Четвърта глава „Убежището“

Опасенията й се потвърдиха — топката косми и парченцата сапун продължаваха да задръстват канала в банята. Горещата вода не успя да ги стопи, както Клаудин се бе надявала. И сега, затънала до глезен в нечистата пяна след момчетата, тя трябваше да бръкне в хладната помия и да отпуши канала — нещо, което отказваше да направи без предпазен костюм. Обстоятелствата още повече засилваха носталгията й по дома им и личната й баня.

Две нощи в странноприемница „Убежището“, семейния хотел и ресторант, чиято строга политика да не предлага телевизия и интернет насърчаваше гостите да „изключат“ напълно, бе ново постижение. Досега семейство Улф бяха прекарвали нощта тук единствено по време на трансформацията по пълнолуние. Тогава заканваха табела с надпис „Няма свободни места“, заключваха вратата, пускаха щорите и пируваха. Най-дългият им престой беше двайсет и четири часа. Щом възвърнеше обичайния си външен вид, глутницата се прибираше на Радклиф Уей и странноприемницата отваряше врати за посетители. Дори кратковременното затваряне обаче изправяше семейството пред финансови затруднения, тъй като кухнята на ресторанта се славеше с пържолите си и беше сред десетте най-добри в Салем през последните десет години.

Но този път Клаудин бе изправена пред затруднението да запази здравия си разум. Ако трябваше още ден дори да дели една баня с братята си, щеше…

— Ааааа! — На главата и се изсипа един галон ледена вода.

— Вечерята е готова! — обяви Дон и пусна пластмасовия буркан за мляко на плочките. Той се приземи и отскочи глухо. Хауи избухна в смях и двамата тризнаци излетяха, като затръшнаха вратата след себе си.

Погнусена и трепереща, Клаудин спря душа.

— Клео, ще си платиш за това — измърмори тя под нос и, държейки бившата си приятелка отговорна, заобиколи внимателно мравуняците от обръснати косми, изрязани нокти и захвърлено бельо. Потискащи апетита миризми бяха попили в косата й, а вечно вдигнатата седалка на тоалетната чиния само влошаваше нещата. Ако можеше сега да я видят отнякъде приятелките й… чудно какво ли щеше да ги разсмее най-напред? Сплъстените й къдрици? Назъбените нокти? Кафявата рекламна тениска от хотелския магазин за сувенири, която не й бе по мярка? Вероятно тениската. Но какво да се прави? Дрехите й бяха вкъщи… заедно с грима, уединението и целия й живот.

На долния етаж в ресторанта всичко освен пълната луна бе на мястото си. Червените плюшени завеси, ушити от майка им с помощта на Клаудин още когато отвориха ресторанта, закриваха изгледа към паркинга и създаваха илюзорното усещане у посетителя, че се намира в уютна всекидневна, сгушена в Алпите, а не само на петнайсетина километра северно от Салем, точно до магистралата. Свещи с цвят на вино блещукаха. Дънерите в каменното огнище горяха буйно. Осемнайсет маси стояха готови, но празни. В кухнята майка им затопляше нова тава с кифли. Седнали около кръглата маса в центъра и потънали в разговор, момчетата вече похапваха втората си порция.

— Здравей, Дийни. — Сериозността на баща й бързо се стопи до лепкава нежност. — Как е безценното ми кутре?

— Здрасти, татко — преди да седне, тя го целуна по главата. Гъстата черна коса и дебелите вежди на Клаурк Улф винаги й напомняха за бащата на Сет от „Кварталът на богатите“. — Мислиш ли, че ще можем да поработим върху шофирането ми тази седмица? Остават две седмици, докато стана на шестнайсет.

— Когато се прибера — отвърна той. — Утре заминавам за Бивъртън по работа. Ще се върна в четвъртък.

— Нещо голямо ли? — попита тя, като се молеше за нови пирони, метални форми или парчета мрамор. Или още по-добре — някоя изненада като онези манекени от стария универсален магазин, който бе съборил. Не че имаше някакво значение. Докато успяваше да превръща боклуците, които й носеше, в съкровища, видеоблогът й „Има ли вълк15, има и начин“ щеше да продължи да събира последователи. Първият епизод, „Стъкло с целувки“, в който бе закачила на стената парчета стъкло и бе помолила всичките си приятелки да ги покрият с целувки в разноцветни червила, вече бе събрал седем последователи. Не след дълго щеше да отговаря на обаждания за своето собствено шоу по канал „Направи си сам“. Сетне щеше да се премести, да си купи просторно таванско помещение — щеше да го направи сама и да покани всичките си приятелки (включително козметичката Аня) да заживеят при нея. И от този момент нататък единствените кожи, които щяха да се изтягат из къщата, щяха да бъдат прелестни и изкуствени.

