Кльощавият

XXII

„Пиджирън Клъб“ правеше добър оборот. Беше претъпкано с хора, шум и пушек. Стъдси напусна касата, за да ни поздрави.

— Все се надявах, че ще минете — рече той и ни раздруса ръцете на двамата с Нора, а на Доръти се усмихна широко.

— Имаш ли нещо по-специално? — попитах аз.

— Всичко е специално за такива прекрасни дами — заяви той галантно.

Представих го на Доръти. Той й се поклони, взе да изрича нещо много сложно за това как всеки приятел на Ник бил за него не знам си какво и спря един минаващ покрай нас келнер.

— Пийт, сложи ей тук една маса за мистър Чарлс.

— Всяка вечер ли е така претъпкано? — попитах аз.

— Не се оплаквам. Веднъж като дойдат, неминуемо идват пак. Плювалниците ми може да не са от черен мрамор, но поне няма нужда да изплюеш изпитото. Какво ще кажете да постоите на бара, докато нагласим масата?

Казахме, че сме съгласни, и си поръчахме за пиене.

— Чу ли за Нънхайм? — попитах аз.

Стъдси ме изгледа, преди да се реши да отговори:

— Ъхъ, чух. Неговата е тук — кимна той с глава към срещуположния край на заведението. — Предполагам, че празнува.

Погледнах през рамото му и най-сетне различих едрата червенокоса Мириам на една маса с още пет-шест мъже и жени.

— Чу ли се кой го е направил?

— Тя твърди, че полицията го е ликвидирала — защото много знаел.

— Ха-ха, колко смешно — казах аз.

— Смешно е — съгласи се той. — Ето я и вашата маса. Вие седнете, аз ей сега ще дойда.

Отнесохме чашите си на масата, която бяха успели да вместят между две маси, заемащи място за една, и се опитахме да се настаним удобно, доколкото това беше възможно.

Нора отпи от чашата си и се потресе.

— Това трябва да е „горчивото биле“, което споменават в кръстословиците.

— Вижте! — възкликна Доръти.

Вдигнахме очи и видяхме приближаващия се към нас Шеп Морели. Именно неговото лице беше привлякло вниманието на Доръти. Там, където не беше наранено, беше подуто и цветовата му гама варираше от наситенолилаво около очите до светлорозовия лейкопласт на брадичката му. Той дойде до нашата маса, наведе се над нея и се облегна с две ръце.

— Вижте, Стъдси ми каза, че е редно да ви се извиня.

— Добричкият ни услужлив Стъдси — промърмори Нора.

А аз попитах:

— Е?

Морели заклати пребитата си глава.

— Никога не се извинявам за това, което върша — на който не му харесва, много му здраве, — но все пак нямам нищо против да си призная, че много съжалявам, задето ми хвръкна чивията и взех да стрелям по вас. Надявам се, че не ви боли много, и ако мога по някакъв начин да ви компенсирам…

— Хайде, оставете. Седнете при нас и пийнете нещо. Мис Уайнънт, това е мистър Морели.

Доръти отвори широко любопитни очи. Морели намери отнякъде стол и седна.

— Надявам се, че и вие няма да ми се сърдите — обърна се той към Нора.

— Дори ми беше забавно — заяви тя. Той я изгледа подозрително.

— Под гаранция ли ви пуснаха? — попитах аз.

— Ъхъ. Днес следобед. — Той предпазливо опипа лицето си. — Затова имам пресни следи по себе си. Набедиха ме, че съм се бил съпротивлявал при арестуването, и ме обработиха с възпитателна цел.

— Но това е ужасно! — възмути се Нора. — Искате да кажете, че те нарочно…

Аз я потупах по ръката.

— То си се очаква — обясни Морели. Подутата му долна устна помръдна — това явно означаваше презрителна усмивчица. — Нямам нищо против, стига да им усложня живота и да им се наложи да пуснат в ход поне две-три ченгета, за да се справят с мен.

— И ти ли си ги вършил такива? — обърна се Нора към мен.

— Кой? Аз?

Дойде и Стъдси, понесъл стола си.

— Направили са му пластична операцийка — кимна той към Морели. Мръднахме, за да му сторим място, той седна и се ухили доволно на Нора и чашата й. — Бас държа, че по-хубав алкохол от този не ви сервират във вашите луксозни заведения по Парк Авеню, а тук струва само четири долара.

Усмивката на Нора беше доста пресилена, но все пак беше усмивка. А под масата ме настъпи.

