Изгубеният град

15

Траут лежеше на койката с ръце под главата. Изведнъж усети, че тихото ръмжене на двигателите на подводницата се е заменило от едва доловима вибрация. Почувства леко разтърсване, все едно подводницата е спряла. После настъпи тишина.

— Какво беше това? — обади се Гамей, която дремеше на горната койка.

— Струва ми се, че акостирахме.

Той свали длъгнестото си тяло от койката, стана и притисна ухо до вратата. Не чу нищо и реши, че подводницата е стигнала до целта си. След няколко минути вратата се отвори и въоръжените пазачи им заповядаха да се размърдат. Санди чакаше в коридора, охранявана от други двама. Бяха я преместили в друга каюта и сега за първи път я виждаха след посещението на Маклийн.

Пол й намигна успокоително, я тя му отговори с нервна усмивка. Санди се държеше, но Траут не беше изненадан от издръжливостта й. Човек, който редовно пилотира батискаф, може да бъде уплашен, но не и да изгуби ума си. Водени и следвани от пазачи, тримата се изкачиха няколко нива по-нагоре и стигнаха до палубата на подводницата пред командния пункт.

Подводницата беше дълга около сто и двайсет метра. Беше закотвена в укритие за подводници, напомнящо на пещера с висок сводест таван. В далечния й край се виждаше сложна система от конвейерни ленти и подемници, които изчезваха някъде в стената. Пазачите ги избутаха по тясното мостче. Маклийн чакаше на кея.

— Добър ден, спътници — поздрави ги той с широка усмивка. — Последвайте ме, ако обичате, за да навлезем в следващата фаза от нашето приключение.

Маклийн ги поведе към голям товарен асансьор. Когато вратата се затвори, той погледна часовника си и усмивката му изчезна.

— Имате трийсет и две секунди да говорите — каза той.

— Трябват ми само две, за да попитам къде сме — отвърна Пол.

— Не знам точно, но съдейки по климата и релефа, предполагам, че сме някъде в Северно море или Скандинавия. Може би дори Шотландия. — Той отново погледна часовника си. — Времето изтече.

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха в малка стая. Въоръженият пазач, който ги очакваше, излая нещо по радиостанцията и ги поведе навън към един минибус. Направи им знак да се качат, а самият той седна отзад, за да може да ги държи под око. Преди да спуснат щорите на прозорците, Пол успя да зърне дълго тясно заливче под шосето.

След двайсетина минути по черни пътища бусчето спря и пазачът им нареди да слязат. Намираха се в комплекс от сгради, ограден с бодлива тел с електрически трансформатори върху нея. Навсякъде имаше охрана, а комплексът обезпокоително напомняше на концентрационен лагер. Въоръженият мъж им посочи една ниска и широка бетонна сграда, напомняща на склад. За да стигнат до нея, трябваше да преминат през друга бодлива тел. Докато вървяха към входа, от постройката се разнесе неземен крясък, последван от хор от пронизителни писъци и вой.

На лицето на Санди се изписа тревога.

— Това зоопарк ли е? — попита тя.

— Може и така да се каже — отговори Маклийн. Мрачната му усмивка не беше особено успокояваща. — Но тук ще видите същества, за чието съществуване Лондонският зоопарк дори и не подозира.

— Не разбирам — каза Гамей.

— Ще разберете.

Пол го сграбчи за ръкава.

— Не си играйте с нас, моля ви!

— Съжалявам за жалкия опит за хумор. Правил съм това вече много пъти и започвам да обръгвам. Опитайте се да не се плашите твърде много от това, което ще видите. Целта на представлението не е да ви нарани, а само да ви стресне и да ви накара да се подчините.

Пол се усмихна вяло.

— Нямате представа колко добре се почувствахме, доктор Маклийн.

Маклийн повдигна рунтавите си вежди.

— Виждам, че и вие си падате по черния хумор.

— Какво да правя, нали съм янки. Дългите зими не предразполагат към слънчева представа за света.

