Изгубеният град

28

Крайпътното бистро се оказа истински оазис за семейство Траут, които не бяха спирали целия ден. Отправиха се към вратата на някогашната ферма и не след дълго седяха в трапезария, гледаща към красива цветна градинка. Спряха, за да утолят глада и жаждата, но извадиха наистина голям късмет. Освен отлична храна, се оказа, че заведението предлага и безценна информация.

Дочул, че Пол и Гамей говорят на английски, младият и красив собственик се приближи към тях и се представи. Казваше се Бертран, Берт за по-кратко, и няколко години бил главен готвач в Ню Йорк, преди да се върне във Франция и да отвори собствен ресторант. Много се зарадва на възможността да упражни английския си, а те с добронамерено търпение отговаряха на многобройните му въпроси за Съединените щати. Като фен на „Джетс“, Берт се интересуваше най-вече от футбол. А като истински французин, беше не по-малко заинтригуван от Гамей и необичайното й име.

— Тя е красива! — възкликна впечатлен той. — Наистина е много красива! А откъде това необичайно име? — обърна се Берт към Гамей.

— Идея на баща ми — отвърна тя, — беше почитател на виното, а цветът на косата ми му напомнял за гроздето, от което се прави божоле.

Берт изгледа възхитено дългата й коса и блестящата усмивка.

— Баща ви е бил щастливец с такава прекрасна дъщеря, а вие, мосю Траут, имате късмет с толкова красива съпруга.

— Благодаря! — отвърна Пол, като я прегърна през раменете с жест, който красноречиво говореше: „Гледай, но не пипай“.

Берт се усмихна, разбрал посланието, и отново се превърна в професионален домакин.

— Какво ви води насам — работа или удоволствие?

— По малко и от двете — отвърна Гамей.

— Имаме малка верига от винарни в района на Вашингтон — започна Пол, следвайки историята, която предварително съчиниха с Гамей. Подаде му една от визитките, които набързо бяха отпечатали на летището в Париж. — При пътуванията си се оглеждаме за малки лозя, които биха могли да предложат нещо специално на изисканите ни клиенти.

Берт плесна с ръце.

— Попаднали сте на точното място, мосю Траут. Виното, което пиете, е от едно имение недалеч от тук. Мога да ви запозная със собственика.

Гамей отпи от чашата си.

— Силно червено вино. Зряло и жизнено… Примамливи нотки на малина.

— Има нещо палаво в него, което особено ми допада — присъедини се Пол, — съчетано с едва доловим нюанс на пипер.

И двамата бяха почитатели на хубавата бира, а познанията им за виното се ограничаваха със запомненото от етикетите, но Берт кимна доволно.

— Наистина сте познавачи!

— Благодаря — рече Гамей, — можете ли да ни предложите и нещо друго?

— Да, мадам Траут, много варианти. — Берт надраска набързо няколко имена на една салфетка, която Пол прибра в джоба си.

— Някой спомена още едно — замисли се Гамей, — как му беше името, скъпи?

— Фошар?

— Точно така! — Тя се обърна отново към Бертран. — Имате ли тяхно вино?

— Боже мой, как бих искал! Превъзходно вино! Продукцията им е много ограничена и се изкупува от разни богаташи, предимно европейци и американци. Дори да можех да се добера до него, то ще е прекалено скъпа за моите клиенти. Говорим за хиляди долари за бутилка.

— Наистина ли? — изненада се Гамей. — Много бихме искали да посетим това имение и да видим дали виното им наистина оправдава подобна цена.

Берт се поколеба, а красивото му лице се смръщи.

— Не е далеч оттук, но семейство Фошар са… как да се изразя… чудаци.

— В какъв смисъл?

— Не са особено дружелюбни. Никой не се вижда с тях. — Той разпери ръце. — Странно семейство. Пък и се носят разни легенди.

— Какви легенди?

— Бабешки истории. Селяните са суеверни хора. Казват, че Фошар са кръвопийци.

— Имате предвид вампири?

— Да — засмя се Берт. — Аз мисля, че просто имат прекалено много пари и все ги е страх, че някой ще им ги открадне. Не са като другите хора по тия места. Ние сме дружелюбни хора. Надявам се Фошар да не ви оставят с погрешно впечатление.

