Изгубеният град

3

Френските Алпи

Лекотоварният хеликоптер „Аероспатиал Алует“, който летеше през дълбоките алпийски долини, изглеждаше дребен като комар на фона на извисяващите се върхове. Когато наближиха един връх с три неравни зъбера, Ханк Търстън, седнал на предното пасажерско място, потупа по рамото мъжа до себе си и посочи върха.

— Това е Льо Дормьор — каза той, повишавайки глас, за да надвика пропелера, — „Спящият“. Профилът му приличал на лицето на човек, заспал по гръб.

Търстън беше професор по глациология в Щатския университет на Айова. Макар и четирийсетинагодишен, в него кипеше момчешки ентусиазъм. В Айова поддържаше лицето си гладко избръснато, а косата — добре подстригана, но след няколко дни полева работа заприличваше на хванат от гората. Носеше авиаторски очила, оставяше косата си да израсте толкова, че се появяваха сиви кичури, и се бръснеше рядко, така че лицето му често беше покрито от набола брада.

— Хубава метафора — отвърна спътникът му Дерек Ролинс. — Виждам челото, носа и брадичката. Напомня ми на Стареца от планината в Ню Хемпшир, преди да се разпадне, само че с хоризонтален каменен профил вместо вертикален.

Ролинс пишеше за списание „Аутсайд“. Беше малко под трийсетте и с откровено оптимистичния си дух и грижливо подстригана руса коса повече приличаше на професор от Търстън.

Кристалната чистота на въздуха създаваше илюзия за близост, сякаш планината беше на една ръка разстояние. След като заобиколи още няколко зъбера, хеликоптерът се измъкна от ленивата обиколка, прелетя над един остър хребет и се спусна в долина с форма на огромна купа с диаметър няколко километра. На дъното имаше почти идеално кръгло езеро. Макар да беше лято, по огледалната му повърхност се носеха ледени късове с размерите на леки коли.

— Ланг дю Дормьор — рече професорът. — Изкопано е от отдръпващ се глетчер през Ледниковия период, а сега се захранва от водите на ледниците.

— Това е най-голямото „Мартини на скалите“, което някога съм виждал.

Търстън се засмя.

— Прозрачно е като джин, но няма да намериш маслинка на дъното. Онази квадратна постройка, вградена в склона до езерото, е електроцентрала. Най-близкият град е от другата страна на планината.

Хеликоптерът премина над един широк, здрав на вид съд, закотвен близо до брега. От палубата стърчаха кранове и стрели.

— Какво става там? — попита Ролинс.

— Някакъв археоложки проект — отговори Търстън, — вероятно са дошли по реката, която се оттича от езерото.

— Ще проверя по-късно. Може да измъкна повишение от редактора, ако се върна с две статии на цената на една. — Ролинс погледна огромното ледено петно между двата склона на планината. — Леле! Това трябва да е нашият ледник.

— Аха, Ланг дю Дормьор, „Езикът на Спящия“.

Хеликоптерът прелетя над ледената река, която течеше по широката долина към езерото. От двете страни ледникът беше обграден от назъбени, посипани със сняг черни камъни, оформящи заобления му край. Ръбовете на глетчера бяха назъбени на местата, на които ледът се срещаше с пукнатините в скалите. Ледът беше синкав и напукан по повърхността като пресъхналия език на изгубен златотърсач.

Ролинс се наведе, за да вижда по-добре.

— Спящият трябва да иде на лекар. Прилича ми на тежък случай на гингивит.

— И твоята метафора я бива — съгласи се Търстън. — Дръж се! Кацаме!

Хеликоптерът се спусна над ръба на ледника и пилотът бавно го завъртя за приземяване. След няколко секунди ските му докоснаха кафявата тревиста земя на няколкостотин метра от езерото.

Търстън помогна на пилота да разтоварят кашоните и посъветва Ролинс да раздвижи краката си. Репортерът се приближи до брега. Повърхността на езерото беше неземно спокойна. Без нито една вълничка, тя изглеждаше така, сякаш можеш да ходиш по нея. Ролинс хвърли един камък, за да се увери, че не е замръзнала.

Погледът му се насочи към кораба, закотвен на четиристотин метра от брега. Веднага разпозна характерното тюркоазено синьо на корпуса. Неведнъж бе срещал съдове с този цвят по време на командировките си. Дори без големите черни букви „НАМПД“, пак щеше да се досети, че принадлежи на Националната агенция за морско и подводно дело. Зачуди се какво правят тук, толкова далеч от океана.

Със сигурност има някаква необичайна история, но щеше да се наложи да почака. Търстън го викаше. Към хеликоптера сред облак прах се приближаваше очукан „Ситроен 2С“. Малкият автомобил спря до вертолета и от шофьорското място се показа мъж с вид на планински трол, сякаш някакво същество излизаше от безформено яйце. Беше нисък и мургав, с черна брада и дълга коса.

Мъжът стисна здраво ръката на Търстън.

— Много се радвам да ви видя отново, мосю професоре. А вие трябва да сте журналистът, мосю Ролинс. Аз съм Бернар Льоблан. Добре дошли.

— Благодаря, доктор Льоблан — отвърна Ролинс. — С нетърпение очаквах това пътуване. Нямам търпение да видя забележителната работа, която вършите тук.

— Елате тогава — покани ги Льоблан, като грабна големия му сак. — Фифи ни чака.

— Фифи ли? — Ролинс се огледа, сякаш очакваше да види танцьорка от „Фоли Берже“.

Търстън небрежно махна към „Ситроена“.

— Фифи е колата на Бърни.

— Какво лошо има да дам женско име на колата си? — престорено засегнат рече Льоблан. — Вярна ми е и се труди здраво. А и е красива по свой си начин.

— Аз нямам нищо против — съгласи се Ролинс и седна отзад. Наредиха кашоните на багажника на покрива. Другите се качиха отпред и Льоблан подкара към подножието от дясната страна на ледника. Докато колата се изкачваше по чакълестия път, хеликоптерът излетя, набра височина над езерото и изчезна зад хребета.

— Запознат ли сте с работата ни в субглациалната обсерватория, мосю Ролинс? — поинтересува се Льоблан.

— Наричайте ме Дийк. Прочетох материала. Знам, че установката ви е подобна на тази под ледника Свартисен в Норвегия.

— Точно така — включи се Търстън. — И двете лаборатории са разположени дълбоко под леда. Ние сме на около двеста и четирийсет метра. И на двете места водата от топящия се ледник се насочва към турбина, произвеждаща електричество. Инженерите прокопали един допълнителен тунел под ледника, където се помещава нашата обсерватория.

Колата навлезе в гора от ниски борове. Льоблан подкара по тесния път с привидно безразсъдно нехайство. Колелата се движеха на сантиметри от стръмната пропаст. С увеличаването на наклона двигателят започна да се задъхва.

— На Фифи вече й личат годинките — рече Търстън.

— Духът е важен — възрази Льоблан.

Колата продължи да пълзи като охлюв нагоре. Когато пътят свърши, слязоха от колата и Льоблан подаде на другите двама колани за рамене. Самият той също си сложи един. На тях закрепиха по един кашон.

— Съжалявам, че те натоварихме като шерп — извини се Търстън. — Докарахме достатъчно провизии за трите седмици, но сиренето и виното свършиха по-бързо, отколкото очаквахме, така че използвахме пристигането ти да се запасим с още.

— Няма проблем — успокои го Ролинс с добродушна усмивка и сръчно намести товара на раменете си. — Преди да стана мастилен плъх, работех като доставчик на провизии за хижите в Уайт Маунтин в Ню Хемпшир.

Льоблан ги поведе по една пътека, която се изкачваше на стотина метра през хилавите борове. Над линията на дърветата земята беше покрита само с камъни, а пътеката бе очертана с жълта маркировка. Тя скоро стана стръмна и гладка заради изгладените от хилядолетното въздействие на ледника скали. Стичащата се вода я правеше хлъзгава и коварна. От време на време пресичаха цепнатини, пълни с мокър сняг.

Несвикнал с височината, репортерът пъхтеше от напрежение. Когато най-сетне спряха до една почти вертикална стена от черен камък, той си отдъхна с облекчение. Бяха се изкачили почти шестстотин метра над езерото, което блестеше на лъчите на обедното слънце. Ледникът не се виждаше, скрит зад възвишението, но Ролинс усещаше студения полъх, сякаш някой е забравил отворен хладилник.

Търстън посочи един кръгъл бетонен отвор в основата на отвесната скала.

— Добре дошли в Ледения палат!

— Прилича повече на шахта от канализация — усмихна се Ролинс.

Търстън се засмя и се наведе, мушкайки глава в гофрирания метален тунел, широк около метър и половина в диаметър. Другите го последваха приведени с товарите на гръб. След стотина метра проходът свърши и пред тях се откри друг слабо осветен тунел. Лъскавите от влагата оранжеви стени от метаморфна скала бяха просечени от тъмни минерали.

Ролинс се огледа смаян.

— От тук можете и камион да прекарате!

— Че и ще му бъде широко — съгласи се Търстън. — Девет метра височина, девет метра широчина.

— Жалко, че Фифи не може да мине през канализацията — рече Ролинс.

— Мислили сме си и за това. Близо до електроцентралата има вход, достатъчно голям за автомобил, но Бърни се страхува да не я очука по тунелите.

— Фифи е твърде деликатна — възмути се Льоблан.

Той отвори един пластмасов шкаф на стената и подаде на другите двама гумени ботуши и каски с челници.

След минути стъпките им кънтяха в тунела. Ролинс присвиваше очи, за да види по-напред в тъмнината.

— Не е точно „Бродуей“.

— Осветлението е монтирано от компанията, построила тунелите. Оттогава много от изгорелите крушки никога не са били сменяни.

— Сигурно и друг път са ви питали, но какво ви насочи към глациологията?

— Да, не чувам за първи път този въпрос. На хората, глациолозите им се струват странни птици. Ние изучаваме огромни, древни, бавно движещи се маси от лед, на които са им нужни векове, за да стигнат донякъде. Трудно може да се нарече работа за възрастен човек. Ти какво ще кажеш, Бърни?

