Има ли вълк, има и начин

Деветнадесета глава Шегаджия

„Песните днес ми се подиграват“, мислеше си Мелъди, докато под звуците на Till the World Ends29 на Бритни Спиърс двете с Кандис сновяха напред-назад из столовата в петък следобед да събират подписи.

Да беше влязла само в понеделник сутринта в кабинета на директора и да бе поискала от него да върне на работа госпожа Джей, както възнамеряваше! Може би тогава майката на Джаксън щеше да води часа по биология днес следобед. И ако само беше казала на всяко норми в града да приеме различността на РАД и да ги посрещне обратно в Салем, може би в този миг Джаксън щеше да е до нея. Но не беше постъпила така. Вместо това беше позволила на някаква непозната с морскозелени очи да я убеди да ги върне по обикновения начин, използван от нормитата. Защото иначе щяла да промени съдбата и посоката на нещата завинаги. Ха! Сякаш имаше смисъл да се продължава в сегашната посока!

Но Мелъди беше дала дума да не използва своята сила на убеждение върху директора Уикс и смяташе да я удържи. Затова използва тази на Кандис.

За беда, срещата в понеделник сутринта не беше протекла според очакванията й. Вместо да се огъне пред блондинката, както правеха повечето момчета, директорът държеше на своето. Той обясни, че решението да освободят госпожа Джей било взето не от него, а от борда. Можели да обжалват, но за тази цел трябвало да напишат писмо, с което да поискат повторното назначаване на учителката. Писмото трябвало да се подпише от сто ученици. Представеха ли му писмото до началото на ежеседмичното съвещание в петък, той щял да запознае борда с него. Ако не успееха… тогава всичко губеше смисъл. Защото на следната вечер госпожа Джей и Джаксън щяха да бъдат на път за господ знае къде, а Мелъди щеше да открие жената с морскозелените очи, да запали всичките й лампи и да я накара да си плати.

Бип!

Мелъди спря на средата на шумния стол и погледна телефона си.

Уф. Съвсем беше забравила да съобщи новината. Но щеше да го направи веднага щом петицията беше готова.

Кандис щракна химикалката си.

— Хайде, Мели. Трябват ни само още шест подписа.

— Попита всички тук, нали? — Мелъди успяваше някак да вземе на сериозно Кандис въпреки униформата й под мотото „Дългът на ГАЩИ“: бежов шлифер, високи токчета, крака, изящно напръскани със спрей за тен, и очилата й за „четене“. Кандис беше убедена, че стилната й линия „секси парче по ГАЩИ, което излиза със студент по литкане“ добре предава посланието за дълга на ГАЩИ по… гащи. И така беше наистина… когато публиката се състоеше от мъжки индивиди. Женските обаче не бяха така отзивчиви. Мелъди трябваше да упражни цялата сила на волята си, за да не грабне листа и да накара всички да се подпишат. Но беше дала дума.

Часът беше 12.38. Оставаха седем минути, преди звънецът да бие.

— Може би трябва да опитаме в тоалетните — предложи Мелъди.

— Бляк, не! — Кандис потрепери. — Менюто за обяд беше буритос с боб. Сигурно сме изпуснали някой. — Тя сканира периметъра на разделената на зони столова и замърмори под нос. — Зоната без фъстъци — събрах ги. Зоната без глутен — и тях. Зоната без лактоза — да. Зоната без мазнини са анти-РАД, а от Зоната без алергии всички се подписаха. — Тя почука с химикалката по клипборда.

Музиката започна все по-бавно да се разлива — знак, че обедното междучасие беше към края си. Пръстите мачкаха металните кутийки от сода, подметките газеха картонените кутии от мляко. Наоколо им учениците довършваха обяда си, докато Алиша Кийс съвсем на място пееше No One30.

— Може би ако си беше облякла дрехи, момичетата също щяха да се подпишат — сопна й се Мелъди под напрежението.

— Какви ги приказваш? Взех подписи от Франки Щайн, Клео де Нил, Джулия Фелпс, Аби Боминабъл, Спектра Вондергайст…

— Имах предвид нормита — изсъска Мелъди. — Какво ще кажеш за тези? — Шест момичета от девети клас с аспирации да бъдат авангардисти в модата връщаха подносите си.

— Вече казаха не — твърдо отвърна Кандис.

— Опитай пак — настоя Мелъди и си послужи с малка измама.

Кандис замига енергично.

— Извинете — обърна се тя към групичката. — Сигурно вече знаете, че учителката по биология, госпожа Джей, беше…

— Вижте! — каза брюнетката с вълнистите къдрици до раменете и зелените сенки с блясък. Вместо да огледа провокативната „униформа“ на Кандис обаче, тя сочеше Мелъди. — Хубави перца! — а после изпадна във възторг. — Манди, виж как добре стоят в косата й! Ето такива трябва да си намерим. Онези, дето ги купи, приличат на парчета от кожата на боа стриптийзьорка.

