглеждаше неправдоподобно — музиката на партито още гърмеше. Защо тя ги чуваше?

Клаудин беше привикана от майка си. Мелъди беше тръгнала след тях към бряста…

Но музиката… сега се вливаше в нея. Проникваше през порите й като потене на обратно. Разширяваше се и се събираше… разширяваше се и се събираше… в пълен синхрон с повдигането и спускането на гърдите й. Сърцето й беше станало неин метроном; гласът й — неин повелител. И този повелител искаше от нея да напусне това място.

Нежно, но настойчиво мелодията я теглеше след себе си като лениво речно течение. Мелъди следваше повика й надолу по Радклиф Уей. Мислите й вече не се блъскаха между Джаксън и Клаудин. Чуваше единствено музиката. Умът й беше празен, спокоен. Дни наред можеше да върви след нея.

Но тя спря още щом почука на вратата на бялата къща. Ленивата река отново стана на бурно море, което подмяташе мислите й като обречен моряк.

„Какво правя тук?“

Жената с морскозелените очи беше последният човек, когото Мелъди искаше да види. И точно сега една лекция с тон „казах ли ти аз на теб“ щеше да е безполезна. Тя добре познаваше непостоянството на съдбата. Беше видяла как се бе стоварило върху Клаудин. Заминаването на Джаксън щеше да бъде космическото наказание за Мелъди. Но тя щеше да го приеме с достойнство.

Тъкмо се извръщаше да си тръгне, и вратата се отвори. Изненадващо очите, които я посрещнаха, бяха с лешников цвят.

— Мелъди?

— Госпожо Джей? — рече тя. А после: — О, божичко, госпожо Джей! — и без да я е грижа дали прекрачва границите, или не, тя грабна жената в обятията си. — Какво правите тук? Това истина ли е? Вие истинска ли сте? — попита тя, без да я пуска.

— Да, истина е — засмя се госпожа Джей.

— Но как…?

— Канехме се да потеглим със самолета, когато получихме известие от господин Д. Изглежда, всички са готови да се борят за правата си. — Тя се усмихна, яркото й червило както винаги безупречно. — И нали знаеш какво казват: Рискът е по-малък, когато сме повече.

„Джаксън защо не ми е казал? Защо не е…“

— Джаксън е под душа — каза госпожа Джей. — Можеш да влезеш и да го изчакаш, ако искаш. Знам, че ще се зарадва да те види.

— Няма нищо — уморена все да буди съчувствие, отвърна Мелъди. Ако Джаксън искаше да говори с нея, щеше да се обади. А той не се беше обадил. — У Клаудин се случват малко странни неща, така че…

— Вината не е негова, Мелъди.

— А? — попита тя с надежда, колкото светлинката на светулка.

— Моя е. — Учителката въздъхна. — През последните две седмици го изложих на силна горещина.

— Какво?

— Джаксън щеше да намери начин да се свърже с теб, а беше от съдбовно значение никой да не узнава къде се укриваме — обясни госпожа Джей. — Дори и ти.

— Затова го превърнахте в Ди Джей?

— Да. Всъщност беше приятно. Сприятелихме се. А и Джаксън нищо не помни. Но горкото момче не спря да се поти.

Мелъди се засмя. Джаксън беше на горния етаж под душа!

Ами ако не беше поканила нормитата на рождения ден на Клаудин? Той пак ли щеше да се къпе на горния етаж? Щеше ли Клаудин да успее да намери друго извинение да се разкрие? И ако да, щяха ли братята й да я последват? Ами Лала и Клео? Щеше ли всичко да свърши по същия начин — с подкрепата на цялото им общество? Щеше ли да доведе Джаксън обратно вкъщи?

Беше невъзможно да узнае. Но със сигурност това й даваше добри основания да се бърка в работите на съдбата.

— Какво стана с жената, която живееше тук? — попита Мелъди.

— Вие май наистина сте си допаднали още от пръв поглед, нали?

— Не съвсем, не.

— О. — Госпожа Джей влезе навътре. След миг се върна със запечатан плик. — Тя остави това за теб.

— Така ли?

— Влез и седни. Трябва да разопаковам багажа. Джаксън ще слезе всеки момент.

Мелъди я последва в хладната къща и седна на прашното кадифено канапе във всекидневната. То я прегърна като отдавна изгубен приятел.

Щом остана сама, тя отвори писмото. Едно перце — маслиненозелено и синьо със златно връхче — изпадна от плика и кацна в скута й.

Успокоена, Мелъди зарови лице в ръцете си и се разсмя. Това беше последната реакция, която очакваше от себе си на подобно писмо. Но тежестта на стотиците въпроси беше паднала, оставяйки я замаяна и свободна. Всичко си беше дошло на мястото: гласът, перата, Марина, родителите й, нейното място в света. Нейното място в общността. Мястото й в сърцето на Джаксън. Беше получила отговорите си. И всеки от тях доказваше едно и също нещо — че беше обичана.

На горния етаж тръбите изскърцаха и душът спря да тече. Джаксън се сушеше. Когато я прегърнеше, нямаше да мирише на пастели, а на сапун. Нямаше да обсъждат къде е бил, а къде отиваха. Нямаше да се налага да търсят мястото на Мелъди сред РАД, защото вече знаеха. Тя беше сирена. Беше една от тях.

Мелъди се върна мислено към деня на пристигането си в Салем. Загледана от прозореца на колата на баща си, тя мислеше, че веднъж слезе ли от нея, ще започне нов живот. Сега със скърцането от стъпките на Джаксън на горния етаж и писмото от Марина, което стискаше здраво в ръка, тя осъзна, че тогава се е излъгала. Новият й живот все още не бе започнал.

Започваше сега.