— Може и да си прав, ама веднъж се запознах с много красива ескимоска в Юкон.

— Истински глациолог — похвали го Търстън. — Общото помежду ни е любовта към красотата и желанието да се измъкнем от кабинета. Много от нас са били съблазнени от първата си вдъхновяваща среща с някое ледено поле. — Той махна с ръка към тунела. — Иронията е, че прекарваме по-голямата част от времето си под ледника, далеч от слънчевите лъчи, като къртици.

— Виж какво стана с мен — рече Льоблан. — Един градус температура и сто процента влажност. Преди бях висок и рус, сега съм сбръчкан и проскубан звяр.

— Ти си си нисък и проскубан звяр, откакто те познавам — възрази Търстън. — Вярно, че прекарваме тук по три седмици и сме заприличали на къртици. Но даже Бърни ще се съгласи, че сме късметлии. Повечето глациолози наблюдават ледниците само отгоре. А ние можем да се вмъкнем в него и да го погъделичкаме по коремчето.

— В какво точно се състои експериментът ви?

— Провеждаме тригодишно изследване на движението на ледниците и въздействието им върху скалите под тях. Надявам се, когато го напишеш в статията, да звучи по-вълнуващо.

— Няма да бъде трудно. При целия този интерес към глобалното затопляне, глациологията се превърна в доста гореща тема.

— И аз така чувам. Отдавна закъсняло признание. Ледниците наистина се влияят от климата и могат да ни информират за температурата на земята преди хиляди години с точност до няколко градуса. Освен това те могат и да провокират промени в климата. Ха, ето че стигнахме. Клуб „Дормьор“!

В нещо като ниша бяха разположени четири малки постройки, подобни на фургони.

Търстън отвори вратата на най-близката.

— Всички удобства на дома — рече той. — Четири спални, общо помещение за осем души, кухня, баня с душ. Обикновено разполагаме с геолог и други учени, но сега сме съкратили екипа до Бърни, един млад асистент от университета „Упсала“ и моя милост. Можеш да стовариш багажа тук. Имаме около трийсетина минути път до лабораторията. Между входа, тунела и лабораторията има телефонна връзка. Нека съобщя в обсерваторията, че сме се върнали.

Той вдигна телефона на стената и каза няколко думи. Усмивката му изчезна и лицето му се смръщи озадачено.

— Я повтори. — Заслуша се внимателно. — Добре, веднага идвам.

— Случило ли се е нещо, професоре? — попита Льоблан.

Търстън сви вежди.

— Току-що говорих с асистента. Не е за вярване!

— Какво има?

Търстън го изгледа слисано.

— Каза, че е намерил човек, замръзнал в леда.

Над каменистото дъно, на двеста метра под повърхността на Ланг дю Дормьор, във води, достатъчно студени да убият всеки незащитен човек, като блуждаещо огънче над блато се носеше сияещо кълбо. Въпреки негостоприемната среда, мъжът и жената в прозрачната кабина седяха спокойно като влюбени младоженци на канапе.

Мъжът беше едър и широкоплещест, с рамене като два тарана. Меката оранжева светлина на контролното табло осветяваше грубите му черти, които слънцето и морето бяха оцветили в бронзово, а преждевременно посивялата му коса бе изсветляла до платинено. С издялания си профил и напрегнато изражение Кърт Остин напомняше на воин, гравиран на римска триумфална колона. Но твърдата му като кремък природа, скрита под обветрените черти, бе смекчена от спокойна усмивка, а в проницателните му коралово сини очи играеха весели пламъчета.

Остин ръководеше Специалния екип на НАМПД. Екипът беше създаден от бившия директор на НАМПД адмирал Джеймс Сандекър и настоящ вицепрезидент на Съединените щати, с цел да изпълнява подводни морски мисии, които често се предприемаха тайно, далеч от погледа на правителството. Морски инженер по образование и опит, Остин се беше преместил в НАМПД от ЦРУ, където работеше в малко известен отдел, занимаващ се с подводно разузнаване.

След постъпването си в НАМПД, Остин събра екип от специалисти, сред които Джо Дзавала, гениален инженер, специалист в подводния транспорт, Пол Траут, дълбокоокеански геолог, и съпругата му, Гамей Морган-Траут, изкусен шофьор и експерт по морска археология, както и доктор по морска биология. Всички заедно проведоха множество успешни проучвания на необичайни и зловещи загадки в и под океаните по света.

Не всички задачи, с които се залавяше Остин, бяха рисковани. Някои, като тази например, бяха доста приятни и компенсираха цицините, синините и белезите, получени при други мисии на НАМПД. Макар да познаваше новата си партньорка едва от няколко дни, беше омагьосан от нея. Скай Лабел беше малко под четирийсетте, с гладка кожа и палави тъмносини очи, които надничаха изпод вълнената й шапка. Косата й беше тъмно кестенява, почти черна. Устата й бе прекалено широка, за да се нарече класическа, но устните й бяха сочни и чувствени. Имаше хубаво тяло, но трудно щеше да се класира за корицата на списание. Гласът й беше нисък и хладен, а когато заговореше, пъргавият й ум си проличаваше веднага.

Макар да беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива, Остин я намираше за една от най-привлекателните жени, които бе срещал някога. Напомняше му за един портрет на млада графиня с гарвановочерна коса, който бе видял в Лувъра. Тогава се възхити силно от художника, успял да улови страстта и непокорната откровеност в погледа й. В очите на жената от картината проблясваха дяволски пламъчета, сякаш й се искаше да захвърли аристократичната си изисканост и да тича боса по тревата. Спомни си горещото си желание да срещне тази жена на живо. И ето че то се изпълни.

— Вярваш ли в прераждането? — попита Остин, като си мислеше за портрета от музея.

Скай премигна изненадано. Допреди миг разговаряха за геологията на ледниците.

— Не знам. Защо питаш?

Говореше американски английски с лек френски акцент.

— Без причина — Остин замълча. — Имам и друг, по-личен въпрос.

Тя го погледна предпазливо.

— Мисля, че знам. Чудиш се за името ми.

— Никога досега не съм срещал жена на име Скай Лабел.

— Някои си мислят, че съм кръстена на стриптийзьорка от Лас Вегас.

Остин се засмя.

— По скоро някой от семейството ти е бил поетична душа.

— Лудите ми родители — тя завъртя очи. — Баща ми бил дипломат в Съединените щати. Един ден отишъл на фестивал на балоните с горещ въздух в Албакърки и се вманиачил на тема летене. По-големият ми брат се казва Тадеус на името на някогашния летец с балон Тадеус Лоу. Майка ми — американка — беше човек на изкуството, свободен дух, затова се влюбила в името ми. Баща ми настоявал да ме кръстят на цвета на очите ми, но всички знаят, че той не е ясен при раждането. А на мен ми е все едно. Мисля, че е хубаво име.

— Няма как да е по-хубаво от „Красиво небе“.

— Мерси! Благодаря ти и за всичко това! — Тя погледна през мехура и плесна с ръце като дете. — Толкова е прекрасно! Никога не съм предполагала, че археологията ще ме отведе под вода в голям прозрачен мехур.

— По-добре е, отколкото да лъскаш средновековни щитове в мухлясали музеи.

Скай се засмя топло и открито.

— Прекарвам много малко време по музеите, освен когато организирам изложби. Налага ми се да работя за различни корпорации, за да финансирам научните си занимания.

Остин повдигна вежди.

— Като си представя как „Майкрософт“ или „Дженерал Мотърс“ наемат експерт с броня и щит, започвам да се съмнявам в мотивите им.

— Помисли си само. За да оцелее, една компания се опитва да убие или рани конкуренцията, като в същото време се защитава, образно казано.

— На това му се казва „свирепа конкуренция“.

— Не е зле. Ще го използвам в следващата си презентация.

— С която учиш банда от директори да прерязват гърла? Образно казано, естествено.

— За това не им е нужна помощ. Аз ги уча да мислят „извън рамките“, както самите те се изразяват. Карам ги да си представят, че доставят оръжие на противникови страни. Някогашните майстори на оръжия са били едновременно металурзи и инженери. Много от тях били художници като Леонардо например, който е проектирал първия танк. Оръжията и стратегиите постоянно се променяли и хората, които доставяли оборудване за армиите, трябвало бързо да се приспособяват към новите условия.

— Животът на клиентите им зависел от това.

— Именно. Понякога карам едната група да измисли машина за обсада, а другата — начини за отбрана срещу нея. Или давам на едните стрели, които пробиват метал, а другите трябва да измислят броня срещу тях, която да не е прекалено тежка за носене. След това разменяме ролите. Учат се да използват природната си интелигентност, вместо да разчитат само на компютри и тем подобни.

— Може би трябва да предложиш услугите си на НАМПД. Все ми се струва, че да измислиш как да пробиеш дупка в стена, дебела три метра, с катапулт, е по-интересно от бюджетни диаграми.

На лицето на Скай заигра усмивка.

— Нали се сещаш, че повечето директори все пак са мъже.

— Момчетата и техните играчки. Безпогрешна формула за успех.

— Признавам, че се възползвам от детското в клиентите си, но заниманията ми са изключително популярни и много доходни. Благодарение на тях мога да работя по проекти, които не бих могла да си позволя със заплатата си от Сорбоната.

— Проекти като древните търговски пътища?

Тя кимна.

— Ще бъде голям удар, ако успея да докажа, че метали и други стоки са пътували по суша по Кехлибарения път през алпийските проходи и долини към Адриатика, където финикийци и минойци ги превозвали до източните брегове на Средиземно море и че търговията е вървяла двупосочно.

— Логистиката на твоя теоретичен търговски маршрут трябва да е била доста сложна.

— Ти си гений! Точно това ми е мисълта.

— Благодаря за комплимента, но просто имам опит с придвижването на хора и материали.

— Тогава си наясно колко е било трудно. Хората по целия маршрут, като например келтите и етруските, е трябвало да си сътрудничат по търговските съглашения, за да могат да придвижват стоките. Мисля, че търговията се е простирала много по-далеч, отколкото колегите ми смятат. А това води до забележителни изводи за древните цивилизации и изцяло ще промени представите ни за тях. Те далеч не са воювали непрекъснато: познавали са и мирните обединения много преди Европейския съюз и НАФТА. И аз възнамерявам да го докажа.

