Има ли вълк, има и начин

Девета глава Юруш на плячката

Бъъррр. Бъррррр.

Мелъди се събуди от рева на мотоциклет. Очите й пареха, а сърцето й тежеше от мъка. Нещо ужасно се бе случило вчера вечерта. Тялото й носеше спомена за него, но умът й, твърде замъглен, не можеше да си припомни подробностите.

Бъъррр. Бъррррр. Трябваше да спре този стържещ звук. Тя зарови глава под възглавницата си. И тогава, в миг на просветление, разпозна звъненето на телефона си. „Дано да е Джаксън“.

Тя затършува под лилавите завивки и откри телефона си.

— Ало?

— Къде си?

Мелъди се пльосна назад и затвори очи.

— Здрасти, Кандис. — Надникна навън да види кое време е. От карамеловия цвят на стъклото гледката бе притъмнена. — Колко е часът?

— Един и половина. На обяд. Не четеш ли съобщенията ми?

— Мели — продължаваше Кандис. — Имаш ли нужда от преглед? Ако искаш, ще повикам доктор. Само не умирай, докато мама и татко ги няма. Никога повече няма да ми се доверят.

— Добре съм — измрънка Мелъди. Едно перо, пепелявосиньо и маслиненозелено на цвят, със златисто връхче, кацна на бедрото й. Все още беше с пижамата на райета. Онази от вчера… когато избяга от вечерята… Изведнъж подробностите нахлуха в ума й.

Многозначителният поглед, който родителите й си размениха, когато тя ги попита дали Глори бе биологичната й майка… вероятността да е осиновена… как се измъква под носа на Крамърови… вижда Клаудин и брат й да се качват в една кола… скрива се сред храстите, защото не иска да я видят, че плаче (което обясняваше перото)… изчаква отвън, докато Крамърови си тръгнат… минава със стремителна крачка покрай родителите си и право в леглото… настоява да заминат, макар да й предлагат да отменят пътуването си… преструва се на заспала, когато я целуват за довиждане, преди да потеглят за летището в четири и половина сутринта… обръща гръб на Кандис, когато идва да я събуди за училище…

Звънецът за петия час се чу в слушалката.

— Трябва да затварям — каза Кандис. — О, между другото, дължиш ми голяма услуга, задето ме остави с тези Крамърови. Или според тях историята как Миа Розен заби лице в басейна, като се хвърли от дъската за гмуркане, не беше смешна, или бяха взели автобус „Ботокс“ до гара Каменнолице. Кълна се, беше все едно да вечеряш в музея на Мадам Тюсо. — Звънецът отново удари. — Кандис се изпарява.

След наложителния душ над купа корнфлейкс с плодове Мелъди размишляваше върху следващия си ход.

Как би постъпил Джаксън? (Хруп, хруп, хруп.) Как би постъпил Джаксън? (Хруп, хруп, хруп.) Как би постъпил Джаксън? (Хруп, хруп, хруп.) Въпросът бе логичен, тъй като госпожа Джей също бе крила истината от него, без някога да спомене дори, че е РАД и дели едно тяло с Ди Джей Хайд. И въпреки това той се бе справил с обстоятелствата смело и достойно. Бе търсил отговорите, бе ги приел и след това се бе приспособил. Търси, приемай, приспособявай се… три принципа, които Мелъди цял живот бе отказвала да следва. Обикновено се облягаше назад с надеждата, че нещата сами ще се оправят, просто защото бяха несправедливи. Побойниците, лъжците, снобите… накрая вселената ще поиска от всички тях да си платят своята дан. А ако това не се случи, Мелъди ще стане цинична и хронично гневлива. Ще се затвори в себе си. Никога не бе помисляла сама да промени нещата. Досега.

Докато не се бе появил Джаксън.

Замаяна от късното ставане или може би от сълзите през нощта, Мелъди стъпи на обляната в слънце улица, за да търси отговорите. Бе заменила пижамата на райета с вталено войнишко сако („Благодаря ти, Кандис!“), избелели маркови дънки втора употреба, розови маратонки и решителност в погледа. Черната й коса, старателно вързана на конска опашка, казваше: „Да се залавяме за работа“, а сивите й присвити очи бяха сухи. Почти можеше да чуе окуражителния глас на Джаксън.

