Изгубеният град

25

Остин и Дзавала бяха на километър и половина от комплекса, когато чуха тичащи стъпки в мрака пред себе си. Бързо се дръпнаха от пътя и се хвърлиха по корем във високата трева.

С приближаването на стъпките започнаха да се чуват и приглушени гласове и задъхано свистене, подсказващо, че част от хората не са в най-добрата си физическа форма. После чуха познат глас да умолява:

— Хайде, не спирайте! После ще имаме много време за почивка!

Траут рязко спря, виждайки двете фигури, които излязоха от храстите.

— Доста си далеч от Изгубения град — рече Остин.

— Кърт и Джо? Гледай ти! Стана като среща на випуска!

Гамей прегърна колегите си от НАМПД.

— Това са приятелите ни Мак и Санди. С другите ще се запознаете по-късно. Имате ли лодка?

— Страх ме е, че изгорихме всички мостове след себе си. По-рано видяхме патрулна лодка във водата. Знаете ли къде я връзват?

— Знам къде би могла да бъде. — Траут наостри уши и се смръщи. — Трябва да се махаме от тук.

Остин също чу звука, напомнящ на далечен вой на вятър.

— Какво е това? Звучи сякаш глутница вълци преследват елен.

— Де да беше така. Въоръжени ли сте?

— Имаме пистолети.

Воят се усили. Траут хвърли поглед към пътя.

— Стреляйте по всичко, което се движи, особено ако има червени очи — каза той без повече обяснения.

Остин и Дзавала нямаха нужда от убеждаване ясно си спомняха разярените същества с кървясали очи от видеоматериала на Бек.

Пол хвана Гамей за ръка и извика на всички да тръгват. Остин и Дзавала останаха най-отзад.

Вървяха мълчаливо петнайсетина минути и постоянно забързваха крачка, подтиквани от усилващия се вой, докато видяха светещите прозорци на бараките на патрулната лодка. Преследвачите им бяха толкова близо, че вече различаваха отделните им виещи гласове.

Шумът явно стигна и до бараките, защото отвътре изскочиха двама пазачи, тъкмо когато бегълците заобикаляха дървената постройка на път към кея.

Пазачите ги видяха на светлината, струяща от отворената врата, и им изкрещяха да спрат или ще стрелят. Единият извика нещо към вътрешността на бараката и след миг оттам излетяха още двама. Единият беше полуоблечен, а другият, едър брадат мъж, явно току-що се бе събудил, защото беше само по бельо.

— Гледай ти, май си спечелихме премия от Стрега! — ухили се той.

Другарите му избухнаха в смях, но веселбата не продължи дълго. Ужасяващият вой като че ли идваше от всички посоки. Четиримата се скупчиха един до друг, взрени в очите, които светеха като въглени в мрака.

Чернобрадият започна да стреля напосоки. Болезнени викове показаха, че някои от куршумите са улучили целта. Атаката обаче предизвика още по-силна агресия. Съществата нападнаха от всички посоки, нахвърляйки се срещу всеки в униформа. Учените и хората от НАМПД се възползваха от кървавия хаос и се измъкнаха, водени от Траут към кея и патрулната лодка.

Остин се качи на борда и запали двигателя, после се върна, за да помогне на останалите заедно с Маклийн, който беше последен. Тъкмо когато дойде неговият ред, се разнесоха нови изстрели и той се свлече на кея.

Стреляше брадатият пазач, чийто развлечен вид и липса на униформа го бяха спасили от съществата. Остин също стреля веднъж в отговор, но не уцели. Пазачът не беше очаквал такава реакция, но бързо се окопити, коленичи и вдигна автомата.

В ухото на Остин прогърмя изстрел. Гамей беше стреляла над рамото му. Макар и перфектен стрелец, в бързината и тя пропусна. Куршумът уцели брадатия мъж в лявото рамо. Той изкрещя от ярост и болка, но успя да преметне оръжието си. Въпреки че беше оглушал и замаян от близкия изстрел, Остин застана пред приятелите си, за да ги защити, и вдигна оръжието си.

Зад пазача се чу силен вой и той се обърна, но преди да успее да стреля, беше връхлетян от ръмжащите същества. Остин прибра пистолета и двамата с Дзавала вдигнаха Маклийн, за да го качат в лодката. В този момент едно от съществата се отдели от останалите и тръгна, олюлявайки се, към кея. Гамей вдигна пистолета, но Траут, който тъкмо се готвеше да развърже въжетата, хвана ръката й. Беше познал съществото: същото, което го пощади по-рано.

— Ранен е.

Гърдите на съществото бяха потъмнели от кръв. То се взря в Пол, после краката му се подкосиха и то, вече мъртво, залитна и падна в лодката. В същото време Остин извика на Пол да поеме кормилото, за да може самият той да се погрижи за Маклийн. Веднага щом Гамей прибра въжетата, Траут даде газ и насочи носа към тъмното море.

