Има ли вълк, има и начин

Двадесета глава Шофьор на камион

Телефонът на Клаудин иззвъня кратко с поредното съобщение от Клео, което неизменно повтаряше: „След колко време ще пристигнете?“, и тя бързо го изключи.

— Ще ми припомниш ли защо планирах рождения си ден толкова близо до пълнолуние? — попита тя Лала, докато слизаха по зеления килим на стълбището в странноприемницата.

— Всички те предупреждавахме — размаха Лала белия си пръст. — Но ти настояваше да е на самия ден, иначе нямало да бъде истинско.

— Сега ми се иска да ме бяхте убедили да не настоявам. Дотук целия си рожден ден прекарах да си правя коламаска, да си режа ноктите и да пишкам.

— Ти какво очакваш да се случи след два чайника с билков чай за успокоение? — Тя се усмихна, а избелените й зъби се показаха в целия си блясък.

— Трябваше да предприема нещо — тросна й се Клаудин. — След два дни ще настъпи трансформацията. Имам сериозни проблеми с честите промени в настроението. — Тя спря да погледне къдриците си в огледалото във фоайето. Все така плътни и лъскави, те имаха поне три часа, преди растежът на косата й да е повлякъл надолу еластичността им.

— Може би е за добро, че партито беше отменено — каза Лала, като застана до Клаудин, за да освежи устните си с малко гланц. След толкова години от познанството им, Клаудин все още се сепваше от липсващото отражение на вампира. — Сега поне няма защо да се боиш, че без да искаш, ще изядеш някого.

— Ла!

— Шегувам се! — Лала се засмя. — Както и да е, празненството със семейството ти ще е забавно.

Клаудин кимна, нетърпеливо чакайки мига, в който ще разкрие плана си пред Лала. Да крие истината от нея, беше като да потиска гигантско оригване от кола. Но първо трябваше да мине вечерята със семейството. Ако беше научила нещо от връзката на Клео с Дюс, то беше, че тайни между влюбените не можеше да има. Сигурно от многото целувки устите се разхлабваха и класифицираната информация се изплъзваше от тях. Една неволно изпусната дума от Лала стигаше, за да бъде специалната вечер на Клаудин осуетена по-бързо от престъпление в „Закон и ред“31. Облекчението от нито едно оригване не струваше колкото партито й.

Вече бяха стигнали в лобито и Лала се заклатушка напред в ботите си без пръсти, за да отвори вратата на ресторанта пред Клаудин. С лъскавата опашка, която се полюшваше, вампирът изглеждаше прелестно в тъмнолилавата си рокличка с воали от шифон. Кожата й бе едва целуната от слънцето, гримът й — безупречен, а черните очи светеха със своя вътрешна светлина. Откакто бе пристигнала, стилът й беше станал неотразим. Тази вечер поне красотата й нямаше да иде на вятъра за трансформиращите се братя Улф. Вместо това тя щеше да бъде пренесена на крилете му на едно незабравимо парти, където щеше да плени елита на „Мърстон Хай“. Клаудин изгаряше да посвети Лала в тайната. Тя щеше да полудее от радост.

— Гладна ли си? — попита Лала смутено.

— Не, не съм — отвърна Клаудин, макар апетитът й да бушуваше цял ден. Но въпреки нарастващото желание да гуляе, тя бе успяла да обуздае инстинктите си с дъвка — съвсем като холивудско момиче. Все пак роклята трябваше да й стане, а и дансингът я чакаше да го превземе. Тази вечер щеше да танцува. Утре щеше да пирува.

— Е, много жалко, защото… — Лала бутна вратата и извика: — изненада!

„Какво, по?“

Raise Your Glass на Пинк започна да гърми от колоните. В такт с припева Дон скочи и вдигна една кутия с мляко.

— Знаехме колко много искаш да отпразнуваш рождения си ден, затова ти подготвихме парти! — Както винаги чиниите вече бяха наполовина опразнени, а коремите на братята й наполовина пълни.

