Има ли вълк, има и начин

Дванадесета глава Часът по биология

За първи път от началото на седмицата Мелъди отвори шкафчето си с рязко движение. От сбогуването с Джаксън в кафенето живееше единствено за часа по биология. Срещата с госпожа Джей щеше да й помогне да усети връзка с него. Може би скришом майката на Джаксън щеше да й предаде любовно писмо. Можеше дори да я покани на нова тайна среща или…

— И аз не обичам да бързам за авторитет, но ти вече закъсняваш с няколко дни — пошегува се Клео, а от ушите й се поклащаха синьо-зелените птичи пера.

— Перата наистина са хубави. — Мелъди затвори шкафчето с трясък.

— Дадена къща назад не се връща — каза Клео, докато се вливаха в движението по коридора. Не беше така натоварено, както обикновено. Усещаше се някакво общо неразположение сред учениците, с които се разминаваха. Обикновено между часовете коридорите бръмчаха като кошери, днес шумът бе попритихнал. Миналата седмица всички тичаха забързано, днес вървяха спокойно. Копчето за енергия бе завъртяно на най-ниската степен. Животът изнасяше концерта си на живо без усилватели. В акустично изпълнение. — Ти сериозно ли едва сега пристигаш? Това е последният час за сряда!

— Знам. — Мелъди въздъхна. — Нашите заминаха, а и седмицата беше малко необичайна, та…

— Ману ми разказа.

— Разказа ли ти?

— Да, искаше да проверя дали си добре и да намеря фин начин да ти кажа, че семействата са сложна работа и любовта е по-важна от кръвта… освен ако не си знаеш кой. — Тя направи вампирски зъби с пръсти и ги размърда шеговито. — Ка! Това момиче ми липсва.

На вълни, на вълни на Мелъди й прилоша. „Защо Ману е издрънкал тайната ми на тази клюкарка Клео?“

— Обещай да не казваш на никого.

Клео нарисува с пръст въображаема корона върху жълто-зелената плетена рокля.

— Короната ми да падне и да изгния в гробницата си, ако лъжа! Освен това… — Тя прегърна Мелъди с ръка, напоена с кехлибар, и я придърпа близо до себе си. Златните гривни се забиха в гърба на Мелъди. — Вече 5842 години аз също имам проблеми с майка ми. Това е последното нещо, за което ми се говори.

— За какво не ти се говори? — До тях се появи Франки. — Хайде, кажете ми. Аз имам наелектризиращи новини за Били. Ще ги разменим.

Мелъди забеляза, че Франки бе скрила зелената си кожа под поло с висока яка, черни впити дънки и рокерски ботуши до коляното, а отдавна изгубените извивки на тялото й несъмнено се бяха намерили. „Винаги ли е приличала на числото 8? Защо така неочаквано ще показва тялото си? Може би Брет се е върнал.“

— Само да не кажеш на мама — засмя се Клео на шегата си. — Ако Мелъди иска да говори за това, нека говори. Аз се заклех да не казвам и дума.

— Кле-о! — викна Мелъди ядно. Сигурно беше полудяла, трябва да беше полудяла, но тези момичета й бяха поверили живота си. Защо и тя да не им се довери?

— Моля те — умоляваше Франки. На мегаватовата й усмивка бе невъзможно да се устои.

Докато вървяха към кабинета, Мелъди ги посвети в историята за Марина. Разказа им за стария си камилски нос и обезпокоителния поглед между така наречените й родители. Когато свърши, ненадейно си спомни летуването в „Четирите сезона“ на остров Мауи, когато двете с Кандис плуваха голи в морето. Както бе направило тогава непристойното приключение, сега признанието едновременно я ободри, но и оголи.

— Не си разстроена, нали? — попита Франки, сякаш Мелъди оплакваше счупения си нокът.

— Естествено, че съм — сряза я Клео. — Дюс ми е гадже. Трябваше сто пъти да се е обадил досега.

Франки се разкикоти.

— Говоря за драмата с мамата.

— Естествено, че съм разстроена — обади се Мелъди. — Родителите ми са ме лъгали. И сега не знам нито коя съм, нито откъде съм. Зловещо е.

