Изгубеният град

9

Кабинетът на Скай се намираше в научноизследователския център на Сорбоната — впечатляващо здание от стъкло и бетон с дизайн, повлиян от Льо Корбюзие. Центърът се намираше близо до Пантеона, притиснат от няколко сгради в стил ар нуво. Обикновено улицата беше спокойна, като изключим шума от преминаващите студенти, които я използваха, за да си съкратят пътя. Но сега, щом зави зад ъгъла, Скай с изненада видя два полицейски автомобила, които блокираха малката уличка. Пред сградата имаше спрени и други служебни коли, а около входа се суетяха униформени полицаи.

Внушителен полицай, който явно отговаряше за ограничения достъп, вдигна ръка, за да я спре.

— Съжалявам, мадмоазел, не можете да минете от тук.

— Какво се е случило, мосю?

— Нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

— Не знам, мадмоазел — вдигна рамене той.

Скай извади университетския си пропуск и го размаха под носа му.

— Аз работя тук. Искам да знам какво става и дали ме засяга.

Полицаят погледна снимката и лицето й, после каза:

— По-добре говорете с инспектора. — Той я отведе при мъж в цивилни дрехи, който стоеше до една от полицейските коли, и разговаряше с двама униформени.

— Тази жена казва, че работи в сградата — обясни полицаят на инспектора, трътлест мъж на средна възраст с умореното изражение на човек, видял твърде много от грозната страна на живота.

Той погледна внимателно пропуска й със зачервените си, подпухнали очи и й го върна, като си отбеляза името и адреса й в бележника си.

— Казвам се Дюбоа. Елате, ако обичате. — Той отвори вратата на полицейската кола, направи й знак да седне на задната седалка и се настани до нея. — Кога за последен път сте били в сградата, мадмоазел?

Тя си погледна часовника.

— Преди два-три часа или малко повече.

— Къде бяхте междувременно?

— Аз съм археолог. Занесох един артефакт на специалист по антиките, за да го огледа. След това се отбих в апартамента си да подремна.

Инспекторът си отбеляза нещо.

— Докато бяхте в сградата, забелязахте ли някого или нещо, което да ви направи особено впечатление?

— Не. Всичко си беше както обикновено. Бихте ли ми казали какво е станало?

— Имало е стрелба. Убит е човек. Познавахте ли мосю Рено?

— Рено?! Разбира се! Той беше ръководителят на катедрата ми. Казвате, че е мъртъв?

Дюбоа кимна.

— Застрелян от неизвестен нападател. Кога за последен път видяхте мосю Рено?

— Когато дойдох на работа около девет сутринта. Засякохме се в асансьора. Моят кабинет е под неговия. Казахме си „добро утро“ и всеки продължи по пътя си.

Скай се надяваше лекото премълчаване на истината да не си проличи по лицето й. Всъщност, когато сутринта поздрави Рено, той просто я изгледа ядно, без да отговори.

— Имате ли представа кой би искал да нарани мосю Рено?

Тя се поколеба. Предположи, че изражението на инспектора, напомнящо на басет, е само маска, предразполагаща заподозрените към необмислени уличаващи твърдения. Ако беше разговарял и с други служители, най-вероятно беше научил, че всъщност цялата катедра мрази Рено. Кажеше ли нещо различно, той щеше да се запита защо лъже.

— Мосю Рено беше противоречива фигура в катедрата — отговори тя след малко. — Мнозина не одобряваха начина, по който я управляваше.

— А вие, мадмоазел? Вие одобрявахте ли?

— Аз бях една от тези, които смятаха, че не е подходящ за поста.

Лейтенантът се усмихна за първи път.

— Много дипломатичен отговор, мадмоазел. Може ли да попитам къде сте били по време на отсъствието си от сградата?

Скай му даде името на Дарне и адреса на антикварния магазин, както и домашния си адрес, които той старателно записа, уверявайки я, че това е рутинна процедура. След това слезе от колата, задържа вратата и й подаде визитната си картичка.

— Благодаря ви, мадмоазел Лабел. Моля ви, обадете ми се, ако се сетите за нещо във връзка със случая.

— Да, разбира се. Искам да ви помоля за услуга, лейтенант. Може ли да се кача до кабинета си на втория етаж?

Той помисли за момент.

— Да, но нека ви придружи някой от хората ми.

