Има ли вълк, има и начин

Петнадесета глава РАД до мозъка на костите си

— Истината или се осмеляваш? — попита Мелъди, а косата й цяла бе окичена със сини и маслиненозелени перца.

Кандис подгъна ъгълчето на страницата от списание Marie Claire и се изправи на леглото.

— Осмелявам се, kemosabe23.

Мелъди дръпна бледорозовите завеси и надникна към къщата на Джаксън през улицата. Беше тъмна и замряла. Вече цяла седмица.

— Избери истината.

— Добре, истината.

Играта бе на ръба на непозволеното, защото Кандис бе под влияние на магията на Мелъди, ако допуснем, че това беше магия, а тя не лежеше в кома в някоя канавка и не халюцинираше. Но как по друг начин да си обясни случващото се? Никой никога не се бе вслушвал в гласа на Мелъди Карвър. А сега ненадейно тя издавяте заповедите. Може би това беше версия на филма „Шантав петък“, която се случваше в реалния свят. Дали двете с Кандис не бяха си сменили телата? Мелъди погледна гърдите си. Малко вероятно. Може би някой от РАД я бе дарил с тази дарба. Но кой? Вампири, върколаци, зомбита, мумии, горгони… Тя прекара през ума си всички, които познаваше. Никой от тях нямаше такива способности. Единственото смислено обяснение поне донякъде беше, че Мелъди някак се беше превърнала в способен на внушения РАД, от когото капеха перца. Но от какъв вид? Черният лебед?

— Къде е бялата копринена туника на мама? — продължи да тества тя силата си върху Кандис.

Сестра й започна да мига.

— Питаш за туниката, която някога беше бяла?

— Предполагам. Защо? Каква съдба я сполетя?

— Доматен сос я сполетя на партито край басейна у Кармен Дедерих. Затова я боядисах черна и всъщност е по-хубава отпреди. — Доволна, тя се отпусна назад върху пухените възглавници и се върна към списанието.

Вече почти час играеха. Кандис винаги избираше „осмелявам се“ и тогава Мелъди с помощта на новооткритата си сила искаше истината. Досега бе разкрила следната информация:

Колкото и непочтена да беше играта, Мелъди се нуждаеше от нея, за да успокои нервите си. Между неизбежното заминаване на Джаксън и временното завръщане на мнимите й родители тя бе прокарала пътека в килима от овча кожа на Кандис.

През изминалите два дни бе издирвала госпожа Джей и Джаксън. Беше разпитвала учители, ученици и съседи; беше претърсила „Ривърфронт“ надлъж и шир; показа снимките им на гишетата за билети на летището. Всеки от субектите й примигваше, преди да отговори. Макар да казваха истината, не научи нищо от тях.

Но Бо и Глори имаха много за разказване. И тя най-сетне бе готова да чуе всичко. „Невежеството е блаженство“, ама друг път. През целия си живот Мелъди бе живяла в невежество и животът й беше далеч от блаженството. Беше време да опита силата на познанието.

— Истината или се осмеляваш…

Фаровете нашариха стените на стаята. Кандис захвърли списанието.

— Божичко, идват си!

Дланите на Мелъди започнаха да се потят. „Познанието“ паркираше пред къщата.

— Истината — отвърна Кандис. — Ще кажеш ли на мама и татко, че с парите за заплатата на чистачката купих машината за тен?

— Зависи. Ти ще им кажеш ли, че не бях на училище?

— За нищо на света — закле се Кандис.

Мелъди протегна ръка и стисна нейната.

— В такъв случай имаме сделка.

— Пфу, изпотила си се доста май? — Кандис отри ръка във вталените си виненочервени дънки. — Ботоксът помага против изпотяване, нали знаеш. Трябва да го обсъдиш с мама и татко.

— Ще го прибавя към списъка с теми за обсъждане.

— Hola señoritas — провикна се Бо. — Mamá y papá están en la casa24!

Кандис се втурна надолу по стълбите и ги посрещна с прегръдка. Мелъди вървеше. Застоялата миризма от самолета се бе пропила в еднаквите им тюркоазни camisetas25.

— Как беше ваканцията? — попита ги Кандис.

Те се засмяха като ученици на някаква своя шега.

— Lo que haiga pasado en Punta Mita se queda en Punta Mita26 — отвърна Глори.

„Думите отпреди десет години трябва да си останат в миналото отпреди десет години“, щеше да се пошегува Мелъди, но бе заета да разбужда смелостта си от петнайсетгодишния дълбок сън.

