Изгубеният град

1

Оркнейски острови, наши дни

Джоуди Майкълсън кипеше от гняв.

По-рано тази вечер тя и трите останали състезатели в телевизионното шоу „Изгнаници“ трябваше да преминат с тежки обувки по едно дебело въже, опънато по метър и половина висок ръб от натрупани камъни. Номерът беше наречен „Огненото изпитание на викингите“. От двете страни на въжето пламтяха факли за повече драматизъм и усещане за риск, макар факлите да бяха на почти два метра от въжето. Камерите снимаха от нисък ъгъл, за да изглежда много по-опасно, отколкото всъщност беше.

Това, което не беше фалшиво, бяха опитите на продуцентите да докарат участниците до изблици на насилие.

„Изгнаници“ беше най-новото попълнение в „риалити“ шоутата, които никнеха като гъби след успеха на „Сървайвър“ и „Страх“. То беше комбинация от двата формата, подправена с викове ала Джери Спрингър.

Форматът беше елементарен. Десетте участници трябваше да преминат през поредица от изпитания в рамките на три седмици. Онези, които не успееха, или срещу които гласуваше публиката, напускаха острова.

Победителят щеше да спечели един милион долара с бонус точки, които явно зависеха от това, колко гадно ще се държат състезателите един към друг.

Шоуто минаваше за още по-брутално от предишните, а продуцентите играеха номера, с които да нагнетят напрежението. Ако в други подобни състезания ставаше дума за конкуренция, тук работата отиваше на открита война.

Форматът отчасти се базираше на курса по оцеляване на „Outward Bound“1 и участниците трябваше да живеят от това, което им предлага земята. За разлика от другите шоута за оцеляване, които обикновено се разиграваха на тропически острови с тюркоазени води и полюшващи се палми, „Изгнаници“ се снимаше на един от шотландските острови Оркни. Състезателите пристигаха с копие на викингски кораб, посрещнати от ято морски птици.

С площ малко над четири квадратни километра, островът беше покрит предимно със скали, напукани преди хилядолетия от някакъв катаклизъм. Само тук-там стърчаха разкривени дървета, а плажът, където се снимаше по-голяма част от шоуто, беше покрит с едър пясък. Времето беше меко, освен през нощта, а покритите с кожи колиби бяха поносими.

Това парче земя беше толкова незначително, че местните го наричаха просто „Мъничето“. Името предизвика бурен смях и забележителен разговор между продуцента Сай Парис и асистента му Ранди Андълман.

Парис се беше развихрил по типичния за него начин и повтаряше:

— Не можем да снимаме приключенско шоу на място, наречено „Мъничето“, за бога! Трябва да му измислим друго име! — В един момент лицето му грейна. — Ще го кръстим „Острова на черепа“!

— Ама той не прилича на череп! — възрази Андълман. — По-скоро на препържено яйце.

— Голяма работа! — отдалечи се Парис, без да му обръща внимание.

Джоуди, която стана свидетел на диалога, накара Андълман да се усмихне, като каза:

— Мисля, че доста прилича на черепа на тъп продуцент на телевизионни сериали.

Изпитанията бяха стандартни — ядене на живи раци и гмуркане в аквариуми със змиорки, и трябваше да накарат зрителите да гледат и следващата серия, само и само да видят докъде могат да стигнат състезателите. Някои от тях като че ли бяха избрани специално заради агресивността и подлостта си.

Кулминацията щеше да е в нощта, когато последните двама участници щяха да се преследват с уреди за нощно виждане и с пушки за пейнтбол — номер, вдъхновен от разказа „Най-опасната игра“2. Оцелелият щеше да грабне един милион долара.

Джоуди беше фитнес инструктор от Ориндж Каунти, Калифорния. Имаше убийствено тяло по бикини, но извивките му се губеха под пухените дрехи. Имаше дълга руса коса и бърз ум, който трябваше да скрие, за да я вземат в шоуто. Всеки от участниците си имаше определена роля, но Джоуди отказа да играе глупавата блондинка, за която я нарочиха продуцентите.

На последната викторина зададоха въпроса дали „рапан“ е риба, мекотело или кола. Като стереотипната блондинка на шоуто, тя трябваше да отговори „кола“.

Божичко, никога няма да преживее такова нещо в цивилизацията.