— Вилиците долу — изкомандва Лала, без да разбира каква воля се искаше от тях по това време на месеца. Но въпреки това дали от любов към Клаудин, дали от лъст по най-добрата й приятелка, момчетата оставиха вилиците. На три, по сигнал от Лала, те запяха на колене „Честит рожден ден“.

Когато свършиха, Клаудин бурно ги аплодира. Очите й бяха пълни със сълзи и тя ги прегръщаше един след друг, докато Хариет снимаше.

— Това е лудост — говореше тя, докато се възхищаваше от старанието им.

На един огромен транспарант, направен от стара бяла покривка за маса, който се простираше от бара чак до камината, със спрей беше написано: „Честит шестнайсети рожден ден, Дийни!“.

Масите бяха покрити с ароматни свещи, които хвърляха лудешки сенки по каменните стени. Спасените от баща й манекени от строежа седяха на столовете и държаха кристални чаши за шампанско, пълни, както Клаудин предполагаше, с пенлив сайдер. С помощта на скенера, старите училищни фотоалбуми и увеличителната функция на принтера всеки от манекените носеше лицето на някой от гостите на партито на Клаудин. Жестът й напомняше за Перез Хилтън — едновременно зловещ и прекрасен.

Сърцето й преливаше от топли чувства. Обичаше братята си въпреки старомодните им, шовинистични разбирания. А и те несъмнено я обожаваха. Добре че не знаеха нищо за плана й да офейка веднага щом димът от свещите на тортата се разсееше. Дори мисълта за това събуждаше чувство на вина у нея.

— Баща ти много съжалява, че не може да присъства — каза майка й и сложи капачето на обектива.

— Няма нищо — отвърна Клаудин и наистина го мислеше. Без баща й да души наоколо, бягството щеше да е много по-лесно.

— Опита да се измъкне за вечерта, но дьо Пенийс е голям клиент…

Нино се разсмя с пълно гърло.

— Чу ли? Тя каза „голям пенийс“.

Момчетата се засмяха. Също и Клаудин. Лала потрепери.

Клод свали синята си жилетка и наметна с нея раменете й. Лала се престори на изненадана от жеста му. Той сви рамене, сякаш би сторил същото за всеки друг. Подобно на звезди на снимачната площадка, те се заблуждаваха, че връзката им беше тайна. Сякаш старателната грижа за безценната му нова прическа не бе достатъчен индикатор за предаността му към нея.

— Чакай — сияеща каза Хариет. — Трябва да отвориш подаръка.

Тъпс бръкна под масата и връчи на Клаудин Singer, модел XL-150.

— Това е машина за караоке — обяви той.

— Не, не е — каза Хауи и го тупна със салфетката по главата. — Това е шевна машина.

— О, да. — Тъпс завъртя очи. — Сигурно точно затова тук пише „синигер“, гений такъв.

Те се засмяха.

Клаудин потърси карамеловите очи на майка си, като се питаше доколко семейството й можеше да си позволи такъв скъп подарък.

— Идеята беше на Нино, но всички се включихме — каза тя, усетила безпокойството на дъщеря си. — Покривките на леглата в апартамент девет плачат за подмяна и се надявах ти да ги ушиеш.

Сърцето на Клаудин подскочи в гърдите й.

— Нино!

Той скри лицето си зад една салфетка и измърмори:

— Извинявай. Не исках да стоя там и да снимам, докато ушиеш всичко на ръка. Щеше да отнеме часове.

— Тъй че или машината, или край на снимките, господин Щайн — пошегува се Дон.

Всички се засмяха, без Клаудин. Заради предателството на брат си беше на път да остане наказана за цял живот.

— Мамо, не се тревожи. Всичко ще махна. Обещавам.

— Защо? Апартаментът изглежда прекрасно. — Хариет се усмихна. — Вече си на шестнайсет и имаш нужда от собствена баня, тъй че целият е твой.

