Кльощавият

II

На другия ден ми се обади Хърбърт Маколи.

— Ало! Не знаех, че си в Ню Йорк. Доръти Уайнънт ми каза. Хайде да обядваме заедно!

— Колко е сега часът?

— Единайсет и половина. Да не те събудих?

— Да, но нищо. Защо не дойдеш при нас на обяд? Махмурлия съм и никак не ми се препуска из града… Добре, значи в един часа.

Пихме по чашка с Нора, която тръгна на фризьор, после още една сам, след като взех душ, и когато телефонът звънна отново, вече се чувствувах по-добре.

— Там ли е мистър Маколи? — попита женски глас.

— Още не е дошъл.

— Извинете за безпокойството, но бихте ли го помолили да се обади в кантората си веднага щом дойде? Много е важно.

Обещах да му предам.

След десетина минути Маколи се появи. Беше едър, къдрокос, с румени бузи. Хубав мъж, приблизително на моите години — четирийсет и една, — макар да изглеждаше по-млад. Минаваше за много способен адвокат. На няколко пъти бях работил за него, докато живеех в Ню Йорк, и се бяхме погаждали много добре.

Ръкувахме се, потупахме се по гърбовете, той ме попита как е животът, казах, че е добре, и му предадох молбата да се обади в кантората си. Върна се намръщен.

— Уайнънт пак се е появил в града и иска да се срещнем.

Обърнах се към него, както държах в ръце двете чаши, които бях напълнил.

— Може да отложим обяда…

— Нека почака — рече той и пое от мен едната чаша.

— Все така ли е смахнат?

— Работата не е до шеги — сериозно ми отвърна той. — Сигурно знаеш, че през 1929 го прибраха в психиатрична болница и го държаха близо година.

— Не, не съм чувал.

Той кимна. После седна, постави чашата на масичката до себе си и леко се наклони към мен.

— Какви ги е намислила Мими, Чарлс?

— Мими ли? Ах, да — жена му, бившата му жена. Не знам. Трябва ли да е намислила нещо?

— От нея само това може да се очаква — сухо ми отговори той и продължи много бавно: — Мислех, че си в течение.

Ето каква била работата.

— Виж какво, Мак, вече шест години — от 1927 — не се занимавам с детективска работа.

Той ме изгледа учудено.

— Честна дума! — уверих го аз. — Една година след като се ожених, умря тъстът и остави наследство на жена ми — фабрика за преработка на дървесина, теснолинейка и още какво ли не, така че зарязах бюрото, за да се грижа за бизнеса. Пък дори и да детективствам, няма да работя за Мими Уайнънт, или Йоргенсен, или както и да се казва сега. Тя не ме понася и чувството е взаимно.

— Не знаех, че си… — Маколи млъкна, направи широк жест с ръка и вдигна чашата си. След като отпи, продължи: — Само се питах. Първо Мими ми се обажда преди три дни — във вторник — и се опитва да открие Уайнънт, после вчера и Доръти ми звъни — ти си й бил казал как да ме намери — и идва да ме види, сетне… Помислих, че още работиш, и се зачудих за какво е цялата тази работа.

— Че те не ти ли казаха?

— Казаха ми, разбира се. Искали да го видят в името на добрите стари времена. Това може да значи много неща.

— Вие, адвокатите, сте изтъкани от подозрителност. Може и да са казали истината, а като прибавим и парите… Но за какво е целият този шум? Той да не се крие?

Маколи сви рамене.

— И аз знам колкото теб. От октомври не съм го виждал. — Той отпи отново. — Колко време ще останеш в Ню Йорк?

— Ще посрещнем тук Новата година — отвърнах аз и се обадих в ресторанта на хотела да ни изпратят менюто.