Царствен и спокоен, номер трийсет и две на Радклиф Уей изглеждаше дори по-заплашителен от обичайно. Бе заприличал на проснат триетажен трезор. Предано закриляйки човека, който държеше тайната на миналото й. С трепереща ръка Мелъди натисна звънеца и отстъпи крачка назад. Отвътре се чу тих звън. Окото на охранителната камера бе първият й посрещач. Плешивият мъж с матова кожа, за когото бе дошла дотук, бе вторият. Усмихна й се със стиснати устни. Беше ли я очаквал?

— Мелъди, нали така? — попита той с едва доловим източен акцент.

Тя кимна.

— Клео е на училище. — Той замълча. — И тъкмо затова си тук, нали?

— Всъщност тук съм, за да се срещна с вас. — Тя пристъпи в слабо осветеното антре. Втора врата водеше към къщата, но бе затворена. Тапицирани пейки предлагаха отмора на неканените гости.

— Заповядай. — Той посочи към пейката. Приглади туниката си, седна срещу нея и зачака тя да поведе разговора.

— Ами, такова, мислих върху това, което казахте, нали помните, на снимките миналата седмица… — Устата на Мелъди пресъхна. — За Марина.

— А, да. — Той плесна игриво бедрото си. — Марина. Жената, която не е твоя майка.

— Ами, точно там е работата. Може да се окаже, че е…

Входната врата се отвори. В антрето се просмука аромат на кехлибарен парфюм. След него влезе Клео.

— Мелъди? — Тя пусна лъскавата си златна чанта на тръстиковата постелка. Жилетката от изкуствена кожа с цвят на слонова кост и дрънкащите гривни бяха доказателство, че тя не се укриваше като другите РАД. — Ей, ти защо не беше днес на училище? — попита принцесата, като тръсна златно-черните си кичури.

— Не се чувствах добре.

— Може би малко свеж въздух ще се отрази добре и на двете ви — предложи Ману.

Клео завъртя очертаните си в черно очи, целуна плешивата му глава и се засмя.

— Кълна се, звучиш точно като татко.

Ману се изправи, обви ръка около раменете й и нежно я притисна.

— Помагам за отглеждането ти, откакто си се родила — каза й той. После се обърна към Мелъди. — Нали разбираш, за да бъде родител, не е необходимо човек да има биологическа връзка с детето си. В същото време биологичните родители невинаги са най-добрите родители за своите деца. Има различни видове семейства. Важното е да се чувстваме обичани и…

— Добре, добре, стига вече — пошегува се Клео с вид на човек, който е слушал това много пъти.

— Почакай — каза Мелъди настоятелно. — Ами ако човекът, отглеждан от небиологичните си родители, иска да научи повече? Нали разбираш, за истинското си минало и защо тя… или той са били лъгани?

— Мен никой не ме лъже — каза Клео и сключи вежди с объркан вид.

— Тогава този човек трябва да събере смелост и да поговори с родителите си — отвърна Ману.

— Но…

— Геб ми е свидетел, няма за какво да се говори тук! Татко ми пътува. А аз обичам да оставам с Ману. Той е златен. Сега може ли вече да поговорим за нещо наистина важно? Най-добрите ми приятелки ги няма и са минали… — Клео погледна телефона си. — Единайсет часа, откакто Дюс е пристигнал в Гърция, и все още не се е обадил.

— Имаш право. — Ману завъртя топката скарабей на вътрешната врата и пристъпи в голямата зала. — Ще ви оставя да обсъдите важните неща, момичета.

— Ману, почакайте — започна Мелъди, неудовлетворена от клишираната реч за семейството. Но врата се затвори зад гърба му и него вече го нямаше.

Клео приглади изкуствените косми на жилетката си и се нацупи.

— Какъв е смисълът от хубавите дрехи, ако няма кой да им се възхити?

Мелъди въздъхна с разочарование.

— Не се тревожи — успокои я Клео. — Въпросът ми беше реторичен. Аз и така ще ги нося.

Неочаквано по улицата се разнесе познат женски глас: „Пред вас виждате къщата, в която живее отрочето на Дракула…“

Мелъди и Клео излетяха навън.

Стиснала здраво мегафон в ръка, Бека Мадън стоеше на покритата с мъх поляна на Лала и позираше с шест момичета, докато дружката й, Хейли, ги снимаше. Косата на Бека бе разделена на две кафяви опашки, подобни на трупчета, а обичайният й вид на шикозна фермерка бе заменен от чифт черни целомъдрени панталони и бяла блуза. Приличаше на монахиня в обикновен петъчен ден.

— Вземете си сувенир от имението — предложи тя. — За още пет долара Хейли ще фотографира съкровището ви пред къщата, за да докажете автентичността му, това ще ви е нужно, ако решите да го продадете през eBay.

