Изгубеният град

16

Когато Остин се вмъкна в топлото легло в мотела, Скай вече спеше дълбоко. Прегърна го и не го пусна, бълнувайки често за червена смърт и черна вода. Неговите нерви също бяха опънати. На няколко пъти се измъкваше от горещите й ръце и отиваше да погледне през прозореца. С изключение на мушиците, пърхащи около светещата табела на мотела, всичко беше спокойно. Но Остин не можеше да се отпусне. Семейство Фошар имаше дълга ръка.

Събудиха ги ярките слънчеви лъчи. Навлякоха халатите, които Скай откри в гардероба, и си поръчаха закуска в стаята. Остин беше изхвърлил костюмите в боклука. Помолиха камериерката, която им донесе закуската, да иде да им купи дрехи. Подкрепена от чаша силно кафе, Скай си върна обичайната жизненост, но замъкът Фошар продължаваше да не излиза от ума й.

— Дали да съобщим в полицията? — попита тя.

— Фошар са богато и силно семейство — напомни й Остин.

— Това не значи, че са над закона.

— Съгласен съм. На коя част от историята ще повярват според теб? На „Кладенеца и махалото“ или на „Бъчвата с амонтилядо“? Ако вдигнем шум, най-много да ни обвинят, че сме откраднали самолета на Емил.

— Схванах — отвърна тя намръщено. — Какво ще правим тогава?

— Ще се върнем в Париж. Ще съберем сили. Ще изровим всяка мръсотия за Фошар, която можем. — После се прокашля. — Кой ще съобщи на приятеля ти Дарне, че „Ролс-Ройс“-ът му е на дъното на рова?

— Аз ще му кажа. Не се притеснявай, бездруго мислеше да го сменя с „Бентли“. Просто ще го обяви за откраднат. — На устните й цъфна обичайната й слънчева усмивка. — Пък и доколкото познавам Шарл, най-вероятно наистина е бил откраднат.

По лицето й премина сянка.

— Вярваш ли на това, което каза горкият Кавендиш? Че Фошар са започнали Първата световна война и носят поне частична отговорност за Втората?

Остин помисли над въпроса, дъвчейки кроасана си.

— Не знам. Сам човек не започва война. Надменността, глупостта и лошата преценка също имат роля.

— Така е, но помисли си, Кърт. През 1940 година Великите сили са били водени от някои от най-неспособните лидери в историята. Решението за конфликта е било в ръцете на шепа хора. Никой не е бил особено интелигентен. Един цар или кайзер не се допитва до народа си дали да започне война. Мислиш ли, че е невъзможно една малка, богата и решителна група от хора като Фошар и други производители на оръжие да изманипулират тези лидери, да се възползват от проблемите им и да повлияят на решението им? А след това да се погрижат за подходящо събитие като убийството на ерцхерцога, което да даде начало на войната?

— Със сигурност е възможно. При Втората световна война ситуацията е била различна, но със същата избухлива смес, чакаща само една искра.

— Значи, смяташ, че в обвиненията му е има известна доза истина?

— След като се запознах с Фошар, трябва да призная, че ако някой е в състояние да започне война, то това са те. Реакцията им, когато Кавендиш си отвори устата, беше достатъчно красноречива.

Тя потрепери, като си спомни смъртта на англичанина.

— Кавендиш твърдеше, че Жул Фошар се е опитвал да спре войната — каза тя. — Знаем, че е стигнал само до ледника Дормьор. Ако беше успял да премине Алпите, щеше да кацне в Швейцария.

— Схващам накъде биеш. Неутрална страна, в която би могъл да разкрие пред света заговора на семейството си. Да помислим… Фошар е бил богат и влиятелен човек, но му е било нужно доказателство. Документи или тайни книжа.

— Разбира се! — възкликна Скай. — Сейфът, който е носел със себе си. Фошар не са искали мръсната им тайна да излезе наяве.

— Все още не разбирам — каза Остин след кратък размисъл. — Да кажем, че успеем да извадим тялото на Жул и да изровим уличаващите документи. Фошар ще се справят с лошата реклама. Ще наемат пиар агенция, която да извърти историята. Могат да кажат, че документите са подправени. И не съм сигурен, че някой ще се заинтригува особено, освен шепа историци.

— Защо тогава наводниха тунела, застреляха Рено и се опитаха да убият нас?