— По-зловещо от това да спиш в лаборатория със затегнати жици на врата? — прошепна Франки с ъгълчето на устата си.

— Или от това да прекараш няколко хиляди години в тъмен саркофаг?

— А… — Мелъди не знаеше как да отвърне, без да ги засегне.

— Всички родители са малко смахнати и всички идваме от смахнати места — обобщи Клео, докато оглеждаше минаващите. — Надживей го.

— Мисля, че Клео искаше да каже, че вашите те обичат и само това има значение — опита Франки и на лицето й пак блесна веселата заразителна усмивка.

Мелъди не можа да не се усмихне.

— Да, сигурно точно това искаше да каже.

— Добре, готови ли сте за новините ми за Били? — попита Франки.

— Ка! — Клео дръпна един плакат от циментовите тухли на стената. Той обявяваше новооткритите места в училищните отбори по футбол, баскетбол и плуване и подканяше учениците от всички „спортни нива“ да опитат. — Всички интересни хора си заминаха.

— Без тук присъстващите, нали? — попита Франки.

Без да й обръща внимание, Клео извади парче дъвка от устата си и я залепи на едно шкафче.

— Всяка сутрин има анти-РАД протести, а стените в тоалетните са изписани с вицове за чудовища. Класовете са намалели наполовина.

— О, трябва да видиш стола — обърна се Франки към Мелъди. — Нали знаеш списъка с песните за обяд? Включили са и Imagine. Нали знаеш, на Джон Леджънт.

— Искаш да кажеш, на Джон Ленън? — засмя се Мелъди.

— Клео! — Франки я тупна по ръката. — Нали ми каза, че името му било Леджънт.

— Опа. — Клео се подсмихна доволно. — Моя грешка.

— Както и да е — продължи Франки, — всички песни бяха посветени на мира.

— Значи има хора, които ви подкрепят? — попита Мелъди, докато се качваха по стълбите за втория етаж.

— Да, но не съвсем — каза Клео, когато двама силно напомпани дванайсетокласници с еднакви тениски тръгнаха надолу по стълбите. Със спрей отпред на тениските им беше написано РАД, но Р-то беше зачеркнато и заменено с Г.

Франки завъртя теменужени очи.

— Много умно.

— Ти какво очакваш? — прошепна Мелъди. — Умен идиот?

Внезапно зад гърба им, като блъскаха учениците и събаряха учебниците им, се появиха три момичета с маски на пирати и реквизитни мечове в ръце. Мелъди разпозна сестра си.

— Дръжте ги! — провикна се Кандис.

Някои от минаващите протегнаха ръце да заловят момчетата, други отстъпиха встрани да им направят път. Небрежно Клео издаде крак напред. Момчетата се изтърколиха по последните две стъпала, но бързо се изправиха и понечиха да тръгнат към коридора на първия етаж.

— Стой! — заповяда Мелъди.

Двете момчета замръзнаха като в кадър от филм.

„Уха!“

— Златно — възкликна Клео.

— Супер! — додаде Франки.

Мелъди се почувства така, сякаш всички на стълбите бяха вперили поглед в нея.

— Атака! — извика Кандис. Като маймунки пиратите й скочиха върху момчетата и захванаха да кълцат тениските им със захабените си саби.

— Какво става? — прошепна Клео на Мелъди. — Защо напоследък всички те слушат?

За късмет, директорът Уикс прекрати схватката, преди Мелъди да може да отговори. Не че не искаше. Просто не знаеше как.

Госпожа Джей закъсняваше. Столът й бе един от петте празни в лабораторията. И въпреки тревожното бърборене и изблиците смях най-много изпъкваха тези, които ги нямаше.

Франки се наведе напред и прошепна:

— Видяхте ли Били?

— Това трябва ли да ме разсмее? — попита Клео и дори не си направи труда да се обърне назад.

Мелъди се засмя.

— Не, не се шегувам — отвърна Франки. — Това се опитвах да ви кажа. Сестрата на Мел го е гримирала и боядисала. Мегаватово красив е.