Инспектор Дюбоа повика полицая, който пръв спря Скай, и му нареди да я преведе през кордона. На местопрестъплението като че ли се беше събрала цялата полиция на Париж. Рено беше негодник, но беше известна личност в университета и убийството му със сигурност щеше да предизвика сензация.

Вътре в сградата работеха още полицаи и техници. Служителите от съдебна медицина сваляха отпечатъци, фотографите бързаха насам-натам и щракаха с апаратите си. Скай се насочи към кабинета си на втория етаж, следвана от полицая. Влезе вътре и се огледа. Въпреки че всичките й мебели и книжа си бяха на мястото, тя изпита странното чувство, че нещо не е наред.

Огледа стаята и се приближи до бюрото. Беше изключително педантична по отношение на работата си. Преди да излезе, беше подредила справочниците, статиите и папките си с точност до милиметър. Сега краищата им бяха омачкани, сякаш някой набързо ги беше прелиствал.

Някой беше пипал бюрото й!

— Мадмоазел?

Полицаят я гледаше странно и тя осъзна, че стои, вперила празен поглед пред себе си. Кимна, отвори чекмеджето и извади една папка. Пъхна я под ръка, без да погледне какво има в нея.

— Готова съм — каза тя с насилена усмивка.

Овладя желанието си да избяга от кабинета и се постара да върви с нормалната си походка, но краката й бяха като от олово. Спокойната й външност не издаваше ускорения пулс, който отекваше чак в ушите й.

Мислеше си, че може би същата ръка, която е ровила в нещата й, е убила Рено.

Полицаят я изпрати до огражденията пред сградата. Тя му благодари и се прибра у дома замаяна. Пресичаше, без да се оглежда, което в Париж е равносилно на опит за самоубийство. Изобщо не забелязваше нито скърцащите спирачки, нито какофонията от клаксони и ругатни.

Когато сви зад ъгъла на тясната уличка, в която се намираше апартаментът й, паниката й поутихна. Зачуди се дали постъпи правилно, като не каза на инспектор Дюбоа, че някой е претърсвал кабинета й, но си представи как той веднага вписва лудата параноичка в списъка със заподозрени.

Скай живееше на улица „Муфтар“, в края на Латинския квартал, в сграда от деветнайсети век с мансарден покрив. Харесваше й оживеният район с множеството магазини, ресторанти и улични музиканти. Старовремската къща беше превърната в кооперация от три апартамента. Този на Скай се намираше на третия етаж, а от балкончето с парапети от ковано желязо се откриваше гледка към живота на улицата и комините на цял Париж. Тя изтича нагоре по стълбите. Когато отвори вратата, я обзе облекчение. В апартамента си се чувстваше в безопасност, но това продължи, само докато влезе в дневната. Не повярва на очите си.

Стаята изглеждаше така, сякаш беше паднала бомба. По пода бяха разхвърляни столове и възглавнички. Списанията от масичката бяха съборени на земята. Книгите бяха извадени от рафтовете и пръснати в безпорядък. В кухнята положението беше още по-зле. Шкафовете зееха отворени, а подът беше покрит с изпочупени чаши и чинии. Тя като насън влезе в спалнята. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им разпиляно навсякъде. Покривката на леглото и чаршафите бяха смъкнати, а матракът беше разпорен.

Върна се в дневната и се загледа в хаоса. Трепереше от ярост заради посегателството върху личното й пространство. Чувстваше се като изнасилена. Гневът й отстъпи място на страха, когато осъзна, че човекът, опустошил апартамента, може все още да е тук. Не беше проверила банята. Грабна ръжена от камината и вперила очи във вратата на банята, заотстъпва към входната врата.

Подът зад гърба й изскърца.

Тя се завъртя рязко, вдигнала ръжена над главата си.

— Здравей — каза Кърт Остин с разширени от изумление очи.

Тя едва не припадна и пусна ръжена.

— Извинявай!

— Ти извинявай, че те уплаших. Вратата беше отворена и затова влязох. — После забеляза побледнялото й лице. — Добре ли си?

— Щом си тук, да!

Остин огледа стаята.

— Не знаех, че през Париж е минало торнадо.

— Мисля, че го е направил човекът, който е убил и Рено.

— Рено? Не се ли казваше така колегата ти, който беше с теб под ледника?

