Кльощавият

XXIX

Гилд пак вкара рижия Флинт в кабинета си и го подложи на обстойна обработка. Рижият се поти, но продължи да твърди, че Гилбърт не е имал възможност да пипне нищо от апартамента и изобщо, докато Флинт бил на пост, нищо не било пипнато там. Не си спомни да е виждал книга, озаглавена „Надутост“ но той и не беше човек, който би запомнил заглавие на книга. Опита се да ни бъде полезен и направи куп идиотски предложения, докато накрая Гилд не издържа и го изхвърли.

— Малкият сигурно ме чака отвън — рекох аз — и ако мислите, че още един разговор с него ще допринесе нещо…

— А вие мислите ли?

— Не.

— Тогава какво? Само че, дявол да го вземе, някой е задигнал книгата и аз ще му…

— Защо? — попитах аз.

— Какво защо?

— Защо мислите, че изобщо е била в апартамента? Гилд се почеса по брадичката.

— Какво искате да кажете?

— Той не се срещна с Маколи в „Плаза“ в деня на убийството, не се беше самоубил в Алънтаун, твърди, че е получил хиляда долара от Джулия Улф, когато ние мислехме, че е получил пет хиляди, настоява, че били само приятели, когато ние мислим, че са били любовници, и изобщо прекалено много ни разочарова, за да му имам някакво доверие.

— Така си е — съгласи се Гилд. — Бих го разбрал, ако се появеше или избягаше някъде. Но не мога да проумея защо се навърта наоколо и като че преценява нещата.

— Държите ли лабораторията му под наблюдение?

— Държим я под око. Защо?

— Не знам — признах си аз. — Само че той досега ни подхвърли доста неща, които не дадоха никакъв резултат, та си рекох дали да не насочим вниманието си там, накъдето не ни е насочвал. Лабораторията е място, към което не ни е насочвал.

— Хъм! — рече Гилд.

— Оставям ви с тази интелигентна мисъл — взех да си слагам аз шапката и палтото. — Ако ми потрябвате късно през нощта, къде да ви намеря?

Той ми даде телефонния си номер, ние се ръкувахме и аз излязох. Гилбърт Уайнънт ме чакаше в коридора И двамата не обелихме нито дума, докато не се качихме в таксито. Тогава той рече:

— Лейтенантът нали мисли, че говоря истината?

— Разбира се. Защо, не е ли така?

— Така е, разбира се, но хората не винаги вярват. Нали няма да кажете на мама нищо за тази история?

— Не. Освен ако ти не поискаш.

— Благодаря ви. Как мислите — дали в Западните щати няма по-добри възможности за един млад човек?

Представих си го на работа във фермата на Гилд за отглеждане на лисици, докато отговарях:

— В момента не. Мислиш да се запътиш на запад ли?

— Не знам. Искам да направя нещо. — И той взе да играе нервно с връзката си. След тези думи не си проговорихме известно време. После той пак наруши мълчанието. — Искам да ви задам още един необикновен въпрос: какво ви е мнението за мен? — Държеше на отговора повече от Алис Куин.

— Нищо ти няма — отвърнах аз — и всичко ти има. Той се извърна и се загледа през прозореца.

— Толкова съм отвратително млад.

Пак помълчахме. Той се закашля и от ъгълчето на устата му потече тънка струйка кръв.

— Онзи тип май те е повредил нещо — обадих се аз. Той кимна засрамено с глава и допря кърпичката до устата си.

— Не съм много силен.

Като спряхме пред „Кортланд“, не ми позволи да му помогна да слезе от таксито, настоя, че сам можел да се оправи, но аз все пак се качих с него до горе, защото се страхувах да не би да не спомене нищо за състоянието си. Позвъних на вратата, преди той да успее да извади ключа си, Мими ни отвори и се облещи, като видя насиненото му око.

— Пострадал е — обясних аз. — Сложи го да си легне и повикай лекар.

— Какво се е случило?

— Уайнънт го изпратил да се забърка в една история.

— Каква история?

— Остави това сега. Дай да го оправим.

