Кльощавият

XXVIII

— Както виждам, като им наредите да доведат някого, хората ви не си пестят силите — рекох аз.

— Почакайте. Работата не е, както вие си мислите. — Той се обърна към рижия дебелак; — Хайде, Флинт, разкажи как стана това.

Флинт си избърса устата с опакото на ръката.

— Бива си го, шефе, направо е като дива котка. Няма вид на такъв, ама ти казвам — хич не щеше да дойде с нас. А как тича!

— Че си герой, в това не се съмнявам и веднага ще докладвам на шефа да те удостои с медал, но сега не ми ги разправяй тези. Пристъпи направо към същността! — изръмжа Гилд.

— Не съм се изкарвал герой — взе да протестира Флинт. — Само ви рекох…

— Не ме интересува какво си правил — прекъсна го Гилд. — Интересува ме той какво е правил.

— Да, сър, тъкмо щях да ви разкажа. В осем часа сутринта смених Морган и всичко си беше по мед и масло както винаги, жива душа нямаше, дето има един израз, когато някъде към два и десет чувам, че някой пъха ключ в ключалката. — Той всмука навътре устни, за да ни даде възможност да си изясним колко е бил изумен.

— Става дума за апартамента на Джулия Улф — поясни Гилд. — Имах някакво предчувствие.

— И то какво предчувствие! — възкликна Флинт, натежал от възхищение. — Боже мой, какво предчувствие! — Гилд го изгледа зверски и той побърза да продължи: — Да, сър, чух ключа, после вратата се отвори и този тук влезе. — Той се усмихна гордо и обичливо на Гилбърт. — Видя ми се наплашен до смърт, но като се хвърлих отгоре му, изчезна като стрела и го настигнах чак на първия етаж, а там — боже мой! — като взе да ми се съпротивлява… трябваше да го фрасна по окото, за да го поуталожа. Няма вид на яко момче, ама ако знаете…

— Какво прави в апартамента? — прекъсна го Гилд.

— Нищо не можа да направи! — гордо заяви Флинт. — Аз…

— Искаш да кажеш, че си се нахвърлил отгоре му, без да изчакаш да видиш какво е намислил? — Вратът на Гилд се наля с кръв, а лицето му пламна като косата на Флинт.

— Реших, че най-добре ще е да не рискувам.

Гилд впери в мен побеснял, невярващ поглед. Постарах се да запазя лицето си безизразно. Той рече сподавено:

— Достатъчно, Флинт. Чакай ме отвън.

Рижият беше озадачен.

— Да, сър — бавно произнесе той. — Ето ключа. — Той постави някакъв ключ на бюрото на Гилд и тръгна към вратата. Там обърна глава към нас: — Претендира да е син на Клайд Уайнънт. — И се изсмя весело.

— Така ли? — попита Гилд, който още не бе овладял напълно гласа си.

— Ъхъ. Ама съм го виждал някъде преди. Ако питате мен, той е от бандата на Големия Малък Доулан. Мисля, че се навърташе около…

— Вън! — изръмжа Гилд и Флинт изчезна. Гилд застена: — Не, този кретен ще ме свърши! Бандата на Големия Малък Доулан! — Той поклати обезнадеждено глава и се обърна към Гилбърт: — Е, синко?

— Знам, че не биваше — рече Гилбърт.

— Добре започваш — любезно го похвали Гилд. Лицето му беше започнало да възвръща нормалния си цвят. — Всички грешим. Хайде сега, седни и да видим как ще те измъкнем от тази каша. Искаш ли да ти сложим нещо на окото?

— Не, благодаря, нищо ми няма. — Гилбърт дръпна един стол малко по-близо до Гилд и седна.

— Онзи дръвник да не те е ударил колкото да се намира на работа?

— Не, не. Грешката си беше изцяло моя. Аз… наистина се съпротивлявах.

— Е, какво да се прави — рече Гилд. — Никой не обича да го арестуват. Кажи сега каква е работата.

Гилбърт ме погледна с единственото си здраво око.

— Лейтенант Гилд изцяло те държи в ръцете си и може да направи живота ти ад — уверих го аз. — Ще си облекчиш съдбата, ако му облекчиш работата.

Гилд кимна тържествено.

— Така си е. — Той се настани удобно в стола си и попита с дружески тон: — Откъде взе ключа?

— Баща ми ми го изпрати в писмо — извади той бял плик от джоба си и го подаде на Гилд. Аз минах зад гърба на полицая и погледнах през рамото му плика. Адресът беше написан на машина: „За мистър Гилбърт Уайнънт, Кортландските апартаменти“. Нямаше марка.

— Кога го получи? — попитах аз.

— Намерих го снощи на рецепцията, като се прибрах към десет часа. Не попитах портиера кога се е получило, но предполагам, че като излязохме заедно с вас, не е било там — иначе щяха да ми го дадат.

Вътре в плика имаше два листа, изписани на машина по познатия ми вече несръчен начин. Двамата о Гилд зачетохме:

Под „Твой любещ баща“ бе изписан с мастило разлатият подпис на Уайнънт.

Гилд изчакваше да чуе мнението ми. Аз чаках да чуя неговото. След малко той попита Гилбърт:

— А обади ли се?