— Има и друга теория. Да предположим, че „Ланс“ са на прага на голяма сделка: сливане, нов продукт или следваща война — добави той с кисела усмивка. — Заглавията за опетненото им минало може да осуетят плановете им.

— Звучи логично.

— Това, в което не намирам логика, е защо Жул е носел шлема със себе си.

— Ексцентрик като всеки Фошар.

— Мило предположение — отвърна Остин свъсено — Фошар са маниаци и убийци, но не правят нищо без причина. Мисля, че не просто се опитват да скрият семейната история. Те отчаяно се опитват да си върнат шлема. Тази стара стоманена тенджера е много важна за тях. Трябва да разберем защо.

— Може Шарл да е напреднал в изследването си. Ще му се обадя при първа възможност.

На вратата се почука. Появи се камериерката с пликове с покупки в ръка. Остин беше взел портфейла си с малко пари в брой и кредитни карти. Даде й добър бакшиш, а после двама със Скай облякоха новите си дрехи. Червената рокля прилягаше на стройната фигура на Скай като шита по мярка. Остин се беше сдобил с черни панталони и бяла риза. Консервативно, но непривличащо вниманието.

Човекът на рецепцията им повика кола под наем. „Пежо“-то, което пристигна, не беше „Ролс Ройс“, но пътуването до Париж определено им помогна да се отърсят от спомените за паяжините в катакомбите на Фошар. Остин натискаше здраво педала на газта. Колкото повече се отдалечаваха от замъка, толкова по-добре се чувстваха.

Остин вече почти беше запял „Марсилезата“, когато в далечината видяха върха на Айфеловата кула. Скоро навлязоха в Париж. Отбиха се в апартамента на Скай и тя се обади на търговеца на антики, за да му каже, че отива при него в Прованс. Дарне се зарадва и каза, че имали много неща за обсъждане. Скай прибра малко багаж в един сак и Остин я остави на гарата. Тя го целуна по двете бузи и се качи на влака.

Когато Остин се върна в хотела и поиска ключа си от рецепцията, служителят се усмихна широко.

— А, мосю Остин. Много се радваме да ви видим отново. Един господин ви чака от известно време — той погледна към лобито.

На удобното кожено кресло се беше изтегнал мъж, който привидно спеше. Беше покрил лицето си с вестник „Льо Фигаро“. Остин се приближи, вдигна вестника и видя мургавото лице на Джо Дзавала.

Остин го потупа по рамото.

— Охрана на хотела! — каза той с гласа на инспектор Клузо. — Елате с мен!

Дзавала премигна и отвори очи.

— Тъкмо навреме.

— Чувствата са взаимни, братле. Мислех, че си в Алпите и затопляш френско-американските отношения.

Дзавала седна.

— Дениз искаше да ме запознае с родителите си. Това винаги е лош знак. Ти къде беше? Опитах се да ти се обадя, но не отговаряше на мобилния.

Остин се отпусна на един стол.

— Имам добро обяснение за това. Телефонът ми се намира на дъното на ров с вода, опасващ средновековен замък.

— Трябва да призная, че за пръв път чувам такова оправдание. Може ли да попитам как се е озовал там?

— Дълга история. Кое е толкова спешно, че лагеруваш във фоайето на хотела ми?

Лицето на Дзавала изведнъж стана сериозно — нещо твърде нехарактерно за него.

— Руди ми се обади, понеже не успял да се свърже с теб.

Руди Гън беше заместникът на Пит.

— Станал е инцидент около Изгубения град — продължи Дзавала. — Пол и Гамей се спуснали с „Алвин“ но така и не излезли. На борда е имало и един пилот.

— По дяволите! Какво е станало?

— Никой не знае. Горе-долу по същото време, когато изгубили контакт с батискафа, корабът им бил нападнат.

— Звучи абсурдно. Кой ще напада мирна научна експедиция?

— Е, това не знам. Снощи хванах бързия влак за Париж и се настаних тук, за да досаждам на горкия администратор през петнайсет минути.

— Откога липсват?

— Няма връзка с тях вече над двайсет и четири часа.

— Предполагам, че Дърк и Руди са уведомени?

Дзавала кимна.

— Дърк иска да го държим в течение. Потърсил е помощ и от флота. Разговарях с Руди преди половин час. Изпратил е изследователския кораб „Сърчър“, така че всеки момент може да научим нещо ново.