— Ще правя къщичка на дърво и детска площадка в двора на някаква префърцунена двойка — обясни той и сипа лъжица задушени гъби в чинията си. — Тъй че сигурно ще има цял тон стърготини.

— Отлично. — Клаудин се усмихна при мисълта, че ще може да направи нови дизайни за декорация на нокти, като импровизира върху парченцата дърво, които след това щеше да залепи от външната страна на лаптопа си. Това беше ли достатъчно добра блогърска идея?

— Момчета — дъвчейки, продължи Клаурк. — Докато мен ме няма, разчитам на вас да се грижите за майка ви и Дийни. — Той въздъхна. — Поне Лина е в безопасност в изправителния дом.

— Да можеше да се каже същото за съквартирантите й — пошегува се Дон.

Останалите момчета се засмяха.

— Ако наистина искате да се грижите за нас, момчета, ще изчистите сапуна от обръснатите косми и ще отпушите канала — каза Клаудин, макар че не това имаше предвид баща й. До гуша й бе дошло да бъде обгрижвана и подценявана, особено от банда момчета, които изстискваха толкова паста за зъби, колкото никога не можеха да употребят. — Не разбирам защо трябва да делим една баня, когато целият хотел е на наше разположение — продължи тя. Покорена от богатия аромат на масло и говеждо, Клаудин бързо заби вилицата си в последната пържола и я пусна в чинията си, изпреварвайки Клод с една хилядна от секундата.

— Защото не искам да изцапаме всички стаи — провикна се Хариет от кухнята.

— Тя е права — обади се Клаурк. — Трябва да имаме готовност да приемем гости, щом свалим табелата „Няма свободни места“.

Нино се оригна. Момчетата завиха.

— Аз имам още свободно място за любимите ми пържолки на мама! — Той отметна косата от очите си.

— Синко, ти не си единственият. Нормитата полудяват, ако не успеят да си запазят места. Пристрастени са към специалитетите на майка ти. — Клаурк огледа празния салон. — Този филм беше удар по бизнеса ни. Тежък удар.

— Защо? — Тъпс мляскаше шумно. — „Убежището“ не участва във филма.

Клаудин завъртя очи.

— Татко иска да каже, че ни се налага да се крием тук и затова ресторантът не работи.

Тъпс я гледаше недоумяващо.

— Няма приходи! — обясни тя.

— Да — подигравателно рече Хауи. — И чия е вината?

Клаудин замери брат си с топка сдъвкано месо.

— Ако няма да си ядеш пържолата, аз ще я оправя — предложи Нино.

— Да, да! — Клаудин се засмя.

— Тате — обади се Клод, — помниш ли, че ти казах, че в „Мърстон Хай“ ще идват треньори по футбол на разузнаване? Треньор Донъли ми писа. Ще пристигнат в понеделник.

Клаурк си отвори една бира и отпи голяма глътка.

— Треньорът е гледал филма и знае, че съм РАД и всичко останало, и няма нищо против — продължи Клод. — Дори каза, че ще ме докара обратно след мача. И ако искам стипендията…

Клаурк тръшна силно бирата.

— Не си му казал къде сме, нали?

— Естествено, че не съм. Но дори и да му бях казал, няма страшно.

— Той знае ли, че странноприемницата е наша и че Чарли и Джоан са несъществуващи собственици?

— Не, кълна се — твърдо рече Клод. — Това на никого не съм го казвал. И никога няма да го кажа.

— Четох, че са обявили награди за нас — каза Хауи.

— Ти четеш? — подразни го Клаудин.

— За теб колко дават? — зачуди се той.

— Братле, няма да можеш да си го позволиш.

— Ти така си мислиш. — Хауи бръкна в джоба на дънките си и хвърли пет цента по Дон. — Задръж рестото.

Всички се разсмяха, без баща им, който обмисляше молбата на сина си, и Клод, който чакаше да научи съдбата си.

— Трябва да говоря с треньора ти.

— Няма проблем. — Клод му подаде телефона си.

— И ще вземеш колата. Не искам да научава къде сме.

Клод кимна.