— Но Клайд беше тук — рече тя. — Затова ти се обадих.

— Какво!

— Ами да, беше — закима тя енергично с глава. — И ме попита за Гил. Преди час и нещо. Тръгна си най-много преди десет минути.

— Добре, дай да го сложим да си легне. Гилбърт взе да твърди упорито, че нямал нужда от помощ, затова го оставих в спалнята му с Мими и отидох да се обадя.

— Някой звъня ли? — попитах аз, щом Нора се обади.

— Да, сър. Господата Маколи и Гилд заръчаха да им позвъните, както и госпожите Йоргенсен и Куин. Само деца не са се обаждали.

— Кога се обади Гилд?

— Преди пет минути. Ще имаш ли нещо против да вечеряш сам? Лари ме покани да отида с него на новото шоу на Осгуд Пъркинс.

— Върви. Ще се видим след това. Обадих се на Хърбърт Маколи.

— Срещата се отлага — осведоми ме той. — Нашият приятел се обади и е замислил нещо, дявол знае какво. Слушай, Чарлс, отивам в полицията. Повече не мога.

— Изглежда, че наистина няма какво друго да се направи. Аз самият тъкмо мислех да се обадя на един полицай. Намирам се у Мими. Бил е тук преди няколко минути. Изпуснал съм го за една бройка.

— Какво е правил там?

— Ще се опитам да науча.

— Сериозно ли каза, че ще се обадиш в полицията?

— Разбира се.

— Тогава обади се, а аз ще дойда при теб.

— Добре. Ще се видим значи. Обадих се и на Гилд.

— Една малка новиничка постъпи при нас, след като си тръгнахте. На сигурно място ли сте? Мога ли да ви я съобщя по телефона?

— Намирам се у мисис Йоргенсен. Трябваше да докарам малкия. Онзи ваш риж дявол го е наранил някъде вътрешно и сега кърви.

— Ще го убия това говедо! — изръмжа Гилд. — Значи по-добре да не казвам нищо по телефона.

— И аз имам една новина. Уайнънт е бил тук за около час днес следобед според думите на мисис Йоргенсен и си е тръгнал само десетина минути преди моето идване.

Минутка мълчание, след което той изрече:

— Задръжте всичко така. Пристигам веднага. Докато търсех телефона на Куин в указателя, в хола влезе Мими.

— Смяташ ли, че е пострадал сериозно? — попита тя.

— Не знам, но трябва веднага да извикаш лекар. — И аз побутнах телефона към нея. Щом свърши с него, казах: — Съобщих в полицията, че Уайнънт е бил тук.

Тя кимна.

— И аз затова ти се обадих — да те питам дали да им съобщя.

— Обадих се и на Маколи. И той идва тук.

— Той нищо не може да направи! — възмутено започна тя. — Клайд ми ги даде по своя собствена воля и те са си мои!

— Кое си е твое?

— Ценните книжа и парите.

— Какви книжа? Какви пари?

Тя се приближи до масата и издърпа чекмеджето.

— Ето, виж.

Вътре имаше три пакета с акции, завързани с дебели ластици. А напреки им лежеше розов чек, който да бъде изплатен от „Парк Авеню Тръст Къмпани“ на Мими Йоргенсен — на сума десет хиляди долара. Подписът беше на Клайд Уайнънт, датата — трети януари 1933 г.

— Издаден е за след пет дни — рекох аз. — Що за глупости са това?

— Каза, че нямал толкова пари в сметката си и може би не ще е в състояние да внесе през следващите ден-два.

— Да знаеш, че голям шум ще се вдигне за това — предупредих я аз. — Надявам се, че си се подготвила за неприятностите.

— Не виждам защо — запротестира Мими, — Не виждам защо мъжът ми — бившият ми мъж — да не може да осигури мен и децата си, ако пожелае.

— Не на мен тия номера. Какво си му продала?

— Да съм му продала?

— Какво си обещала да направиш през следващите няколко дни — в противен случай той ще се погрижи чекът да не е валиден.

Тя направи нетърпелива гримаса.

