Изгубеният град

22

Натиснал газта до ламарината, Траут излетя с „Мерцедеса“ на Стрега през портите на оградата. Маклийн, който седеше отдясно на Гамей на предната седалка, гледаше с ужас скоростомера.

— Траут! — каза той спокойно, но настойчиво. — На пътя пред нас има остър завой. Ако не намалиш, ще ни трябват крила.

Гамей докосна ръката на съпруга си.

Пол хвърли поглед към таблото. Движеха се с над сто и десет километра в час. Той напомпа спирачките и включи фаровете тъкмо навреме, за да види, че завоят е не просто остър, а почти обратен. Отдясно зееше пропаст.

Гумите изскърцаха близо до ръба, но „Мерцедесът“ остана на пътя. След завоя пътят се изправяше и започна постепенно да слиза надолу. Пол си отдъхна и поотпусна кормилото.

— Благодаря за предупреждението, Мак.

Маклийн се подсмихна.

— Не ми се ще да ни спрат за превишена скорост.

Траут погледна през рамо плетеницата от ръце и крака на задната седалка.

— Всички ли са тук?

— Ще трябва да ни изхвърлиш с остен — отвърна Санди.

Пол си позволи лукса да се разсмее от сърце. Въпреки привидното си спокойствие, беше напрегнат като пружинка на часовник. Хладнокръвието на Маклийн го върна на земята. Адреналинът в кръвта му помогна да осъществи бягството, но сега, за да оцелеят, му трябваше спокойствие и съобразителност. Пътят продължаваше да се спуска. Чак долу при морето той се разклоняваше.

Траут спря и посочи пътя наляво:

— От тук ли дойдохме?

— Точно така — потвърди Маклийн. — Пътят върви покрай залива и стига до мястото, на което стои подводницата. Там има гарнизон и охрана. Ако завием надясно, ще стигнем до устието на залива. Там има команден център и кей за патрулните лодки.

— Написал си си домашното — похвали го Траут.

— Не си единственият, който се е опитвал да измисли как да измъкне от тоя проклет камънак.

— Изборът изглежда ясен. Патрулната лодка може да се окаже нашият билет за бягство.

— Съгласна съм — подкрепи го Гамей. — Освен това, ако ще ровим в гнездо на стършели, колкото по-малко стършели, толкова по-добре.

Траут кимна и зави надясно. Пътят продължи покрай плажа по-малко от километър. В далечината блеснаха светлини и Пол отби. Каза на другите къде отива и им предложи да излязат и да се разтъпчат, без да се отдалечават от колата. После тръгна пеша. Въздухът миришеше на море и той се чувстваше щастлив, че не е затворник. Но не хранеше илюзии. Свободата му беше точно толкова ефимерна, колкото вълните, галещи брега.

Видя, че светлините идват от бетонна сграда. Щорите бяха спуснати. Продължи да върви, докато стигна до дървения кей. Само че там нямаше лодка. Хладният бриз от морето не можеше да се сравнява с тръпките, които го побиха. Върна се обратно при „Мерцедеса“ и се отпусна зад волана.

— Лодката я няма — каза той. — Можем да почакаме и да се надяваме, че ще се върне, но изгрее ли слънцето, губим всичките си шансове. Предлагам ви да огледаме мястото, на което държат подводницата.

— Това е последното място, на което биха предположили, че ще отидем — съгласи се Гамей.

— Това е последното място, на което аз бих предположил, че ще отидем — обади се Маклийн. — Не приличаме на спецотряд.

— Аламо е имал само стотина защитници.

— Аз също съм учил американска история, Пол, и знам, че защитниците на Аламо са били избити. Сега не ми напомняй за шотландците при Кълоден, защото и те не са свършили добре.

Траут се ухили.

— Отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

— Това го разбирам. Само не мога да схвана какви мерки имаш предвид.

— Ще се опитам да се кача на борда на подводницата и да потърся радио. Ако не стане, ще измисля нещо друго.

— Убеден съм — рече Маклийн, който разглеждаше Траут, сякаш е рядък вид животно. — Доста изобретателен си като за дълбоководен геолог.

— Старая се.