— Това е добре. Ще ви трябва всяка частица песимизъм, на който сте способни, за да оцелеете в този ад. Добре дошли на странния остров на доктор Моро — каза той, напомняйки им фантастичния разказ за лудия учен, който превръща хората в животни.

Пазачът отвори двойната стоманена врата и смрадта, която се разнесе отвътре, задуши всичките им мисли. Но миризмата не беше нищо в сравнение със звуците и картината, която се откри пред очите им в голямата зала.

Покрай стените бяха наредени клетки с човекоподобни зверове, които хапеха и деряха с нокти по решетките. Бяха двайсет и пет — трийсет на брой. Стояха на два крака, полуприведени, и носеха мръсни парцали.

Дългите им и сплъстени бели коси и бради криеха лицата им, но все пак си личаха съсухрените и сбръчкани черти със старчески петна. Надаваха дивашки яростни викове, оголвайки неравните си пожълтели зъби. В кървавочервените им очи блестяха ужасяващи пламъци.

На Санди й дойде в повече. Здравият разум я накара да се втурне към вратата, но там я пресрещна висок мъж във военни камуфлажни дрехи. Той я хвана за ръката и я върна в сградата. Мъжът имаше поразително голям нос, заострена брадичка и злобна уста, в която проблясваха златни зъби. На главата си носеше килната черна барета. Появата му оказа странен ефект върху съществата в клетките. Те замлъкнаха и се дръпнаха назад към стената.

— Добър ден, доктор Маклийн — поздрави мъжът с европейски акцент. После изгледа семейство Траут, като задържа погледа си върху Гамей. — Това ли са новите ни попълнения?

— Те са специалисти в нашата област — отговори Маклийн.

На вратата се зашумя.

— Какъв късмет! Довел сте новите ни гости точно във времето за хранене.

В залата влязоха няколко пазачи, бутайки количка, отрупана с капани за плъхове — от тези, които улавят гризачите, без да ги убиват. Мъжете разтовариха капаните, занесоха ги при клетките и освободиха цвърчащите им обитатели.

Със светнали като рубини очи белокосите създания се върнаха в предната част на клетките. Явно упражнението им беше познато, защото когато плъховете излязоха от капаните, съществата бяха готови. Нахвърлиха се върху злощастните гризачи мълниеносно като пантери. Със свирепо ръмжене ги разкъсваха поглъщаха с наслада, все едно са изискани ястия в петзвезден ресторант.

Санди отново се втурна към вратата. Този път мъжът с баретата я пусна да излезе, заливайки се от смях. Гамей се изкушаваше да я последва, но знаеше, че ако мъжът само я докосне, ще му изтръгне ръката.

— Младата дама явно не оцени нашата система за рециклиране. Контролираме популацията от гризачи и едновременно с това храним любимците си. — После се обърна към Маклийн. — Надявам се, че вече сте разказал на гостите ни за нашето прекрасно местенце.

— Вие сте значително по-красноречив и убедителен от мен, полковник — отвърна Маклийн.

— Вярно е. — Мъжът се обърна към двамата Траут. — Аз съм полковник Стрега и ръководя тази лаборатория. Мръсните дяволи, които виждате да си похапват, някога са били хора като вас. Ако вие и двете дами не изпълнявате това, което ви се казва, можем да ви превърнем в техни събратя. Или в поредния им обяд. Зависи от настроението и великодушието ми. Правилата са прости. Ще работите, без да се оплаквате, а в замяна на това ще ви позволим да живеете. Разбрахте ли?

Пол правеше всичко възможно да не обръща внимание на шума от дъвчене и оригване, който се носеше откъм клетките.

— Разбирам, полковник, и ще предам посланието ви на приятелката си със слабия стомах.

Стрега впери в него вълчите си жълти очи, сякаш се опитваше да запамети лицето му. После дари Гамей с четиринайсеткаратовата си усмивка, тропна с токове, завъртя се и се насочи към вратата. Пазачите ги изведоха от сградата, а двамата и не чакаха втора покана. Стрега тъкмо се качваше в един „Мерцедес“ кабриолет. Санди се беше подпряла на стената и повръщаше. Гамей се приближи и я прегърна.

