Изгубеният град

8

Високо над главата на Остин старият самолет танцуваше красив небесен балет, без изобщо да се съобразява със законите на гравитацията и физиката. Остин с удивление наблюдаваше от края на тревистата писта на юг от Париж как самолетът описва спирала във въздуха, последвана от половин лупинг нагоре и половин завъртане, обръщайки посоката в съвършено изпълнен имелман.

Остин се стегна, като видя самолета да се спуска над полето. Летеше прекалено бързо, за да успее да кацне безопасно. Приближаваше се като ракета с насочване. След секунди самолетът докосна земята, отскочи на един-два метра във въздуха, после меко кацна и се насочи към хангара с гърлен рев на двигателя.

Щом двете лопати на дървеното витло спряха, от малката кабина изскочи мъж на средна възраст, свали очилата и тръгна към Остин. Мъжът беше ухилен до уши. Напомняше на кученце, което маха с опашка от радост.

— Съжалявам, че има само едно място, мосю Остин, инак с удоволствие щях да ви разходя.

Остин измери самолета с око: заострения като куршум двигателен отсек, фюзелажа от дърво и плат, триъгълния стабилизатор и опашката с черепа и кръстосаните кости на нея. От А-образната рамка пред кабината се спускаха метални въжета, укрепващи крилата като спици на чадър.

— При цялото ми уважение, мосю Гросе, но самолетът ви ми се вижда малък дори за един човек.

На обветреното лице на французина се появиха бръчици от смях.

— Не ви виня за скептицизма, мосю Остин. „Моран-Солние Н“ изглежда така, сякаш някое дете го е сглобявало в мазето. На дължина е само шест метра и половина, а крилете са осем метра и трийсет сантиметра. Но този малък комар е бил един от най-смъртоносните самолети на своето време. Много бърз — летял е с над сто и шейсет километра в час, и е удивително маневрен. В ръцете на умел пилот е бил изключително ефективна машина за убиване.

Остин се приближи до самолета и прокара ръка по фюзелажа.

— Учуди ме издълженият фюзелаж и ендоплощният дизайн. Когато стане дума за Първата световна война, обикновено си представям биплани с тъпи носове.

— С основание. Повечето самолети, използвани във войната, са били двуплощници. Французите са изпреварили другите с разработването на едноплощника. За времето си този самолет е бил най-модерният в аеродинамично отношение. Основното му предимство пред бипланите е, че можел да се изкачва по-бързо.

— Имелманът ви беше много красив.

— Мерси — поклони се Гросе. — Понякога не е толкова лесно, колкото изглежда. Това самолетче тежи по-малко от двеста килограма при пълно натоварване, но двигателят му е само 6 конски сили. Трудно се управлява и е нужна внимателна ръка — ухили се той. — Един пилот беше казал, че най-голямата опасност при летенето с този самолет не е въздушният бой, а кацането. Може би забелязахте, че подходих с висока скорост.

Остин се засмя.

— Имате дарбата да омаловажавате нещата, мосю Гросе. Имах усещането, че ще пробиете дупка в земята.

— И нямаше да съм първият — още повече се развесели Гросе. — А задачата ми беше доста проста в сравнение с тази на някогашните му пилоти. Представете си да кацате с крила, надупчени от куршуми и с разпокъсан плат. А може би и самият вие да сте ранен и отслабнал от загубата на кръв. Ето това вече си е предизвикателство.

Остин долови нотка на носталгична завист в гласа му. С нежните си черти и тънки мустаци французинът беше олицетворение на дръзките смелчаци, обстрелвали германските противовъздушни окопи.

Остин потърси Гросе, директор на музея за въздушно дело, след разговора си с Йън Макдугъл, и го помоли да погледне снимките на самолета от езерото. Гросе отвърна, че с радост ще помогне с каквото може. Верен на думата си, той се обади веднага, след като получи цифровите изображения на имейла си.

— Самолетът ви е раздробен на много части — каза той, — но съм съгласен с мосю Иън, че това е „Моран-Солние Н“ от Първата световна война.

— Боя се, че познанията ми за старите самолети са твърде оскъдни. Можете ли да ми разкажете повече за него?

— Нещо повече, мога да ви покажа един такъв. Имаме в музея.

След като се регистрира в хотела в Париж, Остин взе скоростния влак, който го отведе до музея по-бързо, отколкото би стигнал със самолета на Гросе. Музеят беше разположен в няколко хангара в края на летището на малко повече от сто километра южно от Париж.