— А аз се чудех какво правят толкова време в банята с Кандис — каза Мелъди, поглеждайки към вратата за госпожа Джей.

— Били ще ме заведе на концерта на Лейди Гага. — Франки сияеше.

— Значи ли това, че си приключила с Брет? — попита Мелъди.

— С кого?

— С Брет.

— С кого? — Франки се усмихна. А после изпищя: — А! — Като търкаше врата си, тя се обърна и видя лицето на Бека и червеното дуло на воден пистолет. — Това за какво беше? — попита Франки.

— Научен експеримент. Според законите на физиката водата и електричеството не бива да се смесват, но ти, изглежда, добре го понасяш, Франки Щайн.

Високомерните й приятелки се засмяха. Мелъди не знаеше как Франки се справяше с нападението и бе твърде смутена да погледне. Вместо това взе да чопли ноктите си, като се молеше госпожа Джей да дойде по-скоро.

Туп. Една глава чесън удари Мелъди по главата и отскочи на пода. Последва приглушен кикот.

— Май може да зачеркнем вампир от списъка — провикна се Бека от задните чинове. Тя изглеждаше измамно невинна в роклята на червени и розови цветя, докато сядаше на чина си и полюшваше крака.

Хейли предано тегли една черта в розовата си тетрадка.

Наред беше Клео, която бе уцелена по бузата с кафява бисквита.

— Оу! — Тя вдигна бисквитата и я метна обратно.

— Нито едно куче няма да откаже кучешка бисквитка — заяви Бека. — Задраскай върколака.

Хейли го задраска.

— Върколаците не са кучета! — Клео се изправи и започна да сваля обеците си.

— Не й обръщай внимание — тихо каза Франки.

Клео остави обеците на чина си и каза на Мелъди:

— Ако нещо се случи с мен, твои са.

„Тя наистина ли ще се бие?“ Последното нещо, от което РАД се нуждаеха, беше кръв от норми по ръцете им.

— Седни — заповяда Мелъди.

Клео седна.

— Ха! Добър номер. — Бека запляска с ръце. — Ето кой бил кучето!

Още смях се чу от задните чинове.

— Ти си кучето — рече Клео. — И затова Брет те изрита на улицата заради Франки.

Стаята утихна. Може би и Бека, и Франки бяха на път да се разплачат. В крайна сметка Брет беше оставил и двете.

— Ти защо изведнъж мина на тяхна страна? — попита я Бека.

— Изведнъж ли? През целия си живот съм била на тяхна страна — изстреля в отговор Клео малко по-смело, отколкото трябваше.

Бека повдигна вежди.

— Така ли?

— Тоест, искам да кажа, на страната на свободните хора. От обратната страна на подлостта.

— Интересно. — С ръце зад гърба като важен прокурор Бека тръгна бавно към Клео. — Тогава — попита тя, като се спря пред чина на Клео — защо толкова държеше да заличим документалното им филмче?

Сърцето на Мелъди заблъска. Бека притежаваше страстта на Майкъл Мур20 да разобличава хората. Една неволно изтървана дума щеше да й е достатъчна.

Мелъди се изправи и приближи Бека. Бяха толкова близо една до друга, че можеше да помирише портокаловия гланц на устните й.

— Защо не си признаеш?

— Да си призная? Какво? — Бека примигна.

— Че ти си чудовище.

— Кой, аз? — присмя й се Бека.

— Да, ти, зеленооко чудовище21 такова! — със смях Франки довърши думите на Мелъди.

— Ха! Златно! — Клео вдигна ръка.

Трите момичета плеснаха ръцете си. Мъничка искрица пробяга между тях. Франки бързо тикна ръце обратно в джобовете на дънките си.

Бека завъртя очи.

— И от кого ще ревнувам аз, Мелъди? От теб ли? Защото излизаш с някакъв биполярен22, който е алергичен към собствената си пот?

— Не. Ревнуваш от Франки и затова си го изкарваш на всички — отвърна й Мелъди. — Целият този лов на чудовища е заради нараненото ти его.

— Моля? — отвърна язвително Бека и сложи ръце на ханша си.

