Изгубеният град

7

Скай затвори шумно дебелия справочник, който четеше, и го побутна към високата купчина от изтъркани томове на бюрото си. Сви рамене и протегна ръце, за да раздвижи схванатите си мускули, после се облегна на стола с присвити устни и се загледа в шлема пред себе си. Винаги бе възприемала древните оръжия и брони просто като инструменти, бездушни предмети, използвани в кървави войни, но този шлем тук я караше да потръпва. Оксидираната черна повърхност като че ли излъчваше зла воля. Със сигурност не беше се срещала с подобно нещо досега.

Веднага щом се върна в Париж, Скай отнесе шлема в кабинета си в Сорбоната. Очакваше да го идентифицира лесно с помощта на средствата, с които разполагаше. Снима го, вкара изображението в компютъра и започна да го сравнява с огромната база данни, събрана от стотици различни източници. Започна с френските архиви, после премина към италианските и немските — страните, които някога са били центрове на оръжейното изкуство.

След като не успя да го открие, разшири търсенето за цяла Европа, а после — за Азия и останалата част от света. Прерови всички данни чак до Бронзовата епоха. След пълния провал на компютърното сравнение, Скай се обърна към печатното слово и измъкна всички мухлясали справочници от библиотеката. Взираше се в стари отпечатъци, ръкописи, гравюри върху слонова кост и метал. В отчаянието си огледа внимателно всеки детайл дори от Гоблена от Байо, но конусовидните шлемове на бойците с нищо не напомняха на този пред нея.

Шлемът предизвикваше противоречиви мисли. Майсторството на изработката беше по-характерно за декоративен предмет, отколкото за бойно снаряжение, въпреки че вдлъбнатините и белезите по повърхността му говореха, че е бил използван в битка. Очевидната дупка от куршум беше загадка сама по себе си.

Изработката и украсата му предполагаха древен произход. Тежестта се поемаше от главата, както при ранните шлемове. По-късните модели имаха извита долна част, която позволява тежестта да се пренесе върху раменете с помощта на специална яка. На върха на шлема имаше ветрилообразен гребен — също по-късно нововъведение, увеличаващо защитата от боздуган или меч.

Формата на шлемовете също се променяше с времето. Характерната за единайсети век конусовидна форма през дванайсети ставаше заоблена, а предпазителите за носовете се разширяваха, за да пазят цялото лице. В предната част на шлемовете майсторите на оръжие оставяли само прорези за очите и за дишане. Германските шлемове обикновено бяха тежки и заострени, а италианските — по-заоблени, отразяващи влиянието на Ренесанса.

Но най-странното нещо в този шлем беше металът. Производството на стомана започнало още през 800 г. пр.Хр., но били нужни няколко века да се достигне такова високо качество. Този шлем беше дело на истински майстор. Здравината на стоманата личеше по вдлъбнатината отгоре — някой го беше изпробвал с пистолет или аркебуз, и той се бе оказал непробиваем.

Но както показваше дупката от куршум, ефективността на защитата предизвиква ответна реакция в ефективността на нападението. Броните били окончателно изхвърлени от употреба през 1522 г. в битката при Бикока. Гравитацията се оказала най-големият им враг — броните просто били прекалено тежки за носене.

Лицето на предната част на шлема беше типично за италианска броня от шестнайсети век. Майсторите избягвали да гравират бойните шлемове. Те трябвало да бъдат гладки и заоблени, или с плоскости, от които да рикошират страничните удари. Гравирането можело да намали ефективността на рикоширащата повърхност. Скай взе ножа за отваряне на писма — една италианска кама — и я насочи срещу шлема. Въпреки гравюрата металът беше така обработен, че да отразява ударите.

Скай отново се съсредоточи върху метала. Нищо друго не отличаваше така ясно майсторите на оръжие един от друг, както обработката на метала. Тя прекара кокалчета по шлема и се чу ясен, камбанен звън. После проследи с показалец петточковата звезда „с крака“. Обърна шлема. Погледната от друг ъгъл, фигурата напомняше на падаща звезда. Спомни си меча, който видя в една английска колекция, изработен от метал от метеорит. Стоманата можеше да бъде наточена като бръснач. Защо не и шлем? Отбеляза си да се допита до специалист по металознание.

Разтри уморените си очи и с примирена въздишка протегна ръка към телефона. От другата страна се чу мъжки глас — дълбок и приятно възпитан.