— Какво е положението с аварийните запаси на „Алвин“?

Дзавала погледна часовника си.

— Остават им храна и въздух за около четирийсет и осем часа.

Остин изруга. Докато е хапвал кроасани със Скай, семейство Траут са имали отчаяна нужда от помощ… ако изобщо са живи.

— Трябва да действаме бързо!

— На летище „Дьо Гол“ ни чака самолет на НАМПД. След няколко часа ще бъдем на Азорските острови. Руди е организирал придвижването ни оттам.

Остин го помоли да изчака и се качи в стаята си, за да смени новите си дрехи с обичайната си униформа от дънки и пуловер. Метна няколко резервни чифта в сака и след минута отново беше долу.

Когато стигнаха до летището, самолетът вече загряваше двигателите си на пистата, готов за излитане. След като пристигнаха на Азорските острови, те се прехвърлиха на един хидроплан и се насочиха към Атлантика.

Обаждането на Гън отклони изследователският кораб „Сърчър“ на НАМПД, който се връщаше от Европа, и го насочи към Средноатлантическия хребет. Остин се зарадва, като разбра, че корабът вече е на мястото на инцидента. Съдът беше чисто нов. Само преди няколко месеца беше пуснат на вода и беше претъпкан до козирката с най-модерни прибори и подводни роботи.

Когато хидропланът започна да се спуска, Остин погледна през прозореца и видя, че и военноморският флот не си е губил времето. Към „Сърчър“ и „Атлантида“ се беше присъединил и един крайцер.

Хидропланът се приводни близо до „Сърчър“. От кораба изпратиха лодка, която да ги откара на „Атлантида“. Капитанът, висок мургав калифорниец на име Пол Гутиерес, ги очакваше. Без да губи време, той ги поведе към мостика. Остин се загледа в морето и в катера, който се отлепи от военния кораб и се насочи към „Атлантида“.

— Май ще си имаме компания.

— Военните пристигаха броени часове след инцидента. Наблюдават за евентуално ново нападение. Нека ви покажа какво свършихме досега. — Капитанът разгъна карта на района. Някои места бяха защриховани с черен молив. — Имахме късмет с метеорологичните условия. Ето тук можете да видите кои площи сме покрили. Направили сме изследвания със сонар и сме спуснали технически средства с дистанционно управление, наричаме ги СДУ накратко.

— Впечатляващо!

— Благодаря. „Сърчър“ може да открие монета на хиляда клафтера дълбочина. Заедно изследвахме целия Изгубен град и част от прилежащите райони, където открихме още хидротермални пукнатини. „Атлантида“ провери и рифа. „Сърчър“ има невероятен капацитет — поклати глава капитанът, — но засега нищо не откриваме. Просто не проумявам какво е станало. „Алвин“ е един от най-здравите батискафи в света. Спускал се е стотици пъти без никакъв проблем.

— А сега няма и следа от него, така ли?

— Да, но това не е всичко…

Гутиерес му подаде разпечатка от сонарния монитор, на която се виждаше дъното.

— След като претърсихме Изгубения град, започнахме да оглеждаме встрани от него. Оказа се, че на рифа има още поне три други „града“ с хидротермални пукнатини, сравними по размер или по-големи. Вижте какво открихме в един от тях, който кръстихме ИГ II. Доста ни озадачи.

Остин взе лупата. Дългогодишната изследователска работа го бе научила да разчита добре сонарните изображения, но това, което видя, го изненада.

— Какви са тези странни двойни линии?

— И ние това се чудехме. Затова изпратихме долу СДУ и направихме тези снимки.

Остин разгледа внимателно снимките. Ясно се виждаха високите колони на Изгубения град, както и следите, виещи между тях.

— Приличат на коловози от голям булдозер или танк.

— Много голям! — съгласи се капитанът. — Използвайки колоните за репер, изчислихме, че разстоянието между следите е поне девет метра.

— Каква е дълбочината тук?

— Седемстотин и петдесет метра.

Дзавала подсвирна.

— Забележително инженерно постижение, но не невъзможно. Да ти напомня на нещо, Кърт?