Клаудин подскочи от радост и два пъти прегърна майка си, за да й благодари: веднъж, задето я бе дарила с живот, и втори път, задето й бе позволила да го украси. Днес беше получила правото да развихри въображението си, утре можеше да изкара и книжка! Най-сетне бе вкусила първото парче от пая на свободата. Но вместо да се почувства сита, Клаудин искаше още. Толкова бе сладък.

След като напълниха коремите си с вкусната шоколадова торта със седем блата на Хариет, момчетата отидоха да гледат футбол. След мача Лала имаше среща с Клод пред камината, за да смаже косматия му кожух на шах. Но Клаудин я помоли да насрочат срещата за друга вечер. Днес беше рожденият й ден и искаше да прекара известно време само с нея. Насаме. Лала се фрасна леко по вампирските зъби, задето е била така недосетлива, и беше повече от щастлива да приеме.

— Искаш ли да си направим пердета за новата ни стая? — попита Клаудин в престорен разговор, докато се отдалечаваха. Хариет, която затваряше столовата, имаше най-добрият слух в семейството. Затова повече предпазливост нямаше да навреди.

— Татко ти наистина ли е донесъл всички тези манекени от работата? — попита Лала.

— Да. Събори един стар магазин и ги запази. Трябва да видиш какви неща ми носи. Имам цяла барака с вехтории. Гуми, платове, пирони, батерии от телефони…

— Така ли. — Лала се прозина. — Звучи интересно.

— О, да, интересно е. Трябва да ти ги покажа някой път.

Когато най-накрая стигнаха лобито, Клаудин сграбчи студената ръка на Лала и я задърпа по коридора.

— Какво…?

— Шшшт!

— О — прошепна Лала, когато най-сетне разбра.

С пръст върху устните Клаудин въведе приятелката си в дамската тоалетна и пусна водата над тихата джаз музика. Разполагащо с две кабинки, безопасното прикритие беше заредено с торбички с ароматни розови листа, розови крушки, капаците на тоалетните чинии бяха декорирани с китеник, имаше тъкани килими, кремави пердета и двупластова тоалетна хартия и всичко ярко изпъкваше на грубия мъжки декор в странноприемницата.

Клаудин се пресегна под надиплените розови поли на мивката. От там извади еднакви чанти, калъф за дрехи и ключове за камиона по поддръжката.

Лала се хвана за корема.

— Може ли да си починем малко от уроците по шофиране? Изядох цял тон…

— Ти ще караш, не аз — обясни Клаудин, докато събуваше дънките си.

— Къде отиваме? — попита Лала, докато въртеше на пръсти опашката си.

— На моето парти — каза Клаудин, сякаш това бе очевидно. — Ще има парти!

— Как така?

— Клео помогна за декорацията, а Мелъди се погрижи за гостите. Ще е пълно с народ.

— Супер! — Лала сияеше. После попита: — Чакай, защо Мелъди е научила преди мен?

— Заради нашите. Нищо не знаят. Ще се измъкнем тайно. — Клаудин разкопча ципа на вълненото яке с качулка и го хвърли на килима. — Направих рокля и за теб, но твоята е прекрасна. Лилавото ти стои толкова добре.

Лала се извърна и сложи гланц на устните си.

— Още не мога да повярвам, че успяваш да си сложиш червило, без да го размажеш по лицето си. — Клаудин се усмихна. Беше твърде развълнувана, за да се сърди на Лала заради новата й връзка с Клод. Освен това за такива прозаични емоции си имаше и време, и място. Времето беше отдавна отминало, а мястото беше основното училище. Всеки, който си имаше собствена стая и машина Singer, модел XL-150, беше твърде зрял за подобни тревоги — или поне можеше да се престори на такъв.

— Е? — Лала скръсти бледите си ръце на гърди.

— Е, какво?

— Е, защо не ми каза? — притисна я тя.

Клаудин изхлузи пантофките си.

— Не исках мама да разбере.

— Наистина ли? — Лала вдигна ръкавите на жилетката на Клод. — И защо бих те издала на майка ти?