— Oui. Darnay Antiquites. (Антики Дарне).

— Шарл, Скай Лабел е.

— О, Скай! — Дарне очевидно се зарадва. — Как си, скъпа? Как върви работата? Вярно ли е, че си била в Алпите?

— Да, затова ти се обаждам. Открих един стар шлем. Много е особен и бих искала да го погледнеш. Доста ме озадачи.

— А какво става с прекрасния ти компютър? — подразни я той.

Дарне и Скай често водеха добронамерени спорове за високотехнологичните методи, които тя използваше. Той смяташе, че практическият опит, натрупан в постоянния досег с артефактите, е много по-надежден от всяка база данни. Тя възразяваше, че компютърът й спестява ценно време.

— Компютърът си е добре — престорено се възмути тя, — прегледах и всички книги в библиотеката си. Не мога да намеря точен аналог.

— Изненадваш ме! — Дарне познаваше библиотеката на Скай: една от най-богатите, които бе виждал някога. — С удоволствие ще го погледна. Ела още сега, ако искаш.

— Добре, идвам веднага.

Тя уви шлема в една калъфка от възглавница, сложи го в пазарска торба от „О. Прентан“ и тръгна към най-близката станция на метрото. Антикварният магазин на Дарне се намираше на десния бряг, в една тясна уличка близо до хлебарница, от която се носеше апетитен аромат на прясно изпечен хляб. На вратата с малки позлатени букви пишеше „Антики“. На витрината бяха наредени странни, покрити с прах рогове за барут, пистолети кремъклии и ръждясали саби. Не всеки би стъпил в такъв магазин, но тъкмо това бе и желанието на Дарне.

Когато Скай влезе, камбанката на вратата иззвънтя.

Магазинът беше мрачен и тесен, практически празен, с изключение на една ръждива броня и няколко наплюти от мухите шкафа с жалки реплики на стари ножове. Плюшената завеса в дъното на помещението се разтвори и в процепа от светлина се появи жилав мъж, облечен в черно. Погледна крадешком Скай, премина бързо като сянка край нея, без дума да каже, и излезе от магазина, затваряйки тихо вратата зад себе си.

От задната стаичка излезе още един мъж: нисък, седемдесетина годишен, напомнящ на стария киноактьор Клод Рейнс. Носеше безупречен тъмносин костюм и стилна вратовръзка от червена коприна, но би излъчвал същата елегантност и ако беше облечен в работнически гащеризон. Косата и тънките му мустаци бяха сребристосиви, а в тъмните му очи искреше интелигентност. Пушеше „Голоаз“ с цигаре, което извади от устата си, за да целуне Скай по двете бузи.

— Много си бърза — отбеляза той с усмивка, — този шлем явно е важна находка.

Тя му върна целувките.

— Ти ще ми кажеш. Кой беше този човек?

— Един от моите… доставчици.

— На мен ми приличаше на крадец.

По лицето на Дарне пробяга тревога. После се засмя.

— Естествено, той си е такъв.

Дарне обърна табелката на вратата и въведе Скай в кабинета си зад завесата. В рязък контраст с мърлявия магазин отвън, кабинетът му беше добре осветен, а бюрото и работният му плот — със съвременен дизайн. На стените бяха закачени различни оръжия, но повечето бяха незначителни предмети, които продаваше на недотам обиграни колекционери. Най-доброто държеше в сейф.

Колкото и да дразнеше Скай по отношение на технологиите, самият той работеше предимно чрез Интернет и лъскав каталог, който изпращаше на подбран кръг от клиенти и който колекционери и дилъри по цял свят очакваха с нетърпение.

Скай го беше потърсила за първи път за съвет как да разпознава фалшификати. Скоро откри, че познанията му за старите оръжия и брони надминават тези на много учени, включително нейните собствени. Станаха добри приятели, макар да бе ясно, че той се движи в сенчестия свят на нелегалните антики. Накратко казано, беше мошеник, но от класа.

— Да видим какво ми носиш, скъпа — рече той, като посочи ярко осветената маса, която използваше, за да снима предметите за каталога си.

Скай извади шлема от торбата и бързо свали калъфката от възглавница.

Дарне се взря благоговейно в шлема. Обиколи масата, дърпайки си от цигарата, гледайки го от няколко пръста разстояние. После го вдигна, премери го на тегло, задържа го високо и го сложи на главата си. В този си вид се приближи до шкафа и извади бутилка „Гран Марние“.