— Големият Джон — усмихна се Остин и поясни на капитана, че така наричат пълзящата по дъното подводница, изобретена няколко години по-рано от НАМПД, за да служи като подвижна дълбоководна лаборатория. После посочи мястото, на което следите рязко свършваха. — Каквото и да е било това, явно се е вдигнало във водата. За разлика от Големия Джон, то явно може не само да пълзи, но и да плава.

— Аз лично залагам, че е взело „Алвин“ със себе си — каза Дзавала.

— Да, прекалено голямо съвпадение е, че батискафът изчезна близо до тези следи — кимна капитан Гутиерес.

— Има и друго съвпадение — напомни Остин. — Разбрах, че корабът ви е бил нападнат горе-долу по същото време, когато е изчезнал „Алвин“.

— Тъкмо започнахме да се тревожим, че нямаме контакт с батискафа, когато ни приближи странен кораб — заразказва Гутиерес. — Някакъв стар ръждясал леген. На корпуса пишеше, че се казва „Келтска дъга“ и идва от Малта. Подадоха сигнал за помощ. Отговорихме им, но те само продължиха да повтарят сигнала. После забелязахме дим от един от трюмовете.

— Някой опита ли се да напусне кораба?

— Тъкмо това е странното. Никой! На палубата нямаше жива душа. Тъкмо мислех да изпратя лодка, да провери какво става, когато капитан Бек изяви желание да иде да провери с неговите хора.

— Бек ли?

— Да, той има фирма за сигурност. Както може би знаете, напоследък зачестиха случаите на нападения или заплахи срещу изследователски кораби. Институтът го нае за създаване на процедури за сигурност на борда. Екипът му се състоеше от трима души, все бивши морски тюлени като него самия. Обучаваха екипажа и учените как да реагират в случай на пиратско нападение. Изглеждаше много способен мъж.

— Най-добрият! — обади се непознат глас и в кабината влезе мъж във военна униформа. — Бек беше истински професионалист. Мичман Пийт Мюлер, а това там е моят кораб — представи се той и посочи към крайцера.

Остин протегна ръка.

— Приятно ми е!

— Винаги е удоволствие да разговарям с хора от НАМПД.

— Какво се случи с капитан Бек и хората му? — попита Остин.

— Боя се, че всички са убити.

— Много съжалявам!

— Открихме тялото на капитана във водата, но нито следа от хората му и кораба — продължи Мюлер.

— Как е възможно товарен кораб да изчезне току-така?

— Когато от „Атлантида“ подадоха сигнал за помощ, ние бяхме най-близо. Докато дойдем, нападателите се бяха изпарили. Осигурихме безопасността на кораба и хората тук и подгонихме нападателите. Знаехме посоката им и като се има предвид голямата ни скорост, трябваше бързо да ги настигнем. Уловихме ги на радара, но изведнъж те изчезнаха. Намерихме останки и петно мазут, но не и кораб.

— Не разбирам — каза Остин. — Тюлените са сред най-добре обучените войници в целия свят. Спецове са по превземането на неприятелски кораби.

— Боя се, че са се сблъскали с нещо, за което никой никога не ги е обучавал — на лицето на Мюлер се изписа емоция, която Остин рядко беше виждал у военни — страх.

— Имам чувството, че не ни казвате всичко. Може би, вие капитане, ще ни разкажете повече за самото нападение.

— Направо ще ви го покажа — каза Гутиерес.

Нестабилните образи подскачаха на екрана. Личеше си, че е снимано с ръчна камера в несигурни условия. Камерата гледаше към трима мъже в гръб. Тримата носеха кърпи на главите и автоматични оръжия, преметнати през рамо. Приближаваха в надуваема лодка към ръждив, средно голям товарен кораб. Картината се повдигаше и спускаше с всяка вълна. Чу се глас, надвикващ шума от извънбордовия двигател.

— Доближаваме целта! Внимание, момчета, не сме тръгнали на развлечение! Ще опитаме фалшиво захождане, да видим дали ще предизвикаме стрелба.

Мъжът, който се намираше най-близо до обектива, се обърна и вдигна палец. После картината замръзна.

Мичман Мюлер стана и отиде до плоския екран на стената. Посочи тъмнокожия мъж, ухилен срещу камерата.

— Това е Сал Русо — първокласен войник, съобразителен и твърд като скала. Участвал е в създаването на антитерористичния Шести отряд. Получава куп медали от войната в Персийския залив, преди да напусне тюлените, за да се присъедини към екипа на Бек.

