Кльощавият

XIX

— Подслушвах — призна Гилбърт, щом излязохме от къщата. — Според мен е глупаво да не се подслушва при всяка възможност, щом ти е интересно да изучаваш хората, защото те са винаги по-различни, когато си при тях в стаята. Разбира се, на никой не му е приятно да знае, че го… — Той се усмихна. — Сигурно и на птиците и животните не им е приятно да ги изучават естествениците.

— Много ли чу?

— Достатъчно, за да ми стане ясно, че не съм изтървал най-важното.

— И какво мислиш по въпроса?

Той сви устни, набръчка чело и се произнесе много важно:

— Трудно е да се каже с две думи. Мама я бива понякога да прикрива нещата, но не умее особено добре да ги съчинява. Странно нещо — не знам дали сте забелязали, — но хората, които най-много лъжат, обикновено най не ги бива и най-лесно се хващат на чужди лъжи. Редно е да очакваш от тях да слухтят за лъжи, а излиза, че са готови да повярват на всичко, което им кажеш. Забелязали ли сте?

— Да.

— Ето какво исках да ви кажа: снощи Крие не се прибра вкъщи. Затова именно мама е по-разстроена от друг път, а тази сутрин с пощата пристигна едно писмо за него, което взех и отворих на пара, защото прецених, че може да представлява интерес. — Той извади един плик от джоба си и ми го подаде. — Прочетете го, а после пак ще го залепя и ще го сложа утре при писмата, в случай че се върне, макар да не го вярвам.

Защо не вярваш? — попитах аз, докато поемах писмото.

— Е, ако той наистина е Роузуотър…

— Ти споменал ли си нещо пред него по този въпрос?

— Не съм имал тази възможност. Откак ми казахте кой е, не съм го виждал.

Погледнах писмото. Печатът на плика беше от Бостон, щата Масачузетс, от 27 декември 1932 г. Адресът беше написан с малко детски женски почерк — за мистър Кристиан Йоргенсен, апартаменти „Кортланд“, Ню Йорк.

— Защо реши да го отвориш? — попитах, докато вадех писмото от плика.

— Защото, макар да не вярвам в интуицията, очевидно съществуват някакви миризми, звуци, особености на почерка, които не се поддават на анализ и дори не са на нивото на съзнателното, но все пак понякога ти въздействуват. Не знам как точно да го нарека, но усетих, че писмото може да съдържа нещо важно.

— Често ли имаш това усещане във връзка с чуждите писма?

Той ми хвърли един бърз поглед, сякаш да провери дали не го будалкам, после отговори:

— Не е често, но и друг път съм отварял писма. Нали ви казах, че изучавам хората.

Аз се зачетох в писмото:

Следваше адресът й.

— Гледай ти! — рекох аз и прибрах писмото в плика. — И ти устоя на изкушението да разкажеш това на майка си?

— О, много добре знам каква щеше да е реакцията й. Видяхте какви сцени разиграва за много по-дребни неща. Как смятате, че трябва да постъпя сега?

— Редно е да съобщиш в полицията. Той веднага кимна с глава.

— Щом смятате, че така е най-добре… Ако искате, покажете им го вие.

— Благодаря — казах аз и прибрах писмото в джоба си.

— Има още нещо — продължи Гилбърт. — Притежавах около двайсет грама морфин, с който експериментирах, и някой ми го е откраднал.

— По какъв начин експериментираше?

— Ами вземах го. Исках да изуча въздействието му.

— И как ти хареса въздействието?

— О, не съм очаквал да ми хареса. Просто исках да разбера какво е. Не обичам да вземам неща, които замъгляват ума. Затова рядко пия алкохол и не пуша. Макар че ми се ще да опитам малко кокаин — за него се твърди, че изострял умствените способности. Така Ли е?

— Така се говори. И кой според теб е задигнал морфина?

— Подозирам Доръти, защото си имам теория относно нея. Именно затова отивам на вечеря у леля Алис. Дори е все още там и ще проверя теорията си. Умея да я карам всичко да ми казва.

— Добре де, щом като е била през това време там, как е могла да…

— Снощи се прибра за малко, а освен това не знам кога точно е бил откраднат. Днес за пръв път отворих кутията, а беше там преди три-четири дни.

— Тя знаеше ли, че е там?

— Да. Това е една от причините, поради която я подозирам. Мисля, че само тя знаеше. С нея също експериментирах.

— И как й харесваше?

— Харесваше й, но тя и без това бе вземала. Исках да ви попитам обаче дали е възможно да е станала наркоманка за толкова кратко време.

— Колко кратко?

— Една седмица, не — десет дена.

— Едва ли, освен ако не се самонавие. По много ли й даваше?

— Не.

— Обади ми се, като разбереш. Аз ще хвана оттук едно такси. До скоро виждане.

— Нали ще се върнете вкъщи по-късно?

— Ако успея. Може да се видим там.

— Добре. И много ви благодаря.

В първата дрогерия се опитах да позвъня на Гилд. Не се надявах да го заваря толкова късно в кабинета му, а по-скоро да науча домашния му телефон. Той обаче си беше още там.

— Много до късно работите — рекох аз.

— Така е — бодро откликна той.

Прочетох му писмото на Джорджия и му продиктувах адреса й.

— Богата плячка — остана доволен той.

Казах му, че Йоргенсен не се е прибирал у дома от предишния ден.

— Мислите ли, че ще го открием в Бостън? — попита той.

— Или е там, или толкова на юг, колкото е успял да пропътува досега.

— Ще опитаме и едното място, и другото — все така бодро ме увери той. — А сега аз имам една новина за вас. Нашият приятел Нънхайм е бил напълнен с куршуми калибър 32 само час след като ни се измъкна. Мъртъв колкото си иска. Куршумите май са от същия пистолет, с който е ликвидирана Джулия Улф. Експертите ги сравняват в момента. Сега сигурно съжалява, дето не остана да си поговори с нас.