— Бренди?

Скай се засмя и поклати глава.

— Е, какво мислиш?

— Extraordinaire6. — Дарне свали шлема от главата си и го сложи на масата. Наля си чаша бренди и попита: — Къде откри този прекрасен objet d’art7?

— В ледника Льо Дормьор.

— В ледник? Още по-невероятно!

— Това не е всичко. Беше намерен близо до тяло, замръзнало в леда. Най-вероятно тялото е било там по-малко от век. Мъжът вероятно е скочил с парашут от самолет, който намерихме на дъното на близкото езеро.

Дарне пъхна пръст в дупката.

— А това?

— Мисля, че е от куршум.

Антикварят не изглеждаше ни най-малко учуден.

— Значи Леденият човек е носел шлема.

— Възможно е.

— И не е неуспешна проба за здравина?

— Не мисля. Виж колко е твърда стоманата. Сачмите от мускетите вероятно са отскачали като грахчета от нея. Дупката е направена от съвременно огнестрелно оръжие.

— Значи имаме човек, който лети над ледника със стар шлем на главата, прострелян с модерно оръжие.

— Така изглежда — сви рамене Скай.

Дарне отпи от брендито.

— Интересно, но не особено логично.

— Нищо в тази работа не звучи логично.

Тя се отпусна в един стол и разказа как Рено я бе извикал в пещерата, както и за последвалата спасителна операция. Дарне слушаше смръщено.

— Слава на Бога, че си добре! Този Кърт Остин е home formidable8. И красив, предполагам.

— Много! — тя усети как се изчервява.

— Дължа му благодарност. Винаги съм те възприемал като дъщеря. Щях да бъда покрусен, ако нещо ти се бе случило.

— Е, благодарение на мистър Остин и неговия колега Джо Дзавала съм жива и здрава. — Тя посочи шлема. — А за това?

— Смятам, че е по-стар, отколкото изглежда. Права си, че стоманата е необикновена. Металът, от който е направен, може наистина да идва от звездите. Фактът, че друг такъв не съм виждал и ти не си намерила аналог в справочниците, ме навежда на мисълта, че може да е бил прототип.

— Но ако е бил толкова новаторски, защо идеите не са били възприети и реализиран в по-следващ период от време?

— Знаеш какви са оръжията и хората. Разумът невинаги надделява над упорството и инерцията. Поляците са настоявали да използват кавалерия срещу бронирани танкови войски. Били Мичъл едва убедил шефовете на армията в ползите от въздушните бомбардировки. Може би някой е погледнал този шлем и е заявил, че досегашните са по-хубави пред непроверените.

— Някакви идеи за знака с орела, който видяхме и на самолета?

— Да, но не и научни.

— Все пак ще се радвам да ги чуя. И може би ще се възползвам от предложението ти за чаша бренди.

Дарне й наля и двамата се чукнаха за наздраве.

— Бих казал, че орелът олицетворява обединението, съюз на три различни сили. Epluribus unit, от многото — един, както казват римляните. Явно не е било лесно решение. Орелът изглежда така, сякаш всеки миг ще се разкъса, но ако се разедини, ще загине. Оръжията, които държи в ноктите, ме карат да мисля, че съюзът е бил свързан с войната.

— Не е зле като за ненаучно предположение.

Дарне се усмихна.

— Само ако знаехме кой е бил Леденият човек. — Той погледна часовника си. — Прощавай, Скай, но имам конферентен разговор с един дилър в Лондон и клиент в САЩ. Имаш ли нещо против да задържа шлема, за да го разгледам по-подробно?

— Не, разбира се! Просто ми се обади, за да дойда да си го взема. Ще бъда или в кабинета, или в апартамента си.

По лицето му премина сянка.

— Скъпо момиче, тук има нещо повече от това, което вижда окото. Някой е бил готов да убие за него. Явно е много ценен. Трябва да бъдем изключително предпазливи. Някой знае ли, че е у теб?

— Кърт Остин, човекът от НАМПД, за когото ти разказах. На него може да се вярва. Някои от хората, които бяха в пещерата и Рено.

— Ах, Рено. Това не е добре. Той ще иска да си го върне.

В тъмните й очи проблесна гняв.