— Точно така! Застреляли са го в кабинета му.

Остин стисна зъби.

— Провери ли другите стаи?

— Да, с изключение на банята. И в килерите не съм поглеждала.

Остин взе ръжена от ръцете й.

— За всеки случай.

Той влезе в банята и след минута излезе.

— Пушиш ли?

— Отказах ги преди много години. Защо?

— Права си била да се тревожиш. — Той й подаде фас от цигара. — Намерих цял куп във ваната. Някой те е чакал да се прибереш.

Тя потрепери.

— Защо си е тръгнал?

— Не знам, но имаш късмет. Кажи ми сега за Рено.

Разчистиха дивана и Скай му разказа за посещението си в сградата на университета.

— Луда ли съм, че правя връзка между тази бъркотия и претърсването на кабинета ми и убийството на Рено?

— Щеше да си луда, ако не правеше такава връзка. Липсва ли нещо?

Тя се огледа и поклати глава.

— Не мога да кажа.

Погледът й попадна върху телефонния секретар.

— Странно. Когато излязох от апартамента, имах две съобщения. Сега са четири.

— Едното е от мен. Обадих ти се, веднага щом пристигнах в Париж.

— Някой явно е прослушал последните две, защото лампичката не мига.

Остин натисна копчето за прослушване и чу собствения си глас, който казваше, че не е успял да се свърже с нея в кабинета й и ще се отбие през апартамента й. Натисна отново копчето. Този път беше Дарне: „Скай, Шарл се обажда. Чудех се дали си съгласна да взема шлема на вилата. Оказа се по-костелив орех, отколкото очаквах.“

— Мили боже! — Скай пребледня като восък. — Който и да ме е чакал, трябва да е чул съобщението.

— Кой е Шарл?

— Един приятел, търговец на редки оръжия и брони. Оставих му шлема да го разгледа. Чакай малко… — Тя изрови бележника си с адреси и телефони от една купчина и погледна на буквата „Д“. Страницата беше откъсната. Показа я на Остин. — Сега този тип е по следите на Дарне.

— Опитай се да го предупредиш.

Тя вдигна телефона, набра номер и изчака няколко секунди.

— Не отговаря. Какво да правим?

— Най-добре да се обадим в полицията.

Тя се намръщи.

— На Шарл няма да му хареса. Бизнесът му е на ръба на закона, а понякога и отвъд него. Никога няма да ми прости, ако полицията започне да души около него.

— Дори животът му да зависи от това?

— Той не вдигна телефона. Може просто да не е там. А ние да се тревожим излишно.

Остин не беше такъв оптимист, но не искаше да губи ценно време в безполезни спорове.

— Далеч ли е този магазин?

— На десния бряг, десет минути с такси.

— Колата ми е долу. Ще стигнем за пет.

Двамата се втурнаха по стълбите.

Витрината на антикварния магазин беше тъмна, а вратата — заключена. Скай извади един от малкото ключове, които Дарне бе дал на външни хора, и отвори. Изпод завесите струеше светлина.

Остин предпазливо ги дръпна. Пред очите му се разкри гротескна сцена, напомняща на музей на восъчни фигури. Възрастен мъж с побеляла коса бе коленичил пред дървен контейнер, като осъден, положил глава на дръвника. Косата му беше разрошена, ръцете и краката — вързани, а устата му — залепена с тиксо.

До него като екзекутор стоеше едър мъж, подпрян на дълъг широк двуръчен меч, с черна маска на лицето. Той вдигна очи към Остин. Свали маската, хвърли я настрани и вдигна меча над главата на Дарне. Светлината проблесна зловещо по острието.

— Моля ви, останете — каза той с удивително висок глас като за ръста си. — Ако си тръгнете, приятелят ви просто ще изгуби главата си.

Скай вкопчи пръсти в ръката на Остин, но той почти не забеляза. Спомни си описанията, които бе чул, и беше сигурен, че стои лице в лице с фалшивия репортер, наводнил тунела под ледника.

— Защо пък да си тръгваме? — попита той нехайно. — Тъкмо дойдохме.

Здравенякът с бледо лице се усмихна, но не пусна меча.

— Този мъж постъпва много глупаво — каза той, поглеждайки към рафта със стари каски и шлемове. — Отказва да посочи коя от тези тенджери е тази, която аз търся.