След демонстрацията на качествата на самолета Гросе покани Остин на чаша вино. Офисът му се намираше в ъгъла на хангара, претъпкан със стари самолети. Подминаха един „Спад“, „Корсер“ и „Фокер“, докато стигнат до малката стаичка, украсена с десетки снимки на самолети.

Гросе наля две чаши „Бордо“ и вдигна тост за братята Райт. Остин предложи да пият и за Алберто Сантос-Дюмон, бразилски въздушен пионер, който бе живял дълги години във Франция и мнозина го смятаха за французин.

Разпечатките на снимките, които Остин изпрати на Гросе, бяха пръснати по старото дървено бюро. Остин взе една, разгледа отново изпочупената дървена рамка и поклати глава в почуда.

— Удивен съм, че успяхте да го разпознаете в този му вид.

Гросе остави чашата и прерови снимките, докато намери тази, която търсеше.

— Отначало не бях сигурен. Имах някои подозрения, но както сам казвате, не беше лесно. Познах картечницата „Хочкис“, но тя е била често използвана във военните самолети по онова време. Конусовидният двигателен отсек обаче е много характерен. След това забелязах нещо особено интересно. — Той побутна снимката към Остин и му подаде лупа. — Погледнете внимателно.

Остин разгледа заобления дървен силует.

— Прилича на лопата от витло.

— Точно така. Но не каква да е. Вижте тук: към нея е закрепен метален лист. Реймон Солние е измислил истински синхронизиращ механизъм още през 94 г., което му е позволило да стреля с „Хочкиса“ през въртящото се витло. Понякога куршумите закачали лопатите, затова им монтирал метални отражатели.

— Чувал съм за това. Нискотехнологично решение на сложен проблем.

— След като неколцина изпитатели били убити от рикоширали куршуми, идеята била временно изоставена. След това започнала войната и заедно с нея — стремежът да се намират нови и нови начини за убиване на врага. Един френски ас на име Ролан Гарос се срещнал със Солние и двамата снабдили самолета със стоманени отражатели, които работели според замисъла. Свалил няколко вражески самолета, преди самият той да падне от другата страна на фронта. Германците използвали неговата система, за да разработят синхронизиращия механизъм на Фокер.

Остин взе друга снимка и показа малкия светъл правоъгълник в кабината.

— Какво, мислите, е това? Прилича на метална табелка.

— Имате набито око — усмихна се Гросе. — Това е кодът на производителя. — Той му подаде още една снимка. — Увеличих я на компютъра. Буквите и цифрите са малко размазани, но си поиграх с резолюцията и вече се четат. Успях да ги сравня с музейните архиви.

Остин вдигна очи.

— Проследил сте собственика?

Гросе кимна.

— Имало е четирийсет и девет „Моран-Солние Н“. След успеха на Гарос и други пилоти започнали да летят с този самолет и го използвали със смъртоносна ефикасност. Англичаните и руснаците също купили по няколко от „самолетите — куршуми“, както ги наричали. Машините се държали по-добре от „Фокер“, но много пилоти се плашели от високата скорост на кацане и чувствителното му управление. Казвате, че сте открили останките в Алпите?

— Да, на дъното на ледниково езеро близо до глетчера Дормьор.

Гросе седна на стола си и сплете пръсти.

— Любопитно! Преди няколко години ме извикаха в този район да разгледам останки от стари самолети, пръснати на различни места. Бяха „Авиатик“: използвали са се предимно за разузнаване. Разговарях с някои от местните жители, които помнеха историите на бабите и дядовците си за някаква въздушна битка. Явно се е състояла някъде в началото на Първата световна война, макар да не мога да посоча точна дата.

— Смятате ли, че тази битка има нещо общо с последната находка?

— Възможно е това да е поредното парче от една стогодишна загадка. Мистериозното изчезване на Жул Фошар. Той е бил собственикът на самолета, който сте намерили.

— Името не ми говори нищо.

— Фошар бил един от най-богатите мъже в Европа. Изчезнал през 1940 година, явно докато летял с „Моран-Солние“. Имал навика да обикаля по въздух обширното си имение и лозя. Един ден просто не се върнал. Започнало издирване в предполагаемия район на падането му, но не намерили и следа от него. След няколко дни започнала войната и изчезването му, макар и трагично, се превърнало просто в бележка под линия.