Останалите кимнаха в съгласие.

— Тогава иди ти другия път — измърмори под нос Манди.

Така наречените й приятелки се спогледаха и завъртяха очи.

— Извинявай. — Блондинката с плитката отстрани и филцовата шапка на каре дръпна Мелъди за ръкава на раирания пуловер. — Моля те, ще ни кажеш ли откъде взе перата? Обещаваме да не го разгласяваме в мрежите.

Мелъди се усмихна.

— Ами, може да се каже, че падат от небето. — „А сега ще се подпишеш ли, за бога?“

— Казах ви, че няма да ни каже — каза елфчето на розовите райета.

— Тези пера са от застрашения вид птици Карвър — обяви Кандис. — На всеки четири години те сменят перата си над една отдалечена пещера в Монтана, където живеят мечки. Мелъди, известен орнитолог, е единствената, която знае точното местонахождение на пещерата. — Вероятно според Кандис перата идваха от клисурата, но тя толкова се гордееше с отличителния външен вид на сестра си, че навсякъде го рекламираше като карнавален магазин.

С подновен интерес момичетата зяпнаха Мелъди, а на лицата им се изписа смесица от учудване и съжаление към „читанката“.

Кандис се огледа, а после ги подкани да се приближат. С тих шепот тя им разкри следната тайна:

— Знаете ли, че… — Тя надникна през рамо. — Christian Dior нае Мелъди да събере перата от птицата Карвър за пролетната си колекция?

Те поклатиха глави.

— Ама вие още ли не сте видели колекцията от рокли! — Тонът на Кандис беше подправен с щипка снобизъм и капка възмущение.

Бузите на Мелъди пламнаха, когато момичетата я изгледаха с подновено уважение. Сестра й несъмнено прокарваше политиката си, но коя точно?

— Кристиън предложи петдесет хиляди евро, за да може да се домогне до още десет пера. Изглежда, Тейлър Суифт искала да красят косата й на наградите ЕМИ. Но Мели му каза, че вече му е дала всичко. — Кандис намигна заговорнически. — Шшшт. Всичко, което се е случило в мечата пещера в Монтана, трябва да си остане завинаги в мечата пещера в Монтана. Нали така?

Погъделичкани да бъдат част от тайната, момичетата закимаха през смях.

— Но — изви глас Кандис, като намести очилата си, — ако подпишете петицията ни и обещаете да не казвате на Кристиън, всяка от вас ще получи по едно перце. — Тя погледна към Мелъди за потвърждение.

Мелъди кимна. Вкъщи имаше цяло чекмедже от тях.

Като пищяха от задоволство, едно след друго момичетата надраскаха имената си в последните шест места на листа. След всеки подпис Мелъди изваждаше от косата си по едно маслиненозелено и синьо перце и го подаваше.

— Внимавайте с връхчето — добави тя. — От истинско злато е.

Кандис едва не се разсмя.

— Ще внимаваме — почти едногласно обещаха те. И след като захвърлиха подносите на най-близката маса, се втурнаха към шкафчетата си, защото беше напълно наложително да прекарат известно време пред огледалото.

— Готово! — Мелъди чукна сестра си по ръката, двойно по-доволна, че не бе използвала силата си да убеждава.

Кандис напъха химикалката в кока си тип балерина и заяви:

— Госпожа Стърн-Фигъс се изпарява! — и тогава, подобно на супергерой, който се перчи, тя развърза шлифера и го остави да падне на лепкавия под, разкривайки отдолу официална розова риза с пищна папионка на воали и чифт дънки, навити до бедрата. Тя разви дънките, изхлузи токчетата, извади чифт дамски пантофки от задния джоб и вдигна шлифера. — Напред към кабинета на директора!

Мелъди избухна в смях и се запита дали щеше да притежава самоувереността и свободния дух на Кандис, ако бяха от една кръв. Но това беше без значение — те имаха общ живот. И тя беше благодарна за него.

Кандис и Мелъди минаха стремглаво покрай закръгленичката секретарка право към открехнатата врата на кабинета на Уикс.

— Госпожици! — извика госпожа Сондърс, като свали слушалките. — Петият час започна…

— Няма страшно — отвърна Кандис. — Носим петицията.

— Все едно какво носите. — Секретарката се изправи. — Той е в среща.

— Не ни обръщайте внимание — каза Мелъди.

Госпожа Сондърс започна да примигва, после седна:

— Добре.

— Кълна се, страхотен отбор сме — каза Кандис и хвърли палтото си на един празен стол.

Мелъди погледна клипборда в ръцете на сестра си. Заедно наистина работеха добре.

— Сър? — Кандис почука и после издърпа Мелъди в кабинета на директора. Вътре миришеше на кюфтета и парфюм.

Директорът побърза да затвори един прозорец на екрана на компютъра си и се изправи в стола.

— Вие не трябва ли да сте в час?

