Кльощавият

IX

— Само се фукаш — каза Нора. — И с каква цел? Много добре ми е известно, че куршум не те лови. Не е необходимо да ми го доказваш.

— Нищо няма да ми стане, ако се изправя.

— Нищо няма да ти стане и ако полежиш един ден. Лекарят каза…

— Той, ако разбираше нещо от медицина, щеше да излекува собствената си хрема. — Седнах в леглото и пуснах краката си на пода. Аста взе да ги гъделичка с език.

Нора ми донесе чехлите и халата.

— Добре, герой! Стани и изцапай килимите с кръв.

Изправих се предпазливо и като че ми нямаше нищо, стига да внимавах с лявата си ръка и да се пазех да не се препъна в Аста.

— Разсъждавай логично — рекох аз. — Никак не ми се искаше да се забърквам с тези хора — и още не искам, — ама каква ми беше ползата? Явно не мога да се отърва от цялата история, затова трябва да направя нещо.

— Дай да се махнем оттук — предложи тя. — Да заминем за Бермудските острови или Хавана, или просто да се приберем у дома.

— Това няма да оправи нещата — пак ще трябва да дам някакво обяснение на полицията за онзи пистолет. Ами ако излезе, че с него е била убита? Ако още не знаят, всеки момент ще им стане ясно.

— Мислиш ли…

— Само допускам. Ще отидем на вечеря у тях и…

— Никъде няма да ходим. Ти съвсем си откачил! Ако толкова искаш да говориш с някого, извикай го тук.

— Не е същото — прегърнах я аз. — Стига си вдигала шум за тази драскотина. Нищо ми няма.

— Фукаш се — повтори тя. — Искаш хората да видят какъв герой си — и куршумите не могат да те спрат.

— Не ставай лоша.

— Ще ставам! Няма да допусна да си… Закрих й устата с ръка.

— Искам да видя Йоргенсенови у тях, да се срещна й с Маколи, и със Стъдси Бърк. Прекалено много си играха с мен. Трябва да се погрижа за едно-две неща.

— Ей, корава глава! Но така или иначе, часът е само пет. Полежи още, докато стане време да се обличаме.

Аз се свих удобно на канапето в хола. Обадихме се да ни изпратят горе следобедните вестници. Морели бил стрелял в мен — два пъти според единия вестник и три пъти според другия, — докато съм се опитвал да го арестувам за убийството на Джулия Улф. Състоянието ми било толкова тежко, че нито съм можел да се срещна с някого, нито дори да бъда преместен в болница. Имаше поместени и снимки — една на Морели и една моя, правена преди тринадесет години. На нея бях с някаква много смешна шапка и си спомних, че ме снимаха по времето, когато работех по експлозията на Уол Стрийт. Повечето от написаното за убийството на Джулия Улф беше неясно и неопределено. Докато четяхме, пристигна нашата постоянна гостенка Доръти Уайнънт. Нора отвори вратата и чух Доръти да казва:

— Долу не ме пускаха и аз едва се промъкнах. Не ме гони, моля те. Ще ти помогна да се грижиш за Ник. Ще правя всичко, каквото ми кажеш. Моля ти се, Нора!

Нора едва успя да каже едно „влез“. Доръти влезе и се опули насреща ми.

— Но… вввестниците писаха, че си…

— Имам ли вид на умиращ? А с теб какво се е случило?

Долната й устна беше подута и сцепена в ъгълчето, на едната й скула имаше рана, бузата й бе издрана с нокти, очите — зачервени и подути.

— Мама ме наби — обясни тя. — Виж!

Пусна палтото си на пода, скъса едно копче, докато се опитваше да разкопчее роклята си, извади една ръка от ръкава и ни показа гърба си. Цялата й ръка беше в синини, а гърбът й бе в дълги червени белези, сякаш са я били с камшик.

— Видяхте ли! — разплака се тя. Нора я прегърна.

— Горкичкото!

— Защо те би? — попитах аз.

Тя се извърна от жена ми и коленичи до мен на пода. Аста се приближи и взе да я души.

— Тя си мисли… мисли си, че съм дошла при теб заради татко и Джулия Улф. — Хълцането й разпокъсваше разказа. — Затова дошла — да разбере, — а ти си я убедил, че не е така. Тя повярвала, че не ти пука за цялата история — както и аз повярвах, — и й нямаше нищо, докато не видя тази сутрин вестниците. Тогава разбра, че си лъгал, и ме наби, за да й кажа какво съм ти наговорила.

— И ти какво й каза?

— Какво можех да й кажа? Никога не бих се осмелила да спомена и дума за Крие. Какво можех да й кажа?