— Древна глобализация? Амбициозна цел. Желая ти късмет.

— Ще имам нужда от него. Но ако успея, ще трябва да благодаря на теб и НАМПД. Толкова щедро ми позволихте да използвам изследователския батискаф и оборудването ви.

— И за нас е полезно. Проектът ни дава възможност да го тестваме в континентални води и да видим как работи в полеви условия.

Тя махна с ръка.

— Гледката е невероятна. Трябва ни само бутилка шампанско и гъши пастет.

— За това не мога да ти помогна, но какво ще кажеш за сандвич с шунка и сирене? — Остин се наведе и й подаде едно пликче.

Тя отвори пликчето, извади един сандвич, подаде го на спътника си, после взе и за себе си.

Остин спря батискафа и той започна да се полюшва на място. Докато дъвчеше и се наслаждаваше на хрупкавото хлебче и мазното сирене „Камамбер“, внимателно разглеждаше картата на езерото.

— Ние сме тук. Движим се по естествения шелф, вървящ горе-долу успоредно на брега — каза той, прокарвайки пръст по кривата. — Преди векове това може да е било суша.

— Съвпада с моите изследвания. Част от Кехлибарения път е минавала по брега на Ланг дьо Дормьор. Когато нивото на водата се е повишило, търговците са намерили друг маршрут. Каквото и да намерим тук, ще бъде много, много старо.

— А какво точно търсим?

— Ще го позная, като го видя.

— Става и така.

— Прекалено си доверчив. Ще се опитам да обясня. Керваните по Кехлибарения път трябвало да спират да нощуват. Търся руини от селища, останали около обичайните им места за почивка. След това се надявам да открия оръжия, които да разкрият цялата история.

Завършиха обяда с минерална вода „Евиан“ и пръстите на Остин заиграха по таблото. Акумулаторните електрически мотори забръмчаха и батискафът продължи пътя си.

Сиймобилът беше дълъг четири метра и половина, приблизително дължината на катер „Бостън Уейлър“, и само два метра широк, но можеше да вози двама души в удобството на налягане от една атмосфера на дълбочина четири или петстотин метра часове наред. Можеше да измине дванайсет морски мили и развиваше максимална скорост от 2,5 възела. За разлика от повечето подводни средства, които изплуваха като тапи на повърхността, сиймобилът се управляваше като лодка. Когато не беше потопен, плаваше на повърхността на водата и даваше ясна видимост на пилота, за да го насочи до подходящо място за потапяне или акостиране.

Изглеждаше така, сякаш беше сглобен от резервни части, изхвърлени от някоя дълбоководна подводница.

Кабината, напомняща на кристална топка с диаметър метър и половина, беше кацнала върху два плаващи цилиндъра с размера на водопроводни тръби. По сферата преминаваха две защитни метални рамки под формата на буквата „D“.

Сиймобилът поддържаше постоянна положителна плаваемост, а един мотор за вертикална корекция, монтиран по средата, противодействаше на склонността му да излиза на повърхността. Тъй като беше балансиран така, че винаги да остава равен на повърхността и под нея, на пилота не му се налагаше да жонглира с контролите, за да го поддържа в хоризонтално положение.

С помощта на акустичния доплеров инструмент за навигация, Остин насочи батискафа покрай широкия шелф, който постепенно слизаше надълбоко. Следвайки обичайния модел за претърсване, той се движеше по успоредни линии, все едно коси морава. Четирите халогенни прожектора осветяваха дъното, оформено от движението на ледниците.

Батискафът обикаляше напред-назад вече два часа и очите на Остин започнаха да го болят от взирането в еднообразния сив пейзаж. Скай още беше запленена от заобикалящата я красота. Тя седеше приведена напред, подпряла брадичка на ръцете си, и изучаваше внимателно всяка педя от дъното. Най-сетне упорството й бе възнаградено.

— Ето там! — извика тя и посочи с пръст.

Остин намали скоростта и присви очи срещу неясните очертания на някакъв обект малко по-далеч, отколкото стигаха прожекторите. Насочи се към него. Видяха масивна каменна плоча, полегнала настрани, дълга около три и половина метра и наполовина толкова широка. Белезите от длето по ръбовете й подсказваха, че не е естествено скално образувание. Наблизо забелязаха и други монолити, някои от които изправени, други подпрени хоризонтално като гръцката буква пи.

— Май сме объркали пътя и сме се озовали в Стоунхендж — пошегува се Остин.

— Това са надгробни паметници — обясни Скай. — Арките вероятно показват пътя към гробница.

Остин подаде повече мощност на моторите и батискафът се понесе над шест еднакви арки, разположени на десетина метра една от друга. След това земята от двете страни на арките започна да се издига и се разкри плитка долина. Естествените склонове се превърнаха във високи циклопски стени, построени от масивни ръчно сечени блокове.

Тесният каньон свърши внезапно пред отвесна стена. В нея имаше изрязан отвор, който напомняше на порта. Над него се виждаше трегер с широчина девет метра, а над огромната плоча — по-малка триъгълна дупка.

— Невероятно — тихо продума Скай, — това е толос.

— И преди ли си виждала такова нещо?

— Това е гробница тип кошер. Има една такава в Микена, „Съкровищницата на Атрей“.

— Микена, Древна Гърция?

— Да, но идеята е още по-стара. Тези гробници датират от 2200 г. пр.Хр. Използвали се за общи погребения в Крит и други части на Егейския регион. Кърт, знаеш ли какво означава това? — Гласът й потрепери от вълнение. — Че можем да установим много по-ранни търговски връзки между Егея и Европа, отколкото някой е предполагал. Бих дала всичко да разгледам гробницата по-отблизо.

— Стандартната ми цена за обиколка на подводна гробница е покана за вечеря.

— Можем ли да влезем вътре?

— Защо не? Има достатъчно място отстрани и отгоре. Ако се движим бавно…

— По дяволите бавното! Побързай! Бързо, бързо!

Остин се разсмя и насочи батискафа към тъмния отвор. И той като Скай нямаше търпение, но напредваше предпазливо. Прожекторите тъкмо започнаха да опипват вътрешността, когато по радиостанцията изпука глас:

— Кърт, тук е помощният екип. Отговори, моля!

Думите пристигаха през водата с метално вибрато, но Остин разпозна гласа на капитана на кораба на НАМПД.

Спря батискафа и взе микрофона.

— Тук сиймобилът. Чувате ли ме?

— Гласът ти е малко слаб и дрезгав, но те чувам. Моля те, кажи на мис Лабел, че Франсоа иска да говори с нея.

Франсоа Балдюк беше френски наблюдател, поканен от НАМПД като жест към френското правителство. Той беше приятен мъж на средна възраст, бюрократ, който гледаше да стои настрани, освен по време на вечеря, когато помагаше на готвача да сътворят истински кулинарни подвизи. Остин подаде микрофона на Скай.

Последва разгорещен разговор на френски. Накрая Скай му върна навъсено микрофона.

— По дяволите! — изруга тя. — Трябва да се връщаме горе.

— Защо? Имаме още много въздух и мощност.

— Франсоа е получил обаждане от голяма клечка във френското правителство. Трябва незабавно да идентифицирам някакъв артефакт.

— На мен това не ми звучи толкова спешно. Не може ли да почака?

— Ако питаш мен, може да чака, докато Наполеон се върне от изгнание, но правителството субсидира част от работата ми тук, така че един вид съм на повикване. Съжалявам!

Остин присви очи, взирайки се във входа на гробницата.

— Тази гробница стои тук, скрита от човешки поглед, вероятно от хилядолетия. Никъде няма да избяга.

Скай кимна, макар вътрешно да не беше съгласна.

Погледнаха още веднъж с копнеж загадъчния вход, после Остин обърна батискафа. След като излязоха от каньона, натисна контрола на мотора за вертикална корекция и батискафът започна да се издига.

След няколко секунди бяха на повърхността близо до катамарана на НАМПД. Остин изманеврира и вкара батискафа върху една потопена платформа между двата корпуса. Вратата беше вдигната и една лебедка издърпа платформата заедно с батискафа на палубата.

Франсоа ги чакаше, а на обикновено безизразното му лице се четеше тревога.

— Много съжалявам, че прекъснах работата ви, мадмоазел Скай. Човекът, който ми се обади, беше твърде настоятелен.

Тя го целуна лекичко по бузата.

— Не се притеснявайте, Франсоа, вие не сте виновен. Кажете ми какво искат.

Той махна с ръка към планината.

— Искат да отидете ей там.

— На ледника? Сигурен ли си?

— Да, да, и аз попитах същото — кимна енергично той.

— Бяха пределно ясни, че имат нужда от експертното ви мнение. Открили са нещо в леда. Това е всичко, което знам. Лодката чака.

Скай се обърна към Остин с безпокойство в очите. Той разбра неизказания въпрос.

— Не се притеснявай, няма да сляза в гробницата без теб.

Тя го прегърна топло и го целуна по двете бузи.

— Мерси, Кърт! Това наистина значи много за мен. — След това го дари с ослепителна усмивка, която беше на косъм от прелъстителната. — На Левия бряг има хубаво малко бистро, качествено и евтино. — Тя се засмя на оглупелия му поглед. — Не ми казвай, че си забравил за поканата за вечеря. Аз я приех.

Преди Остин да успее да каже нещо, Скай скочи в катера, извънбордовият му двигател изръмжа и той се понесе към брега. Кърт беше привлекателен и чаровен мъж, който беше срещал много интересни и красиви жени по пътя си. Но като ръководител на Специалния отряд на НАМПД беше на повикване денонощно. Рядко се прибираше у дома, а пътуванията по цял свят не бяха най-доброто условие за траен ангажимент. Повечето му връзки приключваха бързо.

Той изпита привличане към Скай от самото начало и ако правилно разчиташе сигналите в погледа, усмивката и гласа й, чувството беше взаимно. Подсмихна се тъжно на този обрат. Обикновено той заминаваше, когато дългът го призовеше, а обектът на романтичния му интерес оставаше да чака. Загледа се в катера, който вече наближаваше брега, и се зачуди що за артефакт би могъл да породи такова вълнение. Почти му се искаше да тръгне със Скай.

