Изгубеният град

12

По обляното от слънце шосе във френската провинция се носеше „Ролс Ройс Силвър Клауд“, подминавайки размазаните от скоростта ферми, зелени поля и жълти купи сено. Преди да отлети за Прованс, Дарне им предложи колата си. За разлика от колегата си Дърк Пит, който предпочиташе екзотичните автомобили, у дома Остин караше една от безличните коли от автопарка на НАМПД. Сега, когато „Ролс Ройс“-ът хвърчеше по хълмове и долини, той се чувстваше като на летящо килимче.

Скай седеше до него с разпилени от вятъра коси. Тя забеляза леката усмивка на устните му.

— Давам петаче да разбера какво си мислиш.

— Радвах се на добрия си късмет. Карам великолепна кола през пейзажи, достойни за картина на Ван Гог, до мен седи прекрасна жена и на всичкото отгоре НАМПД ми плаща за това.

Тя погледна с копнеж преминаващите пред погледа им картини.

— Всъщност, жалко, че ти плащат. Иначе можеше да забравим за Фошар и да идем, където си поискаме. Писна ми от тази гадна история.

— Няма да отнеме много време — отвърна Остин. — Преди малко подминахме очарователен auberge9 След визитата при мадам Фошар, можем да спрем там за вечерята, която все отлагаме.

— Още една причина да приключим колкото можем по-бързо срещата с нея. — Наближиха кръстовище Скай погледна картата. — Скоро трябва да се отклоним.

След няколко минути Остин подкара по тесен макадамов път. От него се отклоняваха черни пътища водещи към лозята, които се простираха, докъдето поглед стигаше. Най-сетне лозята се разредиха и се озоваха пред електрифицирана телена ограда, на която висяха табели с надпис „Преминаването забранено“ на няколко различни езика. Портата беше отворена, така че те продължиха и стигнаха до гъста гора. Дърветата притискаха пътя от двете страни, а короните им възпираха слънчевите лъчи.

Температурата падна с няколко градуса. Скай зиморничаво обви ръце около раменете си.

— Студено ли ти е? Мога да вдигна прозорците — предложи Остин.

— Не, добре съм. Не бях готова за рязката промяна от слънчевите поля и лозя. Тази гора е толкова… зловеща.

Остин хвърли поглед през прозореца. Зад гъстите дървета се виждаше само тъмнина. От време на време между тях се откриваше някое усойно блато. Включи фаровете, но те само подчертаха мрака.

След това околността се промени. Пътят се разшири, ограден от двете страни от високи дъбове. Клоните им се сплитаха високо над главите и образуваха дълъг тунел, който се простираше поне на километър пред тях, след което внезапно свършваше. Пътят започна да се изкачва нагоре.

— Mon Dieu10! — възкликна Скай, когато видя масивното гранитно здание на хълма пред тях.

Остин обхождаше с поглед заострените кули и високите назъбени стени.

— Имам чувството, че сме преминали през прозорец във времето и сме се озовали в Трансилвания през четиринайсети век.

— Величествено по някакъв злокобен начин — каза тихо Скай.

Запленен от архитектурата, Остин я погледна косо.

— Същото са казвали и за замъка на Дракула.

Той подкара „Ролс Ройс“-а по алеята, покрита с бял чакъл. Минаха покрай фонтана, в средата на който облечени с брони мъже си нанасяха смъртоносни удари в кървава битка. Бронзовите им лица бяха изкривени от болка.

— Очарователно!

— Гротескно — отврати се Скай.

Остин паркира близо до извития мост над рова с вода. От зелено–кафявата повърхност на застоялата вода се носеше миризма на блато. Минаха по моста и след портата се озоваха в обширен павиран двор, който обграждаше целия замък и го отделяше от стените около него. Никой не ги посрещна, така че те продължиха напред и се качиха по стълбите към терасата, опасваща предната част на сградата.

Остин сложи ръка на масивното чукало на дървената врата, облицована с железни ленти.

— Изглежда ли ти познато?

— Същият орел като на шлема и на самолета.

Той кимна, вдигна чукалото и удари два пъти.

— Предчувствам, че вратата ще ни отвори беззъб гърбушко на име Игор.

— Ако се окажеш прав, ще си плюя на петите.

— Ако се окажа прав, ще те помоля да не ми се изпречваш на пътя.