— Съжалявам за всичко това — каза Маклийн. — Стрега настоява да показваме това на новодошлите. Кара ги да се подмокрят от страх.

— И още как — отвърна Санди, — следващия път ще си взема памперс.

Маклийн въздъхна.

— Всички имахме тежък ден. Време е да се настаните. Като си вземете душ и се преоблечете, ще се съберем при мен да пийнем.

Изминаха малко под един километър с бусчето, преминавайки през още електрифицирани заграждения от бодлива тел, докато стигнаха до голяма сграда с кръгъл покрив, заобиколена от малки постройки с плоски покриви.

— Това е лабораторията, в която ще работим — поясни Маклийн, а после посочи една сграда, отделена от другите. — А това е бърлогата на Стерга. Охраната живее точно до него. Малките къщички са за научния екип. Приличат на бункери, но са доста удобни.

Въоръжените мъже наредиха на всички да слязат и показаха на семейство Траут и Санди две съседни къщички. Маклийн живееше точно до тях. Пол и Гамей влязоха в своята: една стая с желязно легло, малка масичка, стол и баня. Беше спартанско, но чисто. Свалиха дрехите си и си взеха дълъг горещ душ. Пол се избръсна с тъпата еднократна самобръсначка, която му бяха оставили.

На леглото ги чакаха два старателно сгънати зелени гащеризона. Нямаха никакво желание да обличат затворническа униформа, но собствените им дрехи воняха още отпреди посещението в зверилника. Ръкавите и крачолите на Пол му бяха малко къси, но дрехата не беше неудобна. Само папийонката не й подхождаше, но той така или иначе не я сложи. Що се отнася до Гамей, тя би изглеждала добре и в чувал от зебло.

Отидоха да вземат Санди, но я намериха заспала и решиха да не я будят. Маклийн ги посрещна в своята къщичка, която беше същата като останалите, само че с добре зареден бар. Настоя да го наричат Мак и наля три чаши шотландско уиски. Взе бутилката и тримата излязоха навън. Въздухът беше хладен, но не неприятен.

— Мисля, че вътре има бръмбари — обясни той. — Полковник Стрега е изобретателен човек.

— Не съм сигурна, че чувството му за хумор ми допада — отвърна Гамей.

— Други са силните му страни. Международният трибунал с удоволствие би разговарял с него за някои масови гробове в Босна. Как е уискито?

— Чудесно! Какво повече да искаш от един екзотичен курорт?

— Когато се почувствам прекалено потиснат, си представям, че съм на почивка на далечен остров — каза Маклийн.

— В курортите, на които аз съм бил, не поднасят обеда в капани за мишки — отбеляза Пол.

Настъпи неловко мълчание. Гамей първа го наруши.

— Какво или кои са били тези кошмарни създания в клетките?

Маклийн не отговори веднага.

— Това бяха грешки.

— Като колега учен ще ни разберете, ако ви помолим да бъдете по-конкретен — каза Пол.

— Съжалявам, може би трябва да започна отначало.

Маклийн си наля още уиски, отпи голяма глътка и заговори, загледан някъде в далечината.

— Сега ми се струва много отдавна, но всъщност минаха само три години, откак бях нает от малка научноизследователска компания в близост до Париж да работя с ензими — протеините, произвеждани от живите клетки. Интересуваше ни ролята на ензимите в процеса на остаряване. Фирмата имаше ограничени ресурси, затова много се зарадвахме, когато ни погълна голям конгломерат.

— Кой стоеше зад него? — поинтересува се Пол.

— Не знаехме и не ни интересуваше. Дори си нямаше име. Получихме сериозни повишения. Обещаха ни повече финансиране и ресурси. Затова и не възразихме, когато ни наложиха нови условия.

— Какви бяха те?

— Новото ръководство нареди постоянно да бъдем наблюдавани от охрана. В престилки и костюми, но все пак охрана. Движението ни беше ограничено. Живеехме в общежитие близо до лабораторията. Сутрин и вечер ни извозваха служебни автомобили. Семейните имаха право на посещения от време на време, но всички бяхме изрично предупредени за поверителния характер на работата ни. Дори подписахме договори, с които се съгласявахме да спазваме строгите правила. И въпреки това витаехме в облаците: разбирате ли, ние търсехме философския камък.