Остин си помисли, че може би тъкмо инатът е спасил живота на търговеца. Старецът явно е наясно, че ако убиецът получи, каквото търси, веднага ще му види сметката.

— Сигурен съм, че все някой ще ви стане — веднага се отзова той.

Мъжът не обърна внимание на шегата и втренчено погледна Скай.

— Вие обаче ще ми кажете, нали? Явно сте специалист.

— Вие убихте Рено, нали? — попита Скай вместо отговор.

— Не плачете за него. Той ми каза къде да ви намеря — рече мъжът, като вдигна меча с още няколко сантиметра. — Покажете ми шлема от ледника и ще ви пусна и тримата.

Надали, помисли си Остин. Щом се сдобие с шлема, непознатият щеше да ги убие. Реши да рискува, въпреки че беше заложен животът на Дарне. Беше забелязал една бойна брадва, закачена на стената наблизо. Пресегна се и я взе.

— Съветвам ви да свалите меча — каза той с нисък и хладен глас.

— Какво ще кажете да го сваля върху врата на мосю Дарне?

— И така става — отвърна Остин, вперил очи в лицето на мъжа, за да не стане недоразумение. — Но след това и вашата глава ще се търкулне до неговата.

Вдигна брадвата, за да подчертае думите си. Оръжието беше примитивно, но страховито. Стоманената глава беше издължена, така че да може да се използва и като копие. От брадвата стърчеше шиш, напомнящ на острия клюн на щъркел. От главата излизаха метални шипове, които да предпазват твърдото дърво.

Мъжът се замисли над заплахата. От безкомпромисния глас на Остин личеше, че ако убие Дарне, самият той умира. Трябваше първо да се разправи с американеца, после с останалите. Остин обаче беше предвидил хода му. Опитът му показваше, че едрите здравеняци имат навика да подценяват по-дребните човешки същества.

Убиецът направи крачка към Остин, вдигна високо меча и замахна рязко с него. Точно за това обаче Кърт не беше подготвен. Явно в случая той беше подценил противника. Въпреки масивното си тяло, онзи беше бърз като котка. Рефлексите на Остин се задействаха, преди умът му да прецени ситуацията. Той вдигна ръце и изправи хоризонтално брадвата пред себе си.

Острието на меча издрънча в предпазното покритие на дръжката на брадвата и спря само на няколко сантиметра от главата му. Болка прониза ръцете му от силния удар, но той успя да я отблъсне, плъзна ръце надолу по дръжката и завъртя брадвата. Агресивен ход, подтикнат от неотложната необходимост да спаси живота си. И не само — този тип определено не му допадаше.

Смъртоносното острие на брадвата щеше да разсече едрия мъж, ако онзи не беше предугадил удара и не се беше навел назад. Остин научаваше по трудния начин, че ръкопашният бой със средновековно оръжие не е въпрос само на мускули. Тежестта на брадвата го завъртя като в центрофуга и той направи пълен кръг, преди да успее да си върне равновесието.

Бледият беше изненадан от неочаквано свирепата атака, но бързо се опомни. Виждайки как Остин губи равновесие, той смени тактиката. Насочи меча право пред себе си и скочи.

Беше хитър ход. Достатъчно беше върхът на меча да проникне с няколко сантиметра в тялото на Остин, за да го убие. Остин отскочи назад и се завъртя странично към нападателя. Успя да избегне удара, който се плъзна покрай вдигнатата брадва, но мечът все пак разряза ризата му и по тялото му потече струйка кръв. Остин отблъсна мъжа и отвърна с поредния яростен удар.

Започваше да усеща брадвата. Тя беше М-6 на своето време. С нея пешакът можел да събори рицар от коня, да пробие бронята му и да го убие. Дългата дръжка беше отличен лост и Остин откри, че най-смъртоносният начин да използва брадвата са късите удари и замахвания.

Бледият също се учеше бързо. Той замахна неефективно с острието, отстъпвайки пред решителното настъпление на Остин. Гърбът му опря в масата, отрупана с шлемове. Вдигна меча, готов за светкавичен удар. Остин обаче го изненада с внезапен скок напред. Здравенякът залитна назад и шлемовете се разпиляха с дрънчене на пода.

Мъжът се препъна в един от тях и изгуби равновесие. Изрева като ранен лъв и се нахвърли срещу Остин, размахвайки меча във всички посоки. От челото на Остин капеше пот и замъгляваше погледа му. Той заотстъпва назад, докато не стигна до стената.