Мъжът, който им отвори, обаче не беше нито беззъб, нито гърбав. Беше висок, рус и облечен с бял костюм за тенис. Може да беше на четирийсет или петдесет, но нямаше как да се определи със сигурност защото лицето му бе гладко, а фигурата — стройна като на професионален спортист.

— Вие трябва да сте мистър Остин — каза той с широка усмивка и протегна ръка за поздрав.

— Точно така. А това е асистентката ми мадмоазел Буше.

— Аз съм Емил Фошар. Приятно ми е да се запознаем. Много мило от ваша страна да дойдете чак от Париж. Майка ми с нетърпение ви очаква. Моля, последвайте ме.

Той покани гостите в просторно фоайе и с отривиста крачка ги поведе по застлания с килим коридор. Високите сводести тавани бяха изрисувани с митични сцени с нимфи, сатири и кентаври сред неземни горски пейзажи.

— Дотук с теорията ти за Игор — прошепна Скай в ухото на Остин.

Коридорът изглеждаше безкраен, но в никакъв случай скучен. По дървената ламперия на стените бяха закачени огромни гоблени със средновековни ловни сцени, на които благородници и земевладелци в реални размери пробождаха със стрели злощастни елени и глигани.

Фошар спря пред една врата, отвори я и ги покани да влязат.

Стаята, в която се озоваха, контрастираше с грандоманската архитектура на останалата част от замъка. Беше малка и интимна, а с ниския си таван, греди и лавици със стари книги напомняше на селска къщурка. Една жена седеше в ъгъла на кожен стол и четеше на светлината на високия прозорец.

— Майко — тихо я повика Фошар, — гостите ни пристигнаха. Това са мистър Остин и неговата асистентка, мадмоазел Буше.

Скай беше избрала фалшивото име от телефонния указател на Париж.

Жената се усмихна и като остави книгата си, стана, за да ги поздрави. Беше висока, с почти военна стойка. Черният й делови костюм и бледолилавият шал подчертаваха бледата й кожа и сребристата коса. Тя се приближи с грацията на балерина и им подаде ръка. Ръкостискането й беше учудващо силно.

— Моля, седнете — покани ги тя, показвайки два удобни кожени стола. После се обърна към сина си. — Гостите ни вероятно са жадни след дългия път. — Говореше английски без акцент.

— Ще се погрижа на излизане — отвърна Емил.

След малко се появи прислужник с табла със студена минерална вода и чаши. Докато мадам Фошар отпращаше прислужника и наливаше води в чашите им, Остин внимателно я наблюдаваше. Не можеше да определи точно възрастта й, също като при сина й. Можеше спокойно да бъде както на четирийсет, така и на шейсет. Независимо от възрастта си, тя се отличаваше с класическа красота. С изключение на мрежата от ситни бръчици, кожата й беше безупречна като порцелан, а сивите й очи бяха будни и интелигентни. Усмивката й варираше от подкупваща до загадъчна, а когато говореше, в гласа й се долавяха много малко от дрезгавите нотки, характерни за напредналата възраст.

— Много мило от ваша страна да дойдете чак от Париж, мистър Остин.

— Ни най-малко, мадам Фошар. Предполагам, че сте заета с множество ангажименти, и се радвам, че успяхте да ни отделите време толкова скоро.

Тя вдигна смаяно ръце във въздуха.

— Как можех да не се срещна с вас, след като чух за откритието ви? Честно казано, бях шокирана, когато научих, че тялото, намерено в ледника Льо Дормьор, може да се окаже на моя прачичо Жул Фошар. Много пъти съм летяла над Алпите, но никога не съм предполагала, че виден член на семейството ни може да лежи там някъде долу, замръзнал в ледовете. Сигурни ли сте, че е наистина той?

— Не съм видял тялото и не мога да твърдя с положителност, но самолетът „Моран-Солние“, който открих в ледниковото езеро, беше проследен посредством серийния номер. Косвени улики, но все пак надеждни.

Погледът на мадам Фошар се зарея.

— Жул трябва да е — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на двамата си гости. После се опита да събере мислите си. — Изчезнал през 1940 г., след като излетял оттук със самолета си „Моран-Солние“. Обичал да лети и бил завършил военновъздушна школа, така че бил умел пилот. Горкият човек! Сигурно му е свършило горивото или се е натъкнал на тежки метеорологични условия в планината.

— Льо Дормьор е далеч от тук — вметна Скай. — Какво ли го е накарало да лети чак до Алпите?