— Мислех, че сте химик, не алхимик — рече Гамей. — А доколкото си спомням, философски камък наричали веществото, което уж можело да превръща обикновени метали като олово в сребро или злато.

Маклийн кимна.

— Това е широко разпространена заблуда. Много учени обаче смятали, че камъкът е легендарният „еликсир на живота“. Смесено с вино, това вълшебно вещество можело да лекува рани, да връща младостта и да удължава живота. Този камък търсехме ние.

— Иначе казано, безсмъртие — каза Пол. — По-лесно би било да превърнеш олово в злато.

По устните на Маклийн пробяга усмивка.

— И аз това си мислех неведнъж по време на опитите. Често размишлявах над невъзможната задача, която си бяхме поставили.

— Не сте били първите провалили се.

— О, не, доктор Траут. Не ме разбрахте правилно. Ние не се провалихме.

— Чакайте малко! Казвате, че еликсирът на живота съществува?

— Да! Открихме го на дъното на океана в хидротермалните пукнатини на Изгубения град.

Двамата се втренчиха в Маклийн, чудейки се дали шотландецът окончателно не си е загубил ума.

— Доста отдавна си вра носа в морската тиня — каза Пол след малко, — но никога не съм попадал на нещо, дори бегло напомнящо на Извора на младостта.

Гамей поклати глава.

— Простете за скептицизма, но като морски биолог съм по-добре запозната с пукнатините от Пол и, честно казано, нямам никаква идея за какво говорите.

В сините очи на Маклийн проблеснаха весели искри.

— Знаете повече, отколкото си мислите, девойче. Обяснете ми защо учени от цял свят така се заинтригуваха от микроорганизмите, открити около пукнатините.

— В това няма нищо чудно — сви рамене Гамей. — Тези бактерии не са като останалите, които сме намирали досега. Те са „живи вкаменелости“. Условията в Изгубения град са подобни на тези по време на зараждането на живота на планетата. Ако разберем как еволюира животът около пукнатините, ще научим как може би е започнал той на Земята или дори на други планети.

— Именно! Работата ми започна с едно елементарно предположение: ако разполагаш с нещо, което участва в създаването на живота, то сигурно ще може и да удължава живота. Компанията ни имаше достъп до проби, взети при предишни експедиции до Изгубения град. Ключът се оказа в ензимите, произвеждани от тези микроорганизми.

— По какъв начин?

— Всеки жив организъм на земята е програмиран за една-единствена задача: да възпроизвежда себе си колкото може повече. След като си свърши работата, той става излишен. Всички организми носят в себе си ген, който им повелява да създават поколение. При човешките същества той понякога се активира преждевременно и тогава се наблюдава синдромът на Вернер, при който осемгодишното дете изглежда като осемдесетгодишен човек. Предположихме, че ако този ген може да се активира, той съответно може и да се деактивира, като резултатът ще бъде забавяне на стареенето.

— Как може да се тества подобно нещо? — попита Пол. — Трябва да го давате на участниците в експеримента и да чакате десетки години, за да видите дали ще живеят по-дълго от контролната група.

— Имате право. Ще има проблеми и с патента. Той може да изтече, преди продуктът да е стигнал до пазара. Но този ензим не само изключва въпросния ген, но и действа като супер антиоксидант, обезоръжаващ свободните радикали. Тоест, може не просто да забави химичните процеси на остаряването, но и да върне младостта.

— Философският камък?

— Да. Ето че вече разбрахте.

— И действително сте успели да го постигнете?

— Да, с лабораторни животни. Взехме мишки на преклонна възраст и драстично ги подмладихме.

— Колко драстично?

— По човешките стандарти мишките бяха на деветдесет години, а ние ги подмладихме до четирийсет и пет.

— Искате да кажете, че сте върнали възрастта им наполовина?

— Съвсем точно. Мускулен тонус, структура на костите, енергичност, способност за възпроизвеждане. Мишките останаха по-изненадани даже и от нас.