Клаурк погледна към кухнята, сякаш се допитваше до жена си. Докато навиваше ръкавите на бялата си захабена блуза, той се облегна назад и каза:

— Става, но само ако им скриеш шапката на тези разузнавачи! И махни тази женска обеца от ухото си.

Обещавам! — Клод се наведе през масата и стисна ръката на баща си. Братята му нададоха радостен вой.

— Мисля да дойда с теб — небрежно каза Клаудин. — Ще проверя пощата за отговор на поканите, ще си взема чисти дрехи, ще се видя с момичетата, нали знаеш…

— Ти нали не си мислиш, че партито за рождения ти ден остава? — попита всезнайкото Хауи.

— И защо не? — опита се да ги излъже тя. — Дотогава има две седмици. Всичко ще е свършило.

— Да, точно така. — Хауи поклати глава с недоверие. — Това кой ти го каза? Останалите малцинства на планетата?

— Ти откъде знаеш, че не са те? — отвърна Клаудин.

— Искаш да кажеш онези, които се борят за равни права вече, чакай да видя, около пет хиляди години?

Другите момчета се подсмихнаха.

— Да, обзалагам се, че всички са се впрегнали на работа извънредно, за да може да се сложи край на расизма веднъж завинаги с твоето детско парти, о, исках да кажа, парти за възрастни.

— Стига вече! — скара им се Клаурк, притичвайки се на помощ на дъщеря си.

— Благодаря, татко — изгука Клаудин. — Просто исках да се отбия в къщата и да си взема някои неща. Няма да ходя на училище все пак.

— Не. — Баща й бе непоколебим. — Оставаш тук на сигурно при братята си.

„Какво? Защо?“ Топка гняв се загнезди в стомаха на Клаудин. Тя започна да набира сила, търколи се към сърцето й и нагоре към гърлото й. Ако й бе позволила да излезе навън, щеше да прозвучи така: „Що за гаден двоен стандарт! Толкова е нечестно! Ще избягам при Кардишиянови16“.

Но тъмните кръгове под очите на баща й, отпуснатите му рамене и ожулените нокти й подсказаха, че сега не беше време да се бори за равни права. Мисълта, че ще отсъства от дома и няма да може да ги защити, очевидно не му даваше покой. Защо да нажежаваше атмосферата допълнително? Вместо това Клаудин избърса уста в салфетката си като добро момиче. Такова, каквото всички очакваха от нея да бъде.

* * *

По-късно същата вечер тя се събуди от хрущенето на автомобилни гуми по чакъл. Все още под влиянието на призрачните останки от съня, тя се опита да определи къде се намира. Беше тъмно. Одеялото миришеше на мокро куче вместо на нежен омекотител за пране. Със сигурност това не беше стаята й на Радклиф Уей.

Нещо започна да шумоли, подобно на тяло, въртящо се на кожена седалка. Чу се дишане. Пулсът на Клаудин се ускори. Адреналинът я разбуди напълно.

„Ох!“ Една обувка я удари по ребрата. След нея последва още една. После нещо по-леко. Тя прехапа устни и застана неподвижно.

— Знам, че си там — каза Клод.

„Опа.“

С един ритник Клаудин отметна одеялото от себе си.

— Как разбра? — Тя се изправи и седна на задната седалка.

— Започна да хъркаш, щом стъпихме на магистралата.

— И ти не ме върна обратно? — По-големият й брат винаги успяваше да я изненада. — Ами ако татко научи?

— Ще му кажа, че не съм знаел.

— Ами ако нещо ми се случи? — подразни го тя.

Той се обърна към нея.

— Няма да го позволя.

— Защо правиш това?

— Защото знам, че понякога не се отнасят справедливо с теб — призна Клод.

Клаудин се усмихна. Най-сетне някой разбираше.

— Какво ще кажат мама и татко, когато се събудят и видят, че те няма? — изпита я Клод.

— Самолетът на татко излита за Бивъртън към четири сутринта, а мама ще отиде с колата на пазар в Сиатъл, за да ни запаси с храна. Ще тръгне, преди да сме станали, и няма да се върне до понеделник вечерта. Ако тръгнем веднага след мача ти, ще успеем да я изпреварим.

— Ами братята?

— Ти си пъхнал бележка под вратата им с обещание да им купиш Wii за Коледа, ако си мълчат.

Така ли? Не знаех.

Клаудин се засмя.

— Не се тревожи, ще ти върна парите, щом шоуто ми за майсторене тръгне. Сега може ли да слезем вече от колата и да си отидем вкъщи? Козината ми ще започне да капе, ако скоро не сваля тези дрехи.