Мадам Фошар се усмихна снизходително.

— Той е бил доста луд всъщност. Случва се и в най-добрите семейства. — Тя се обърна отново към Остин. — Разбрах, че сте от НАМПД. Не се учудвайте, името ви е по всички вестници и телевизии. Много находчиво и дръзко от ваша страна да използвате подводница, за да спасите учените под ледника.

— Не бях сам. Много хора ми помогнаха.

— Не само находчив, но и скромен — възхити се тя, гледайки го с изражение, което говореше за нещо повече от обикновен интерес. — Прочетох за ужасния мъж, който нападнал учените. Какво ли е искал?

— Сложен въпрос, който няма лесен отговор. Явно е искал да се погрижи никой никога да не успее да извади тялото оттам. Освен това е взел сейф, в който може би са се съдържали документи.

— Жалко — въздъхна Расин Фошар, — може би те щяха да хвърлят известна светлина върху странното поведение на прачичо ми. Питате какво е правел в Алпите, мадмоазел Буше. Мога само да гадая. Жул е страдал много.

— Болен ли е бил?

— Не, но бил чувствителен човек, обичал изкуството и литературата. Трябвало е да се роди в друго семейство. Трудно понасял факта, че хората ни наричат „Търговци на смърт“.

— Разбираемо.

— И с по-лоши имена са ни наричали, повярвайте ми. Но понеже животът често си прави шеги с нас, Жул бил роден бизнесмен. Нечистите му задкулисни игри били достойни за Макиавели. Семейната компания процъфтявала под вещата му ръка.

— Този образ някак не съвпада с характера, който преди малко ни описахте.

— Жул мразел насилието, свързано с оръжията, които продавал. Но съзнавал, че ако не той, ще го прави някой друг. Бил голям почитател на Алфред Нобел. И също като него използвал голяма част от богатството си в подкрепа на мира. Виждал в себе си баланс на природните сили.

— Но нещо го е разклатило.

Тя кимна.

— Смятаме, че това е била перспективата за Първата световна война. Тя била започната от надути и арогантни политици, но не е тайна, че те са били побутнати и от търговци на оръжие.

— Като Фошар и Круп?

— Круп са arrivistes11 — каза тя, бърчейки нос, сякаш е помирисала нещо неприятно. — Те не са били нищо повече от възвеличени миньори, парвенюта, натрупали богатство с кръвта и потта на другите. Фошар са били в бизнеса с оръжия векове преди тях. Какво знаете за нашия род, мистър Остин?

— Най-вече, че сте безкрайно потайни.

Мадам Фошар се засмя.

— Когато се занимаваш с оръжие, „потаен“ не е мръсна дума. Макар че аз предпочитам да използвам „дискретен“. — Тя наклони замислено глава, после се надигна от стола. — Последвайте ме, ако обичате. Ще ви покажа нещо, което ще ви разкрие повече неща за Фошар, отколкото хиляди думи.

Тя ги поведе по коридора, докато стигнаха до няколко високи сводести врати с емблеми на триглавия орел от черна стомана.

— Това е оръжейната на замъка — каза тя, като престъпиха прага. — Сърцето и душата на империята Фошар.

Озоваха се в огромна зала с високи стени и вълнообразен таван. Приличаше на катедрала. Стояха в началото на дълъг кораб с колони и напречен неф, зад който се намираше олтарът. В нишите вместо статуи на светци бяха изложени оръжия, явно подредени според епохата си. На второ ниво, ограждащо залата, се виждаха още оръжия.

Точно пред тях, уловени в крачка, също като живи стояха четирима рицари с огромните си коне, в пълни доспехи и насочени напред пики, готови да се отбраняват срещу врага.

Скай оглеждаше всичко това с професионално набито око.

— Дъхът спира от такава мащабна и разнообразна колекция.

Мадам Фошар застана до рицарите.

— Това е била тежката артилерия на онова време. Представете си бедния пешак, въоръжен само с една пика, който вижда как тези мъже летят срещу него в пълен галоп. — Тази мисъл я накара да се усмихне.

— Formidable12 — съгласи се Скай, — но не непобедими пред развитието на оръжията. Стрелите на големия лък са можели да пронижат някои брони от далечно разстояние. Алебардата е можела да я пробие, а двуръчният меч — да разсече рицар, ако бъде свален от коня. И всичките им доспехи биха били безполезни срещу огнестрелно оръжие.