— Забележително постижение — призна Гамей, — но човешкото същество е значително по-сложно от мишката.

— Да — въздъхна Маклийн, — вече го разбрахме.

Гамей схвана неизказаното послание.

— Експериментирали сте с хора, нали?

— Не и в първоначалния си екип. Предстояха години на експерименти, преди да преминем към хора. И щяхме да го направим при най-строги и регламентирани условия. — Той преглътна питието си, сякаш да отмие неприятните спомени. — Екипът ми представи предварителните си открития и известно време нищо не чухме. След това ни съобщиха, че ни разформироват. Всичко мина много цивилизовано. С ръкостискане, усмивка и премии даже получихме. След време, докато разчиствал компютърните си файлове, един колега попаднал на записи с човешки експерименти. Били проведени на някакъв остров.

Пол посочи земята под краката си.

— Тук ли?

— Звучи логично, нали?

— Какво стана после?

— Направихме втора фатална грешка, като подценихме безскрупулността на тези хора. Отидохме групово в компанията и настояхме да прекратят опитите. Казаха ни, че участниците били доброволци и че всичко това вече не е наша работа. Заплашихме ги, че ще изнесем информацията в публичното пространство. Те ни помолиха да изчакаме. През следващата седмица членовете на бившия ми екип започнаха да стават жертви на „случайни“ фатални инциденти. Катастрофи с избягали водачи, пожари, електрически удар от повредени уреди. Няколко напълно здрави мъже получиха инфаркт… Общо двайсет и един.

Пол подсвирна.

— Мислите, че са били убити?

— Знам, че са били убити.

— Полицията заподозря ли нещо? — попита Гамей.

— Да, в част от случаите, но не можаха нищо да докажат. Колегите ми живееха в няколко различни държави. Пък и както ви казах, работата ни беше строго секретна.

— Но вие сте оцелял — отбеляза тя.

— Чист късмет. Бях заминал на археологически разкопки. Това е хобито ми. Когато се прибрах, открих съобщение от бивш колега, който ме предупреждаваше, че животът ми е в опасност. Избягах в Гърция, но те ме проследиха и ме доведоха тук.

— Защо не ви убиха?

Маклийн се засмя невесело.

— Поискаха да ръководя новия научен екип. Явно им беше дошъл акълът в главата. След като избиха първоначалния екип, във формулата започнали да се появяват грешки. Беше неизбежно при толкова комплексно и сложно проучване. Преди малко видяхте грешките им да танцуват в клетките.

— Казвате, че вашият еликсир за младост е създал озъбените зверове?

Маклийн се усмихна.

— Казахме им на тия глупаци, че трябва още работа. Върху хората ензимът има различен ефект. Ние сме сложни същества, точно както отбелязахте и вие. Балансът беше много крехък. При грешка в сместа обектът в някои случаи просто умира. В други получава прогерия. При горките нещастници, които видяхте, веществото ги е върнало назад във времето и е извадило наяве агресивните качества на предците ни от времето на влечугите или маймуните. Но нека външността им не ви заблуждава. Те все още имат човешки интелект, както се убеди Стрега.

— Какво имате предвид?

— Съществата са два вида. Алфите са част от първоначалния експеримент, за който ми казаха, че е започнал преди много години. Ветите били създадени при последната серия от опити. Неотдавна много от тях успели да избягат. Явно са били предвождани от Алфите. Направили си сал и стигнали до друг остров, където избили множество хора. Стрега ги намерил и ги върнал обратно. Подложил някои от Алфите на ужасни мъчения, след което ги убил показно за назидание на останалите.

— Ако създават толкова проблеми, защо ги държите? — поинтересува се Гамей.

— Очевидно шефовете мислят, че имат някаква ценност. Нещо като нас. Инструменти за еднократна употреба. При последния опит обектите били незаконни емигранти от бедни страни, които си мислели, че заминават за Европа или Америка, където ще се радват на работа и по-добър живот.

Пол стисна зъби.

— Това е един от най-чудовищните заговори, за които някога съм чувал. Едно обаче не мога да разбера. Защо отвлякоха нас?