— Чакай! Трябва да сме предпазливи — предупреди я Клод, докато отваряше вратата. — Паркирах натри пресечки от къщата, за да не изглеждаме подозрително. Да минем през клисурата.

— По улицата е по-добре. Хората ще ни търсят в клисурата. Но ако просто вървим по улицата, никой няма нищо да заподозре.

— Това е безразсъдно. Просим си да ни заловят. — Клод внимателно затвори вратата.

Клаудин отвори своята.

— Не. Ако тръгнем през клисурата, ще си изпросим залавянето.

— Аз те докарах дотук, аз решавам — не отстъпваше Клод.

— Забрави. Ти върви по твоя път, аз по моя. — Клаудин не бе съвсем сигурна за какво точно се бореше вече, но отказваше да отстъпи.

— Не мога просто да те оставя — изпухтя той.

— Тогава ела с мен по улицата. — Клаудин стъпи на тротоара.

Тя тръгна по улица „Глейсър“. Чувстваше се гола и изложена на показ. Жива и самоуверена. Уплашена и пълна с живот. Неоспоримо независима. И това й харесваше.

— Чакай! — прошепна Клод, който се опитваше да я стигне.

Половината улица извървяха в мълчание, с наострени сетива, наежени.

Най-сетне брат й наруши тишината.

— Защо винаги се опитваш да бъдеш водачът?

— Не се опитвам — прошепна Клаудин. — Аз съм.

— Много смешно — засмя се Клод.

Но някой ден все някак Клаудин щеше да намери начин да го докаже. И когато успееше, тя щеше да се смее последна.

* * *

„Ако можеха да ме видят сега…“

Ако момчетата в училище знаеха, че прекарва неделята си гол в стаята на Кандис Карвър, разрушителни земетресения от завист щяха да ги разтресат, мислеше си Били. Вътре миришеше на гардения, ванилия и красиво момиче. Разбира се, той никога нямаше да се похвали. Това щеше да е толкова плебейско. Освен това нещата не стояха така. И двамата с Кандис биха предпочели да седнат в Whole Latte Love, но тогава трябваше най-малко четиринайсет пъти да направят номера, в който Били тайничко отхапва от десертите на хората, преди да могат да спрат да се смеят и да започнат да разговарят. А и Кандис не искаше да мислят, че си говори сама. Макар че точно това правеше през последните двайсет минути и май нямаше голямо значение къде са. Но пък ако Били разбираше противоположния пол, нямаше да прекарва цялата нощ, водейки мислено протокол на събитията…

— Ти изобщо слушаш ли ме? — сепна го рязко Кандис, докато ходеше напред-назад пред украсеното си с воали розово легло. — Чакай, не си си тръгнал, нали? — Тя разпери ръце, сякаш опипваше пътя си в тъмен килер. — Били?

Случаят предлагаше отлична възможност да завърже връзките на обувките й една за друга, но не му беше никак до шеги.

— Още съм тук — отвърна той, докато крачеше редом с нея. Много по-приятно щеше да бъде да се свие на балдахиновото легло, но предвид голотата му това щеше да е невъзпитано.

— А, добре — каза Кандис и продължи разказа си: — Значи, Али мисли, че трябва да й дам моя билет, след като двете с Ванеса вече са се сдобрили, защото твърди, че го е купила за нея и ми го е дала само за да я накара да ревнува, което, между другото, според Данис е пълна глупост, защото тя е била там, когато Ванеса си е правила списъка с покупки. И сега Али ми се надува — на мен, когато това е само между тях двете с Ванеса… струва ми се. Нейт Гарет казва, че просто се чувства застрашена, защото аз съм момиче с три температури — горещо, хладно и топло, — а тя е само блудкаво ледена. И аз й го казах това. И сега тя наистина ми е ядосана. Не че ме интересува. Тя е тази, която твърди, че РАД трябва да си имат свое училище. Нали ти казах за това? Е, няма как някой да е повече анти-ГАЩИ от това. Така че й казах: „До скоро Али-бали“.

— Браво на теб — разсеяно рече Били. Не че най-новата драма на Кандис не го вълнуваше. Или не оценяваше дяволитото й чувство за хумор, стила й, който диктуваше модните тенденции в училището, русата й коса или синеокото й великолепие. Той ценеше разцъфтяващото им безкористно приятелство и не би искал това да се промени. Просто умът му бе другаде. Което превръщаше концентрирането в яздене на подивял мустанг. След секунда-две Били биваше изхвърлен.