— Напипахте сърцевината на семейния ни успех. Всяко ново оръжие рано или късно може да бъде победено с още по-ново. Мадмоазел звучи така, сякаш знае за какво говори — каза мадам Фошар, повдигайки изящните си вежди.

— Хобито на брат ми са древните оръжия. Нямаше как да не науча това-онова от него.

— Добре сте се научила. Всеки предмет в тази зала е изработен от семейство Фошар. Какво ще кажете за нашето майсторство?

Скай разгледа най-близката ниша и поклати глава.

— Тези шлемове са примитивни, но изключително добре изработени. Може би са над повече от две хилядолетия.

— Браво! Произведени са в предримски времена.

— Не знаех, че родът ви е толкова древен — отбеляза Остин.

— Няма да се изненадам, ако някой открие пещерна рисунка, изобразяваща как някой Фошар прави връх за копие от кремък за клиент от неолита.

— Този замък е значителен скок във времето и географията от неолитната пещера.

— Изминали сме дълъг път от скромното си начало. Предците ни са били оръжейни майстори в Кипър, средиземноморското кръстовище на търговията. Кръстоносците, достигнали острова, се възхищавали на работата ни. Обичай било богатите благородници да имат лични оръжейници. Дедите ни се преместили във Франция и създали няколко занаятчийски гилдии. Семействата се женели и създавали съюзи помежду си.

— От там ли идва триглавият орел в герба ви?

— Много сте наблюдателен, мосю Остин. Да, но с времето другите фамилии постепенно отпаднали и Фошар поели бизнеса в свои ръце. Управлявали множество специализирани магазини и имали агенти в цяла Европа. Търсенето никога не намалявало: от Трийсетгодишната война до Наполеон. Френско-пруската война се оказала рентабилна и подготвила сцената за Първата световна война.

— Което ни отвежда до вашия прачичо.

Тя кимна.

— Войната изглеждала неизбежна и Жул ставал все по-мрачен. Но дотогава ние сме се били превърнали в оръжеен картел, наречен „Ланс“13. Жул се опитал да накара семейството да се откаже от надпреварата, но било твърде късно. Както Ленин е казал, Европа била като буре с барут.

— На което му е трябвала само искрата от убийството на австрийския ерцхерцог Фердинанд.

— Франц Фердинанд е бил прост хулиган — махна тя с ръка, — смъртта му е била повече оправдание, отколкото искра. Международните оръжейни индустрии имали взаимни споразумения и патенти. Всеки изстрелян куршум или взривена бомба значели печалба за собствениците и акционерите. Круп правели пари от смъртта на германските войници, „Ланс“ — от гибелта на френските. Жул знаел, че така ще стане, и фактът, че в крайна сметка той е отговорен за това, го побъркал.

— Поредната жертва на войната?

— Прачичо ми бил идеалист. Страстта му го довела до преждевременна и безсмислена смърт. Тъжното е, че от нея нямало повече полза, отколкото от смъртта на кой да е войник в окопите. Само няколко десетилетия по-късно политиците ни въвлякоха в следващата световна война. Заводите на Фошар бяха сринати от бомбардировките, работниците ни — убити. Бързо се съвзехме и наваксахме загубите по времето на Студената война. Но светът се промени.

— На мен още ми се струва доста опасно място — рече Остин.

— Да, оръжията са по-смъртоносни от всякога, но конфликтите са по-регионални и краткотрайни. Правителствата, включително вашето, изместиха големите търговци на оръжие. Откакто наследих ръководството на „Ланс“, спряхме заводите и в момента сме на практика холдингова компания — подизпълнител за стоки и услуги. Предвид страха от агресията на някои държави и тероризма, бизнесът ни е стабилен.

— Удивителна история — каза Остин, — благодаря ви, че я споделихте с нас.

— Да се върнем към настоящето — кимна тя. — Мистър Остин, какви са възможностите за изваждане на самолета, който сте открили в езерото?

— Ще бъде трудно, но не и невъзможно за компетентен екип. Мога да ви препоръчам някои имена, ако желаете.

— Ще ви бъда задължена. Бихме искали да си върнем всички неща, които по право ни принадлежат. Възнамерявате ли да се връщате в Париж днес?

— Така сме планирали.

— Добре, ще ви изпратя.

Мадам Фошар ги поведе по друг коридор, по стените на който висяха стотици портрети. Тя се спря пред този на мъж с дълго кожено палто.