— Наистина, Ник, понякога си мисля, че не си нормален с твоите вечни глупави подозрения.

— Уча се за ненормален. Още най-много три урока, и ще се дипломирам. Спомни си обаче какво те предупредих вчера — че по всяка вероятност ще свършиш в…

— Престани! — изкрещя тя и ми запуши с ръка устата. — Какво си заповтарял едно и също? Знаеш, че изпитвам ужас от това и… — Гласът й стана мек и уж гальовен. — Знаеш какво изтърпях през последните дни, Ник. Не можеш ли да проявиш малко доброта?

— Ти от мен не се бой, а от полицията. — Отидох до телефона и се обадих на Алис Куин. — Тук е Ник. Нора ми каза, че си…

— Да. Да си виждал Харисън?

— Откак го оставих при теб, повече не съм го виждал.

Тогава, ако го срещнеш, не му споменавай нищо за това, което ти наговорих снощи, много те моля. Аз всъщност не го мисля, честна дума!

— Аз не съм си и помислил обратното — уверих л аз. — Но и без това не бих му казал нищо. Как е той днес?

— Отиде си.

— Какво?

— Отиде си. Напусна ме.

— И друг път го е правил. Ще се върне.

— Знам, но този път ме е страх. Не е отишъл в кантората си. Надявам се просто да се е запил някъде и… този път ме е страх. Ник, смяташ ли, че той наистина е влюбен в онова момиче?

— Изглежда, той така мисли.

— Казвал ли ти е, че е влюбен в нея?

— И да ми е казвал, това нищо не значи.

— Мислиш ли, че има някакъв смисъл да поговоря с нея?

— Не.

— Защо? Според теб тя влюбена ли е в него?

— Не.

— Ама какво ти е? — раздразни се Алис.

— Нищо. Не се обаждам от нас.

— Какво? А, искаш да кажеш, че си някъде, откъдето не можеш да говориш?

— Точно така.

— Да не си… да не си в нейната къща?

— Да.

— А тя там ли е?

— Не.

— Да не е с него?

— Не знам. Не мисля.

— Би ли ми се обадил, когато вече ще можеш да говориш? Или по-добре ела направо у нас.

— Дадено — обещах аз и затворих.

Мими ме гледаше с весела искрица в погледа.

— Да не би някой да взема на сериозно любовната история на оная хлапачка? — Като не отговорих, тя се засмя и попита: — Дори все така ли е изпаднала в беда благородна девица?

— Предполагам.

— И ще продължи така, докато има кой да й вярва. И не друг, а ти да се хванеш на номерата й — ти, който не искаш да повярваш, че… например, че аз казвам истината.

— Виж, това е оригинална мисъл — започнах аз, но преди да успея да продължа, на вратата се позвъни.

Мими отвори на лекаря — възрастен попрегърбен шишко, който се клатеше като патка — и го заведе в стаята на Гилбърт. Аз отворих пак чекмеджето на масата и разгледах акциите — всичките бяха от солидни компании, на номинална стойност за около шейсет хиляди долара, както прецених, и е около една четвърт или една трета повече, ако се продадяха. Звънна се, аз затворих чекмеджето и отидох да отворя на Маколи. Изглеждаше уморен. Седна, без да си свали палтото, и веднага заговори:

— Чакам да чуя най-страшното. Какво е намислил сега?

— Знам само, че е дал на Мими цял куп акции и един чек.

— Знам — отвърна той, бръкна в джоба си и ми подаде едно писмо.

Под разлатия му подпис следваше списък на акциите.

— По какъв начин го получи? — попитах аз.

— По куриер. Как смяташ, за какво й плаща?

— Опитах се да разбера — поклатих аз глава. — Тя твърди, че осигурявал нея и децата.

— Много е вероятно — също колкото е вероятно да говори истината.

— Исках да те попитам за тези акции — мислех, че всичките му ценни книжа са у теб.

— И аз така мислех, но тези не съм ги виждал и не знаех, че ги има. — Той опря лакти на коленете си и захлупи лице в шепи. — Ако наредим едно до Друго всички неща, които не са ми известни, ще стигнем до…