— Познавахте ли Джулия Улф, когато живеехте в Клийвланд? — попитах аз Морели. Той хвърли кос поглед към Стъдси, който се беше облегнал назад в стола си и оглеждаше залата — явно се наслаждаваше на нарастващата печалба. — Когато се е казвала Роуда Стюарт — поясних аз. — Той погледна към Доръти. — Няма защо да бъдете предпазлив — това е дъщерята на Клайд Уайнънт.

Стъдси спря да зяпа наоколо и се усмихна широко на Доръти.

— Така ли? Как е татенцето ви?

— Но аз не съм го виждала от дете — каза тя. Морели наплюнчи цигарата си и я пъхна между подутите си устни.

— Аз съм си от Клийвланд — започна той. Очите му бяха безжизнени и той се стараеше да си останат такива. — Името й беше Роуда Стюарт само веднъж — иначе си беше Нанси Кейн. — Той погледна пак към Доръти. — Баща ви знае това.

— Познавате ли баща ми?

— Веднъж си разменихме няколко реплики.

— В каква връзка? — полюбопитствувах аз.

— Във връзка с нея. — Клечката между пръстите му изгоря и го опари. Той я пусна, взе друга и си запали цигарата. Погледна ме с повдигнати вежди и намръщено чело. — Да продължавам ли?

— Разбира се. Тук няма хора, пред които да не можете да говорите.

— О’кей. Беше страхотно ревнив. Много ми се щеше да му фрасна един, ама тя не ми даде. Имаше си право в края на краищата — той й беше хлябът и маслото.

— Преди колко време беше това?

— Преди шест или осем месеца.

— Откакто я очистиха, него виждали ли сте го? Той поклати отрицателно глава.

— Виждал съм го всичко на всичко два пъти, а този път, за който ви разказах, беше и последен. I

— Тя доеше ли го?

— Не си го признаваше, но според мен — да.

— Защо?

— Защото й сечеше пипето — много й сечеше. И все намираше отнякъде мангизи. Веднъж й поисках пет бона — щракна той с пръсти. — В брой.

Въздържах се да попитам дали й ги е върнал.

— Може той да й ги е дал — предположих аз.

— Ами да, как не.

— Казахте ли за това на полицията? Той се изсмя презрително.

— Те решиха да го изтръгнат от мен с бой. Попитайте ги сега на какво мнение са. Вие сте свястно момче и нямам нищо… — Морели млъкна и извади цигарата от устата си. — Е, дългоушко! — протегна той ръка и пипна ухото на един от съседната маса, който през цялото време се навеждаше назад към нас. Човекът подскочи и обърна към Морели стреснато, пребледняло лице. — Прибери си антената — влиза ни в чашите.

— Аз… не съм искал, Шеп — заломоти човекът и притисна корем в масата си, опитвайки се да се отдръпне колкото се може повече от нас, което обаче не означаваше, че няма да може да чува повече.

— Знам, че не си искал, но това не ти пречи да се опитваш — рече Морели и пак се обърна към мен. — Нямам нищо против да ви кажа каквото знам — момичето е мъртво и с нищо не мога да му навредя, — но никой от ченгетата на Малруни няма да чуе и дума от мен!

— Чудесно — откликнах аз. — Разкажете ми за нея: как сте се запознали, какво е правила, преди да започне да работи за Уайнънт, и къде я е открил той.

— Първо да пийна нещо — извърна се той в стола си и извика: — Ей, келнер! Ти, с раницата на гърба!

Леко прегърбеният келнер, когото Стъдси нарече Пийт, си проправи път през тълпата, дойде на нашата маса и се усмихна с много обич на Морели.

— Какво ще желаете? — шумно изцъка той през зъби.

Дадохме си поръчките и той се отдалечи.

— Двамата с Нанси живеехме в един квартал — заразказва Морели. — Старият Кейн държеше сладкарничка на ъгъла. Тя крадеше оттам цигари за мен. — Той се засмя. — Баща й веднъж ме съдра от бой за това, че й показах как да краде монети от телефонния автомат с помощта на парченце тел. Нали ги помните старите автомати. Трябва да сме били в трето отделение — не повече. — Той пак се засмя гърлено. — Тогава исках да задигна разни машинарии от новите къщи, които строяха зад другия ъгъл, и да му ги набутам в мазето, а после да го наклепам пред Шулц, кварталния полицай, за да му го върна тъпка но, ама тя не ми даде.

— Трябва да сте били голям сладур — обади се Нора.

— Как да не бях! — съгласи се той. — Чувайте, веднъж — да имах, да нямах пет години…

— Така и си помислих, че сте вие — чу се женски глас.

Вдигнах поглед и съзрях червенокосата Мириам. Говореше на мен.

— Здравейте — поздравих аз.

Тя сложи ръце на хълбоците си и ме загледа мрачно.

— Значи решихте, че прекалено много знае.