Лодката с пълна скорост се отдалечаваше от острова на ужасите. Пол предаде управлението на Гамей и се приближи до Маклийн, който лежеше по гръб. Другите му бяха направили място. Остин беше подпъхнал спасителна жилетка под главата му вместо възглавница. После коленичи до смъртно ранения учен и приближил ухо до устата му.

— Иска да говори с теб — каза той, като видя Траут.

Пол коленичи от другата му страна.

— Измъкнахме се, Мак. Ще те заведем на доктор и за нула време ще си на крака.

Маклийн се засмя хриптящо, а от ъгълчето на устата му потече кръв.

— Не се опитвай да заблудиш шотландец, братле.

Преди Траут да отговори, Маклийн вдигна немощната си ръка.

— Не! Остави ме аз да говоря.

Очите му побеляха, но той успя да се стегне.

— Формулата…

— Какво за нея?

Маклийн премести поглед към Остин и издъхна.

„Гертруда“ излезе да се сбогува.

Автономното подводно средство улови звука от отдалечаващата се лодка и пресече пътя й на около миля от острова. Пръв го забеляза Дзавала. Той оглеждаше околността с прожектора, оглеждайки се за скали, когато пред погледа му се изпречи характерната перка. Отначало си помисли, че е косатка, но когато се приближи, видя, че е метална, и се сети какво е това.

АПС ги следва двеста метра, после се отклони и продължи обичайната си обиколка. Никой на борда на лодката не съзнаваше, че са се разминали на косъм. В командния център Макс беше подал команда на „Гертруда“ да открие съда беглец, а четирите торпеда бяха готови за изстрелване. Тъкмо се канеше да натисне бутона „Огън“, когато гърлото му беше разкъсано от червенооко чудовище.

След около половин час спокойно плаване Остин реши да потърси помощ от бреговата охрана. След броени минути трийсет и три метровият кораб „Скапа“ на Великобританската брегова охрана улови сигнала и потегли към тях с пълна скорост от трийсет възела. Съдейки по опита си, шкиперът сметна, че става дума за рибар в беда. Когато съзря надуваемата лодка, капитан Джон Брус си помисли, че за двайсет години патрулиране около Оркнейските острови е видял много необичайни гледки, но тази бие всички.

На око прецени, че лодката е дълга около девет метра. Повечето от треперещите пътници на борда бяха облечени в зелени гащеризони. Капитанът не беше чувал за затвори наблизо, но ситуацията му се стори, меко казано, подозрителна. Десетките години плаване по море го бяха научили да бъде предпазлив. Нареди на екипажа да стои в повишена готовност с оръжие в ръка.

Когато двата съда се изравниха, капитанът взе електрическия мегафон и нареди:

— Идентифицирайте се, моля!

Един мъж се изправи и махна с ръка, за да привлече вниманието му. Имаше широки рамене, груби бронзови черти на лицето и платинена, почти сребриста коса.

— Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело — представи се той. Гласът му се извисяваше ясно над ръмженето на двата мотора, без да се напряга изкуствено. — Тези хора страдат от изтощение, а може би и хипотермия. Можете ли да ни помогнете?

Капитанът реагира предпазливо, въпреки очевидната искреност на молбата. Беше чувал за НАМПД, влиятелната американска организация за океанология, а и няколко пъти бе срещал техни съдове по вода. Но не можеше да свърже жалката сбирщина в малката лодка с елегантните тюркоазени изследователски кораби, които бе виждал.

Капитан Брус беше едър шотландец с луничава плешива глава, светлосини очи и твърда брадичка, която съвсем оправдано показваше решителността на собственика й. Огледа лодката от край до край. Умората и тревогата, изписани по лицата на хората в нея, не можеха да бъдат изиграни. Той нареди да спуснат лодка, която да вземе пътниците, но предупреди екипажа да ги държи под око.

Наложи се да се направят няколко курса, за да прехвърлят всички пътници. От близък поглед ставаше безпощадно ясно, че тези окаяни мъже и жени не представляват никаква заплаха. Когато се качиха на борда, корабният лекар им направи бърз преглед, раздадоха им одеяла да се стоплят и ги заведоха в столовата за гореща супа и кафе.

Остин се качи последен в лодката, придружен от привлекателна червенокоса жена и двама мъже, единият от които с мургав тен, а другият толкова висок, че стърчеше като мачта.

Остин се ръкува с капитана и представи другите:

— Това са Пол и Гамей Морган-Траут и Джо Дзавала. Всички сме от НАМПД.

— Не знаех, че НАМПД имат мисия в нашия район — отвърна капитанът, като им стисна ръцете.

— Формално погледнато, нямаме. — Остин каза на останалите да го изчакат в столовата и отново се обърна към капитана. — Пътниците преживяха много трудности, някои имаха сериозни проблеми. Отгоре на всичко се изгубихме в мъглата и затова ви повикахме на помощ. Съжалявам за неудобството.