— Не на нея. На брат ми, а той вече щеше да каже и на нея.

— Той не знае, така ли?

— Разбира се, че не знае — сопна й се Клаудин, подразнена от раздразнението на Лала. Имаха съвсем друга работа — трябваше светкавично да се преоблекат, да си погрухкат приглушено, докато се смеят в шепи, замаяни от вълнението и опасността. Трябваше да си направят прически и да си закопчаят роклите една на друга. Да се държат за ръце, докато тичат през паркинга, клатушкайки се на токчетата, а после да тършуват из чантите за ключовете от колата. Да надуят музиката. Да планират появяването на Клаудин… всичко друго, само не и това.

— Значи Клод няма да идва?

— Не, няма. Никой от тях няма да идва. — Клаудин откопча ципа на калъфа за дрехи и прати въздушна целувка на шедьовъра в бледовиолетово и сиво вътре. Дълбоко остро деколте, променлив блясък, черен шарф с металически отблясък… — Роклята ми може да мине за един от моделите на Даян фон Фюрстенберг, а? — Ако само имаше време грациозно да я облече. Вместо това я надяна като обезумял модел в седмицата на модата и натъпка бързо крака в змийските боти. Пълнолуние или не, всичко пасна идеално.

След като бързо нанесе грима, обръсна за последно краката си и щедро пръсна от овлажнителя с касис, Клаудин стъпи на капака на тоалетната чиния, за да се посъветва с огледалото. От там й се усмихна едно шестнайсетгодишно момиче в елегантна меланхолична рокля, с разрошени кестеняви къдрици, искрящи очи и с обещанието на Клео за смарагдовите обеци.

— Да тръгваме! — Тя скочи на пода.

— Не знам — колебаеше се Лала.

Клаудин замръзна.

— Какво каза?

— Не мисля, че е безопасно да тръгнем сами.

— Не е безопасно или не е интересно? — предизвика я Клаудин.

Очите на Лала потъмняха.

— Какво намекваш? — сопна се тя, като даде израз на вампирската си природа.

— Означава, че искаше да дойдеш, преди да разбереш, че Клод няма да идва — отвърна Клаудин, като вдигаше дрехите от земята и ги тъпчеше в чантата, за да намери занимание на треперещите си ръце.

— Ако нещо се случи, той може да ни защити — каза Лала малко по-високо от необходимото.

— Нищо няма да се случи. — Клаудин включи телефона си и го поднесе пред лицето на Лала. — Виж. — Едно след друго тя прочете съобщенията от Клео и Мелъди, които ги подканяха да дойдат час по-скоро на партито. — Видя ли? Всичко е наред.

Лала извърна поглед от екрана, водейки вътрешна борба.

— Ако чичо Влад научи, че съм се измъкнала, ще ме убие. Ако баща ми разбере, и той ще ме убие.

— И как ще разберат? Чичо ти е в Портланд, а баща ти е на яхтата. Освен това вече си мъртва.

— Опасно е, Кло. Моля те, не го прави. Може би ако вземем и Клод…

Клаудин повече не можеше да продължава да спори шепнешком. Вече беше закъсняла за своето собствено парти. Ако сега не тръгнеше, съвсем щеше да го изпусне.

— Остави, Ла. Тръгвам сама.

Тя хвърли чантите под мивката. Измъкна се навън, без да каже и думичка повече, и хукна към паркинга зад странноприемницата. В далечината камионът, очукан от годините усилен труд, изглеждаше подготвен за всичко. Дори за петнайсетминутно пътуване с неопитно, но пък решително момиче.

Клаудин отключи вратата, неочаквано осъзнала колко необичайно беше да застане сама очи в очи с камиона. Кого заблуждаваше, че без помощ ще може да подкара това нещо. Може би Лала имаше право. Може би трябваше да помоли Клод. Той можеше… „Не!“ Независимостта не беше ястие, сервирано с два прибора. Сама трябваше да се справи с него.