След провала на викторината продуцентите често намекваха, че й е време да си върви. По време на огненото изпитание в окото й влезе сажда и тя падна от въжето. Това беше прекрасна възможност да я изгонят. Членовете на племето се събраха около огъня със сурово изражение на лицата, а Сай Парис драматично обяви, че тя трябва да напусне клана и да отиде във Валхала. Божичко!

И ето че сега Джоуди се отдалечаваше от лагерния огън, бясна на себе си, задето не издържа изпитанието. Въпреки това крачката й беше бодра. Няколкото седмици с тези лунатици й бяха достатъчно и тя с радост щеше да се махне от острова. Скалистият пейзаж беше много красив, но тя се умори от ударите в гърба, манипулациите и лицемерието, с които трябваше да се примирят участниците в името на съмнителната чест да бъдат прогонени като бесни кучета.

Зад „Портата на Валхала“ — свод от пластмасови кости на кит — я чакаше големият фургон на снимачния екип. Докато „членовете на клана“ спяха в кожени шатри и ядяха буболечки, хората от екипа се радваха на топъл дом, удобни легла и вкусни ястия. След като някой от участниците бъдеше изхвърлен от играта, той прекарваше нощта във фургона, а на следващата сутрин идваше да го прибере хеликоптер.

— Лош късмет — рече Андълман, който я посрещна на вратата. Беше мил човек, пълна противоположност на вбесяващия си шеф.

— Много лош наистина: топла вода, топла храна, мобилни телефони.

— Всичко си имаме! — засмя се той.

Тя се огледа.

— Забелязах.

— Ето там е леглото ти. Налей си питие от бара. В хладилника има страхотен пастет, който определено ще те отпусне. Аз трябва да ида да помогна на Сай. Разбий се от почивка!

— Благодаря, ще се възползвам.

Тя се приближи до бара и си направи голямо мартини с джин. Намери пастета, който наистина беше страхотен. Нямаше търпение да се прибере у дома. Изхвърлените участници винаги ги канеха в телевизионни предавания, за да очернят останалите. Отпусна се на един удобен стол. След няколко минути алкохолът я унесе.

Събуди се стресната. В съня си чу силни крясъци като от ято гларуси или група деца на площадка, на фона на далечни викове и писъци.

Странно!

Стана, отиде до вратата и се ослуша. Зачуди се какво ли унижение е измислил този път Сай. Може би е накарал всички да играят дивашки танц около огъня.

Тръгна по пътечката към плажа. Виковете ставаха все по-силни и неистови. Случваше се нещо ужасно. Това не бяха писъци от вълнение, а от страх и от болка. Тя ускори крачка и се втурна през Портата на Валхала. Гледката, която се разкри пред очите й, напомняше на картина на Ада от Йеронимус Бош.

Участниците и екипът бяха нападнати от страховити същества, приличащи наполовина на хора, наполовина на животни. Диваците ръмжаха, поваляха жертвите си и ги раздираха с нокти и зъби.

Видя как пада Сай, после и Ранди. Разпозна някои от телата, които лежаха окървавени и разкъсани на плажа.

На светлината на огъня Джоуди видя, че нападателите имат дълги, мръсни бели коси, които покриваха раменете им. Лицата им не можеха да бъдат оприличени на нищо, което бе виждала досега. Отвратителни, изкривени маски!

Едно от съществата вдигна откъсната ръка към устата си. Джоуди не можа да се сдържи и изпищя. Съществата зарязаха дяволския си пир и извърнаха пламтящите си червени очи към нея.

Искаше й се да повърне, но те приближаваха със скокове към нея.

Джоуди побягна с всички сили.

Първата й мисъл беше да се скрие във фургона, но съобрази, че там ще бъде като в капан.

Завтече се към високите скали, следвана по петите от съществата като от ловджийски хрътки. Препъна се в тъмнината и падна в една пукнатина, без да съзнава, че това ще спаси живота й. Преследвачите изгубиха миризмата й.

Удари си главата в скалата. Дойде за кратко в съзнание и й се стори, че чува дрезгави гласове и изстрели. После пак потъна в безсъзнание.

На следващата сутрин, когато хеликоптерът пристигна, тя още лежеше в цепнатината. А когато претърсиха целия остров и я откриха, хората от екипа стигнаха до изумително откритие.

Всички останали бяха изчезнали.