— Невъзможно — след вашето гостоприемство и вкусна храна! — усмихна се кокетно Гамей.

Берт грейна от удоволствие, а после взе още една салфетка и набързо им нарисува пътя към имението на Фошар. Можели да видят лозята, но ако се приближат твърде много до замъка, ще видят табели „Преминаването забранено!“. Гамей и Пол му благодариха и след като се прегърнаха и целунаха по бузите по френски маниер, се качиха обратно в колата.

Гамей избухна в смях.

— Палаво вино?! Не мога да повярвам, че го каза.

— По-добре „палаво“, отколкото „жизнено“ — не й остана длъжен той.

— Трябва да признаеш, че имаше нотки на малина.

— Колкото и на пипер. Не мисля, че Берт изобщо слушаше винарските ни глупости. Прекалено беше зает да те гледа. „Красива съпруга имате!“ — проточи той, имитирайки старата филмова звезда Шарл Боайе.

— Беше много чаровен — нацупи се Гамей.

— Съгласен съм, освен това беше абсолютно прав, че съм късметлия.

— Включително и за това — каза тя, като погледна скицата, нахвърляна от Берт. — На петнайсетина километра оттук има отклонение, което води право към замъка.

— Берт говореше за него като за замъка на Дракула.

— Съдейки по думите на Остин, Дракула е майка Тереза в сравнение с мадам Фошар.

Двайсет минути по-късно стигнаха до черен път, който се виеше покрай красиви хълмове и спретнати терасирани лозя. За разлика от другите лозя, които видяха по пътя, тук нямаше табели за собственост. Но когато навлязоха в гората, по дърветата започнаха да виждат табели, предупреждаващи на френски, английски и испански, че се намират на частна територия.

Пътят свършваше пред порта във висока ограда завършваща с бодлива тел. Табелата върху нея съдържаше още по-строга забрана, изписана на трите езика, заедно с предупреждение, че който я наруши, ще се сблъска с въоръжена охрана и кучета пазачи. Заплахата беше недвусмислена.

Пол прочете надписите и каза:

— Явно Берт беше прав за семейство Фошар. Не изглеждат особено сърдечни и гостоприемни.

— А, не съм сигурна. Ако погледнеш в огледалото, ще видиш, че дори са ни изпратили посрещачи.

Пол я послуша и видя през задното стъкло на „Пежо“-то луксозен черен джип „Мерцедес“. Автомобилът спря така, че да блокира пътят им отзад, и от него слязоха двама мъже. Единият беше нисък и набит, с бръсната глава, напомняща на куршум. Водеше на повод свиреп на вид ротвайлер, който опъваше здраво строгия нашийник. Другият мъж беше тъмнокож с типичния за професионален боксьор нос. И двамата носеха военни камуфлажни униформи и револвери на кръста.

Гологлавият се приближи до шофьорската врата и заговори нещо на френски. Този език не беше сред силните страни на Пол, но той все пак разбра, че му нареждат да слезе от колата. Гамей обаче говореше отлично езика. Когато мъжът попита какво правят там, тя му подаде една визитка и салфетката със списъка от лозя.

Мъжът ги погледна.

— Това е имението Фошар. Мястото, което търсите, е в онази посока.

Гамей явно се ядоса. Избълва гневен поток от думи на френски, ръкомахайки към Пол. Въоръжените мъже се разсмяха на семейната свада. Куршумената глава изгледа Гамей от глава до пети с далеч не безразличен поглед. След това двамата заедно с кучето се качиха обратно в „Мерцедеса“ и го дръпнаха от пътя, за да може Пол да обърне. Когато потеглиха, Гамей им махна за поздрав и те възторжено й отговориха.

— Май се запознахме с приятеля на Кърт — рече Пол.

— Определено отговаря на страховитото описание.

— Държа се доста по-приветливо, отколкото се очакваше. А ти накара дори кучето да се усмихне. Какво им наприказва?

— Че си идиот и заради тебе сме се изгубили.

— Аха… а какво ти отвърна плешивият?

— Че с удоволствие ще ми покаже пътя. Май флиртуваше с мен.

Траут я погледна косо.

— Днес за втори път използваш женския си чар — първо с Берт, сега с куршумената глава и неговия копой.

— В любовта и войната всичко е позволено.