След няколко часа щеше да благодари на боговете, че не го е направил.

Льоблан посрещна Скай на брега и веднага долови лошото й настроение. Зад занемарения вид на французина се криеха забележителен галски чар и духовитост. Минути след като Скай се качи в колата, той вече беше успял да я разсмее с историите си за темпераментната Фифи.

Скай забеляза, че „Ситроенът“ се насочва към едната страна на леденото поле, и каза:

— Мислех, че отиваме към ледника.

— Не към, мадмоазел, а под. С колегите ми изучаваме движението на леда в една обсерватория на двеста и четирийсет метра под Льо Дормьор.

— Нямах представа! Разкажете ми повече.

Льоблан кимна и заразказва за работата си в обсерваторията. Скай слушаше внимателно, а научното й любопитство взе връх над раздразнението, че се наложи да напусне кораба.

— А с какво се занимавате вие в езерото? — поинтересува се Льоблан, когато приключи. — Излизаме си от пещерата един ден и — батискаф.

— Аз съм археолог от Сорбоната. От Националната агенция за морско и подводно дело бяха така добри да ми предоставят батискаф за проучването. Дойдохме по реката, която се влива в Ланг дю Дормьор. Надявам се да открия доказателства за древния търговски Кехлибарен път по дъното на езерото.

— Много интересно! Намерихте ли нещо?

— Да. Затова бързам да се върна към проекта си възможно най-скоро. Бихте ли ми казали за какво съм ви нужна толкова спешно?

— Намерихме едно тяло, замръзнало в леда.

— Тяло?

— Смятаме, че е труп на човек.

— Например Леден човек? — Тя си спомни мумифицираното тяло на ловец от неолита, открито няколко години по-рано в Алпите.

Льоблан поклати глава.

— Струва ни се, че този нещастник е от по-ново време. Отначало го взехме за алпинист, паднал в цепнатина.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Трябва сама да видите.

— Моля ви, не си играйте с мен, мосю Льоблан! — сопна се Скай. — Специалността ми са древни оръжия и брони, не трупове. Защо ме повикахте?

— Простете, мадмоазел. Мосю Рено ни помоли да не казваме нищо.

Скай зяпна от изненада.

— Рено? От държавната комисия по археология?

— Същият, мадмоазел. Пристигна няколко часа, след като уведомихме властите, и пое нещата в свои ръце. Познавате ли го?

— О, да, познавам го!

Тя се извини за острата си реакция и се облегна назад, скръстила ръце пред гърдите си. Много добре го познаваше даже.

Огюст Рено беше професор по антропология в Сорбоната. Прекарваше съвсем малко време със студентите, което беше добре дошло за тях, защото го презираха. За сметка на това посвещаваше енергията си на политиката. Беше си изградил свита от привърженици и благодарение на връзките си се беше издигнал до пост в държавната комисия по археология и с удоволствие демонстрираше, че в него е и хлябът, и ножът. Беше осуетил няколко от проектите на Скай, намеквайки, че може да ги задвижи, ако си легне с него. Скай беше отвърнала, че по-скоро ще спи с хлебарка.

Льоблан паркира „Ситроен“-а и поведе Скай към входа на тунела. Той се вмъкна вътре. След кратко колебание го последва и тя. Подаде й каска и челник и двамата поеха навътре. След пет минути стигнаха до жилищните фургони. Льоблан се обади по телефона в лабораторията, за да съобщи, че пристигат, и тръгнаха натам.

Стъпките им кънтяха в тунела. Скай се огледа и рече:

— Все едно сме в мокър ботуш.

— Е, не е „Шанз-Елизе“, но пък и трафикът е по-малко.

Скай беше поразена от инженерното постижение и засипваше Льоблан с най-различни въпроси. Накрая стигнаха до квадратна бетонна плоча със стоманена врата на стената на тунела.

— Накъде води тази врата?

— Към друг тунел, който се свързва с водноелектрическата система. Когато в началото на годината потокът е по-слаб, можем да отворим вратата, да го прекосим и да навлезем по-дълбоко в системата. Но по това време нивото на водата се покачва и държим вратата затворена.

— Тоест от тук може да се стигне до електроцентралата?

— Има тунели през цялата планина и под ледената шапка, но само сухите са достъпни. Другите пренасят вода до централата. Под ледника тече река, която понякога е доста силна. Обикновено не оставаме толкова до късно през сезона. Водата от топенето тече по естествените пукнатини между леда и скалата, създава джобове и забавя проучванията ни. Но тази пролет работата ни отне повече време, отколкото очаквахме.

— А откъде се взима въздухът тук долу?

— Ако продължим покрай лабораторията и още един километър под ледника, ще стигнем до голям отвор в далечния край на леда. През него бяха вкарани фургоните за лабораторията и екипа, а след това го оставихме отворен като вход към мина. От там идва въздух.

Скай потръпна от влажния студ.

— Възхищавам се на решителността ви. Това не е най-приятното работно място.

Дълбокият смях на Льоблан отекна в тунела.

— Безкрайно неприятно, отегчително и постоянно си мокър до кости. По време на триседмичните си престои тук от време на време излизаме на слънце, но връщането в пещерата е много потискащо, затова гледаме да стоим повече в лабораторията — тя е суха и добре осветена. Оборудвана е с компютри, вакуумни помпи за филтриране на седименти, дори хладилна стая, в която да работим върху ледените проби, без да ги стопяваме. След осемнайсет часа работа просто си взимаш душ и си лягаш, така че времето минава бързо. Ето че почти стигнахме.

Също като жилищните фургони, и тези на лабораторията бяха сгушени в ниша в стената. Когато Льоблан се приближи към най-близката врата, тя се отвори и отвътре излезе висок слаб човек. Видът на Рено отново запали тлеещия гняв у Скай. Той всъщност напомняше повече на богомолка, отколкото на хлебарка. Имаше триъгълно лице, широко в горната част и с остра брадичка. Носът му беше дълъг, а очите — малки и близко разположени. Оредялата му коса беше бледорижа.

Мъжът поздрави Скай с вяло, влажно ръкостискане, което я изпълни със същото отвращение, както при първата им среща.

— Добро утро, скъпа моя мадмоазел Лабел. Благодаря, че дойдохте в тази влажна, тъмна пещера.

— Няма защо, професор Рено. — Тя огледа неприветливата околност. — Вие вероятно се чувствате като у дома си.

Рено не обърна внимание на тънкия намек, че е изпълзял изпод някой камък, и прокара очи по добре сложеното тяло на Скай, сякаш виждаше през дрехите й.

— Винаги се чувствам така, когато вие сте наблизо — отговори той.

Скай потисна желанието си да му отвърне подобаващо.

— Може би ще ми кажете кое бе толкова важно, та да ме откъснете от работата ми.

— С удоволствие!

Той посегна да я хване под ръка, но тя се отдръпна и се хвана за Льоблан.

— Водете ни!

Глациологът наблюдаваше словесния двубой с весели пламъчета в очите. Устните му се разшириха в усмивка и двамата със Скай тръгнаха под ръка към стръмното дървено стълбище, което водеше към тунел три метра и половина на височина и три метра широчина.

На двайсетина крачки след стъпалата тунелът се разклоняваше на две. Льоблан поведе Скай по десния проход. По плитък канал, издълбан в пода, се оттичаше вода, а по една от стените вървеше черен гумен маркуч, около десет сантиметра в диаметър.

— Събираме оттичащата се вода, нагряваме я и пръскаме с нея леда, за да го стопим — обясни Льоблан. — На дъното на глетчера ледът е като маджун. Постоянно го стопяваме, иначе се втвърдява отново с по половин-един метър на ден.

— Доста бързо — отбеляза Скай.

— Много. Понякога навлизаме по петдесет метра навътре в ледника и трябва да внимаваме ледът да не се затвори зад нас.

Тунелът свърши пред леден склон, към три метра висок. Качиха се по една стълба върху хлъзгавата скала и влязоха в ледена пещера, достатъчно голяма да побере над дванайсет човека. Стените и таванът бяха синкавобели, с изключение на местата, покрити с прах и пръст от движението на ледника.

— Намираме се на дъното на ледника — каза Льоблан. — Над главите ни няма нищо, освен лед — цели двеста и четирийсет метра. Това е най-мръсната част от плаващия лед. Колкото по-навътре пробиваш, толкова по-чист става. Сега трябва да ви оставя, за да изпълня едно поръчение на мосю Рено.

Скай му благодари. Вниманието й беше привлечено от мъж в дъждобран, който пръскаше леда с маркуч с гореща вода. Заради облаците от пара в бездруго влажното помещение ставаше още по-трудно да се диша. Щом я забеляза, мъжът спря водата и се приближи, за да се здрависа.

— Добре дошли в малката ни лаборатория, мадмоазел Лабел. Надявам се да не сте се измъчили много, докато стигнете дотук. Казвам се Ханк Търстън, колега на Бърни. Това е Крег Роси, нашият асистент от университета „Упсала“ — каза той, като махна към един млад, двайсетинагодишен мъж. — А това е Дерек Ролинс, който пише статия за нашата работа в списание „Аутсайд“.

Докато Скай се здрависа с всички, Рено мина бързо покрай останалите и се приближи до стената, за да разгледа неясната човешка фигура в леда.

— Както виждате, този господин е замразен от известно време — каза той, а после, поглеждайки към Скай, добави — също като някои жени, които познавам.

Никой не се засмя на шегата. Скай заобиколи Рено и прокара пръсти по очертанията на тъмната фигура. Крайниците бяха изкривени в гротескна форма.

— Открихме го, докато разширявахме пещерата — обясни Търстън.

— Прилича повече на размазана буболечка на стъклото, отколкото на човек — отбеляза Скай.

— Имаме късмет, че не е просто едно голямо размазано петно — отвърна глациологът. — Като се замисля, изглежда доста добре като за тези условия. Ледът на дъното на ледника, както и всичко в него, се сплесква като маджун от стотиците тонове налягане.

Скай се вгледа в силуета.

— Смятате ли, че някога се е намирал на върха на ледника?