— Имаш нужда да хвърлиш вината върху някого, защото Брет вече не те харесва. И затова преследваш невинни хора. — Мелъди се тресеше от непоколебимост. — Признай си.

Премигващите очи на Бека потъмняха до цвета на летни буреносни облаци.

— Добре, признавам.

Клео тупна по чина.

— Отлично!

Объркани погледи се стрелкаха нагоре-надолу по редиците.

„А“.

— Знаех си! — тържествуваше Франки.

— Направи го пак — подкани я Клео.

Мелъди преглътна с усилие и попита:

— Бека, имаш ли някакви доказателства, че РАД са опасни? Виждала ли си някой някога да е бил наранен от тях?

Бека отново примигна.

— Да, аз! Бях наранена, когато зеленото момиче целуна Брет. — Луничавото й лице пламна и очите й се насълзиха.

— Питам физически — настоя Мелъди.

Бека поклати глава.

— Ти майтапиш ли се? — извика Хейли, откъсна един лист от тетрадката и го смачка.

— Естествено — отвърна Бека и се насили да се усмихне.

— Шегуваш ли се? — притисна я Мелъди.

Бека сведе глава.

— Не.

„Как става това?“

— Знаеш ли къде е Брет? — опита и Франки.

Бека се подпря на един празен чин и скръсти ръце.

— Естествено, че знам.

Франки се изправи с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.

— Кажи ми.

— Той не иска ти да знаеш. Иска само аз да знам.

— Значи си говорила с него? — попита Франки.

Бека завъртя буквата Б на талисмана на врата си.

— Да.

— Наистина ли знаеш къде е Брет? — притисна я Мелъди.

Бека въздъхна.

— Не.

— Говорила ли си с него?

— Не.

— Случаят е приключен!

Шепотът започна да се усилва. Бека забърза към приятелките си в дъното на стаята за помощ.

— Чакай, имам още един въпрос — заяви Мелъди.

Възцари се тишина.

— Този е за Хейли.

Плахото момиче бутна бежовите очила нагоре по широкия си нос и кимна, че е готова.

— Защо оставяш Бека да те командори?

От стария господар кафявите очи на ответника се преместиха върху новия.

— Хей-ли — предупреди Бека. — Не отговаряй.

— Трябва — не отстъпи Мелъди.

Хейли започна да примигва.

— Кажи ми — подкани я Мелъди.

Бека поклати глава. Хейли кимна. Тогава каза:

— Подписах един от двустранните й договори в осми клас. Ще бъде в сила до втори курс в университета.

Няколко човека се разсмяха на думите й, но Мелъди си спомни договора, който Бека я бе накарала да подпише на първия учебен ден. Какво караше учениците в гимназията да мислят с неувереността, а не с ума си?

— Ти някога опитвала ли си да го нарушиш? — попита Мелъди.

— Единайсет пъти. Условията са безпощадни. Баща й го е писал. — Хейли бръкна в зеленото куфарче от крокодилска кожа и извади правния документ. Държеше го в ръка пред себе си и чакаше Мелъди да го вземе.

— Унищожи го — заповяда Мелъди на Бека, която бързо се спусна и го разкъса на парченца.

— Това означава ли, че съм свободна? — попита Хейли.

Бека хвърли хартиените късчета по бившата си приятелка. Те я посипаха като конфети в Деня на независимостта.

— И ние ли сме свободни? — попита едно от другите момичета.

— Всички до една — извика Бека, а лицето й цяло гореше от унижението. — Така или иначе, вие сте причината Брет да скъса с мен.

— Ние ли? — обади се Хейли.

— Да. Срамуваше се да го видят с вас! — Бека стисна учебниците до гърдите си като щит.

— Защо? — попита едно момиче с издути като на катерица бузи. — Какво сме направили?

— Брит, вталените дънки са за хора с тънка талия! Дилия, затваряй си устата, когато дишаш! Рейчъл, или изстискай тези пъпки от лицето си, или построй на тях седалков лифт и почни да продаваш абонаментни карти! Морган, миришеш на солети с кашкавал. А ти, Хейли, се обличаш като баба ми. Защо, мислиш, Хит никога не те е канил на среща?

