Кльощавият

X

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Нора в таксито.

— Сигурен съм.

— Няма ли да се пренапрегнеш?

— Нищо ми няма. Какво мислиш за разказа на момичето?

Тя се поколеба.

— Ти май не й вярваш, а?

— Опазил ме бог. Поне докато проверя кое как стои.

— Ти си по-добре запознат с тези истории от мен, но мисля, че тя поне се опитваше да говори истината.

— Най-красиво съчинените истории се разказват от хора, които също като нея се опитват да кажат истината. Нямаш ли навика, много е трудно.

— Изглежда, сте голям познавач на човешката природа, мистър Чарлс? Някой ден трябва да ми разкажете за преживелиците си като детектив.

— Била купила цял пистолет за дванайсет долара! Не че е изключено, но все пак…

Известно време помълчахме. Сетне Нора се обади:

— Какъв е всъщност проблемът й?

— Баща й е луд и тя се страхува, че също е луда. — Ти пък откъде знаеш?

— Нали ме попита? Аз ти отговарям.

— Искаш да кажеш, че правиш догадки?

— Искам да кажа, че това е нейният проблем. Не знам със сигурност дали Уайнънт е клинично луд, нито пък ми е известно дали тя е унаследила лудостта му, ако това е така, но тя си мисли, че и двата отговора на тези въпроси са положителни, и затова прави щуротии.

Спряхме пред „Кортланд“ и Нора рече:

— Но, Ник, това е ужасно! Някой трябва да… Казах, че не знам. Може пък Доръти да е права.

— Изобщо няма да се учудя, ако в този момент шие кукленска рокличка за Аста.

Казахме на портиера имената си, за да ги съобщи на Йоргенсенови, и след известно забавяне ни бе разрешено да се качим. Мими ни посрещна в коридора, щом излязохме от асансьора, и тръгна насреща ни с разтворени обятия и порой от думи:

— Тези отвратителни вестници! Направо ме подлудиха с глупостите си, че си бил на смъртно легло. Два пъти се обаждах по телефона, но отказваха да ме свържат с апартамента ви и да ми кажат как си. — Тя ме хвана и за двете ръце. — Толкова се радвам, Ник, че всичко това са долни лъжи, макар че ще трябва да вечеряме каквото се намери в хладилника. Аз естествено не ви очаквах… Но ти си толкова блед! Значи наистина си бил ранен.

— Слаба работа — само съм одраскан.

— И въпреки всичко си дошъл у нас на вечеря! Това много ме ласкае, но се боя, че е също така и безразсъдно. — Тя се обърна към Нора. — Сигурна ли сте, че е разумно да го пускате…

— Не съм сигурна — отвърна Нора, — но той настоя.

— Мъжете са толкова глупави — произнеса Мими, докато ме прегръщаше през кръста. — Те или правят от мухата слон, или напълно пренебрегват неща, които могат… Но влизайте де! Чакай да ти помогна.

— Не съм чак толкова зле — уверих я аз, но тя настоя да ме настани в удобно кресло и ме отрупа с десетина възглавнички.

Влезе Йоргенсен, ръкува се с мен, каза колко му било приятно да ме види по-жив, отколкото твърдели вестниците, и се поклони над ръката на Нора.

— Ако ме извините за един момент, ще довърша коктейлите.

И той пак излезе от стаята.

— Не знам къде е Дори — заговори Мими. — Сигурно е излязла някъде да се цупи. Вие нямате деца, нали?

— Не — отговори Нора.

— Много губите, макар че понякога са нетърпими. — Мими въздъхна. — Изглежда, не съм достатъчно строга. Когато ми се налага да се скарам за нещо на Дори, тя ме мисли за истинско чудовище. — Лицето й се озари. — А ето го и другото ми детенце. Спомняш ли си мистър Чарлс, Гилбърт? А това е мисис Чарлс.

