Изгубеният град

19

Остин прекрачи прага на шумната кръчма „Грозният морски змей“ и тръгна през задименото помещение към масата в ъгъла. Там Дзавала си говореше с беззъб мъж, приличащ на шотландска версия на героя от „Стареца и морето“. Дзавала го видя че влиза и стисна ръката на мъжа, който стана и се отправи към бара.

Остин седна на освободения стол и каза:

— Радвам се, че завързваш приятелства.

— Не е лесно за мексиканче като мен. Акцентът им е трудно смилаем, също като чили. И за капак на всичко в целия град няма и капка текила. — Джо вдигна халбата си, за да покаже колко е тежко положението.

— Отвратително! — рече Остин без капка съчувствие. Махна на сервитьорката и след минута вече пиеше тъмна бира.

— Как мина мисията ти? — поинтересува се Дзавала.

Остин бръкна в джоба на якето, извади ключодържател и го сложи на масата.

— Пред себе си виждаш ключа на най-новото попълнение в изисканата флотилия на НАМПД.

— Имаше ли проблеми?

Остин поклати глава.

— Разходих се по рибарския кей и си избрах най-окаяната лодка. После направих на собственика оферта, на която той не можа да устои.

— И той нищо не заподозря?

— Казах му, че съм американски телевизионен продуцент и правя предаване за загадката на „Изгнаници“, затова лодката ми трябва веднага. Със същия успех можех да му кажа, че идвам от планетата НАМПД — след като видя парите, му беше все едно. Ще може да си купи чисто нова лодка. Подписахме набързо договор за покупко-продажба, за да бъде всичко законно. Заклех го да си трае и му обещах роля в предаването.

— А той имаше ли някакви теории за изчезването на хората от „Изгнаници“?

— Теории да искаш. Предимно крайбрежни клюки. Каза, че полицията претърсила острова из основи, но властите не давали никаква информация. Според слуховете намерили следи от кръв и части от тела. Хората не изглеждат разтревожени. Говори се, че всичко е рекламен трик и в следващото предаване изчезналите ще се появят на някой тропически остров. Предполагат, че единствената оцеляла е платена актриса, на която са поръчали да разказва страховити истории за червенооки канибали. Ами твоите източници?

— И аз чух подобни неща от мъжа, с когото току-що разговарях. Живее тук, откак са измислени карираните полички, и познава всички и всичко. Казах, че съм спортен водолаз, и си купих няколко обиколки.

— Той спомена ли нещо за връзка между случая с „Изгнаници“ и другия остров?

— Отначало заговори за това, но после се намеси слухът за рекламния трик и дотам бяхме.

— Колко е далеч островът от този на „Изгнаници“?

— На около пет мили. Местните смятат, че е полуофициална операция и че островът още е собственост на правителството — каза Дзавала. — Предвид историята му, не са много далеч от истината. Рибарите избягват района. Въоръжени катери изскачали в мига, в който някой си помисли да се доближи до него. Някои се кълнат, че били преследвани от миниатюрни подводници.

— Това съвпада с информацията от сателитните снимки. Явно са се натъквали на охраната на АПС.

Вратата на кръчмата се отвори и вътре влезе рибарят, от когото Остин току-що бе купил лодката. Кърт предположи, че рибарят ще иска да почерпи всички, а не му се щеше да бъде въвлечен в празненството и да отговаря на неизбежните въпроси. Затова бързо пресуши чашата си и подкани Дзавала да направи същото. Излязоха през задната врата и се върнаха в квартирата да си вземат багажа. След няколко минути вървяха по павираната алея към обвитото в мъгла пристанище.

Остин тръгна покрай множеството лодки и спря пред една седемметрова с дървен корпус от припокриващи се дъски. Носът й беше повдигнат, за да се справя с бурно море. Палубата беше открита, с изключение на малката кабина близо до носа. Дори в мъглата се виждаше, че лодката още не се е разпаднала само благодарение на многобройните пластове боя.

— Собственикът каза, че е произведена през седемдесет и първа.

— Хиляда деветстотин или хиляда осемстотин седемдесет и първа? — изхили се Дзавала. — Нямам търпение да видя физиономията на Пит, когато получи сметката за тази луксозна яхтичка.

— Доколкото го познавам, ще прояви разбиране.

Дзавала прочете името на кърмата.

— „Спутър“?

— Така местните наричат една мида, която уж била афродизиак.

— Наистина ли? — заинтригува се Дзавала. — Сигурно върши работа, колкото и рог от носорог.

Качиха се в лодката. Дзавала огледа палубата, а Остин пъхна глава в кабината, която имаше размера на две телефонни будки. Миришеше на цигари и дизелови пари. Когато излезе оттам, Дзавала потропа с крак по дъските:

— Изглежда ми достатъчно здрава.

— Този ръждив леген всъщност си го бива повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Да видим дали има карта.

Остин затършува в кабината и намери една омазана с грес карта. Разгледаха я и видяха, че целта им се намира на десетина мили от тях. Кърт показа на Дзавала залива на острова и му изложи плана си.

— Какво смяташ?

— Нискотехнологично решение на високотехнологично предизвикателство. Мисля, че може и да стане. Кога тръгваме?

— Най-добре веднага. Убедих предишния собственик да зареди резервоара.

Остин влезе в кабината. Включи мотора на празни обороти, екипировката беше подредена, а курсът по компаса — зададен. Лодката явно бе преживявала трудни моменти, но електрониката й беше сравнително нова и щеше да им позволи да се ориентират в непознати води въпреки нощта и мъглата.

Дзавала отвърза въжетата и Остин насочи лодката към открито море. Моторът виеше като за последно, но въпреки това „Спутър“ успя да потегли и запори вълните към загадъчния остров.