— Твой ред е — каза Кандис, седна на края на леглото и скръсти обутите в сив клин крака под роклята от слонова кост. — Слушам те — и килна глава на една страна.

— Какво? — попита Били отбранително.

— Ти да не мислиш, че си съчиних историята с Али само за да послушам гласа си?

— А?

— Очевидно нещо те тревожи. Откакто дойдохме у дома, не си направил и една смешка. — Тя се усмихна, предоволна от детективските си умения. Всеки друг на нейно място щеше да изглежда самодоволен. Но Кандис излъчваше осемнайсеткаратово очарование. — Аз започнах с моята емоционална криза. Сега е твой ред.

— Не е честно! Твоята е измислица — усмихна се той накрая.

С въздишка тя поклати глава, досущ като разочарован психолог.

— Заради Франки е, нали?

Коремът му се обърна, щом чу името й.

— Сега, когато Брет е извън играта, си казах, че може би имам шанс.

— Ура! — Кандис зарита с крака. — Време е да ви сватосам!

— Не — извика Били и цапардоса главата си в пръта на балдахиновото легло. — Точно там е проблемът. Тя няма да ме иска по същата причина, поради която ти отказа да се срещнем в Whole Latte Love.

Кандис отвори уста да протестира, но спря. Той имаше право. Дори тя не можеше да спори срещу това.

— Дори не съм регистриран в „Мърстон“ — за първи път призна той. — Госпожа Джей е единственият учител, който знае за съществуването ми. Ходя там, за да съм с вас и да уча.

— Но Франки знае за съществуването ти — опита Кандис. — Ти си един от най-добрите й п…

— Не го казвай — ужасен от думата настойчиво каза той. Да бъде неин приятел, бе като да използва лъжица, за да нареже пържола. Щеше да остави следи по повърхността, но никога нямаше да навлезе по-надълбоко. — Все едно, няма значение. Тя заслужава повече от момче, което не може да носи никакви дрехи.

— Защо?

— Защото тя е порядъчно момиче, което…

— Не — засмя се Кандис. — Защо не носиш дрехи?

Въпросът изненада Били. Шест години вече никой не му го бе задавал. Още повече бяха минали, откакто той бе спрял да го задава на себе си.

Отначало, когато започна да изчезва, стигаше да сложи някоя дреха на стратегическо място, за да скрие липсващата част. Ръкавица върху невидимата ръка. Лепенка на незабележимата вежда. Шал около прозрачния врат. Но петната постепенно се разпространяваха, ставаха все по-големи и започнаха да се свързват като локви, докато най-сетне покриха всичко. Тогава единствената възможност сякаш беше да изчезне.

Но това беше преди родителите му да го представят пред организацията. Преди да срещне другите. Преди да се запознае с Франки. Преди Кандис да му напомни, че има и други възможности пред себе си.

— Допускам, че ако реша, бих могъл да нося дрехи — замислено изрече той. — Но лицето ми, косата ми…

— Божичко, Били! В този отчаян град има само едно време: облачното! Но я погледни ръцете ми. — Тя протегна ръце. Имаха цвета на фъстъчено масло. — Изглеждат така, сякаш до преди малко съм била в прегръдките на слънцето, нали?

Той кимна.

— Казва се спрей за тен. Косата на баща ми е черна, а не сива, заради онова нещо, на което казват боя за коса. А миглите ми се виждат от Луната заради спиралата. Повтаряй след мен: спи-ра-ла.

— Накъде биеш? — Надеждата бавно го изпълваше.

— Хайде да махнем бил от Били и било, каквото било, да сложим малко цвят на бузите ти… тези на лицето.

Тя скочи от леглото и се изправи с подновена целеустременост.

— Предлагам да те разкрасим. После да те наконтим. С мен ли си?

Били се замисли. Ако не друго, щеше да е забавно. И щеше да излъже, ако кажеше, че не е любопитен да види как изглежда след толкова години.

— Имаш право. Време е да покажем на Франки какво изпуска.

— Съгласна. — Кандис наметна през рамо една сребриста чанта. — Хайде на пазар! — Тя направи крачка по посока на вратата и се просна по корем на меката овча постелка. „Ох!“

Били избухна в смях.

— Връзките ми! — разкикоти се тя, като видя възлите.

— Не можах да се сдържа — отвърна той. — Едно последно „ура!“ за старото време.

Загрузка...