Гилбърт Уайнънт беше с две години по-млад от сестра си — длъгнесто, бледо, русо момче на осемнайсет години със слабоволева брадичка под отпуснатата уста. Големите, забележително ясносини очи и дългите мигли му придаваха леко женствен вид. Дано вече не е онова хленчещо неприятно хлапе, каквото беше едно време, рекох си аз.

Йоргенсен внесе подноса с коктейлите и Мими настоя да й разкажем всичко за стрелбата. Разказах й, като изкарах историята още по-безсмислена, отколкото беше.

— Но защо изобщо е дошъл при теб? — попита тя.

— Един господ знае. Макар че и аз бих искал да науча защо. Същото се отнася и за полицията.

— Чел съм — обади се Гилбърт, — че когато закоравели престъпници ги обвинят в нещо, което не са извършили — дори да е съвсем незначително, — те се разстройват много повече, отколкото някой обикновен човек. Смятате ли, че това е вярно, мистър Чарлс?

— Не е изключено.

— Освен когато е нещо много голямо — нещо, което биха искали да са извършили — продължи Гилбърт.

Пак казах, че не е изключено.

— Не се чувствувай задължен да се държиш учтиво с Гил, ако започне да плещи глупости — заяви Мими. — От много четене всичко в главата му е каша. Донеси ни по още един коктейл, момчето ми.

Той отиде да донесе шейкъра. Нора и Йоргенсен седяха в единия ъгъл на стаята и избираха грамофонни плочи.

— Днес получих телеграма от Уайнънт — рекох аз. Мими огледа предпазливо стаята, наведе се към мен я попита почти шепнешком:

— Какво пишеше?

— Иска да разбера кой я е убил. Изпратена е днес следобед от Филаделфия.

— И ще го направиш ли? — задиша тя тежко. Свих рамене.

— Изпратих я на полицията.

Гилбърт се върна с шейкъра. Йоргенсен и Нора сложиха на грамофона „Малката фуга“ на Бах. Мими бързо си изпразни чашата с коктейла и я протегна на Гилбърт да я напълни отново. Той седна и каза:

— Исках да ви попитам: може ли да се познае наркоманът само като го погледне човек?

Целият се тресеше от възбуда.

— Много рядко. Защо?

— Просто се питах. Дори ако е закоравял наркоман?

— Колкото е по-зле, толкова по-големи са шансовете да познае човек, че нещо не е наред, но не винаги можеш да си сигурен, че състоянието е причинено от наркотик.

— И още нещо — продължи той. — Грос твърди, че когато те наръгат с кама, в първия момент усещаш са-; мо удара, а болката идва след това. Вярно ли е?

— Да, ако те наръгат достатъчно силно е достатъчно остър нож. С куршума е същото — усещаш само удара, а ако куршумът е малокалибрен и обвит в стомана, то в първия момент изобщо нищо не усещаш. Болката настъпва с проникването на въздух в раната.

Мими пресуши третия си коктейл, след което се намеси:

— Според мен и двамата сте захванали адски зловеща тема, особено като се има предвид какво му се ь случило днес на Ник. Много те моля, Гил, опитай се да откриеш Дори. Не може да не познаваш някои от приятелите й. Позвъни им. Предполагам, че всеки момент ще се прибере, но все пак се притеснявам.

— Тя е при нас в хотела — рекох аз.

— При вас ли?

Учудването й може би беше истинско.

— Дойде днес следобед и ни помоли да остана известно време.

Тя се усмихна снизходително и поклати глава.

— Тези деца! — Спря да се усмихва. — Известно; време ли каза?

Аз кимнах.

Гилбърт очевидно изгаряше от нетърпение да ме зададе нов въпрос и затова не обръщаше никакво внимание на нашия разговор.

Мими отново се усмихна.

— Много съжалявам, че ви притеснява, но все пак за мен е облекчение да знам къде е, а не да се чудя къде ли може да е заминала. Сигурно вече ще е престанала да се цупи, като се приберете, затова ще ви помоля да й кажете да си дойде. Тя ми сипа един коктейл. — Много сте мили с нея. Аз премълчах.