— Не, сър.

— Откъде знаеш? — намесих се аз. — Нали си казал на телефонистката да не ви свързва с никого?

— Аз… да, казах й. Страхувах се, че ще разберете кой се обажда, но ако беше позвънил, щеше да каже на телефонистката какво да ми предаде, а той не го е сторил.

— Значи не си се срещал с него?

— Не.

— И не ти е казал кой е убил Джулия Улф?

— Не.

— Лъгал ли си Доръти? Той наведе глава и кимна.

— Аз… такова… струва ми се, че всъщност ревнувах. — Той вдигна очи към мен — лицето му беше зачервено. — Виждате ли, Доръти винаги ме имаше за нещо като герой и се допитваше до мен за всичко и… нали разбирате… идваше при мен, ако нещо й трябваше, и винаги правеше каквото й кажех, а като започна да се среща с вас, много се промени. Взе да гледа на вас по този начин и да ви уважава повече… това е напълно естествено, аз нищо не казвам… искам да кажа, че би била глупава, ако не ви уважава повече, но аз… изглежда, съм ревнувал и ми е станало неприятно… не че ми е станало неприятно, защото и аз много ви уважавам, а и дума не може да става за сравнение… но ми се прииска пак да й направя впечатление с нещо… да се изфукам — сигурно така бихте казали… и като получих писмото, се направих, че съм се срещал с татко и че ми е казал кой е убиецът, за да си помисли, че знам някои неща, които дори вие не знаете.

Той млъкна задъхан и си избърса лицето с носната кърпа. Пак изчаках Гилд да започне пръв и след малко той рече:

— Е, ако питаш мен, кой знае какво зло не си сторил, синко, освен ако не криеш от нас нещо друго, което би трябвало да знаем.

Момчето поклати глава.

— Не, сър, нищо не крия от вас.

— Знаеш ли нещо за верижката и ножа, които майка ти ни предаде?

— Не, за пръв път научих за тях, след като ви ги даде.

— Как е тя? — попитах аз.

— А, нищо й няма, макар да каза, че днес ще си остане на легло.

— Какво й има? — присви Гилд очи.

— Истерия — обясних аз. — Скараха се снощи с дъщерята и бушоните й не издържаха.

— За какво се скараха?

— Един господ знае — женски разправии.

— Хъм — рече Гилд и се почеса по брадичката.

— Беше ли прав Флинт, като каза, че не си имал възможност да потърсиш документа, за който пише баща ти? — попитах аз.

— Да. Нямах време дори да затворя вратата — той веднага се нахвърли отгоре ми.

— Страхотни детективи работят за мен — изръмжа Гилд. — А не ти ли извика „Бау!“, като се нахвърли отгоре ти? Нищо, аз просто така… Е, синко, мога да направя две неща, а кое — зависи само от теб самия. Мога или да те задържа, или да те пусна, ако ми обещаеш, че ще ме известиш веднага щом баща ти ти се обади и ще ми предадеш какво е казал и къде иска да се срещнете.

Заговорих, преди Гилбърт да има време да се обади:

— Не можете да искате от него такова нещо, Гилд. Баща му е в края на краищата.

— Не мога, казвате? — изръмжа полицаят и ме изгледа ядно. — А това не е ли за доброто на баща му, ако е невинен?

Аз нищо не казах. Лицето на Гилд бавно се проясни.

— Добре тогава, синко, ще те пусна, така да се каже, условно. Ако баща ти или някой друг те помоли да направиш нещо, обещаваш ли да кажеш, че не можеш, защото си ми дал честната си дума, че няма да правиш нищо?

— Това ми звучи приемливо — обадих се аз.

— Да, сър, давам ви честната си дума — каза Гилбърт.

— О’кей тогава. Бягай — махна Гилд широко с ръка.

— Много ви благодаря, сър — стана момчето. После се обърна към мен. — Ще се…

— Чакай ме отвън, ако не бързаш.

— Ще ви чакам. Довиждане, лейтенант Гилд, и много ви благодаря.

И той излезе. Гилд грабна слушалката и нареди веднага да намерят книгата „Надутост“ и онова, което е в нея, и да му ги донесат. След като свърши тази работа, сключи ръце зад главата си и се залюля назад в стола си.

— Е?

— Вече не знам какво да мисля — отвърнах аз.

— Слушайте, нали не допускате вече, че Уайнънт а невинен?

— Какво значение има моето мнение? И без това разполагате е достатъчно улики — стига само онова, което Мими ви е предала.

— Има голямо значение — увери ме той. — Какво ли не бих дал да чуя какво мислите и защо.

— Жена ми е на мнение, че той се опитва да прикрие някого.

— Така ли. Хм. Никога не съм подценявал женската интуиция и ако ми позволите да кажа, мисис Чарлс е изключително интелигентна жена. И кого прикрива според нея?

— Последния път, като я видях, още не беше решила, Той въздъхна.

— Е, може би ще научим нещо от документа, за който е изпратил момчето.

Ала документът на нищо не ни научи: хората на Гилд не го откриха, не откриха също така и никаква „Надутост“ в стаята на убитата.