— Със сигурност. При долинни ледници като Льо Дормьор през леда доста бързо преминава солидно количество сняг.

— Колко дълго смятате, че би отнело това?

— Предполагам, около сто години, плюс-минус, за да стигне от върха до дъното на ледника. Това би станало само с предмет близо до върха на глетчера високо в планината, където ледът се движи едновременно вертикално и хоризонтално.

— Значи е възможно да е алпинист, паднал в цепнатина?

— И ние първо така си помислихме. След това се вгледахме по-внимателно.

Скай се приближи до леда. Тялото беше облечено почти изцяло в тъмна кожа — от обувките до шапката. Тук-там по дрехите се виждаше рошава кожа, а на колана висеше кобур с пистолет в него.

Погледът й се плъзна към лицето. Чертите му не се виждаха ясно в леда, но кожата му беше потъмняла, сякаш твърде дълго бе стоял на слънце. Очите бяха покрити с очила.

— Невероятно — прошепна тя, като направи крачка назад и погледна към Рено. — Но какво общо има това с мен?

Рено се усмихна, приближи се до един пластмасов контейнер и извади отвътре старинен стоманен шлем:

— Ето какво намерихме близо до главата му.

Скай взе шлема и разгледа сложната гравюра върху метала, стиснала замислено устни. Предната част на шлема беше оформена като лице на човек с голям нос и рунтави мустаци. Горната му част беше покрита с плетеници от орнаменти на цветя, стъбла и митични същества, обикалящи като планети около стилизиран триглав орел. Човката на орела бе отворена в предизвикателен вик, а в острите си нокти стискаше копия и стрели.

— Всъщност първо открихме шлема — каза Търстън. — Веднага затворихме помпата. Добре че тялото не се повреди.

— Мъдро решение — одобри Рено, — всяка археологична находка може да бъде замърсена, също както сцената на местопрестъплението.

Скай пъхна пръсти през един грапав отвор от дясната страна на шлема.

— Това прилича на дупка от куршум.

— От куршум ли! — изсумтя Рено. — По-скоро от копие или стрела.

— Често в броните и шлемовете се наблюдават вдлъбнатини или дупки на мястото, получени при тестването на здравината им срещу огнестрелно оръжие — обясни Скай. — В случая дупката е необикновено чиста. Тази стомана е от много високо качество. Вижте, с изключение на няколко драскотини, почти не е повредена от притискането в леда. Повикахте ли съдебен лекар?

— Ще бъде тук утре. Не ни трябва специалист, за да ни каже, че този тип е мъртъв. Какво мислите за шлема?

— Не мога да кажа нищо — поклати глава тя. — Формата му напомня на някои, които съм виждала, но знаците са ми непознати. Ще трябва да потърся знака на майстора и да го сверя с базата си данни. Тук виждам много противоречия. — Тя погледна отново тялото. — Дрехите и пистолетът изглеждат от двайсети век. Прилича на летец, съдейки по якето и очилата. Но защо тогава е носил такъв стар шлем?

— Много интересно, мадмоазел Лабел — въздъхна нетърпеливо Рено, — но аз очаквах да ни помогнете повече. — Той взе шлема от ръцете й и го върна в контейнера, като извади от там малък, очукан сейф. Държеше го в ръце като бебе. — Това също беше близо до тялото. Съдържанието му може да ни разкрие кой е този човек и как се е озовал тук. Междувременно — обърна се той към Търстън, — бих искал да продължите да топите леда около тялото, в случай че има и други предмети. Аз поемам пълната отговорност.

Търстън го погледна скептично и сви рамене.

— На ваша територия сме — каза той и хвана маркуча с горещата вода.

Стопи още няколко сантиметра лед от двете страни на тялото, но не намери нищо. След малко отидоха в лабораторията да хапнат и да се постоплят, после отново се върнаха в ледената пещера и подновиха търсенето. Когато Рено каза, че ще остане в лабораторията, докато другите са в ледената пещера, никой не възрази.

По едно време той се появи и плесна с ръце, за да привлече вниманието им.

— Трябва да спрем за малко. Имаме посетители.

По коридора се чуха възбудени гласове. Миг по-късно в пещерата се втурнаха мъже с камери, фотоапарати и бележници. С изключение на един висок мъж, който стоеше почтително назад, другите се блъскаха да заснемат тялото.

Скай хвана Рено за ръкава и го дръпна настрани.

— Какво правят тези репортери тук?

Той я изгледа над дългия си тънък нос.

— Аз ги поканих. Те са част от прес екипите, избрани да отразят това велико откритие.

— Дори не знаете какво е това откритие — каза тя с неприкрито презрение в гласа. — А току-що ни поучавахте да не замърсяваме мястото.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Важно е светът да узнае за страхотната ни находка. — После повиши глас, за да привлече вниманието на репортерите. — Ще отговоря на въпросите ви за мумията, веднага щом излезем от гробницата — каза той и излезе навън.

Скай кипеше от гняв.

— Мили боже! — възкликна Ролинс. — Мумия… Гробница… Ако го слушаш, ще решиш, че е открил Тутанкамон.

Фотографите направиха още няколко серии от снимки и излязоха навън, с изключение на високия мъж. Той беше към два и десет висок, с пепеляво бледо лице и мускулесто тяло, съответстващо на ръста му. На врата му висеше фотоапарат, а на рамото му — голям брезентов сак. Погледна безстрастно тялото още веднъж, после и той си тръгна.

— Чух какво казахте на Рено — рече Търстън. — Мястото скоро ще започне отново да замръзва и може би това ще го съхрани.

— Добре. Да видим какво ни готви този идиот междувременно.

Двамата излязоха от пещерата и бързо се насочиха към стълбата. Рено стоеше пред един от фургоните на лабораторията и държеше сейфа високо над главата си.

— Какво има вътре? — извика един от репортерите.

— Не знаем. Ще трябва да го отворим в контролирана среда, за да не увредим съдържанието му.

Той се завъртя на пети, за да могат всички да снимат. Едрият мъж с фотоапарата на шията обаче не се възползва от тази възможност. Вместо това разблъска останалите, без да обръща внимание на протестите им, и застана пред Рено.

— Дайте ми кутията — каза той с равен глас, протегнал ръка.

Рено го погледна изумено. После явно сметна, че онзи се шегува, и реши да се включи в играта. Ухили се и притисна кутията до гърдите си.

— Само през трупа ми.

— И това е вариант — отвърна мъжът, без да повишава глас.

Бръкна в якето си, извади пистолет и удари силно с дръжката кокалчетата на Рено. Развеселената физиономия на французина се смени с изражение на изненада и болка. Той падна на колене, стискайки премазаните си пръсти.

Мъжът улови кутията, преди да падне на земята, обърна се и се отдалечи по тунела, размахвайки пистолета срещу репортерите, които заотстъпваха с препъване назад.

— Спрете го! — изохка Рено.

— Защо не използвате телефона? — предложи един от репортерите.

Търстън грабна слушалката от стената.

— Няма връзка — каза той навъсено, — кабелите са прекъснати. Пък и бездруго всички сме тук. Ще излезем навън да повикаме помощ.

Двамата с Льоблан помогнаха на Рено да се изправи. Превързаха ръката му с комплекта от лабораторията, докато репортерите спекулираха за самоличността на високия мъж. Никой не го познаваше. Просто се беше появил с изискваните документи и се бе качил в хидроплана, който ги остави в края на езерото. От там ги взе Льоблан.

Льоблан и Скай заявиха, че тръгват с Търстън. Репортерите решиха да останат вътре, след като Търстън предупреди, че не е изключено въоръженият да ги причаква в тунела. Вървяха бързо няколко минути, осветявайки тъмнината с челниците си. После предпазливо забавиха крачка, опасявайки се онзи да не изскочи от мрака. Ослушваха се за стъпки, но чуваха само капещата вода от стените и тавана.

Изведнъж някъде отпред се разнесе глуха експлозия и земята се разтърси. От тунела изригна горещ въздух. Тримата паднаха на пода, опитвайки се да заровят глава в мократа земя, докато вълната отмине.

Когато им се стори, че вече са в безопасност, станаха и изтриха лицата си. Ушите им звъняха и трябваше да крещят, за да се чуят.

— Какво беше това? — попита Льоблан.

— Да видим — рече Търстън и тръгна напред, страхувайки се от най-лошото.

— Чакайте! — спря го Скай.

— Какво има?

— Вижте в краката си.

Светлините от челниците им се отразиха от нещо искрящо, което се движеше по пода на тунела.

— Вода!

Потокът бързо прииждаше.

Тримата се обърнаха и побягнаха навътре в тунела, а вълните заливаха нозете им.

Остин гледаше през бинокъла. Скай се качи в някаква кола, която тръгна нагоре по склона към едната страна на ледника и изчезна зад дърветата. Все едно земята я погълна. Остин се наведе през перилата на кораба и погледът му бе привлечен от Ла Ланг дю Дормьор. С грапавата си повърхност и тъмни зъбери от двете страни ледникът приличаше на пейзаж от Плутон. По леда блестяха слънчеви лъчи, но не успяваха да омекотят студените вълни, които се надигаха от повърхността му и се носеха по огледалното езеро.

Мислейки си за теорията на Скай, че керваните по Кехлибарения път са минавали покрай езерото, той се опита да се постави на мястото на древните пътешественици и се зачуди как ли са възприемали огромния глетчер. Най-вероятно за тях той е бил творение на боговете, които е трябвало да бъдат умилостивени. Може би подводната гробница е имала нещо общо с ледника. Нямаше търпение да я проучат. Лесно можеше да слезе сам долу, но Скай никога нямаше да му прости. При това с право.

Остин отиде да се увери, че батискафът е готов за потапяне, щом тя се върне. Докато го изследваше най-прецизно, в главата си чуваше гласа на баща си, който му напомняше да провери всеки детайл. Именно баща му, богат собственик на компания за корабен скрап в Сиатъл, беше научил Кърт на основните принципи на мореплаването. Още помнеше първите съвети. Никога не връзвай възел, който не може да бъде развързван от раз, дори въжето да е мокро. И винаги поддържай лодката си във форма като за изложба.