— Мистър Чарлс — отново започна Гилбърт, — вярно ли е, че престъпниците — имам предвид професионалните престъпници — обикновено…

— Не ни прекъсвай, Гилбърт — отряза го Мими. — Нали ще я изпратите да се прибере?

Беше любезна, но — както каза Доръти — отново говореше с царствения си маниер.

— Ако иска, нека остане. На Нора й в приятно. Тя игриво ме заплаши с пръст.

— Няма да разреша да я глезите по този начин. Представям си какви глупости ви е наговорила по мой адрес.

— Спомена нещо, че си я била.

— Ето, виждаш ли! — доволно заяви тя, сякаш това доказваше мисълта й. — Не, Ник, трябва обезателно да й кажете да се прибере у дома.

Довърших коктейла си.

— Е? — настоя тя.

— Ако иска, нека остане при нас, Мими. На нас ни в много приятно с нея.

— Но това е смешно! Нейното място си е тук! Искам да се прибере. — Гласът й се изостри. — Та тя е още дете. Не бива да поощрявате глупостите й.

— Нищо не поощрявам. Ако иска да остане у нас, ще остане.

Гневът много добре се отрази на хубавите й очи.

— Тя е мое дете и е малолетна! Бяхте много мили с нея, но по този начин не правите услуга нито на самата Доръти, нито на мен и аз няма да допусна такова нещо. Ако вие не я изпратите, ще предприема мерки да си я прибера. Бих предпочела да се разберем с добро, но… — Тя се наклони напред и довърши мисълта си бавно, натъртено: — Тя трябва да се прибере!

— Не те съветвам да си разваляш отношенията с мен, Мими — казах аз.

Тя ме погледна, сякаш щеше да ми каже „аз те обичам“, и попита:

— Това заплаха ли е?

— Добре, щом искащ — нека ме арестуват за отвличане, поощряване престъпната дейност на малолетен или каквото и да е друго абсурдно обвинение.

— И кажи на жена си да престане да опипва мъжа ми — неочаквано рязко произнесе тя, явно побесняла.

Нора, която заедно с Йоргенсен търсеше някаква друга грамофонна плоча, бе сложила ръка на ръкава му. И двамата се обърнаха и погледнаха изненадано Мими.

— Нора, мисис Йоргенсен желае да не пускаш ръце на мистър Йоргенсен — казах аз.

— Много се извинявам — усмихна се Нора на Мими, после ме погледна, направи страшно изкуствена физиономия на загрижена съпруга и каза напевно-монотонно като ученичка, рецитираща стихотворение: — Ах, Ник, колко си блед! Убедена съм, че си надценил силите си и състоянието ти ще се влоши. Много се извинявам, мисис Йоргенсен, но трябва да го прибера у дома и да го сложа да си легне. Нали ще ни извините?

Мими каза, че ще ни извини. Всички бяхме самата учтивост един към друг. Слязохме на улицата и хванахме такси.

— С приказките си ни лиши от вечеря — рече Нора. — Какво предлагаш сега? Да се приберем ли у дома да вечеряме заедно с Доръти?

Аз поклатих глава.

— Известно време бих искал да не виждам наоколо си нито един Уайнънт. Дай да отидем „При Макс“. Ядат ми се охлюви.

— Дадено. Подразбра ли нещо?

— Нищо.

— Язък, че е толкова хубав — замислено произнесе Нора.

— Що за човек е?

— Просто една голяма кукла. Язък!

Вечеряхме и се прибрахме в „Норманди“. Доръти я нямаше. Имах чувството, че го бях очаквал.

Нора обиколи стаите и се обади на рецепцията. Не беше оставила нито бележка, нито нищо.

— Какво значи това? — попита тя. Още нямаше десет часа.

— Може би нищо — Отговорих аз. — А може би всичко. Според мен ще се появи към три часа сутринта къркана, с картечница под ръка, закупена в „Чайлдс“.

— Да върви по дяволите. Обличай пижамата и лягай.