— Да забелязвате нещо различно в къщата? — Кандис се отдръпна встрани, за да могат да се възхитят от работата й.

— Не. — Бо дори не си направи труда да погледне.

— Именно! — Кандис сияеше. — Всичко е в отлично състояние. Тъй че, когато решите, не се страхувайте пак да заминете и да ме оставите на кормилото.

— Хубаво е да го знаем — обади се Глори, като вееше сламената козирка пред загорялото си чело. — Тук винаги ли е било толкова caliente27, или мен ме обливат горещи вълни? — Тя слезе на по-ниското ниво на хола и отвори вратите към клисурата.

Хладният въздух ги подмами на дивана, където Бо изхлузи черните сандали от краката си и се излегна.

— Като говорим за вълни, Мел, каква е тази нова птича мода?

Кандис се засмя.

Глори вдигна ръката на съпруга си и се сгуши до гърдите му.

— Шегувай се колкото си искаш, но това наистина е новата вълна в модата. Придава на човек много царски вид.

— Искаш да кажеш птичарски — отвърна Бо и удари ръка в тази на Кандис.

— Мели, чудесно е, че си прегърнала модата — каза й Глори. — Но ако искаш един майчински съвет, по-добре махни горнището и го смени с дънкова риза или черна кашмирена блуза.

— Мерси, но майчинският съвет трябва да дойде от майка ми, нали? — изтърси Мелъди.

— Мяуу — измърка Кандис.

Глори повдигна глава. Заради ботокса лицето й изглеждаше спокойно, но гласът я издаде.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли не разбираш? — попита Мелъди. — Защото аз цяла седмица вече не мога да мисля за друго.

— О, да! — Кандис сложи една възглавница под главата си и потри ръце. — Става все по-интересно.

Мелъди се извърна към сестра си.

— Ще ми донесеш ли малко вода от кухнята, моля те?

Кандис започна да примигва, а после стана.

— Ш удоволштвие.

Бо гледаше как дъщеря му с бързи стъпки влезе в кухнята.

— Тя наистина ли отиде за вода до кухнята?

— Наистина — уверено отвърна Мелъди, сякаш Кандис цял живот не бе правила друго.

Родителите й се спогледаха объркани.

Така бясно биеше сърцето на Мелъди, че изхвърли като силен вятър думите й, преди да е могла да смекчи тона им.

— Глори Карвър, ти ли си моята майка?

Глори запримигва.

— Да, Мелъди, аз съм.

„Хммм“!

— Добре тогава, ти ли си биологичната ми майка?

— Мели… — каза тихо Бо и придърпа Глори по-близо до себе си.

Тя пак запримигва.

— Ти ли, ти ли си биологичната ми майка? — притисна я Мелъди.

Глори завъртя сувенирните гривни на ръката си и прошепна:

— Не.

Чу се трясък от счупено стъкло. Всички се извърнаха. Ококорила широко зелените си очи и побледняла под спрея за тен, Кандис стоеше до дивана насред късчета кристал и вода.

— Какво каза току-що?

— Не трябваше да се случва така — каза Глори. Бо стисна раменете й.

— Все някога трябваше да поговорим за това — прошепна той в кестенявата коса на жена си. Тънките й рамене се разтресоха.

„А сега какво?“ Цяла седмица Мелъди беше очаквала реакцията й в най-лошия от всички възможни сценарии. Сега, когато той се случваше наяве, бе чисто и просто слисана.

— А мен ти ли си ме родила? — попита Кандис.

Глори повдигна обляното си в сълзи лице и кимна.

— Добре! — изстреля Кандис. Сетне към Мелъди: — Искам да кажа, все едно. За мен няма никакво значение.

— Кандис, изпарявай се! — Мелъди посочи стълбите.

— С удоволствие — каза сестра й и започна да ги взима по две наведнъж.

Като в безтегловност Мелъди се усещаше лека. Без да се интересува от ненавистта на майка си към петната, тя седна на стъклената масичка за кафе. Твърде рано бе да делят дивана.

— Коя съм аз?

— Ти си наша дъщеря — с обич каза Бо. — И винаги си била.

Мелъди обви с ръце колена и започна да изучава пръстите на краката си, като се питаше кой ги бе направил.

— Познавате ли биологичните ми родители?

— Не — отвърна Глори. — Осиновихме те чрез агенция, когато беше на три месеца. Обичаме те, колкото обичаме и Кандис…

— А тя защо не е била осиновена?

С полуотворена уста Глори погледна Мелъди, готова да отговори, но думи не излязоха оттам.

Бо прокара ръка през косата си и въздъхна.

— Кажете ми.