Виждайки, че противникът е опрян в стената, бледият изръмжа победоносно и вдигна меча, готов да замахне с него, използвайки всеки мускул от тялото си. Остин разбра това и осъзна, че няма начин да го възпре с брадвата или да парира удара.

Премина в нападение. Вдигнал високо брадвата, той се впусна напред и с изпънати ръце замахна с дръжката право през адамовата ябълка на убиеца. Очите на едрия мъж изскочиха и той силно изхриптя.

Остин беше преценил атаката, но тя го остави в уязвимо положение. Бледият остана без дъх, но тлъстините на шията предпазиха гърлото от пълно смазване. Мъжът пусна лявата си ръка от двойната дръжка на меча и хвана с нея дръжката на брадвата. Остин се пробва да го удари още веднъж по врата. Не успя и се опита да си вземе обратно оръжието, но онзи го стискаше здраво и не пускаше.

Остин удари силно мъжа с коляно в слабините, но той само изохка. Тоя трябва да има железни топки, помисли си Кърт, и се опита да извърти с две ръце дръжката от ръката на противника. Планът му не успя, защото бледият пусна меча и с дясната ръка и с нея също хвана дръжката на брадвата. Приличаха на две момчета, които се бият за бейзболна бухалка, само дето загубилият щеше да се прибере у дома в дървено пардесю.

Превъзходството на убиеца по сила и тегло започна да си казва думата. Ръцете му бяха откъм краищата на дръжката, което му даваше и предимство на лоста. Маниакалната му усмивка се замени от дивашки победоносен вик и той измъкна брадвата от ръцете на Остин.

Остин се огледа. Магазинът беше пълен с оръжия, но нито едно не беше достатъчно близо. Бледият се усмихна и започна да се приближава към него. Остин заотстъпва назад, докато отново не опря стената. Мъжът се ухили и вдигна брадвата, готов да го разсече на две.

Забелязвайки, че диафрагмата на противника е временно незащитена, Остин използва силата на краката си, за да забие глава в корема му като таран. От мъжа се изтръгна силен рев и брадвата падна от ръцете му.

Остин застана в разкрач, готов да размаже с юмруци бялата му физиономия. Ударът с глава явно бе разклатил здравеняка. Бездруго бледото му лице имаше цвят на гипс и той едва си поемаше въздух.

Мъжът явно реши, че каквото и удоволствие да му доставеше да разсече Остин на две, мъртвецът си е мъртвец. Бръкна под якето си и извади пистолет със заглушител. Остин се приготви да посрещне куршума от упор. Но усмивката на мъжа се стопи, заменена от объркано и озадачено изражение. Изневиделица отнякъде се беше появила стрела с пера, която сега стърчеше от дясното му рамо. Той пусна пистолета.

Остин се обърна и видя Скай да държи арбалет. Тя вече беше заредила следващата стрела и неистово опъваше тетивата. Погледът на бледия се премести върху Остин, който се опитваше да вземе оръжието, после се върна върху Скай. Отвори уста и изрева. Грабна един шлем от купчината на пода и се втурна към вратата на магазина, късайки завесата по пътя си.

Остин предпазливо го последва с пистолета в ръка. Чу звъна на камбанката на вратата, но докато излезе навън, улицата вече бе пуста. Влезе обратно вътре, като внимателно заключи. Скай беше прерязала въжетата, с които бе вързан Дарне.

Остин му помогна да се изправи. Антикварят беше целият в синини и схванат от продължителното коленичене, но инак изглеждаше добре.

— Не си ми казвала колко си сръчна с арбалета — обърна се Остин към Скай.

Тя гледаше зашеметено.

— Не мога да повярвам, че го уцелих. Затворих очи и просто стрелях към него. — Тогава забеляза кръвта по ризата му. — Ти си ранен!

Остин огледа раната.

— Само драскотина, но някой ми дължи една риза.

— И вие добре се справихте с фошара — каза Дарне, докато изтупваше праха от лактите и коленете си.

— Какво казахте?

— Че добре се справихте с оръжието. Това беше фошар от петнайсети век, оръжие с дълга дръжка, напомнящо на алебарда. През Средновековието са правени постъпки да се забрани заради страховитите рани, които нанася. Оръжието, което вие използвахте, по-точно беше комбинация от фошар и бойна брадва. Изглеждате ми озадачен?!