След дълбока глътка окуражителен кислород и поредното съобщение от Клео „Къде се губиш?“, Клаудин отвори вратата. Поне знаеше, че въздушните възглавници работеха.

— Отиваш ли някъде?

Седалката на шофьора вече беше заета.

„Мама?“

— Хубава рокля — каза Хариет и хвана кормилото с две ръце.

Бип!

Клаудин игнорира съобщението.

— Мога да обясня — изрече тя, макар да не можеше. Как една жена, прекарала по-голямата част от живота си в готвене за шестима мъже, би разбрала нуждата от независимост?

— Знам за партито тази вечер — каза Хариет, като гледаше напред към тъмния паркинг, сякаш караше.

Сърцето на Клаудин потъна.

— Откъде?

Хариет леко дръпна ушите си.

Бип!

Още едно съобщение.

„Това наистина ли се случва? Майка ми ли единствена ще се възхити на роклята, която ших в продължение на цял месец.“

— Съжалявам — измърмори тя в хапещия вятър.

— Дийни, защо?

Клаудин внимателно обмисляше отговора. Ако само можеше да намери думи, с които да спечели подкрепата на майка си. „Чувствам се пренебрегната… Отчаяно се нуждая от внимание… Животът ми ще бъде в опасност, ако пропусна партито…“

Хариет повдигна брадичката на дъщеря си и я погледна в очите.

— Ако искаш с теб да се отнасят като с възрастен, трябва да се държиш като такъв. Хайде, качи се в камиона и ми кажи истината.

Майка й беше права. А и вече беше чула всичко. Нямаше какво повече да крие.

Клаудин затътри крака към другата страна и се качи. В краката й, до обувките за партито, се въргаляха смачкани стари чаши от кафе. От огледалото за обратно виждане висеше нов боров ароматизатор. Въздухът помежду им беше леден, напрегнат. Но моментът не беше подходящ да помоли Хариет да пусне отоплението.

— Е?

— Истината ли? — започна Клаудин. — Истината е, че исках парти. Исках приятели, рокля, подаръци, танци… всичко. Една вечер, която да е само за мен. Не за тризнаците. Не за Клод, Лина, Тъпс или Нино. Само за мен. И когато всички казаха колко опасно ще бъде, аз… — Ъгълчетата на устата й започнаха да треперят. Клаудин сведе очи, засрамена от сълзите си на шестнайсетгодишно момиче. — Омръзна ми всички да ми казват кое е най-доброто за мен. — Тя обърса лицето си. — Всички мислите, че от мен няма никаква полза, но това не е вярно. Мога да работя с всички машини в работилницата на татко. Мога да надбягам всяко момче в класа. Изкарвам само шестици, мога да си шия сама дрехите и никога не са ме викали в кабинета на директора, нито са ме арестували — нещо, с което братята ми не могат да се похвалят. Никога не съм трошила витрините на магазина за месо, защото са ми свършили наденичките, за разлика от сестра ми. О, и видеоблогът ми има седем почитатели, а един от тях казва, че се държа естествено пред камерата и съм истински гений на „Направи си сам“. — Сълзите вече бързо се стичаха, като опустошаваха грима по клепачите й. Вярно, че вече всичко беше без значение. По-далеч от паркинга нямаше да стигне… сигурно през цялото следващо десетилетие. — Може би се опитвах да докажа, че съм достатъчно голяма да взимам сама решения.

— Шофирането без книжка не е решение, Дийни. Това е престъпление.

— Щях да повикам такси — излъга тя.

— И какво щеше да кажеш на шофьора? Да те закара на парти, което може да се окаже капан? — Хариет издърпа ластика от опашката и разроши косата си с цвят на канела. След вечеря беше пораснала поне с два сантиметра. — Това не е решение, това е грешка.

— Какво лошо има да грешиш? — излая Клаудин. Премести се, за да е с лице към прозореца, и измърмори: — Е, аз никога няма да разбера. Всички се стремят да ме предпазят от грешки.

