Кльощавият

„През есента на 1873 г. двадесетина смелчаци напуснали Солт Лейк Сити, щата Юта, за да търсят злато в Сан Хуан. Наслушали се на истории за бързо забогатяване, те тръгнали изпълнени с радост и надежди, но когато се занизали седмиците, а освен гола пустош и снежни планини не видели нищо друго, в сърцата им се загнездило отчаянието. Колкото по-навътре навлизали, толкова по-неприветлива ставала местността, докато накрая ги обзело пълно униние, защото разбрали, че единствената им награда ще бъдат гладът и смъртта.

Точно когато златотърсачите щели да се предадат на отчаянието, забелязали в далечината индиански лагер и макар да не били уверени как ще се отнесат с тях «червенокожите», все пак сметнали, че всяка смърт е за предпочитане пред гладната, така че решили да рискуват.

Като наближили лагера, насреща им излязъл да ги посрещне един индианец, който се показал добронамерен, и ги завел при вожда си на име Аури. За голяма изненада на златотърсачите индианците се отнесли към тях много любезно и настояли те да останат — в лагера, докато се възстановят напълно.

Когато най-сетне решили да потеглят отново за Лос Пинос, Аури взел да ги разубеждава и наистина успял да повлияе върху решението на десетина от тях. Те се отказали и се върнали в Солт Лейк. Останалите десет обаче продължили, така че Аури им дал храна и ги посъветвал да вървят все покрай река Гънисън, наречена на името на лейтенант Гънисън, убит през 1852 г. [вж. «Животът на мормона Джо Смит»).

Алфред Г. Пакър, който се изявил като водач на групата, продължила пътуването, се хвалел с добрите си познания по топографията на местността и изказал увереността си, че ще съумее да намери пътя без никакви затруднения. Когато извървели известно разстояние, Пакър им казал за богатите мини, открити неотдавна близо до река Рио Гранде, и предложил да ги поведе натам.

Четирима от групата настояли да следват съвета на вожда Аури и да вървят покрай река Гънисън, обаче Пакър успял да убеди Суон, Милър, Нун, Бел и Хъмфри да го последват до мините, докато останалите четирима вървят покрай реката.

От четиримата, тръгнали отделно, двама умрели от глад и студ, но другите двама все пак се добрали до Лос Пинос през февруари 1874 г., след като минали през нечовешки изпитания. Фортът се командувал от генерал Адамс и към нещастниците се отнесли много състрадателно. Когато си възстановили силите, те се върнали отново в света на цивилизацията.

През март 1874 г. генерал Адамс бил повикан по работа в Денвър и през една студена утрин, когато навън вилнеела снежна буря, (служителите във форта, които тъкмо закусвали, били стреснати от появата на някакъв мъж с нечовешки изстрадал вид, който жално ги замолил за храна и подслон. Лицето му било страшно подпухнало, но иначе бил в относително добро състояние, само дето стомахът му на можел да понася храната, която му предложили. Човекът се представил като Пакър и твърдял, че петимата му спътници го били зарязали, докато боледувал, но му оставили една пушка, която донесъл със себе си във форта.

След като се възползувал от гостоприемството на служителите в течение на десет дни, Пакър продължил към Сакуош, като обяснил, че възнамерява да стигне Пенсилвания, където имал брат, печелейки пътьом пари с каквато работа му попадне. В Сакуош Пакър започнал да се запива и по всичко личало, че пари не му липсвали. В пияно състояние взел да разказва какви ли не противоречиви истории по повод петимата си спътници, така че се зародили подозрения да не би да се е отървал от тях с нечисти средства.

По същото това време генерал Адамс се отбил в Сакуош на връщане от Денвър и докато бил в дома на Ото Миърс, посъветвал хората да арестуват Пакър и да проучат действията му. Генералът решил да го върна обратно със себе си във форта, а пътьом се отбили в дома на майор Дауни, където заварили десетимата, последвали съвета на индианския вожд и изоставили експедицията. Тогава станало ясно, че голяма част от твърденията на Пакър са измислици, така че генералът решил да направи пълно разследване на случая. Пакър бил завързан и върнат във форта, където бил държан под арест.

На 2 април 1874 г. двама възбудени до крайност индианци се втурнали във форта с късове плът в ръце, за която казали, че това е «месо на бял човек» и която били намерили недалеч от форта. Тъй като месото било захвърлено в снега в това все още студено време, то било добре запазено.

Щом Пакър съзрял парчетата плът, лицето му пребледняло мъртвешки и с глух стон припаднал на пода. След като му дали различни средства, за да дойде на себе си, той взел да моли за милост и направил следното признание:

«Когато заедно с петимата ми другари напуснахме лагера на Аури, преценихме, че разполагаме с достатъчно храна за дългия и уморителен път, който ни предстоеше, но тя бързо се стопи и скоро бяхме на ръба на гладната смърт. Взехме да изравяме различни корени от земята и така преживяхме няколко дни, но те не бяха достатъчно хранителни, а студът бе прогонил всички животни и птици, което направи положението ни отчайващо. В погледите на всички ни взеха да проблясват особени пламъчета и станахме подозрителни един към друг.