— Точно така — каза Кандис с меден глас. — Искахме само да ви дадем това. — Тя приближи бюрото му с толкова увереност, че чак воалите на папионката й подскочиха.

— А това е…? — Той уви недоядения си сандвич във восъчната хартия и го бутна настрани.

— Петицията за срещата на борда днес — отвърна Мелъди.

Той присви очи объркано.

— В подкрепа на госпожа Джей — добави тя.

— А, да — спомни си той. — Доколкото помня, казах ви, че ми трябват сто подписа, за да…

Кандис размаха клипборда.

— Тук са.

— Намерили сте сто ученици в „Мърстон“ да се застъпят за госпожа Джей?

Кандис кимна гордо.

— Не всички се страхуват от РАД — обясни Мелъди.

— Вярно е, но чувам, че пък тестовете й сеят доста страх и ужас. — Той се разсмя.

— Сър. — Мелъди стисна юмруци. — Трябва да вземете това на сериозно.

Кандис се извърна и изсъска:

— Мели!

— Няма страшно — само с устни каза тя.

Директорът започна да примигва.

— Имаш право.

— Може би някои от родителите се страхуват от промяната, но не и учениците. Ние искаме промяна. И не ни е страх да го заявим — продължи Мелъди.

— Предразсъдъците да се изпаряват! — каза Кандис и му подаде клипборда.

— Хората нямаха търпение да се подпишат — за повече ефект добави Мелъди.

— Така ли? — попита директорът, докато преглеждаше набързо подписите.

Момичетата кимнаха уверено.

Той се подсмихна и ги попита:

— Тогава как ще обясните това? — Той върна клипборда на Кандис и скръсти ръце върху сивия си измачкан костюм. Мелъди зачете през напоеното с аромат на орхидеи рамо на сестра си и ахна. На листа наистина имаше сто имена, но едва дузина от тях бяха истински. Останалите бяха в духа на изтърканите вицове от книгата, която баща й бе получил на партито по случай някакъв празник в офиса.

Има Ръб… Ема Крах… Сю Век… В.Ра.Г. Агентус… Рай Д. Подпора… Мортю Лъх… Тери Аки… Колин Всемобил… Денис Еди Койси… Хал Паницо… Джери Хетрик… Тони Хонорар… Оскар Статуетка… Търкул Надолу… Май Боли… Какдас Тана…

Мелъди не можеше да продължи. Сълзите започнаха да се трупат в очите й и да я щипят. Имената започнаха да се размазват. Замаяна от унижението, победена, тя опита да насочи вниманието си към яворите под прозореца. Но голите им клони засилиха чувството на самота.

— Ти не ги ли провери? — попита тя сестра си.

Кандис въздъхна.

— Сигурно са се страхували да напишат истинските си имена.

— Съжалявам, момичета — искрено каза директорът Уикс. — Знам колко сте се постарали. И, между нас казано, аз също искам нещата тук да се променят. Но трябва да се съобразявам с желанията на борда и…

Мелъди искаше да запуши уши и да закрещи. Защо възрастните толкова се страхуваха да се опълчат? Един пост наистина ли беше по-важен от човечността? Прогресът по-страшен ли беше от застоя? Съвместното съществуване по-ужасяващо от войната? Мелъди ненавиждаше себе си, задето се бе вслушала в думите на онази жена. Ами ако въпреки всичко тя все пак променеше хода на събитията? Не беше ли в това именно смисълът?

— Господин Уикс — прекъсна угодническата му възхвала към борда тя. Той може и да се боеше да използва своя глас, но не и Мелъди. — Настоявам да…

Бип.

Гласът на госпожа Сондърс изпращя по интеркома:

— Каролин Мадън чака на линия едно, сър.

— Извинете ме, момичета — каза той и целият се изопна. — Трябва да приема това обаждане.

— Но…

— Чакайте там — и той вдигна телефона. — Каролин, здравей. Как е Бека?

Непривикнала на отказите, Кандис хвърли едно троснато „Гащи се изпаряват!“ и тръшна вратата на кабинета зад гърба им. После грабна палтото си, измърмори нещо, че не можела да чака чак до колежа, и избяга от училище до края на деня.

Независимо от случилото се обаче Мелъди съвсем не възнамеряваше да се цупи. Беше обещала на жената, че ще опита да не използва силата си, и беше опитала. Но се провали. Затова сега щеше да действа по своя начин.

В останалата част от следобеда тя убеди всички врагове на РАД, които успя да намери, да дойдат на рождения ден на Клаудин. Веднъж като се съберат накуп, щеше да им заповяда да прегърнат всички РАД и да се обединят в една мисия: да върнат госпожа Джей оттам, накъдето смяташе да отпътува.

Джаксън щеше се завърне у дома.

Властната природозащитничка с морскозелените очи трябваше да си тръгне.

Рожденият ден на Клаудин щеше да остане в историята като събитието, обединило всички в Салем.

А съдбата щеше завинаги да промени хода си.

Най-накрая.