След това единственият звук идваше от телефона на Клаудин, известявайки я за пристигащите съобщения.

Хариет прочисти гърло.

— Разбирам как се чувстваш.

Клаудин се обърна към майка си, без да е сигурна дали е чула правилно. Синята накъсана седалка изскърца в знак на протест.

— Разбираш?

Бип!

Хариет завъртя златната халка на пръста си.

— Когато бях млада, доста приличах на теб. Не можех да понасям покровителственото отношение на майка ми и по-големите ми сестри. Затова започнах работа като сервитьорка след училище, спестих пари и лятото преди колежа заминах на обиколка из Европа. Чувствах се толкова свободна, че реших да остана. През следващите няколко години работих в няколко ресторанта, научих по нещичко на няколко езика и срещнах най-невероятни хора.

Клаудин беше хем очарована, хем изпитваше завист. Историята на Хариет звучеше така, както човек сигурно се чувства, когато полети. Защо никога досега майка й не бе споделяла това?

— Какво те накара да се върнеш?

— Едно момче, което се казваше Клаурк. — Хариет се засмя и ненадейно заприлича на младото момиче, което някога е била. — Срещнахме се в едно кафене в Амстердам и през следващите две седмици пътувахме заедно, преди той да се върне обратно в Америка. Когато ме помоли да се върна с него, аз отказах. Казах си, че няма мъж, когото бих последвала. И така, той си тръгна, а аз останах.

Клаудин се обърна с лице към майка си.

— Просто така? Не се ли опита да те убеди да тръгнеш с него?

— Баща ти беше твърде умен да постъпи така. — Хариет се засмя. — Каза ми, че правя голяма грешка, а после се отдръпна от пътя и ме остави да я направя. Ще кажа само, че след четири дни хванах самолета обратно. — Тя спря и взе ръката на Клаудин. — Но баща ти вече не е същият. Вече не е така издръжлив. Знаеш ли, че плака, докато гледахме „Играта на играчките 3“?

Клаудин се засмя.

Хариет въздъхна.

— Най-трудното нещо на това да бъдеш родител, е да гледаш как децата ти правят грешки. Защото инстинктът ни е да ви защитим. Но ти си права, Дийни. Понякога трябва да се дръпнем от пътя и да ви оставим да сгрешите. И най-доброто, което можем да направим, е да бъдем там, за да помогнем, когато се нуждаете от нас.

Бип!

— Някой те търси.

— Сигурно е Клео или Мелъди. Чудят се къде съм. — Клаудин изключи телефона. Сами щяха да се досетят накрая.

— Слагай колана.

— А?

— По-бързо — нареди Хариет и запали мотора. — Партито ни чака!

Сърцето на Клаудин заби лудо.

— Какво?

— Може би си права — каза майка й и пусна парното. — Може би всичко ще бъде наред. Но ако нещо се обърка, аз ще съм до теб.

— Благодаря, мамо. — Клаудин прегърна Хариет и попита: — Може ли аз да карам?

Хариет се засмя.

— Не си насилвай късмета — отвърна тя и бавно подкара назад.

— Чакай! — извика познат глас. — Спри!

Хариет натисна спирачката.

— Ако ще ходиш на партито, нека поне аз да карам, говедо… — Останала без дъх, Лала се залепи на страничното стъкло. — О, госпожо Улф. Простете! Аз… взех ви за друг човек. — Бузите й бяха толкова червени, както никога преди.

Клаудин се наведе и помаха.

— Всичко е наред, Ла. Тя знае.

— Нали не смяташ да прахосаш на вятъра тази прекрасна рокля? — попита я Хариет.

Лала изглеждаше объркана.

— Скачай вътре — подкани я Хариет. — Вече сме закъснели.

С радост вампирът направи каквото му казаха и се намести отпред до Клаудин.

— У-ху! — извикаха и двете, когато Хариет се вля в движението по магистралата и подкара с пълна газ към онова, което можеше да се окаже първата и най-катастрофална грешка в живота на Клаудин.

Беше вълшебно.