— Ето това е моят прачичо Жул Фошар — каза тя.

Мъжът на картината имаше орлов нос и мустаци.

Стоеше пред самолет, подобен на този, който Остин беше видял в музея. Носеше същия шлем, който Скай беше дала на приятеля си Дарне.

Скай тихо възкликна. Беше едва чуто, но мадам Фошар се вгледа втренчено в нея и попита:

— Има ли проблем, мадмоазел?

— Не — прокашля се тя. — Възхитих се на шлема. И той ли е в колекцията ви?

Расин продължаваше да я гледа изпитателно.

— Не. Не е.

Остин се опита да смени посоката на разговора.

— Не си приличате много.

Расин се усмихна.

— Семейство Фошар са с остри черти. Ние приличаме на дядо ми, който не е бил Фошар по кръв. Оженил се за жена от семейството и приел фамилията. Било е уговорен брак, целящ да укрепи съюза между двете фамилии. По това време Фошар нямали мъжки наследник, затова са се сдобили с такъв.

— Интересно семейство — отбеляза Скай.

— И половината не знаете. — Расин Фошар погледна отново към Скай, замисли се и се усмихна. — Хрумна ми чудесна идея. Защо не останете за вечеря? Така или иначе съм поканила неколцина гости. Организирали сме малък маскен бал, също като в добрите стари времена.

— Чака ни дълъг път до Париж, а и не си носим костюми — опита се да отклони поканата Остин.

— Можете да пренощувате тук. За костюмите не се безпокойте — винаги имаме няколко резервни. Ще ви изберем нещо подходящо. Ще тръгнете утре рано сутринта. Не приемам „не“ за отговор.

— Много сте мила, мадам Фошар, но не бихме искали да се натрапваме — каза Скай.

— Изобщо не се натрапвате! Сега, ако ме извините, ще поговоря със сина си за организацията довечера. Можете спокойно да се разходите по първия етаж на замъка. На горните етажи живеем.

Без да каже и дума повече, мадам Фошар бързо се отдалечи по коридора, оставяйки ги в компанията на предците си.

— За какво беше това? — попита Остин, когато тя се скри зад ъгъла.

Скай плесна с ръце и ги потри.

— Планът ми проработи! Нарочно заговорих за оръжията, за да привлека вниманието й. А като захапа кукичката, я издърпах. Кърт, нали сам каза, че семейство Фошар е ключът към загадката на ледника и нападението в магазина на Дарне? Не можем да си тръгнем с празни ръце. Какъв е проблемът?

— Че може би си в опасност! Това е проблемът. Ти зяпна пред портрета на Жул. Мадам Фошар знае, че си виждала шлема.

— Това не влизаше в плана. Наистина се слисах, като го видях да носи шлема, който изнесох от ледника. Виж, аз съм готова да рискувам. Освен това маскен бал звучи забавно. Тя няма да посмее да направи нищо, докато наоколо има гости. Изглежда толкова мила, изобщо не е ламята, която очаквах.

Остин не беше убеден. Мадам Фошар наистина изглеждаше очарователна жена, но той подозираше, че всичко това е театър. Беше забелязал облака, който премина през лицето й, когато Скай видя портрета. Не археоложката, а мадам Фошар пусна кукичката и ги издърпа с въдицата. В главата му мигаха предупредителни лампички, но той се насили да се усмихне. Не искаше да тревожи Скай.

— Да се огледаме — предложи той.

Отне им близо час да обходят първия етаж. Сградата се простираше на няколко акра, но видяха предимно коридорите. Всички врати бяха заключени. Докато вървяха из този лабиринт, Остин се опитваше да запомни разположението. Накрая стигнаха до вестибюла пред входната врата. Безпокойството му нарастваше.

— Странно — каза той. — Дом като този изисква голяма поддръжка, а аз не видях никого, с изключение на двамата Фошар и прислужника, който ни донесе водата.

— Да, наистина — съгласи се Скай. Тя натисна дръжката на входната врата и се усмихна. — Виж, страхливко. Можем да си тръгнем, когато поискаме.

Излязоха на терасата и тръгнаха към портата. Подвижният мост си беше още на мястото, но желязната решетка на портата беше спусната. Остин се подпря на железните прътове и погледна навън.

— Няма да е скоро — каза той с мрачна усмивка.

„Ролс Ройс“-ът беше изчезнал от алеята.