Изгубеният град

31

Линията от кораби се простираше по ръба на континенталния шелф край Източния бряг на САЩ от залива Чесапийк чак до залива Мейн.

Няколко дни по-рано множество кораби на НАМПД и военноморските сили пристигнаха тук от всички краища на света и установиха първоначалния отбранителен периметър на стотина мили на изток от шелфа с надеждата да отблъснат инвазията на водораслите. Безмълвният противник обаче неумолимо настъпваше и ги избутваше назад.

Тюркоазеният хеликоптер на НАМПД беше във въздуха още от изгрев-слънце и следваше курс, който го отведе над издължената армада. Намираха се над нос Хатерас, когато пилотът, Джо Дзавала, погледна през стъклото и каза:

— Прилича на Саргасово море от хормони.

Остин свали бинокъла и се усмихна.

— Саргасово море е като цветна градина в сравнение с това тук.

Океанът беше развил раздвоение на личността. На запад от корабите водата беше синя, както обикновено, и осеяна с бели вълнички. На изток тя имаше нездрав жълтеникаво-зелен цвят, резултат от килимите от горгонова трева, които се простираха, докъдето стигаше погледът.

Остин и Дзавала наблюдаваха от хеликоптера как множеството кораби опитват най-различни техники да спрат безмилостното напредване на водораслите.

Военните стреляха широки залпове с големите си оръдия, но дупките, които пробиваха в килима от зеленина, веднага се запълваха отново. Самолети, излитащи от самолетоносачи, обстрелваха водораслите с бомби и ракети, които бяха точно толкова ефективни, колкото комар да ухапе слон. Разпалващи устройства съскаха върху повърхността на дебелия килим, основната част от който всъщност се намираше под вода. Фунгицидите, с които самолетите заливаха водораслите, се отмиваха на мига.

Остин помоли Джо да завърти над два кораба, които се опитваха да спрат движението на водораслите с помощта на система от тръби, опънати между тях. Безполезно упражнение. Повърхностната бариера проработи — за около пет минути. Тласкани от огромното напрежение на движещата се маса, разпростираща се на много километри разстояние, водораслите просто заляха тръбите.

— Стига ми толкова — каза Остин с отвращение, — да се връщаме на кораба.

Расин Фошар беше мъртва — шепа сгърчена плът и натрошени кости, погребани под руините на някога внушителния й замък, но тази част от плана й жънеше небивал успех. Атлантическият океан се превръщаше в огромно блато, точно както го беше замислила.

Остин се утешаваше, че поне тя и Емил не са между живите, за да се възползват от хаоса. Но това не решаваше проблема, който създадоха. Остин се беше сблъсквал и с други въплъщения на злото, но беше успявал да ги победи. Този противоестествен, безумен феномен обаче не беше по силите му.

Летяха още половин час. Остин виждаше, че корабите се отдръпват, за да не бъдат погълнати от настъпващите водорасли.