— А гласът, който се чу, трябва да е на самия капитан Бек — предположи Остин, който седеше на един сгъваем стол до Дзавала и Гутиерес.

— Точно така. Бек е имал видеокамера на гърдите си. Използвал я за учебни цели: да показва на хората си къде се справят добре и къде грешат. Камерата още беше у него, когато извадихме тялото му от водата. За щастие, е била водоустойчива. Картината малко подскача, но дава достатъчно добра представа за случилото се.

Мюлер натисна бутона и се върна на стола си. Картината на екрана се раздвижи, мъжът пред обектива се обърна отново с гръб. Бръмченето на двигателя се усили с няколко децибела, носът се повдигна и лодката се насочи право към стълбата, която висеше от дясната страна на носа на кораба. На трийсетина метра от нея лодката зави и бързо се отдалечи.

— Опитът да предизвикаме огън беше неуспешен — каза гласът зад кадър. — Да проверим името на кърмата.

Видя се как лодката заобикаля кораба. Отзад на олющения корпус се четяха думите „Келтска дъга“, а отдолу: „Малта“. Лодката с четиримата мъже се върна покрай кораба и отново доближи стълбата. Когато се изравниха, един от мъжете се хвана за нея и лодката спря на място.

Всички сложиха противогази и двама от тюлените се закатериха по стълбата. Този, който остана долу, отблъсна лодката на няколко метра от кораба и насочи автомата, готов за стрелба, ако някой ги нападне. Двамата обаче се качиха догоре безпрепятствено.

— Гладко влизане без съпротива — отбеляза Бек. — Подкреплението идва.

След като вързаха лодката за стълбата, Бек и Русо също поеха нагоре. Камерата подскачаше, а микрофонът улавяше тежко дишане и пъхтене. Гласът на Бек измърмори:

— Стар съм вече за тия работи. Ама пък е по-интересно, отколкото да седиш на бюро.

Камерата обходи палубата. Тюлените бяха залегнали, а оръжията им бяха в готовност. Върху палубата се стелеха облаци дим. Следвайки предварителния план, Русо взе един от партньорите си и двамата минаха от другата страна на палубата. Бек и другият тюлен тръгнаха по дясната част. Срещнаха се на кърмата.

— Отляво е чисто — каза Русо, примижавайки срещу дима. — Огънят като че ли започва да намалява.

— Да — потвърди Бек, — пушекът се разрежда. Свалете противогазите.

Мъжете се подчиниха и прибраха маските в чантите на коланите си.

— Добре, да проверим мостика и да видим кой праща сигналите за помощ.

Видя се как четиримата претичват в екипи по двама, прикривайки се взаимно. Слязоха по стълбите, оглеждайки се на всяка площадка, и стигнаха до мостика без инциденти.

През отворената врата на кабината се чуваше глас, който не спираше да повтаря: „Мейдей! Мейдей!“

Бързина, изненада и незабележимост: това са най-важните оръжия на тюлените. Промъкването на кораб посред бял ден очевидно елиминираше последните два елемента, затова не губиха време пред кабината. Тримата мъже влязоха вътре, последвани от камерата. Чу се гласът на Бек: „Браво, момчета! Мамка му! Тук няма никого!“.

Камерата се завъртя на триста и шейсет градуса, оглеждайки цялата кабина, после се приближи към радиостанцията. Ръката на Бек вдигна касетофона, поставен непосредствено до микрофона. Съобщението „Мейдей“ продължаваше да се повтаря. Той го изключи.

Чу се как един от мъжете изругава:

— По дяволите! Каква е тази смрад?

Отговори му гласът на Бек, който беше спокоен, но настоятелен. Той нареди на хората си да отворят предпазителите, да бъдат нащрек и максимално бързо да се насочат към лодката.

И тогава се разтвориха дверите на Ада.

Някой или нещо се хвърли през вратата, надавайки крясъци като разгневена банши. Разнесе се силен изстрел отблизо. Чуха се викове и автоматични откоси, замятаха се тела. Пред обектива се мятаха мръсни бели коси и лица, излезли сякаш от зловещ кошмар.

— От тук, капитане!

Русо беше застанал с гръб към камерата, закривайки голяма част от картината. Още изстрели и страховити писъци. След това поредица от размазани образи.