Остин прие присърце бащините завети. Възлите, които усвои с постоянна практика, никога не се заплитаха. Грижеше се въжетата на лодката, която баща му построи специално за него, да бъдат винаги добре накатани, дървото — лакирано, а металните части — без ни едно петънце от ръжда. Отнесе тия съвети и в колежа. Докато учеше за магистър по системна администрация в Университета на щата Вашингтон, той посещаваше и утвърдена школа по водолазен спорт в Сиатъл, където получи диплома за професионален водолаз и придоби висока квалификация в различни области.

След колежа работи две години на нефтени платформи в Северно море, след което се върна за шест години в компанията на баща си, преди да бъде привлечен от ЦРУ в никому неизвестен клон за подводно разузнаване. В края на Студената война ЦРУ закри отдела за подводно разузнаване и Кърт се прехвърли в НАМПД.

Любител на философията и на стремежа й към истината и скрития смисъл на нещата, Остин знаеше, че съветите на баща му се отнасят не само до практическите грижи за лодките. С прости думи баща му говореше за живота и за необходимостта човек винаги да бъде готов за неочакваното. Този съвет Остин прие много сериозно и вниманието му към детайлите неведнъж бе спасявало живота му, както и този на други хора.

Провери акумулаторите, увери се, че резервоарите с въздух са заменени с нови, и с опитно око огледа целия батискаф. Накрая доволно почука по прозрачния купол.

— Като за изложба! — рече той усмихнато на себе си.

После слезе на палубата на „Мумичуг“. Двайсет и четири метровият катамаран беше най-малкият изследователски съд на НАМПД, на който беше работил. Също като малката рибка, на която беше кръстен, той се чувстваше у дома си както в сладка, така и в солена вода. Представляваше модифицирана версия на кораб, предназначен за крайбрежна работа в непокорните води на Нова Англия.

Беше здрав и бърз, с мощни дизелови двигатели, благодарение на които развиваше 20 възела. Имаше място за осем души и беше идеален за кратки мисии. Въпреки малкия си размер, лебедките и А-образната рамка можеха да влачат тежки товари. А един по-голям съд не би могъл да стигне по криволичещата река до ледника.

Тъй като Скай я нямаше да си говорят, Остин си взе чаша кафе от камбуза и слезе в лабораторията за дистанционно наблюдение — малко помещение, натъпкано с компютърни монитори. Като всичко останало, и лабораторията те предизвикваше да я подцениш. В действителност електронни нерви и ганглии свързваха мониторите със сложна система от прибори.

Настани се пред един екран, отпи от кафето и извика на дисплея изображението на сонара за страничен обзор. Пионерът на този тип сонари беше доктор Харолд Еджъртън, който през 1963 г. пръв беше монтирал подобен уред на лодката си. Той позволяваше на повърхностните съдове да покриват големи площи от дъното и изцяло промени подводните издирвателни техники.

Когато „Мумичуг“ пристигна, Скай беше помолила да огледат брега от страната на ледника, който би представлявал сериозно препятствие пред керваните. Смяташе, че древните пътници най-вероятно са почивали край реката, преди да я прекосят, и че на това място може да е имало селище. Самият воден път може да е бил използван като помощен към Кехлибарения път.

Докато батискафът беше потопен, корабът бе продължил сонарното обследване по периметъра на езерото. Остин искаше да види какво е открил той. Настрои екрана на бавно превъртане на изображенията и пред очите му се показаха високо разделителни картини, напомнящи на два кехлибарени водопада. Вдясно на екрана бяха изписани географските координати и местоположението им върху малка карта.

За осмислянето на сонарните изображения е нужно опитно око, пък и не е най-вълнуващото занимание. Равното песъчливо дъно на Ланг дю Дормьор беше особено еднообразно. Остин се улови, че мозъкът му се унася и клепачите му натежават. Изведнъж рязко ги отвори, заинтригуван от една аномалия. Върна назад и се приведе, за да разгледа по-добре тъмния кръст на равния фон, а после с едно кликване на мишката го увеличи.

Беше самолет, дори кабината се виждаше. Кликна на иконката за печат и след няколко секунди принтерът изплю картината. Разгледа я на силна светлина. Част от крилото липсваше. Надигна се от мястото си и тъкмо се насочи към вратата, за да уведоми капитана за откритието си, когато Франсоа влетя в лабораторията. Беше очевидно разтревожен. Обикновено на лицето на французина беше изписана невъзмутима усмивка, а сега изглеждаше така, сякаш току-що е чул, че Айфеловата кула е паднала.

— Мосю Остин, трябва бързо да дойдете на мостика.

— Какво има?

— Мадмоазел Скай!

Стомахът на Остин се сви.

— Какво е станало?

Последва неразбираем порой от думи на френско-английски. Остин го избута настрани и се втурна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Капитанът беше в кабината и говореше по радиото. Когато видя Кърт, каза: „Attendez“ и остави микрофона настрани.

Капитан Джак Фортие беше слаб мъж от френско-канадски произход, който беше взел американско гражданство, за да работи за НАМПД. Френският му език се оказа много полезен в тази експедиция, макар някои от местните да се кискаха зад гърба му на силния му квебекски акцент. Фортие беше казал на Остин, че присмехът не го притеснява, защото неговият език всъщност е по-чист, незамърсен от местни диалекти, както във Франция. Всъщност този човек като че ли не се притесняваше от нищо и сега Остин определено се изненада от намръщеното му, тревожно лице.

— Какво е станало със Скай? — попита той направо.

— Говоря с един от шефовете на електроцентралата. Станал е инцидент.

Остин изтръпна.

— Какъв инцидент?

— Скай и неколцина други са били в тунел под ледника.

— Как се е озовала там?

— Долу има обсерватория за изучаване на движението на ледника. Разположена е в системата от тунели, които електрокомпанията е прокарала, за да взима вода от ледника. Явно нещо се е случило и тунелът е бил наводнен.

— Успели ли са да се свържат с обсерваторията?

— Не, телефонът е прекъснат.

— Значи не знаем дали са живи или мъртви.

— Да — прошепна едва чуто Фортие.

Макар новината да разтърси Остин, той си пое дълбоко въздух, издиша бавно и събра мислите си.

— Кажете на шефа на централата, че искам да се срещна с него. Да приготви подробни карти на тунелите. Искам лодка, която да ме закара до брега. — Остин млъкна за секунда, осъзнавайки, че най-грубо раздава заповеди на капитана. — Извинявайте, не исках да звуча като изнервен сержант. Корабът е ваш. Това са само предложения.

— Ще бъдат приети — усмихна се капитанът. — Не се притеснявайте. Аз идея си нямам какво да правим. Корабът и екипажът са под ваше командване.

Капитан Фортие взе отново микрофона и заговори на френски.

Остин гледаше ледника през прозореца на кабината. Стоеше неподвижно като бронзова статуя, но това беше измамно спокойствие. Мислите му препускаха, анализирайки различни стратегии. Но знаеше, че това е вятър и мъгла: не можеше да състави план, преди да разбере с какво си има работа.

Спомни си обаятелното лице на Скай на слизане от кораба. Съзнаваше, че шансовете му не са големи, но се закле отново да види тази усмивка.

На брега го чакаше камион. Шофьорът подкара нагоре към електроцентралата колкото можеше по-бързо. Когато наближиха кубичната сграда от сив бетон в подножието на стръмния планински склон, Остин видя мъж, който крачеше напред-назад пред входа. Камионът спря и онзи се втурна към тях, отвори вратата на Остин и протегна ръка да се здрависа.

— Parlez-vous Frangais, Monsieur Austin?4

— Parle, но малко — отвърна Остин, слизайки от камиона.

— Добре — каза мъжът с отстъпчива усмивка. — Аз говоря достатъчно добре английски. Казвам се Ги Лесар, отговорник на централата. Ужасна случка.

— Значи сте наясно, че времето ни е скъпо — отбеляза Остин.

Лесар беше нисък, жилав мъж със слабо лице и грижливо оформени мустаци. От него се излъчваше напрежение, сякаш се беше включил към някой от далекопроводите, опънати по високите метални стълбове.

— Да, разбирам. Елате. Ще ви обясня положението. — И той с отривиста походка го поведе към входа.

Когато влезе в малкото семпло фоайе, Остин се огледа.

— Очаквах нещо по-голямо — каза той.

— Не се лъжете. Това е само портал. Използва се предимно за офиси и живеене. Самата централа е разположена дълбоко във вътрешността на планината.

Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена каверна.

— Възползвахме се от естествените форми на скалите, за да започнем строежа — обясни Лесар, а гласът му отекваше от стените. — Под планината и ледника има към петдесет километра тунели.

Остин тихо подсвирна.

— Някои шосета в Щатите са по-къси.

— Беше забележително постижение. Инженерите използваха машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра. Прокопаването на изследователския тунел беше лесна работа.

Стигнаха до входа на един тунел. Остин долови ниско бръмчене, като от голям рояк пчели.

— Този шум сигурно идва от генератора? — предположи той.

— Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. — Лесар спря пред врата в стената на тунела. — Тук е контролната зала.

Мозъкът на централата представляваше малко стерилно помещение с площ по-малко от пет квадратни метра, което приличаше на вътрешността на огромна електронна игра. Покрай три от стените имаше наредени плотове с премигващи лампи, електрически циферблати, уреди и превключватели. Лесар се приближи до конзолата с формата на подкова, заемаща цялата среда на стаята, седна пред монитора на компютъра и даде знак на Остин да седне до него.

— Знаете ли с какво се занимаваме тук? — попита французинът.

— В общи линии. Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесар кимна.

— Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи, образувайки водни джобове и реки. Водата се насочва с помощта на тунели към турбината. И воала! Електричество — чисто, евтино, възобновяемо. — Рутинното обяснение не можеше да прикрие гордостта в гласа му.

— Просто като теория, но забележително като изпълнение — каза Остин, който мислено си представи системата. — Сигурно разполагате с много хора.

— Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти изцяло автоматизирана и вероятно би си работила добре и без нас.

— Можете ли да ми покажете план на системата?

Пръстите на Лесар затракаха по клавиатурата. На екрана се появи схема като в контролен център за градски транспорт. Пресичащите се цветни линии напомняха на картата на лондонското метро.