— Защото теб не може да понася!

Хейли вдигна над главата си зеленото куфарче и го обърна наопаки. Договорите заваляха като парашутисти, които изскачат на свобода. Брит, Дилия, Рейчъл и Морган скъсаха оковите към щастието си.

— Всички до една сте мъртви за мен! — извика Бека. Тя събра нещата си и сред растящия хаос закрачи отривисто към вратата. Но там се сблъска с топчеста жена, облечена в блуза и жилетка с индийски шарки и широки панталони. — Ти къде отиваш? — попита непознатата и намести на рамо изхлузилата се чанта.

— В някое нормално училище! — излая Бека, преди да отлети по коридора.

Всички заръкопляскаха. От радост Франки ритна стола на Мелъди отзад, докато топчето се опитваше да въдвори ред.

Клео се наведе през редицата и прошепна:

— Кажи ми. Как го правиш това?

Мелъди потърси отговор, но не намери такъв.

— Просто казвам нещо и…

— Не — прекъсна я Клео и издърпа от косата й едно синьо-зелено перце със златно връхче. Завъртя го между пръстите си, като се възхищаваше на менящите се под светлината цветове. — Перата откъде се взимат? Мога да направя цяла колекция от бижута с тях. — Тя допря перцето до врата си. — Отлично стои на обеците ми, нали?

Мелъди протегна ръка да опита силата на убеждението си върху най-упорития човек от всички хора.

— Целуни го за сбогом и ми го дай.

Клео примигна, целуна перото и го затъкна зад ухото на Мелъди.

— И обеците също.

Без колебание Клео изпълни това, което й бе наредено.

Мелъди осъзна, че Ману беше прав. Гласът й бе неустоим.

— Съжалявам, че закъснях. Имах среща с директора — обяви топчето. — Казвам се госпожа Стърн-Фигъс. Идвам на мястото на госпожа Джей.

Стомахът на Мелъди се сви.

— А тя къде е? — попита Брит.

Закръглената жена се обърна към дъската и захвана да пише името си.

— Не са ми давали такава информация.

„Разбира се, че са.“

— Къде е госпожа Джей? — опита Мелъди.

— Беше принудена да напусне — отвърна госпожа Стърн-Фигъс.

Няколко от учениците отвориха уста.

— От директора ли? — притисна я Мелъди.

— От борда на училището.

— Защо?

Учителката се извърна.

— Заради това, че е укривала РАД — и примигна.

„Не просто РАД! Сина си! Какво им става на тези хора?“

— Къде е сега? — попита Мелъди с треперещ глас.

Госпожа Стърн-Фигъс сви рамене. Нямаше как да знае. Дори Мелъди не знаеше, а Джаксън бе неин приятел. Подготвяха се да заминат? Или вече бяха заминали? Толкова много време изгуби в училище да си играе с Бека, когато можеше да ги търси навън.

Мелъди се изправи и грабна учебниците си. Всички в класа бяха втренчили очи в нея. Пукната пара не даваше.

— Това тук да не ви е Централна гара? Къде сте се залетели всички? Вие къде отивате, госпожице… — Учителката защрака с пръсти.

— Карвър. Мелъди Карвър. И не съм сигурна къде отивам.

Клео и Франки се засмяха. Може би също и някои от другите. Трудно беше да чуе от паниката, която звънеше в ушите й.

Госпожа Стърн-Фигъс плесна два пъти.

— Седнете.

— Не мога. Трябва да тръгвам.

— Имате ли разрешение?

Докато прекрачваше в коридора, Мелъди отвърна:

— Не. Затова, когато отбелязвате в дневника, не ми пишете отсъствие.

Госпожа Стърн-Фигъс вдигна приятелски палци и помаха за довиждане.

Мелъди не остана да се порадва на одобрението на съучениците си. Вместо това си сложи обеците, затъкна перцето зад ухо и хукна навън. Най-сетне бе готова за истината. Само трябваше да попита и да събере сили за отговора. И този път щеше да го получи.