Бек беше излязъл от кабината и може би слезе, а може би падна надолу по стълбите. Дишаше тежко и с хриптене. Някъде отзад се чуваше Русо, който крещеше:

— Давайте, капитане, бягайте! Заковах една червеноока кучка, но са ни се лепнали за задника.

— Хората ми…

— Късно е! Давайте. Ау, мамка му!

Още един изстрел. Човешки писък.

Бек стигна до палубата. Тичаше, пуфтейки като локомотив по стръмен наклон, обувките му силно тропаха. Стигна до носа, на няколко крачки от стълбата.

Някъде встрани се разнесе нечовешки крясък. Пак бели коси, мятащи се тела и изстрели. Искрящи червени очи. Гъргорене, хаос от небе и море. Екранът притъмня.

Остин пръв наруши тежкото мълчание.

— Материалът по-скоро повдига въпроси, отколкото да дава отговори.

— Бек почти е стигнал до лодката — каза Мюлер, — но някой или нещо го е причакало, малко преди да слезе по стълбата. Когато открихме тялото, гърлото му беше прерязано.

— Може ли да върнете няколко секунди назад? — помоли Дзавала. — Да, точно тук.

Червените очи изпълваха почти целия екран. Образът беше разфокусиран, но свирепото им изражение личеше достатъчно ясно. В залата се възцари тишина нарушавана само от жуженето на вентилатора.

— Какво мислите за тези кадри, мичман? — попита накрая Остин.

Мюлер поклати глава, все едно го бяха помолили да обясни загадките на вселената.

— Единственото, за което съм сигурен, е, че капитан Бек и хората му са се забъркали в голяма каша. Който или каквото и да им е устроило засадата, не е очаквало да се сблъска с отряд от морски тюлени.

— Предполагам, че са възнамерявали да нападнат „Атлантида“, но схватката с Бек и хората му ги е отказала — допълни Остин.

— И аз така мисля — съгласи се Мюлер.

Капитан Гутиерес се надигна от стола.

— Трябва да се връщам на мостика. Кажете ми, ако мога да помогна с нещо.

Остин му благодари, после се обърна към Мюлер.

— Вие сигурно също трябва да се връщате на кораба си.

— Не още. Очакваме помощен кораб, който ще поеме дежурството, след няколко часа. Имам време дотогава. Сега, като останахме сами, бих искал да поговорим малко по-подробно, ако не възразявате.

— Ни най-малко — отговори Остин. — От това, което видях, мисля, че разговорът ще е дълъг.

Мюлер се усмихна.

— Когато за пръв път чух тази откачена история, реших, че си имаме работа с пирати, макар да нямахме сведения за пиратски кораби в този регион — каза той.

— Но променихте мнението си, така ли?

— Да, отхвърлих тази теория. Пропуснах да отбележа, че съм и офицер от разузнаването. След като видях видеоматериала, се свързах с екипа си във Вашингтон и ги помолих да проучат всичко, свързано с „чудовища или демони с червени очи“. Жалко, че не можете да чуете подигравателната им реакция, но все пак разровиха всички възможни източници на информация: легенди за Дракула, фотографи, холивудски филми. Знаехте ли, че има рок група „Демони с червени очи“?

— Рок образованието ми стига до „Ролинг Стоунс“ — оправда се Остин.

— Моето също. Както и да е, анализирах дълго време получената информация, но постоянно се връщах на ето на това.

Мюлер извади страница от вестник от куфарчето си и го подаде на Остин. Той я разгъна и прочете заглавието:

Кърт подаде вестника на Дзавала, който също прочете статията и попита:

— Каква е връзката с изчезването на „Алвин“?

— Признавам, че е доста косвена, но опитайте да следвате мисълта ми. Първо се замислих за следите по дъното. Ясно е, че в Изгубения град се случва нещо и някой държи то да остане тайна.

— Звучи логично, който и да е оставил следите, не би искал някой друг да си вре носа около термалните пукнатини.

— Ако вие имахте такава тайна, и някоя подводница, окичена с камери, се намърда в задния ви двор, какво щяхте да направите?

— Много просто — отговори Дзавала. — Експедицията беше широко разгласена. Просто щях да се изнеса от там.

— Не е толкова просто — обади се Остин. — Някой ще види следите и ще започне да задава въпроси. По-скоро ще предпочетеш да елиминираш натрапниците и да се погрижиш за всички свидетели.