— Мигащите сини линии са тунелите, по които тече вода, а червените са сухи проходи. Турбината е ето тук.

Остин се вгледа в екрана, опитвайки се да се ориентира в объркващата плетеница.

— Кой тунел е бил наводнен?

Лесар почука с пръст по екрана.

— Ето този. Главният път към обсерваторията. — Линията мигаше в синьо.

— Има ли начин да се спре водата?

— Опитахме, още когато видяхме, че в тунела е потекла вода. Явно бетонната стена между изследователския тунел и водните е подала. Преди успявахме да отклоняваме водата към другите. Тунелът още е пълен.

— Имате ли някаква представа как е подала стената, за която споменахте?

— Ето тук има врата, която осигурява преминаването от един тунел към друг. По това време на годината е затворена, защото водите са високи. Направена е така, че да издържа тонове налягане. Не знам какво може да се е случило.

— Има ли начин да източим водата от този тунел?

— Да, можем да запечатаме част от тунелите и да я изпомпаме, но това ще отнеме дни — гласеше съкрушителният отговор.

Остин посочи светещия екран.

— Дори при тази огромна мрежа от тунели?

— Ще ви покажа какъв е проблемът.

Излязоха от контролната зала и тръгнаха по коридора. След няколко минути бръмченето на турбината бе заменено от друг шум, напомнящ на силен вятър в дървета. Минаха през една стоманена врата и се качиха по метални стълби до площадка за наблюдение, защитена от водата с пластмасово и метално покритие. Лесар обясни, че се намират в един от няколкото изнесени контролни пултове. Шумът се бе превърнал в грохот.

Лесар щракна ключа на стената и един прожектор освети част от тунела, в която бушуваше водната стихия. Вече почти беше стигнала до обсерваторията. Остин гледаше разпенената вода, потръпвайки от огромната й сила.

— По това време на годината се топят големите джобове на ледника — изкрещя Лесар, надвиквайки тътена. — Те увеличават нормалния дебит. Също като придошлите реки през пролетта, когато снегът се топи бързо. — На тясното му лице беше изписана болка. — Съжалявам, че не можем да помогнем на вас и хората, затворени вътре.

— Вече много ми помогнахте, благодаря. Трябва да видя подробна скица на изследователския тунел.

— Разбира се — Лесар го поведе обратно към контролната зала. Вече беше убеден, че американецът му допада. Остин беше точен и методичен — качества, които той ценеше особено.

Когато стигнаха до контролната зала, Остин погледна часовника на стената и видя, че обиколката му е отнела ценни минути. Лесар се приближи до един метален шкаф, отвори широко плитко чекмедже и извади купчина скици.

— Това е главният вход към тунела. Не е много по-голям от канализационна шахта. Тези правоъгълници тук са жилищните фургони на учените. Лабораторията е разположена на около километър и половина от главния вход. Както се вижда на страничния план, има стълби, които се изкачват през тавана до проход на горно ниво, който води към самата субглациална обсерватория.

— Знаете ли колко хора има там долу?

— Последния път, когато се видяхме, членовете на екипа бяха трима. Понякога, като им омръзне под земята, се събираме да пийнем няколко чаши вино заедно. Освен тях, там е жената от кораба ви, а малко преди инцидента хидропланът докара няколко души, но не знам колко от тях откара обратно.

Остин се наведе над скицата, попивайки с очи всеки детайл.

— Да предположим, че са успели да се доберат до обсерваторията. Въздушната тапа в прохода ще попречи на водата да наводни и нея.

— Прав сте — съгласи се Лесар, но без особен ентусиазъм. — Ако има въздух, може още да са живи.

— Така е, но въздухът им е ограничен. Дано не се стигне дотам да им се иска да бяха мъртви.

Остин нямаше нужда някой да му напомня каква зловеща съдба е надвиснала над Скай и останалите. Дори да бяха оцелели от наводнението, ги очакваше бавна и мъчителна смърт от задушаване. Съсредоточи се върху скицата и забеляза, че главният тунел продължава и след обсерваторията.

— Къде отива тунелът?

— Изкачва се постепенно до друг изход, на около километър и половина.

— Друга шахта?

— Не, онзи прилича на вход към мина в склона на планината.

— Искам да го видя! — В главата му започваше да се оформя план. Базираше се основно на догадки и предположения и щеше да му бъде нужен много късмет, за да проработи, но все беше нещо.

— От другата страна на ледника е. Единственият път дотам е по въздух, но мога да ви покажа местоположението му оттук.

Качиха се на плоския покрив на електроцентралата. Лесар посочи един пролом в далечната страна на ледника.

— Ето там, близо до тази малка долинка.

Остин проследи пръста му с присвити очи, после погледна към небето. Към електроцентралата приближаваше голям хеликоптер.

— Слава богу! — възкликна Лесар. — Най-после някой се отзова на молбата ми за помощ.

Двамата мъже забързаха надолу и излязоха от електроцентралата точно когато хеликоптерът се снишаваше. Шофьорът на камиона и още един мъж, за когото Остин предположи, че е третият от екипа, вече бяха навън и наблюдаваха как хеликоптерът каца на площадката на стотина метра от входа. Когато витлото спря, от него слязоха трима мъже. Остин се намръщи. Това не беше спасителен отряд. До един носеха тъмни костюми, красноречиво говорещи за средните им управленски позиции.

— Това е шефът ми, мосю Друе. Той никога не идва тук — каза Лесар, неспособен да прикрие страхопочитанието в гласа си.

Друе беше пълен мъж с мустаци на Еркюл Поаро. Той припряно се приближи и с обвинителен тон попита:

— Какво става, Лесар?

Докато отговорникът им разясняваше положението, Остин си гледаше нетърпеливо часовника. Имаше чувството, че стрелките летят.

— Как се отразява това на производството? — поиска да знае Друе.

В този момент гневът на Остин изригна.

— А може би искате да знаете как се отразява на хората, затворени под ледника?

Мъжът вирна брадичка, успявайки да погледне Остин отвисоко, макар да беше с десет сантиметра по-нисък.

— Кой сте вие? — попита той, напомняйки му на гъсеницата от „Алиса в Страната на чудесата“.

— Това е мистър Остин от американското правителство — намеси се Лесар.

— Американец? — Остин можеше да се закълне, че долавя презрително сумтене. — Това не е ваша работа.

— Напротив! Моя е — отвърна Остин с равен глас, опитвайки се да сподави гнева си. — Близка моя приятелка се намира в тунела.

Друе не се трогна.

— Трябва да докладвам на вишестоящите и да изчакам техните нареждания. Но и моето сърце не е от камък. Веднага след това ще разпоредя спасителна операция.

— Това не е достатъчно. Трябва да направим нещо веднага.

— Не мога да ви помогна. Сега ме извинете.

С тези думи той и другите двама мъже в костюми влязоха в електроцентралата. Лесар погледна към Остин, поклати тъжно глава и ги последва.

Остин положи всички усилия да потисне желанието си да стисне дебелия бюрократ за яката. В този момент се чу ръмжене и в небето се появи малка точица. Тя постепенно стана по-голяма и се превърна в хеликоптер, по-малък от предишния. Спусна се над езерото, направи кръгче около централата и кацна сред облак прах на площадката до първия.

Още преди роторът да спре, от хеликоптера скочи слаб мургав мъж, който махна на Остин за поздрав. Джо Дзавала се приближи с лека пружинираща походка и едва забележимо спортно полюшване на раменете. Отпуснатият му стоеж беше спомен от времето, когато се биел като боксьор средна категория, за да се издържа в колежа. Липсата на белези по красивото му лице показваше, че явно го е бивало.

Общителният, тих Дзавала беше нает от адмирал Сандекър веднага след завършването на колежа „Ню Йорк Маритайм“ и оттогава насам беше незаменим член на Специалния екип. Бяха работили заедно с Остин по много задачи. Имаше гениален технически ум и беше умел пилот, с хиляди летателни часове на хеликоптери, малки и турбовитлови самолети зад гърба си.

Няколко дни по-рано пътуваха заедно до Франция. След това Остин пое към Алпите, а Джо остана в Париж. Като специалист по проектирането и строенето на подводни средства, той беше помолен да се включи в дебат за и против човешките екипажи, спонсориран от Френския институт за морски изследвания и разработки.

Остин се обади на Дзавала по мобилния телефон, веднага щом научи за инцидента в тунела.

— Извинявай, че прекъсвам престоя ти в Париж — каза той по телефона.

— Не само това прекъсваш. Един член на Националната асамблея ме разведе из града.

— Така ли? Много любезно от негова страна.

— От нейна. Казва се Дениз. След обиколката на Париж решихме да отидем в планината, където младата дама има вила. В момента съм в Шамони.

Остин не се изненада ни най-малко. С дълбоките си топли очи и гъста черна коса Дзавала приличаше на по-млада версия на актьора Рикардо Монталбан. Приятната му външност, добродушен чар и интелигентност го правеха обект на желанието за много от неомъжените жени из Вашингтон. Всъщност Дзавала привличаше нежния пол, където и другаде да отидеше. Понякога това разсейване дразнеше Остин, особено по време на мисия, но сега беше добре дошло. Шамони беше съвсем близо.

— Още по-добре. Трябва ми помощта ти.

По напрежението в гласа му Дзвала разбра, че положението е сериозно.

— Тръгвам!

Сега, на голия хълм над езерото, двамата си стиснаха ръцете и Остин отново му се извини, че е осуетил интимния му живот. На устните на Дзавала заигра лека усмивка.

— Няма проблем, братле. Дениз също е държавен служител и напълно ме разбра, когато й казах, че дългът ме зове. — Той погледна хеликоптера. — Даже се обади тук-там да ми осигури транспорт.

— Тогава й дължа бутилка шампанско и цветя.

— Винаги съм знаел, че си истински романтик. — Дзавала се огледа. — Красиво място, макар и малко мрачно. Какво става?

— Ще ти обясня по пътя — отговори Остин и се запъти към хеликоптера.

След секунди вече бяха във въздуха. Докато летяха над глетчера, Остин накратко му разказа за случилото се.