Момичетата затършуваха наоколо, за да открият съвършения сувенир за спомен.

— Това е пълно ка! — изсъска Клео.

Мелъди не знаеше какво е ка, но бе също толкова ядосана.

— Нарушавате частна собственост! — извика Клео и с устремени крачки пресече улицата. — Омитайте се от имота на Лала, или ще извикам полицията.

Момичетата замръзнаха и погледнаха към своя екскурзовод за последващи инструкции.

— Виж кой бил това! — Бека забарабани с пръсти по мегафона. — Не й обръщайте внимание — викна тя на шестте момичета. — Снимането не е престъпление.

Клео сложи ръка на хълбок.

— Да, но убийството е и ако не се махнете оттук, ще те убия с двете си ръце.

— Имам разрешително — обяви Бека. Тя щракна с пръсти на Хейли. — Покажи им.

— Какво да им покажа?

— Разрешителното — повтори Бека. — Сложих го вътре, когато излязохме от съда. Не пом-ниш ли? — Тя скръцна със зъби.

— А, да — каза Хейли и намести бежовите си очила „котешко око“. Плахата дружка на Бека затършува из куфарчето си от крокодилска кожа. В това време зад тях момичетата здраво работеха. Едно от тях сви под мишница черната изтривалка на Лала, а друго започна да отвива с пила за нокти номерата на къщата. То успя да изтръгне тройката и чевръсто продължи да работи върху седмицата.

Мелъди заговори:

— Бека, това, което правиш, е жестоко. Дори за теб.

— Не може да бъде. — Бека се чукна по челото. — Не мога да повярвам, че чак сега се досещам.

— Чак сега се досещаш за какво? — Клео притеснено отстъпи назад.

— Точно когато си мислиш, че всичко си разбрал — извика Бека и разпери ръка като конферансие19 в цирка. — Ето ви две истински чудовища!

Клео ахна. Момичетата замръзнаха за втори път.

Гняв и яд заклокочиха у Мелъди.

— Какво намекваш, Бека? — извика тя. А после на момичетата: — Вие наистина ли й вярвате?

— Естествено, че ми вярват — извика Бека в мегафона. — Защо да не ми вярват? И двете живеете на тази улица. И двете излизате с известни чудовища. Следователно или и вие сте чудовища, или знаете къде се укриват.

Като хапеше гланца от треперещата си долна устна, Клео пристъпи крачка по-близо до Мелъди. На Бека не й липсваха куп отблъскващи качества, но глупостта не бе сред тях.

— Тези хора, от които вие се възползвате, са безобидни. — Мелъди говореше повече на Хейли и момичетата, отколкото на Бека. — Те се показаха по телевизията, за да ви докажат, че никого няма да наранят, а вие така ли им отвръщате? — Образът на Джаксън, укриващ се в някое влажно и тъмно мазе, сам, без покритие на телефона, без нея, накара сърцето й да се свие. — ИЗЧЕЗВАЙТЕ ОТТУК! — изкрещя тя.

Птиците размахаха криле и отлитнаха от клена на Лала. Най-странното бе, че Бека, Хейли и групичката от шестте момичета ги последваха, подтичвайки по улицата като подплашени сърни.

— Как го направи? — попита Клео.

— Не знам — призна Мелъди, докато едно перо, трепкащо в меко синьо и зелено и със златно връхче, кацна върху рамото й. С разсеян жест тя го изтупа на земята.

— Какво правиш? — Клео взе перото и го вдигна на слънцето. — Великолепно е.

— Да — измърмори Мелъди, а мислите й се върнаха към Ману и гласа й.

— От каква ли птица е перото?

Мелъди сви рамене.

Клео го допря до врата си.

— Колко ли царствено ще изглежда на някое колие?

Когато второ перо кацна на ръката на Мелъди, Клео бързо го грабна. Тя вдигна двете пера до главата си.

— Или на обеци?

Мелъди кимна.

— Ще ми ги подариш ли? — попита Клео, като вървеше заднишком през улицата към дома си.

Мелъди не помръдваше. Искаше да остане насаме със себе си. Трябваше да помисли. Нуждаеше се от повече яснота.

— Взимай ги.

— ЧУДОВИЩА! — извика за последно Бека от края на улицата. — Само чакайте! Ще го докажа!

— Не забравяй да ми кажеш, когато успееш! — извика Мелъди в отговор и наистина го мислеше. Може би тогава щеше да получи някакъв отговор.