— Ензимите са много краткотрайни. Построиха тази подводница, за да можем да извличаме ензимите веднага щом бъдат събрани микроорганизмите. След стабилизирането им подводницата транспортира готовия продукт за по-нататъшна обработка и изследвания. Бяха известени за вашата експедиция. Сигурно са се страхували да не разкриете проекта им. Съвсем случайно бяхте на косъм от това.

— Не беше никак случайно. Търсехме източника на горгоновата трева — отвърна Гамей.

— Сега е мой ред да се озадача. Какво е „горгонова трева“?

— Мутирала е от обикновено водорасло. Предизвиква поражения по целия свят. Източникът й беше проследен до Изгубения град. Опитвахме се да открием точната причина. Тази част от експедицията не беше разгласена, за да не всяваме паника. Положението е далеч по-тежко, отколкото се съобщава публично.

— В какъв смисъл?

— Ако тази трева продължи да се размножава, океаните ще се превърнат в огромни блатисти килими от растителност. Търговията по море ще стане невъзможна. Пристанищата ще бъдат затворени. Повече видове риба ще измрат, разстройвайки по небивал начин хранителната верига, което без съмнение ще се отрази и на сушата. Климатът, определян от обичайните океански цикли, ще се обърка. Ще падат правителства. Ще настъпят болести и глад. Милиони хора ще загинат.

— Мили боже! Страхувах се, че може да се случи нещо подобно.

— Какво искате да кажете?

— Микроорганизмите бяха напълно безобидни в естествената си среда. Но имаше опасност да мигрират, когато нарушим хабитата им. Явно са мутирали гените на по-висши организми.

— Обратим ли е процесът?

— Има голям шанс да успеем да приложим това, над което работим в момента, за да намерим решение.

— Смятате ли, че полковник Стрега ще бъде склонен да насочим енергията си към спасяването на света от горгоновата трева? — попита Пол.

Маклийн се изсмя.

— Полковник Стрега е убеден, че този лагер е светът. А той самият — Господ.

— Още една причина да избягаме.

— Тези хора, които ни отвлякоха, трябва да са знаели, че ще започне усилено издирване на „Алвин“ — намеси се Гамей.

Маклийн надигна празната си чаша, после я погледна в очите.

— Стрега каза, че щели да се погрижат. Не спомена подробности, но неотдавна от острова изчезнаха няколко мутанта. Мисля, че имат нещо общо с плана му.

— Нищо повече ли не знаете?

Маклийн поклати глава.

Пол си наложи да се върнат към непосредствения проблем.

— Казахте, че са ви довели тук, за да поемете новия научен екип.

— Да, тук има още шестима души, примамени също като емигрантите с обещания за работа. Ще се запознаете на вечеря. Шефът се е погрижил да са самотни хора без близки роднини.

— С колко време разполагаме?

— Всички сме наясно, че ще бъдем убити в момента в който извлечем чист еликсир. Бавим се, доколкото можем, но гледаме и да показваме известен напредък. Деликатен баланс. Една доставка с еликсира е заминала, докато сме били в подводницата.

— Какво означава това за нас?

— Че след като формулата стигне до местоназначението си и се разбере дали работи, ще станем излишни.

— А тя ще работи ли?

Маклийн кимна.

— О, да! Първоначалните резултати ще бъдат бързи и драматични. Когато Стрега научи, ще започне да ни хвърля на животните, един по един. — Той поклати глава. — Боя се, че ви спасих, само за да ви покажа, че няма надежда.

Пол се надигна от стола и се огледа, мислейки си за контраста между суровата красота на острова и ужасите, които видя.

— Някакви идеи? — попита той.

— Мисля, че ще бъде добре Мак да ни разкаже всичко, което знае за това място — каза Гамей. — С всички подробности, колкото глупави или непотребни да изглеждат.

— Ако още мислите за бягство, забравете — отвърна безучастно Маклийн. — Няма начин.

Гамей погледна съпруга си.

— Винаги има начин — каза тя с усмивка. — Просто още не го знаем.