Остин посочи картечницата.

— Явно доста се е безпокоял за лозята си. Защо му е на един цивилен да лети с военен самолет?

— Фошар бил производител на оръжия със силни политически връзки. За него не е било никакъв проблем да се сдобие със самолет от френския арсенал. По-важният въпрос е как се е озовал в Алпите.

— Изгубил се е?

— Не ми се вярва. Самолетът му не би могъл да стигне до Ланг дю Дормьор само с един резервоар. Трябвало е да спре и да зареди по пътя. Това ме навежда на мисълта, че полетът е бил планиран.

— Накъде смятате, че е бил тръгнал?

— Езерото е близо до швейцарската граница.

— А Швейцария е прочута с тайното си банкиране. Може би е отивал в Цюрих, за да осребри някой чек.

Гросе тихичко се засмя.

— На човек в положението на Фошар не са му трябвали пари в брой. — Лицето му доби сериозно изражение. — Гледахте ли телевизионните репортажи за тялото, открито в леда?

— Не, но разговарях с човек, който е видял тялото. Каза ми, че е било облечено в дълго кожено палто и прилепнал шлем като тези, носени от някогашните летци.

Гросе се наведе напред, а в очите му блестеше вълнение.

— Това напълно съвпада! Фошар може би е катапултирал. Паднал е върху ледника, а самолетът му се е разбил в езерото. Само да можехме да извадим тялото.

Остин си представи тъмния наводнен тунел.

— Ще бъде грандиозна задача да отводним тунела.

— Разбирам! — Французинът поклати глава. — Ако някой може да се справи, това са наследниците на Фошар.

— Има ли такива?

— О, да, макар че никой не би могъл да се досети. Маниаци са на тема дискретност.

— Нищо чудно. Много от богатите фамилии не обичат вниманието.

— Тук става дума за нещо повече, мосю. Семейство Фошар са това, което хората наричат „търговци на смърт“. Продават оръжия в огромни мащаби. А това е мръсен бизнес.

— Звучи ми като френския аналог на Круп.

— И друг път са ги сравнявали, макар че Расин Фошар би възразила.

— Расин?

— Пада се праплеменница на Жул. Велика жена! Все още управлява семейния бизнес.

— Предполагам, че мадам Фошар би искала да узнае съдбата на изгубения си прачичо.

— Съгласен съм, но за един простосмъртен би било трудно да се промъкне покрай всички адвокати, агенции и телохранители, които пазят човек с такова състояние. — Той се замисли за момент и добави: — Имам приятел, който е директор в компанията. Мога да му се обадя с тази информация и да видим какво ще измисли. Как мога да се свържа с вас?

— Сега се връщам с влака в Париж, ще ви дам номера на мобилния си телефон.

— Добре — Гросе му извика такси, което да го откара до гарата. После заедно прекосиха двора със старите самолети.

Стиснаха си ръцете и Остин му благодари за съдействието.

— За мен беше удоволствие. Мога ли да попитам защо НАМПД се интересува от този случай?

— Всъщност не се интересува. Открих самолета случайно, докато работех по проект на НАМПД, но в момента се занимавам лично с него, най-вече от любопитство.

— Значи няма да използвате посредници в контактите си със семейство Фошар?

— Не съм имал такова намерение.

Гросе се замисли над отговора му.

— Години наред съм бил в армията и вие ми приличате на човек, който може да се грижи за себе си, но ви предупреждавам да бъдете особено предпазлив в контактите си с тях.

— Защо?

— Фошар не са просто богати. — Той замълча, опитвайки се да подбере правилната дума. — Говори се, че имали минало.

Преди Остин да успее да попита какво трябва да означава това, таксито пристигна, двамата се сбогуваха и той потегли към гарата. Размишляваше за предупреждението на Гросе. Явно французинът намекваше, че прочутото семейство крие не един скелет в гардероба си. Но същото може да се каже за коя да е богата фамилия по света. Състоянията, с които се строяха великолепни палати и се градеше положение в обществото, често идваха от робски труд, търговия с наркотици, контрабанда или организирана престъпност.

Тъй като за момента не можеше да научи нищо повече, мислите на Остин се насочиха към срещата със Скай. Думите на Гросе обаче продължаваха да кънтят в съзнанието му като звън на далечна камбана:

„Говори се, че имали минало.“