— Войната не ме притеснява. Но на всички французи, които срещаме, по погледа им личи, че мислят само за секс с теб.

— О, я стига! Попитах го дали може да пообиколим наоколо и да разгледаме лозята. Той каза, че няма проблем, стига да стоим далече от оградата.

Траут сви по първия черен път, който видя, и колата заподскача между лозята. След няколко минути спряха до група берачи, които пушеха край пътя. Имаше около дузина тъмнокожи мъже, които явно говореха с шефа си. Гамей се представи и обясни, че са американци и се интересуват от закупуване на вино. Когато каза, че Марсел им е позволил да покарат между лозята, мъжът се намръщи.

— А, този ли — каза той свъсено, после се представи като Ги Маршан, ръководител на групата работници. — Това са имигранти от Сенегал. Работят много усърдно, затова се отнасяме добре с тях.

— Спряхме в бистрото и се заговорихме с Бертран — каза Гамей, — той ни каза, че тук се произвежда невероятно вино.

— Да, така е. Елате, ще ви разведа.

Той махна на берачите да се връщат на работа и поведе семейство Траут между лозята. Беше словоохотлив и въодушевен от работата си, така че нямаше нужда Пол и Гамей отново да се правят на сноби познавачи. Достатъчно беше да кимат, докато Ги разказваше за почвата, климата и гроздето. Мъжът спря под една асма, откъсна няколко зърна и ги подаде на Пол и Гамей. Самият той смачка едно зърно, подуши го и близна сока с върха на езика. Те направиха същото, цъкайки с език от възхищение. Когато се върнаха на пътя, видяха, че работниците товарят щайги с грозде в един камион.

— Къде се бутилира виното? — поинтересува се Пол.

— В самото имение. Мосю Емил държи на всяка бутилка.

— Кой е мосю Емил?

— Емил Фошар, собственикът на тези лозя.

— Според вас дали можем да се запознаем с него?

— Не, той е доста затворен човек.

— Значи никога не го виждате?

— О, виждам го — отвърна Маршан, като завъртя очи и посочи нагоре към небето.

Двамата Траут проследиха погледа му.

— Не разбирам — каза Гамей.

— Лети отгоре с малкия си червен самолет, за да ни наблюдава.

Ги обясни, че Емил сам пръска лозята. Разказа им, че веднъж бил напръскал и работниците с пестициди. Част от тях се почувствали много зле и се наложило да бъдат лекувани в болница. Всички работници били нелегални имигранти и си затраяли, но Маршан заплашил, че ще напусне, и им издействал парична компенсация. Казали му, че било случаен инцидент, но според него Емил го направил нарочно. Фошар обаче му плащали добре и той не се оплаквал.

Докато Маршан говореше, работниците приключиха с товаренето. Пол проследи камиона с очи, докато се отдалечаваше по черния път. След триста метра камионът зави наляво и се насочи към една порта в електрическата ограда. Пол имаше набито око за детайлите и забеляза, че пред портата стоят двама пазачи. Видя как камионът забави ход, после му махнаха да мине и затвориха портата след него.

Той потупа Гамей по рамото и каза:

— Мисля, че е време да си вървим.

Благодариха на Маршан, качиха се в колата и потеглиха към главния път.

— Интересен разговор — отбеляза Гамей. — Емил изглежда точно толкова мил, колкото Кърт го описа.

Пол само изръмжа в отговор. Гамей беше свикнала с киселите му настроения — навик, който бе наследил от предците си, но този път забеляза нещо по-дълбоко в нечленоразделния му отговор.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Разказът за „случайното“ напръскване с пестициди ме накара да се замисля за всички злощастия, които Емил и семейството му са причинили. Те са от говорни за смъртта на доктор Маклийн и всичките му колеги, както и за този англичанин, Кавендиш. Кой знае колцина още са убили през годините?

Гамей кимна.

— Не мога да спра да мисля за горките мутанти!

Пол удари силно по волана.

— Иска ми се да фрасна някого по носа!

Гамей повдигна вежди, изненадана от нетипичното му избухване.

— Първо трябва да намерим начин да минем през оградата и пазачите, после можеш да разбиваш носове.

— Може да стане по-скоро, отколкото си мислиш — усмихна се Пол и изложи плана си.