Един ден отидох да събера дърва за огъня, а когато се върнах, разбрах, че мистър Суон, най-възрастният от всички ни, е бил ударен по главата и убит, а останалите тъкмо разрязваха тялото му и се готвеха да го ядат. Парите му — общо две хиляди долара — бяха разделени между всички нас.

Тази храна ни стигна само за няколко дни и аз предложих следващата ни жертва да стане Милър, тъй като бе най-едър от всички ни. Черепът му бе раздробен с брадва, докато той събираше съчки за огъня. След него бяха убити Хъмфри и Нун. Бел и аз сключихме тържествено споразумение, че тъй като сме единствените оцелели, ще се поддържаме един друг каквото и да ни се случи и няма да се изяждаме, дори да умираме от глад. Един ден Бел ми каза: „Не мога повече!“ и се нахвърли отгоре ми като изгладнял тигър, като в същото време се опитваше да ме удари с пушката си. Аз парирах удара и го убих с брадвата. След това нарязах месото му на парчета, които взех със себе си, и потеглих на път. Когато зърнах форта от върха на хълма, захвърлих месото, което ми беше останало, и трябва да призная, че го направих неохотно, тъй като вкусът на човешката плът ми се беше усладил, особено на онази част около гърдите.»

След като разказал тази потресаваща история, Пакър се съгласил да поведе една група под предводителството на X. Лотър, за да издирят останките на убитите. Повел ги по високи, непристъпни планини и тъй като заявил, че се е заблудил, било решено да изоставят диренето и на другия ден да потеглят обратно.

През нощта Пакър и Лотър спели един до друг и Пакър нападнал Лотър с намерението да го убие и да избяга, но бил надвит, завързан и предаден на шерифа, щом експедицията се прибрала във форта.

В началото на юни следващата година един художник на име Рейнълдс от Пеория, щата Илинойс, открил по време на излет с цел скициране на брега на езеро Кристовал останките на петима мъже в една елова горичка. Четири от телата лежали едно до друго, а петото било открито недалеч обезглавено. Телата на Бел, Суон, Хъмфри и Нун имали рани от куршуми в тила, а когато било намерено тялото на Милър, главата му била премазана, очевидно от удар с пушка, захвърлена недалеч, чиято цев била отделена от дръжката.

Начинът, по който изглеждали телата, говорел недвусмислено, че Пакър е не само канибал, но и убиец. Очевидно бил казал истината, че предпочита човешка гръд, тъй като тази част била изрязана от всички тела.

От телата до недалечната барака водела добре утъпкана пътека, където били открити одеялата и другите вещи на убитите. Всичко сочело, че Пакър е живял в бараката дълго време след убийствата и често е прескачал до убитите, за да попълни запасите си от месо.

След това откритие шерифът издал заповед за арестуване, обвинявайки Пакър в петте убийства, но докато той отсъствувал, затворникът успял да избяга.

Нищо не се чуло за него до 29 януари 1883 година — след цели девет години, — когато генерал Адамс получил писмо от Шейен, щата Уайоминг, от един златотърсач от Солт Лейк, който го уведомявал, че се бил сблъскал лице в лице с Пакър в това градче. Златотърсачът пишел още, че Пакър бил известен сега под името Джон Шварц и че бил заподозрян в съучастничество с престъпници.

По дирите му били пуснати детективи и на 12 март 1883 г. шериф Шарплес от областта Ларами арестувал Пакър, а на 17 същия месец шериф Смит от областта Хинсдейл отвел арестувания обратно в Солт Лейк Сити.

Делото, по което бил обвинен в убийството на Суон а областта Хинсдейл на 1 март 1874 г., започнало на 3 април 1883 г. Било доказано, че всички членове на експедицията освен Пакър притежавали значителни суми пари. Обвиняемият повторил предишното си признание, с което твърдял, че е убил само Бел, и то при самозащита.

На 13 април съдебните заседатели признали обвиняемия за виновен и издали смъртна присъда. Екзекуцията била отложена и Пакър незабавно се обърнал към Върховния съд с молба за помилване. Междувременно бил преместен в затвора на Гънисън, за да избегне саморазправа от страна на тълпата.

През октомври 1885 г. Върховният съд наредил делото да се преразгледа и тогава било решено да бъде подведен под отговорност за убийствата на петимата. Бил признат за виновен във всеки един от случаите и бил осъден на осем години за всяко убийство, или общо на четирийсет години.

На 1 януари 1901 г. бил освободен от затвора и умрял на 24 април 1907 г. в едно ранчо в Денвър.“