Пол запали мотора и подкара колата покрай залива, докато стигна до изоставената църква и гробището. Паркира зад разрушената постройка и каза на другите да не мърдат. Гамей обаче настоя да отиде с него. Двамата тръгнаха по чакълестия път, който водеше до стеснението на залива.

Районът около бараките беше осветен от прожектори. Стигнаха на трийсетина метра от тях и се огледаха. Сградата се намираше близо до ръба на скалите, а над залива имаше изградена площадка за наблюдения. От долната й страна имаше стълба.

— Да проверим тази стълба — предложи Пол.

— Според мен няма за какво да се тревожим. Струва ми се, че вътре се вихри клингонски гуляй.

Охраната на подводницата също беше дочула за предстоящия край на мисията и си бяха устроили пиршество. Явно още не бяха научили за съдбата, сполетяла другарите им в лабораторния комплекс.

Гамей и Траут се озоваха под площадката. С помощта на стълбата слязоха по отвесната скала до тясна пътечка, изградена на метър и нещо над нивото на водата. По цялата й дължина имаше наредени лампи. Пътечката водеше точно към входа към кея на подводницата.

Пред погледа им се откри грамадната подводница, която ги отвлече. Няколко лампи светеха и двамата лесно откриха мостчето, качиха се на палубата и стигнаха до входния люк. Пол вдигна капака и надникна. Вътрешността на подводницата беше осветена. Коридорът беше празен.

Пол и Гамей слязоха по стълбата и тръгнаха по коридора, колкото е възможно по-тихо. Пол вървеше отпред, спираше и се оглеждаше на всеки ъгъл, но не всичко наоколо беше пусто. Контролната зала беше полутъмна, осветена само от множеството монитори. Радио кабината, малка стаичка встрани от контролната зала, също беше празна. Гамей остана на пост, а Пол седна пред таблото, взе микрофона, набра централата на НАМПД и задържа дъха си.

— Национална агенция за… дело — изпращя приветлив женски глас.

Слабата връзка прекъсваше заради стените и тавана на подводницата.

— Свържете ме с Руди Гън, моля. Предайте му, че го търси Пол Траут.

— Един… мент.

Моментът му се стори колкото цял ден. Мислено си представяше фоайето на сградата на НАМПД с глобуса по средата. Най-сетне се чу гласът на помощник-директора на НАМПД. Ясно си представи слабия Гън, седнал в големия си офис и напрегнал мозъка си над поредната сложна задача.

— Траут?! Къде си, за бога? Търсехме ви… ли не. Добре ли сте?

— Да, Руди. Гамей също е тук. Трябва да говоря бързо. „Алвин“ беше отвлечен. Намираме се на един остров — струва ми се, че е в шотландски или скандинавски води. Има още седем учени пленници. Караха ни да работим по някакъв откачен експеримент. Избягахме, но може да не е за дълго.

— Трудно… чувам, но разбрах. Можеш ли да стоиш… радиото?

— Трябва да се връщаме при останалите.

— Остави включено радиото. Ще се опитаме да ви проследим… сигнала.

Траут не успя да отговори, защото в този момент Гамей му даде знак за тревога. Някой си подсвиркваше. Пол внимателно остави микрофона и изключи радиото. Двамата с Гамей коленичиха и се опитаха да се вмъкнат под конзолата. Свирукането приближаваше. Който и да беше, се спря до вратата, надникна вътре, но явно не видя нищо обезпокоително, защото звукът се отдалечи.

Измъкнаха се от скривалището си. Пол отново се свърза с Гън и му каза, че сега оставя радиото включело. Огледа коридора и като се увери, че е пуст, тръгнаха обратно в посоката, от която дойдоха. Движеха се още по-предпазливо, ослушвайки се за издайническото свирукане. Излязоха през люка, минаха отново по тясната пътечка и се качиха по стълбата.

Стигнаха до църквата и тъкмо прекосяваха старото гробище, когато ги заслепи силна светлина. Зад надгробните паметници се виждаха няколко силуета, сякаш странстващи духове. В този миг силни ръце сграбчиха Пол и Гамей и охраната ги натика в църквата. Пред олтара стоеше въоръжен мъж с усмивка на лицето, която никак не подхождаше на автомата в ръцете му.

— Здрасти, приятел — каза той, хвърляйки бърз поглед към Гамей. — Това е краят на пътя за теб и твоите другарчета.