— Дяволска работа! — рече Дзавала, като чу историята. — Съжалявам за приятелката ти. Скай ми звучи като човек, с когото бих искал да се запозная.

— Надявам се да имаш това удоволствие — каза Остин, макар да знаеше, че шансовете не са на тяхна страна и с всяка следваща минута намаляват.

Той насочи Дзавала към долината, която му показа Лесар от покрива на електроцентралата. Кацнаха на едно що-годе равно петно земя между скалите и зъберите. Взеха фенерчето от сандъчето за спешна помощ на хеликоптера и тръгнаха нагоре по склона. Влагата и студът, които лъхаха от ледника, ги пронизваха през дебелите якета. Входът към тунела беше изрязан в бетон. Мястото около него беше осеяно с миниатюрни каньончета. Влязоха в тунела, който по размери приличаше на онзи зад електроцентралата. Леко наклоненият под беше мокър, а след няколко крачки започнаха да газят вода.

— Не е най-романтичното място на света — отбеляза Дзавала, взирайки се в тъмнината.

— Така си представям река Стикс — отвърна Остин. Той се загледа в черната вода и изведнъж усети прилив на енергия. — Да се връщаме в електроцентралата!

Още щом хеликоптерът докосна площадката, отвътре излязоха Друе и останалите. Французинът бързо се приближи и поздрави Остин.

— Дължа ви извинение за поведението си преди малко, мосю Остин — каза той. — Не бях запознат с всички факти около тази ужасна ситуация. Разговарях с шефовете си и американското посолство, които ми обясниха за вас и НАМПД. Не знаех, че в тунелите под ледника има френски граждани.

— Националната им принадлежност ли е най-важното?

— Не, не, разбира се! Ще се зарадвате, като ви кажа, че вече повиках помощ. Спасителният екип е на път.

— Това вече е нещо. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?

Друе се поколеба, съзнавайки, че отговорът няма да прозвучи задоволително.

— Три или четири часа.

— Сигурно ви е ясно, че тогава ще бъде твърде късно.

Друе кършеше ръце от притеснение.

— Поне ще можем да извадим телата. Нищо повече не мога да направя.

— Аз обаче мога, мосю Друе. Ще се опитаме да ги извадим живи, но ще ни трябва помощта ви.

— Не говорите сериозно! Горките хора са затворени под двеста и четирийсет метра лед. — Той се вгледа в лицето на Остин, на което бе изписана мълчаливата решителност, и повдигна вежди. — Много добре! Ще ви осигуря всичко, от което имате нужда. Какво ви трябва?

Остин с приятна изненада откри, че под пухкавата външност се крие стомана.

— Благодаря ви. Като начало бих искал да вземем хеликоптера и пилота ви.

— Да, разбира се, но виждам, че и приятелят ви има хеликоптер.

— Трябва ми по-голям.

— Не разбирам. Хората са под земята, не във въздуха.

— Въпреки това. — Остин го погледна изпитателно, намеквайки, че няма да губи време с обяснения.

Друе енергично кимна.

— Много добре! Разчитайте на пълното ми съдействие.

Французинът отиде да уведоми пилота, а Остин се обади на капитана на кораба на НАМПД по радиостанцията и за няколко минути му изложи плана си. Фортие слушаше внимателно.

— Ще се погрижа — каза той.

Остин му благодари и се загледа в ледника, сякаш измерваше силите на противника. В схемата му нямаше място за съмнение и неувереност. Знаеше, че плановете могат да се объркат, и множеството белези по тялото му го доказваха. Но също така знаеше, че проблемите могат да бъдат решени. И знаеше, че с малко късмет ще успее. Това, което не знаеше, бе дали Скай е още жива.

Скай беше съвсем жива. Рено, върху когото сипеше огън и жупел от ярост, можеше да свидетелства за това. Беше избухнала след поредната му егоистична забележка. Нахвърли се върху нещастния французин с блеснали от гневни сълзи очи, обвинявайки го, че е съсипал най-голямото откритие в живота й. Когато изчерпа репертоара си и обема на белите си дробове, той най-сетне събра кураж да се възпротиви, а тя просто го отряза с изпепеляващ поглед и една-единствена добре подбрана дума:

— Idiot.

Рено се опита да предизвика съчувствие.

— Не виждате ли, че съм ранен? — Той вдигна посинената си издрана ръка.

— Сам сте си виновен! — отвърна тя студено. — Как, за бога, допуснахте тук да влезе въоръжен мъж?

— Мислех, че е репортер.

— Имате мозък на амеба! Амебите не мислят.

— Мадмоазел, моля ви — намеси се Льоблан, — нямаме много въздух. Пазете си силите.

— За какво да ги пазя? — Тя посочи към тавана. — Ако не сте забелязал, сме затворени под голям ледник.

Льоблан вдигна пръст към устните си.

Скай се огледа и виждайки студените, изплашени лица на другите, разбра, че само утежнява положението им. Осъзна, че тирадата й срещу Рено е плод на страха. Извини се на Льоблан и стисна устни, но преди това измърмори:

— Той все пак е идиот!

След това отиде и се отпусна до Ролинс, който седеше облегнат на стената и пишеше нещо в тефтера си. Беше намерил отнякъде парче мушама и седеше на него, за да се предпази от влажния под. Скай се сгуши до него, търсейки топлина, и каза:

— Простете, че съм толкова напориста, но замръзвам.

Ролинс премигна от изненада, после остави тефтера и галантно я прегърна през раменете.

— Преди минута изглеждахте доста разгорещена.

— Съжалявам, че изпуснах нервите си пред всички — измърмори тя.

— Не ви виня, но опитайте да погледнете на нещата откъм добрата страна. Поне имаме светлина.

Водата ясно не беше засегнала проводниците, които минаваха по тавана на тунела. Макар лампите да премигваха от време на време, електричество имаше. Мокри и изнурени, оцелелите се събраха в един малък отсек от тунела между ледената пещера и стълбите.

Въпреки оптимистичната си забележка, Ролинс знаеше, че нямат много време. И на него, и на другите им ставаше все по-трудно да дишат. Опита се да отклони мислите си.

— Кажете ми повече за научното откритие, за което споменахте — помоли той.

Очите на Скай заблестяха.

— Открих древна гробница на дъното на езерото. Смятам, че може да има нещо общо с Кехлибарения път, което означава, че търговските контакти между Европа и средиземноморските страни са много по-стари, отколкото предполагаме. Може би от времето на Минойската цивилизация и на Микена.

Ролинс изохка.

— Добре ли сте?

— Да, да, идеално. Ох, по дяволите, не съм. Единствената причина да дойда тук бе, за да напиша разказ за субглациалната обсерватория. После откриха тялото в леда, което щеше да я направи още по-интересна. Тогава пък се появи този тип с пистолета, представяйки се за репортер, наби вашия приятел Рено и наводни тунела. Леле! Статията може да обиколи целия свят. Ще стана следващият Джон Кракауер. Издателите ще тропат на вратата ми с готови оферти. Я сега ми доразкажете за вашите минойци.

— Не знам дали са минойци — отвърна Скай, чудейки се как да го успокои. — Може и да греша.

Той тъжно поклати глава.

Телевизионният репортер, който внимателно слушаше разговора им, се намеси:

— Разбирам, че се чувствате зле, но я се поставете на мое място. Успях да заснема и тялото, и как онзи удари французина с пистолета.

Другият репортер потупа диктофона си.

— Да, и аз записах всичко на касета.

Ролинс гледаше противопожарния шланг, който се виеше покрай нозете им.

— Чудя се дали можем да използваме водата, за да разтопим тунел през ледника.

Търстън, който седеше от другата му страна, се засмя и каза:

— Изчислих го — ще ни отнеме три месеца упорит труд.

— Ама с уикендите и официалните празници ли? — попита сериозно Ролинс.

Всички се засмяха, с изключение на Рено.

Чувството за хумор на Ролинс подсети Скай за Остин. Преди колко време напусна кораба? Погледна часовника си и видя, че са минали едва няколко часа. Нямаше търпение да излязат заедно. Беше очарована от грубия му профил, от изсветлялата, почти бяла коса, но не ставаше дума просто за физическо привличане. Той беше интересен човек, пълен с контрасти. Имаше свежо чувство за хумор и можеше да бъде добър и топъл, но зад блясъка на очите му бе доловила диамантена твърдост. И тези великолепни рамене. Няма да се изненада, ако се окаже, че може да върви по дъното на морето.

Погледна към Рено, който се намираше точно на противоположния край в спектъра на привлекателността. Той седеше в другия край на тунела и се грижеше за отеклата си ръка. Скай се намръщи, мислейки си, че най-лошото в цялата работа е, че е затворена с хлебарка като Рено. Тази мисъл я потисна, затова стана и се приближи до стълбите, които водеха надолу към главния тунел. Никакъв шанс! Потисна се още повече. Чудейки се как да се разсее, тя прегази през локвите и се качи по стълбата до ледената пещера.

Ледникът вече започваше да си връща изгубените територии. Бяха се образували нови ледени висулки. Ледът се бе удебелил и тялото не се виждаше. Шлемът още си беше в контейнера. Тя го взе и го разгледа на светлината. Видя сложните, изящно гравирани знаци. Майсторска работа! Стори й се обаче, че тези знаци не са просто декоративни. В тях имаше някакъв ритъм, все едно разказваха нещо. Имаше чувството, че в метала пулсира собствен живот. Наложи се да овладее мислите си. Явно поради липсата на кислород започваше да си въобразява разни неща. Само да имаше повече време, със сигурност щеше да го разгадае. А Рено да върви по дяволите!

Тя взе шлема и се отправи към тунела. Кратката разходка и липсата на кислород я изтощи. Намери си място до стената, сложи шлема до себе си и приседна. Другите мълчаха. Виждаше само гърдите им, които се повдигаха, за да вдишат анорексичния въздух. Осъзна, че и тя прави същото — диша като риба на сухо, без да изпълва дробовете си. Брадичката й се отпусна и тя се унесе.

Когато се събуди, лампите бяха угаснали. Е, значи все пак ще си умрем в тъмнина, каза си тя. Опита се да извика на другите, да им каже сбогом, но нямаше сили. Отново се унесе.