— Твърде е възможно, само че преди да ни каже и дума от това, което знаеше, се изпари по аварийната стълба с обувките в ръце.

— Дрън-дрън!

— Добре. Какво толкова знаеше според вас, че не сме могли да го понесем?

— Къде се намира Уайнънт — отвърна ми тя.

— Е та? Къде е?

— Не знам, но Арт знаеше.

— Ами да беше ни казал. Ние…

— Дрън-дрън! И вие знаете, и полицията знае. Кого баламосвате?

— Никого не баламосвам. Не знам къде е Уайнънт.

— Вие работите за него, а полицията ви помага. Не ми ги разправяйте тия! Арт си въобразяваше, че като знае някои неща, ще докопа големите пари. Нещастен глупак. Ако само знаеше какво ще докопа…

— Казал ли ви е, че знае?

— Не съм толкова глупава, за колкото ме вземате. Каза ми, че знае нещо, което ще му донесе големи мангизи, а ето какво излезе накрая. Мисля, че мога да събера две и две.

— Понякога отговорът е четири, а друг път — двайсет и две — рекох аз. — Не работя за Уайнънт! И не ми казвайте пак: „Дрън-дрън!“ Ако искате да помогнете с нещо…

— Не Той беше мръсник и предаде дори хората, за които вършеше мръсотии. Намери каквото си търсеше, само че не очаквайте от мен да забравя, че го оставих заедно с вас и Гилд, а веднага след това са го намерили мъртъв.

— Нищо не ви карам да забравите. Но искам да си спомните дали…

— Трябва да си вървя — каза тя и си тръгна. Походката й беше забележително грациозна.

— Не бих искал да имам нищо общо с тая — замислено изрече Стъдси. — Много е люта.

Морели ми намигна. Доръти ме докосна по лакътя.

— Нищо не разбирам, Ник.

Казах й, че няма нищо, и се обърнах към Морели:

— Бяхте започнали да ни разказвате за Джулия Улф.

— Ъхъ. Та значи старият Кейн я изрита от дома, като беше на петнайсет-шестнайсет години, защото се беше забъркала в някаква каша с един гимназиален учител, и тя тръгна с един — казваше се Фейс Пеплър. Умник беше, само дето много плямпаше. Спомням си как веднъж двамата с него… — Той млъкна и се изкашля. — Както и да е, те двамата с Фейс останаха заедно, трябва да имаше пет или шест години, като изключим войниклъка му, когато тя живя с един — не си спомням името му, беше братовчед на Дик О’Брайън — едно такова мършаво мургаво момче, което си падаше по чашката. Обаче щом Фейс се уволни от войниклъка, тя веднага се върна при него, докато не ги опандизиха и двамата, защото се опитали да одрусат някакъв тип от Торонто. Фейс пое вината и тя се отърва с шест месеца — на него му се падна тежката присъда. Последния път като чух за него, още беше в дранголника. Като я пуснаха, дойде при мен да ми поиска две стотачки, за да се свие от града. Писа ми веднъж, за да ми върне парите и да ми съобщи, че вече се казвала Джулия Улф и че големият град много й допадал, но подразбрах, че пише редовно на Фейс. Та значи, като се преместих тук през 1928, веднага я потърсих. Беше…

Мириам се върна при нас и пак застана с ръце на хълбоците.

— Мислих си върху думите ви. Сигурно ме имате за много тъпа.

— Не, не е така — отвърнах аз не съвсем искрено.

— Да не мислите, че ви се хванах на локумите, дето ми ги разтеглихте! Не съм сляпа и всичко виждам!

— Добре, добре.

— Не е добре! Вие убихте Арт и…

— По-тихо, момичето ми — стана Стъдси от стола си и я хвана за ръката. — Ела с мен. Искам да си поговорим — продължи той да я успокоява и я поведе към бара.

Морели пак ми намигна.

— Той ги обича тези работи. Та значи наминах аз да я видя, щом се преместих тук, и тя ми каза, че работи при Уайнънт, че той е луд по нея, затова много добре се е подредила. Докато излежавала шестте месеца в Охайо, я научили на стенография и тя си направила сметката, че от това все може да излезе нещо — например да я вземат някъде на работа, а после да излязат и да забравят касата отворена. Агенцията за наемане на работа я изпратила за няколко дни при Уайнънт и тя си помислила, че може би си струва повече да го дои продължително, отколкото да задигне наведнъж каквото може, и затова му се усукала, той се хванал на въдицата и завързали сериозна връзка. Пипето й сечеше достатъчно, така че му признала за присъдата и му излязла с номера, че сега се опитвала да заживее честно, защото я хванало шубето да не би да й развали играта, ако научи. Каза, че адвокатът му я гледал накриво и като че ли я подозирал, и нищо чудно да вземе да се рови и да я проучва. Не мога да ви кажа какво точно е правела, нали разбирате, защото то си беше нейна игра и нямаше нужда от моята помощ, пък и макар да бяхме приятели, нямаше защо да ми разправя всичко, та един ден да отида при шефа й и кой знае. Разберете — между нас нямаше нищо — бяхме само приятели, защото като деца сме си играли заедно. Та значи виждахме се от време на време, и тук идвахме често, докато той не се разбесня. Тогава тя каза, че повече не бива да се срещаме — нямала намерение да си изгуби топлото местенце заради няколко чашки в моята компания. И това беше. За последен път се видяхме през октомври и тя сдържа думата си. Оттогава не съм я виждал.