— Няма за какво. Това ни е работата.

— Все пак благодаря. Трябва да ви помоля за още една услуга. Бихте ли предали радиосъобщение за Руди Гън в централното управление на НАМПД във Вашингтон? Кажете му, че Остин и компания са добре и ще поддържат връзка с тях.

— Веднага ще се разпоредя.

— В такъв случай аз също ще се възползвам от една гореща супа — усмихна се Остин. Обръщайки се, той небрежно добави: — Между другото, в надуваемата лодка има две тела.

— Мъртви тела?!

— Много мъртви. Дали екипажът ви може да ги качи на борда, преди да вземете лодката на буксир?

— Да, разбира се.

— Още веднъж благодаря, капитане. — Остин се загърна в одеялото като индианец и тръгна към столовата.

Капитанът леко се подразни. Не беше свикнал някой да му дава нареждания. После се засмя. Дългогодишният му опит с различни екипажи и ситуации го беше научил добре да преценява хората. Усети, че това, което му се стори нахално безгрижие у Остин, всъщност е израз на изключителна самоувереност. Нареди на хората си да пренесат телата в медицинския кабинет, а след това да вържат лодката на буксир.

Самият той се върна на мостика и изпрати съобщението на Остин до НАМПД. Тъкмо приключваше с рапорта си пред командването на Бреговата охрана, когато лекарят го повика по интеркома. Капитанът изслуша развълнувания му глас, после слезе в кабинета. Двете тела, прибрани в чували, лежаха на носилки. Лекарят му даде ароматизиран вазелин, който да намаже под ноздрите си.

— Дръжте се — предупреди го той и отвори единия от чувалите.

Капитанът беше виждал и помирисвал трупове на различен етап на разложение в морето и силната животинска миризма, която се разнесе от чувала, не го изуми толкова, колкото самата гледка. Червендалестото му лице побеля. Брус беше презвитерианец до мозъка на костите си и нито пиеше, нито ругаеше. Това бе един от моментите, в които му се искаше да не бе толкова набожен.

— Какво, за бога, е това?! — пресипнало прошепна той.

— Същество от кошмарите — отвърна лекарят. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— А другият?

Лекарят отвори и втория чувал. Там лежеше красив сивокос мъж на петдесет-шейсет години.

— Затвори ги — нареди капитанът. — От какво са умрели?

— И двамата… мъже са били убити от огнестрелно оръжие.

Капитан Брус му благодари и се насочи към трапезарията. Уплашените допреди малко лица сега го посрещнаха усмихнати, благодарение на щедрото вливане на храна и ром. На една маса видя Остин, който разговаряше с Пол и Гамей.

Остин слушаше, потънал в мисли, докато двамата се редуваха да му разказват за отвличането и пленничеството си. Когато погледът му срещна очите на капитан Брус, той топло се усмихна.

— Здравейте, капитане! Както виждате, горещо оценяваме гостоприемството ви.

— Радвам се да го чуя. Дали може да разменим няколко думи насаме, мистър Остин?

Остин забеляза сериозното му изражение. Беше му съвършено ясно за какво иска да говорят.

— Разбира се!

Капитанът го заведе в една каюта, близо до трапезарията и го покани да седне.

— Имам някои въпроси към вас.

— Давайте!

— За тези тела. На кого… или на какво са те всъщност?

— Едното е на шотландски химик на име Маклийн, Ангъс Маклийн. Не съм сигурен на кого е или е било другото. Казаха ми, че е мутант, резултат от несполучлив научен експеримент.

— Що за експеримент може да създаде такова чудовище?

— Не съм запознат с подробностите.

Капитанът поклати глава невярващо.

— Кой ги е застрелял?

— Бяха убити при опит за бягство от острова, къде то са били държани в плен. — После съобщи координатите.

— Забраненият остров? Патрулирам из тия води две десетилетия, а кракът ми не е стъпвал там. Какво, за бога, правехте там?

— Колегите ми Пол и Гамей Траут, както и пилотът на батискафа „Алвин“, бяха задържани против волята им. Отидохме на спасителна операция и се сблъскахме с някои проблеми.

— Кой ги е държал в плен?

— Не знам. Предлагам да изясним всичко това, като стигнем до брега.

В каютата влезе млад моряк и подаде на капитан Брус сгънат лист хартия.

— Тези съобщения току-що пристигнаха, сър.

— Благодаря.

Капитанът се извини и ги прочете. После подаде едното на Кърт. Беше от Руди Гън и гласеше:

Когато прочете другото съобщение, капитанът повдигна вежди.

— Явно имате добри връзки, мистър Остин. От адмиралтейството са се свързали с централата на Бреговата охрана. Заръчали са да се отнасяме с изключително внимание към вас и да ви осигурим всичко, което пожелаете.

— В британските кораби още ли се прави грог?

— Не, но в каютата си имам бутилка хубаво шотландско уиски.

— Ще свърши чудесна работа — отвърна Остин.