— Когато сестра ти се роди — започна той, — тя беше такова малко съвършено бебче…

„Защо всичките му истории за Кандис започват така?“

— Още от първия си опит създадохме съвършенството и… — Той замлъкна, като обмисляше думите си. — И аз се уплаших.

— От какво? — попита Мелъди.

— От това, че няма да съм способен… — От вълнение гласът му замря.

— Боеше се… — Глори спря, после почна отначало. — И двамата се страхувахме, че следващия път няма да имаме такъв късмет. Тогава се съгласихме да нямаме повече деца. И тогава, нали разбираш…

Мелъди поклати глава. Не разбираше.

— Приключихме семейния бизнес — каза Глори.

— Какъв бизнес? — попита Мелъди.

Като с ножица майка й закълца въздуха с пръсти към Бо. „О!“

Глори въздъхна.

— Година след това вече съжалявахме.

— Затова те осиновихме — каза Бо, като плесна с ръце. — И благодарение на теб за втори път получихме съвършенство.

Мелъди знаеше, че казва истината. Никога не беше поставяла под съмнение любовта им, единствено честността им.

— Случи се като по чудо — започна Глори с носталгична усмивка. — Работехме с „Малък свят“, една агенция за осиновяване, и ни се струваше, че чакаме от цяла вечност. Тогава един юлски следобед, тъкмо бях спечелила турнира по тенис в клуба, а баща ти бе намерил първия си известен клиент, пристигна писмо от агенция „Ахелой“. Казаха ни, че са намерили съвършеното бебе.

— Не каза ли първо агенция „Малък свят“?

— Да — потвърди Глори. — Предполагам, че от там са ни препратили към „Ахелой“. И така, подписахме документите и на следващия ден те доведохме у дома.

— И не ви казаха изобщо нищо за майка ми? Нищо, свързано с гласа й или перата, или името й?

— Нищо, освен че те е кръстила Мелъди — каза Бо. — Вероятно можеше да ги притиснем за повече подробности, но бяхме толкова щастливи да те вземем, че не искахме да правим нищо, което би я накарало да размисли. Освен това от този миг насетне ти беше наша. И нямаше никакво значение откъде си дошла.

„Да, за вас.“

— Значи цялата история, че сте искали да ме кръстите Мелани, но заради простудата на мама медицинската сестра чула Мелъди… това е измислица, така ли?

— Да — подсмръкна Глори. — На сестра ти. Все те дразнеше с тази глупава история. Ние никога не сме казвали, че е истина.

Най-накрая Мелъди повдигна очи. Родителите й изглеждаха така раними, докато се взираха в нея. Очите им, широко отворени, бяха пълни с очакване като на подсъдими, чакащи присъдата си.

— Защо досега не сте ми казали това?

Останалата част от разговора се разви като телевизионен филм за осиновяване. Искали да й кажат, но никога не намерили подходящия момент. Обичали и нея, както обичали Кандис. Ако трябвало отново да изживеят всичко, нищо нямало да променят. Нямало да й пречат да открие истинските си родители, а щели даже да помогнат, макар че агенция „Ахелой“ била закрита една седмица след осиновяването на Мелъди и съвсем не знаели откъде да започнат…

„Ами да речем от там, че хората правят каквото поискам от тях. Или от там, че «модната вълна» от пера приижда отгоре ми вече цяла седмица. Или от възможността да съм РАД“. Мелъди се изправи. След като гневът и се бе утаил, чувстваше единствено празнота. Какъв беше смисълът от отговорите, ако водеха единствено към нови въпроси?

— Имам нужда от глътка въздух.

— Скъпа, не можеш всеки път да си тръгваш…

— Не си тръгвам. Добре съм — отвърна Мелъди. И това беше самата истина. — Всичко е наред. Просто искам да се поразходя. Скоро ще се прибера.

Родителите й се изправиха да я прегърнат. Този път тя отвърна на прегръдката им.

Нощта беше разочароващо мека. Една ледена плесница от вятъра можеше да отрезви замъглените й мисли, но…

„О, боже!“

Една жена излизаше от къщата на Джаксън.

„Върнали са се!“

Мелъди се втурна през улицата.

— Госпожо Джей? — с тих глас извика тя.

Жената ускори крачка.

— Госпожо Джей! — извика тя отново и подгони жената надолу по тъмната улица. — Аз съм, Мелъди.

Жената не спираше.

— Стой! — заповяда Мелъди. Но за разлика от всички други бягащата фигура не се подчини. И преди Мелъди да успее да я настигне, тя вече бе изчезнала.