— Това обяснява защо са пуснали червенооките изроди срещу „Атлантида“ — съгласи се Дзавала.

— Да предположим, че „Атлантида“ беше изчезнал — продължи Остин. — След време „Алвин“ изплува и когато вижда, че кораба го няма, подава сигнал за помощ. Започва повсеместно издирване. Винаги има шанс то да привлече още повече внимание.

— Което ще рече, че каквото и да е, това, което е оставило следите по дъното, може да е отвлякло и „Алвин“.

— Гутиерес каза, че батискафът не е долу и аз му вярвам — потвърди Мюлер.

Остин отново погледна статията.

— Червени очи тук. Червени очи там. Както сам казахте, твърде косвена връзка.

— Съгласен съм. Затова поръчах да направят серия от сателитни снимки на водите около острова на шоуто. — Той извади една купчина снимки и ги пръсна по масата. — На повечето съседни острови има малки рибарски селища, които съществуват от години. Други са обитавани само от птици. Този обаче привлече вниманието ми.

Той плъзна една от снимките към Остин. На нея се виждаха примитивни пътища и няколко постройки, скупчени далеч от брега.

— Имате ли идея какви са тези сгради? — попита Остин.

— Островът някога е бил собственост на британското правителство, което го използвало за база за подводници през Втората световна и по време на Студената война. По-късно бил продаден на частна корпорация. Все още разследваме въпроса. Предполага се, че се ползва за научни изследвания на птици, но никой не знае със сигурност, защото достъпът е забранен.

— А това може би е патрулиращ катер, който се грижи за спазването на забраната — каза Остин, като посочи една малка бяла линия.

— Добро предположение — съгласи се Мюлер. — Поръчах снимки от различни части на деня, но лодката винаги е близо до острова, следвайки в общи линии един и същ маршрут.

Докато разглеждаше скалите и плитчините около острова, Остин забеляза тъмен овален предмет близо до устието на залива. Видя го и на други снимки, но с различно местоположение. Имаше размазани очертания, сякаш се намираше под водата. Подаде снимките на Дзавала.

— Погледни и ми кажи дали виждаш нещо необичайно, Джо.

Като спец по подводни средства с дистанционно и човешко управление, Дзавала веднага забеляза необичайния обект. Пръсна снимките по масата.

— Това е някакво подводно средство — потвърди той.

— Я да видя — рече Мюлер. — Проклет да съм! Толкова бях съсредоточен върху всичко над водата, че не съм забелязал какво има под нея. Явно съм решил, че е някаква риба.

— Риба си е — съгласи се Дзавала, — само че с акумулатор и двигател. Предполагам, че е АПС.

— Автономно подводно средство?

Създадени първоначално за търговски и научни цели, АПС бяха последният писък на подводните технологии. За разлика от СДУ, те можеха да работят сами по предварително зададени инструкции.

— Това АПС може да има сонарни и акустични прибори и вероятно може да засече всичко и всеки на и под вода около острова. Може да изпраща и сигнали до монитори на сушата.

— Военноморският флот използва АПС вместо делфини за откриване на мини. Чувал съм, че някои АПС могат да бъдат програмирани за атака — каза Мюлер.

Остин погледна отново снимките и каза:

— Май трябва бързо да вземем решение.

— Вижте, не ви казвам какво да бъде то. И знам, че се тревожите за приятелите си. Но тук няма с какво да помогнете. Капитан Гутиерес ще продължи издирването и ще ви уведоми, ако и когато намери нещо.

— Искате да проверим острова ли?

— Военноморският флот на Съединените щати не може да нахлуе там, но двама добре обучени и решителни мъже могат.

Остин се обърна към Дзавала.

— Какво мислиш, Джо?

— Рисковано е. Докато преследваме призраци с кървясали очи, Пол и Гамей могат да са на милион други места.

Остин знаеше, че партньорът му има право, но инстинктите го тласкаха към острова.

— Помолихме хидроплана да ни изчака — каза той на Мюлер. — Ще се върнем на Азорите и ще хванем самолет. При малко късмет утре може да разгледаме тайнствения остров.

— Надявах се да го кажете — усмихна се Мюлер.

След по-малко от половин час хидропланът се вдигна и набра височина. Направи кръгче над изследователския кораб и крайцера, след което се насочи към Азорските острови, отвеждайки Остин и Дзавала към неизвестността.