— Ходеше ли с някой друг? — попитах аз. Морели поклати глава.

— Не знам. Тя не обичаше да одумва хората.

— Намерили са я с годежен пръстен с диамант. Знаете ли нещо по въпроса?

— Нищо. Знам само, че не е от мен. Не носеше такова нещо, като се виждахме.

— Дали не е мислела пак да се събере с Пеплър, като го пуснат, как смятате?

— Възможно е. Тя не се тровеше много за това, че е в пандиза, но обичаше да работи с него в комбина и сигурно щяха да се съберат пак.

— А какво стана с братовчеда на Дик О’Брайън — мършавото мургаво момче?

Морели ме изгледа учудено.

— Представа си нямам. Стъдси се върна сам.

— Може и да греша — заяви той, докато сядаше, — но човек може да постигне нещо с това момиче, ако го подхване както трябва.

— За гушата — подметна Морели. Стъдси се ухили добродушно.

— Не. И тя се опитва да си намери място в живота. Много сериозно взема уроци по пеене и…

— Туй твойто тигрово мляко сигурно страшно добре се отразява на гласа й — рече Морели, като погледна към празната си чаша. После се обърна и изрева към Пийт: — Ей, ти с раницата! Още веднъж от същото! Утре ще пеем в хора!

— Ей сега, Шеп! — извика Пийт. Набразденото му от бръчки посивяло лице загубваше тъпото си апатично изражение, щом Морели го заговореше.

Някакъв невероятно дебел рус мъж — толкова рус, че приличаше повече на албинос, — който седеше на масата на Мириам, се приближи до мен и каза с тънък, треперлив женствен глас:

— Значи вие сте този, който е утрепал Арт Нънха… Морели фрасна дебелия в тлъстия корем с всичката сила, с която можеше да удари от седнало положение. Стъдси, който внезапно се бе изправил, се наведе през Морели и заби огромния си юмрук в лицето на дебелия. Забелязах най-глупашки, че все още замахва първо с дясната ръка. Прегърбеният Пийт изникна зад гърба на дебелия и го фрасна с празната табла по главата с всичка сила. Дебелият падна назад, като събори трима души и една маса. Междувременно и двамата бармани влязоха в действие. Единият удари дебелия с къса гумена палка по главата, щом онзи се опита да се надигне, като го събори напред, и дебелият застана на четири крака. Другият пъхна ръка под яката на ризата му и я завъртя така, че онзи взе да се задушава. С помощта на Морели го изправиха на крака и го изтикаха навън. Пийт погледна подире им и цъкна с език.

— Този проклет Врабец — обърна се той към мен. — Щом е пил, не бива да поемаш с него никакви рискове.

Стъдси помагаше на хората от обърнатата съседна маса да станат и да си съберат нещата.

— Тези работи са бич за бизнеса — говореше той, — но знае ли човек къде е границата? Това не е вертеп, но не е и католически пансион за млади госпожици.

Доръти беше пребледняла и уплашена, Нора гледаше с широко отворени изумени очи.

— Не, това е някаква лудница — реши тя. — Защо го направиха?

— И аз знам колкото теб — отвърнах аз.

Морели и барманите се върнаха — и тримата имаха страшно доволен вид. Морели и Стъдси пак седнаха при нас на масата.

— Виждате ми се много импулсивни момчета — забелязах аз.

— Импулсивни — повтори Стъдси. — Ха-ха-ха!

— Когато тоя реши да започне нещо — сериозно ми заобяснява Морели, — най-добре е да го изпреварите. Започне ли, вече е много късно. Виждали сме го и друг път такъв, нали Стъдси?

— Какъв? — попитах аз. — Той нищо не направи.

— Вярно е — бавно изрече Морели. — Но ние си го познаваме и го усещаме отдалеч. Така ли е, Стъдси?

— Ъхъ — съгласи се Стъдси. — Той е истеричен.