— Само през трупа ми! — тя се усмихна нервно, осъзнавайки смисъла на собствените си думи. — Мога да го заблудя, да му кажа, че съм го оставила за металургична експертиза.

Телефонът на Дарне иззвъня.

— Ще говорим по-късно пак.

Скай излезе от магазина и тръгна към апартамента си, вместо към кабинета. Искаше да провери телефонния си секретар. Надяваше се Остин да се е обаждал. Разговорът с Дарне я разтревожи. Имаше чувството, че опасността дебне наблизо. Гласът на Остин щеше да я успокои. Когато се прибра, веднага прослуша съобщенията, но Кърт не се беше обаждал.

Беше изморена. Легна на дивана с модно списание в ръка, надявайки се да си почине, преди да се върне в кабинета. След няколко минути списанието падна от ръцете й и тя потъна в дълбок сън.

Нямаше да спи толкова спокойно, ако знаеше какво й готви Огюст Рено. Той седеше в кабинета си, обзет от опасна ярост, свел глава над бюрото си и допълващ списък с оплаквания срещу Скай Лабел. Ръката му се оправяше, но гордостта му бе смъртно ранена.

Цялата му воля за мъст бе съсредоточена върху невинната жена. Беше готов да дръпне всички политически конци, с които разполагаше, да се обади на всички, които му дължаха някаква услуга, за да съсипе кариерата й, както и тази на всеки, който проявеше дори най-лека дружелюбност към нея. Тя го унижи пред други хора и се отнесе пренебрежително към авторитета му. Не обърна внимание на нареждането му да остави шлема. Ако зависеше от него, би я изхвърлил от Сорбоната веднага. О, щеше да види тази жена! Щеше да го моли за милост! Представяше си се като Създателя в една от онези ренесансови картини, в които Бог пропъжда Адам и Ева от Райската градина.

Тази сутрин срещна Скай в асансьора. Тя му каза „добро утро“ и му се усмихна, с което само разпали гнева му още повече. Успя да се овладее, но сега го изливаше в списъка с жалби. Тъкмо твореше подробно описание на ниския й морал, когато чу шумолене пред бюрото си. Реши, че е асистентът му.

Без да вдига поглед от листа, каза:

— Да?

Понеже не получи отговор, той вдигна очи и замръзна. В стола пред него седеше едрият мъж с бледо лице, който го нападна под ледника.

Рено беше свикнал да оцелява. Престори се, че не познава госта си.

— С какво мога да ви помогна? — прокашля се той.

— Не ме ли познавате?

— Не мисля. Имате работа с университета ли?

— Не, имам работа с вас.

Сърцето на Рено се сви.

— Убеден съм, че грешите.

— Даваха ви по телевизията — каза мъжът.

Още преди да се върне в Париж, Рено се беше обадил на любим свой телевизионен репортер. Даде интервю, в което си присвояваше откритието на Ледения човек, както и успеха на спасителната операция.

— Да, гледахте ли интервюто?

— Казахте на репортера, че вие сте открили предметите под ледника. Единият беше сейфът. Какви са били другите предмети?

— Имаше само още един шлем. Очевидно доста стар.

— Къде е този шлем сега?

— Мислех, че е останал в пещерата. Но се оказа, че една жена го е изнесла от там.

— Коя е тази жена?

В ума на Рено проблесна коварна мисъл. Може би този кретен щеше да го остави на мира, ако има по-изкусителна жертва. Щеше да се отърве едновременно и от него, и от Скай.

— Казва се Скай Лабел. Археолог е. Искате ли името и телефона й? — Той се пресегна да вземе указателя на факултета и го разгърна. — Кабинетът й е точно под моя. Вътрешният й номер е 26. Каквото и да направите с нея, аз няма да възразя. — Трудно прикриваше радостта си. Какво ли не би дал да види физиономията й, когато този откачалник се появи на прага й!

Мъжът бавно се изправи. Хубаво, значи си тръгва.

— Още нещо? — попита Рено с великодушна усмивка. Едрият мъж също се усмихна.

От палтото си извади пистолет двайсет и втори калибър със заглушител.

— Да. Искам да умреш!

Пистолетът се изкашля само веднъж. На челото на Рено се появи кръгла червена дупка. Той падна по очи върху бюрото, със замръзнала усмивка на лицето.

Мъжът взе указателя, прибра го в джоба и без да поглежда назад, напусна кабинета така тихо, както бе влязъл.