Единадесета глава О, майко Гага!

Около стъклената клетка Франки провеси сиви завеси от муселин. Уши пет торбички от парчета плат в ярки като скъпоценни камъни цветове и ги напълни със суров кускус. За да освежи стърготините, към тях прибави малко лилави и оранжеви венчелистчета. Кожухчетата на лабораторните мишки приготви за зимата, като смени летния им многоцветен блясък с трепкащи черни петна. Ремонтът на дома на глитератите привърши.

„А сега какво?“

Домашните бяха написани. Стаята почистена. Дрехите за следващия ден подбрани. Ако не си измислеше някакво развлечение, и то бързо, умът й пак щеше да се понесе към Брет. „Отсъствието му от училище… презрителното съобщение… безсърдечното предателство… сините му очи… СТИГА!“ Поне да имаше с кого да поговори. Но повечето от свободното си време Клео прекарваше в компанията на Джулия и приятелите им нормита, а Мелъди втори пореден ден не идваше на училище; колкото до Били — на обществени места поне бе по-добре да го отбягва. Франки не изпитваше желание да споделя пред другите, че момчето, съкрушило сърцето й, й липсваше. Но тя следеше „Клюкарката“. Знаеше, че сърцеразбивачите липсваха и на други момичета, дори на богатите нормита.

Нещо тропна леко по прозореца. Пак ли валеше? Последва тихо почукване. „Брет?“ Франки приближи бавно, като се надяваше да е той. След това се ощипа по ръката, за да прокуди надеждата. Острата болка беше по-поносима от пронизителния удар на разочарованието.

Нещо — парче дъвка може би? — бе залепено на матирания прозорец. Тя погледна нагоре и примижа. Пръстите й припламнаха. Май пишеше… Гага?

Франки придърпа малката стълба до прозореца, покатери се и го отвори. Мистериозният предмет падна на земята. Като се надвеси от прозореца, тя го огледа отблизо. Това ли беше наистина? Билет за разпродадения концерт на Лейди Гага?

„О, майко Гага!“

Тя протегна ръка, но билетът се отдалечи. Като се завъртя ту насам, ту натам, Франки изскочи от прозореца и опита втори път. Билетът пак се отмести назад. Тя огледа улицата за обяснение.

Листата стояха неподвижни; оранжево-синьото небе бе чисто. Не можеше да е бил вятърът. Тя се наведе, билетът пак се плъзна назад. „Това някаква шега ли е? Или още по-лошо? Ако е капан?“ През деня Клео бе споменала, че треньорът Донъли опитал да подмами Клод. Ами ако бе узнал за маскировката й?

„Аз ли съм следващата в списъка му?“

Като събра последните трохички останала й воля, Франки обърна гръб на билета и затича към къщата.

— Чакай! — извика познат глас. — Франки, аз съм.

„Били?“

Тя спря и се обърна.

Но момчето, което приближаваше и влачеше на парче корда билета, съвсем не беше Били. Първо, можеше да го види. Второ, не беше гол. И трето, този изглеждаше като модел на Abercrombie от планетата Секси! Още крачка по-близо и гримът й с естествен цвят на норми щеше да потече.

Докато отстъпваше назад, тя забеляза как умело бе превърнал една обикновена маслиненозелена тениска, тъмен Diesel и чифт стилни бели маратонки в най-добрия начин да разсее мислите й от Брет за целия ден. Чупливата коса, плътните вежди, но не чак толкова дебели като на братята Джонас, и бадемовите очи бяха кафяви като дълго еспресо. Ръцете му бяха с цвят на карамел; а зъбите като бита сметана. Съблазнителен, чувствен и извън нейната категория, той можеше да бъде включен в менюто на Starbucks! И въпреки това Франки продължи да отстъпва назад.

— Спри да вървиш назад, моля те — каза той с нежния си глас, който не можеше да сбърка.

— Но как?

— Кандис ми помогна. — Той се облегна на бетонната стена на къщата. Слънцето се спускаше зад хоризонта. Хвърляше оранжево сияние над улицата и я осветяваше като картина. Били скръсти ръце на гърдите си и се усмихна свенливо. — Е, какво мислиш?

— Добре е. — Тя се засмя притеснено.

Добре?

Франки пусна искри.

— Добре де, искам да кажа, наелектризиращо. — Тя се изчерви и от смущение не можа да погледне в очите му. Защо бе облякла този розов анцуг с UGG-овете? И защо това я занимаваше толкова? Това беше Били. Нейният приятел. Просто приличаше повече на актьор, който би изиграл Били, ако животът им някога станеше сценарий на филм. Но той си бе все същото момче и не се интересуваше какво е облякла. Никога не се бе интересувал. Защо трябваше да го интересува?

— Какво, сега ще се запишеш ли в училището? — попита тя, като се опитваше всичко да изглежда постарому.

— Хм — отвърна той с чаровна полуусмивка. — Не съм мислил за това. — Той извади дъвчащи бонбони от джоба си и й предложи. Случи се, че бонбонът беше зелен. Засмяха се.

— Е, как е да имаш къде да си слагаш нещата? — попита Франки, докато дъвчеше бонбона с вкус на зелен лимон.

— Отлично. — Той отви един квадратен розов бонбон. — Имам какви ли не неща тук. — Той бръкна в джоба и извади още един билет. — Какво ще правиш на тринайсети октомври?

Истински ли са?

Той кимна.

Наистина ли?

Били пак кимна.

— Супер! — извика Франки и го прегърна. Той силно я стисна в ръцете си. — Радвам се, че вече не си гол.

— Аз също — каза той тихо. Дъхът му сладко миришеше на ягоди.

Тя го стисна още по-силно и се усмихна широко. Беше лесно да стои сред своите, когато те изглеждаха така.

Загрузка...