— Просто напоследък често чувам това име.

— Разговорът ви за оръжия е много интересен — намеси се Скай, — но някой има ли идея какво ще правим сега?

— Дали все пак да не се обадим в полицията? — предложи Остин.

Дарне изглеждаше разтревожен.

— Предпочитам наоколо да не се навъртат жандарми. Някои от сделките ми…

— Скай вече ме осведоми. Но сте прав, полицията няма лесно да повярва, че ни е нападнал голям лош човек с меч в ръка.

Търговецът въздъхна облекчено и се огледа наоколо.

— Никога не съм предполагал, че магазинът ми ще заприлича на възстановка на битката при Аженкур.

Скай оглеждаше купчината шлемове.

— Няма го — каза тя прималяла.

Дарне се усмихна, приближи до стената и натисна един дървен панел. Появи се голям сейф, който той отвори с няколко щраквания на комбинацията за заключване. Бръкна вътре и извади шлема на Скай.

— Тази дреболия явно предизвиква много вълнения.

— Съжалявам, че те въвлякох в това — извини се Скай. — Този ужасен човек ме е причаквал в дома ми и е чул обаждането ти. Изобщо не съм допускала, че…

— Не си виновна ти. Както казах, трябва по-подробно да разгледам този красавец. Може би ще бъде благоразумно от моя страна да затворя за известно време магазина и да си върша работата от вилата в Прованс. Много бих се радвал да ми погостуваш. Ще се тревожа за теб, докато тази gros cochon е на свобода.

Тя обмисли предложението.

— Благодаря ти, но имам много работа. Сега, когато Рено го няма, в катедрата ще настъпи хаос. Задръж шлема, колкото желаеш.

— Много добре, но поне помисли дали да не пренощуваш в моя апартамент.

— Може би е добре да приемеш поканата на мосю Дарне — каза Остин. — Сутринта ще измислим план.

Скай отново помисли и каза, че трябва да се върне в апартамента си, за да си вземе малко дрехи. Щом стигнаха там, Остин я накара да изчака в коридора, докато се увери, че вътре няма никого. Не мислеше, че бледият ще бъде толкова дързък със стрела в рамото, но се убеди във високия му праг на болка и талант за неочаквани ходове.

Скай почти беше приключила с приготвянето на багажа, когато телефонът на Остин иззвъня.

Той поговори кратко, а когато затвори, на лицето му беше изписана усмивка.

— За вълка говорим, а той в кошарата. Беше секретарят на Расин Фошар. Утре имам аудиенция със самата гранд дама.

— Фошар? Не можах да не забележа реакцията ти, когато Дарне обясняваше за брадвата. Какво става тук?

Остин й разказа набързо за посещението си в музея на въздушното дело и за връзката на Ледения човек с фамилията Фошар.

Скай дръпна ципа на сака.

— Искам да дойда с теб!

— Не мисля, че е добра идея. Може да се окаже опасно.

Тя се изсмя презрително.

— Какво може да й е толкова опасното на една старица?

— Може да звучи глупаво — призна Остин, — но цялата тази работа с тялото в леда, шлема и кретена, който е убил Рено, явно е свързана със семейство Фошар. Не искам да се замесваш в това.

— Аз вече съм замесена, Кърт. Аз попаднах под глетчера. Моят кабинет и апартамент бяха претърсени, очевидно заради шлема, който изнесох от ледника. Моят приятел щеше да бъде убит, ако не беше ти. — Тя скръсти ръце и изстреля решаващия си довод. — Освен това, съм специалист по оръжията и познанията ми може да са от полза.

— Убедителна си — съгласи се Остин, претегляйки доводите за и против. — Добре, ето какво ще направим. Ще те представя като своя асистентка и ще използваме измислено име.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Няма да съжаляваш!

— Дано — рече той. Никак не беше сигурен, че постъпват добре, макар да съзнаваше, че Скай има известно право.

Тя беше привлекателна жена и времето, прекарано с нея, никога не беше изгубено. Засега нямаше пряка връзка между семейство Фошар и убиеца, когото за себе си нарече „бледия“. Но предупредителните думи на Гросе продължаваха да ехтят в ушите му:

„Говори се, че имали минало.“