— Той беше ли там?

— Да.

— И я остави да те пребие?

— Но той… той никога не й се бърка.

— За бога, дай да пийнем по нещо — обърнах се аз към Нора.

— Веднага — откликна тя, вдигна палтото на Доръти, метна го на облегалката на един стол и влезе в килерчето.

— Нека остана при вас, Ник — замоли се момичето. — Няма да ви преча, честна дума, пък и ти сам каза да ги зарежа. Каза ми, а аз нямам къде да отида. Моля те!

— Успокой се. Първо трябва добре да обмислим всичко. Знаеш, че и мен ме е страх от Мими не по-малко от теб. Тя как смята — какво си ми казала?

— Сигурно знае нещо — нещо за убийството — и си мисли, че и аз го знам. Но аз нищо не знам, Ник! Честна дума! Нищичко!

— Това ми е от голяма полза — намръщих се аз. — Чуй сега, моето момиче: все пак има неща, които са ти известни, и нека започнем от тях. Разкажи ми всичко дума по дума — от самото начало. Иначе няма да се разберем.

Тя вдигна тържествено ръка.

— Кълна се, че всичко ще си кажа.

— Добре тогава. А сега да пийнем. — И ние поехме чашите си от Нора. — Каза ли й, че ги напускаш завинаги?

— Не, нищо не казах. Тя може а да не знае, че не съм си в стаята.

— Виж, това е добре.

— Нали няма да ме накараш да се върна? — изплаши се тя.

— Детето не може да остане там да го пребиват от бой, Ник — обади се и Нора с чаша в ръка.

— Шт! Още нищо не знам. Просто си помислих, че ако отидем у тях на вечеря, по-добре ще е Мими да не знае…

Доръти се втренчи в мен с изпълнени с ужас очи.

— Не си въобразявай, че след този случай ще им стъпя в къщата! — заяви Нора.

— Но мама не ви очаква! — заговори като картечница Доръти. — Дори не знам дали ще си е вкъщи. Вестниците писаха, че си на смъртно легло. И през ум не й минава, че може да отидеш.

— Толкова по-добре — заявих аз. — Ще ги изненадаме.

Тя долепи пребледнялото си лице до моето и от възбуда разля част от уискито си върху ръкава ми.

— Не отивай! Не бива да ходиш там! Послушай ме! Послушай Нора! Не ходи! — Тя извърна бледото си лице към Нора. — Нали? Кажи му да не ходи!

Нора, без да отмества очи от мен, проговори:

— Чакай, Доръти. Той знае какво трябва да прави. Какво, Ник?

Аз се намръщих.

— Просто опипвам почвата. Щом искаш Доръти да остане тук, нека остане. Може да спи при Аста. Но за всичко друго аз ще решавам. Не знам какво точно ще правя, защото не ми е известно в какво са ме забъркали. Но трябва да разбера. И то както аз си знам.

— Няма да ти се бъркаме, нали, Нора? — побърза да каже Доръти.

Жена ми обаче продължи да ме гледа мълчаливо.

— Откъде си взела пистолета? — попитах аз момичето. — И този път без врели-некипели.

Тя си облиза устните. Лицето й порозовя. Изкашля се.

— Внимавай! — предупредих я аз. — Ако ми разтеглиш още един локум, ще се обадя на Мими да дойде да те прибере.

— Не я притеснявай де! — застъпи се Нора. Доръти пак се изкашля.

— Може ли… може ли да ти разкажа какво ми се случи веднъж, като бях дете?

— Свързано ли е с пистолета?

— Не съвсем, но така по-лесно ще разбереш защо…

— Друг път. Не сега. Откъде взе пистолета?

— Нека да ти разкажа! Главата й клюмна към гърдите.

— Откъде взе пистолета?

— От някакъв човек в едно барче… Гласът й едва се чуваше.

— Знаех си, че рано или късно ще се доберем до истината — рекох аз. Нора се намръщи и поклати предупредително глава. — Добре. Да допуснем, че е така. Кое барче?

— Не знам — вдигна глава Доръти. — Доколкото си спомням, някъде на Десето Авеню. Твоят приятел мистър Куин би трябвало да го знае. Той ме заведе там.

— Срещнали сте се, след като излязохте оттук, значи?

— Да.

— Предполагам, че е било най-случайно. Тя ме погледна с укор в очите.

— Опитвам се да ти кажа истината, Ник. Бях му обещала да се срещнем в някакво заведение, което се казва „Палма Клъб“. Той ми написа адреса на едно листче. След като се разделихме с вас двамата, аз отидох на срещата и ние с него обиколихме много заведения. В последното купих пистолета. Беше един ужасен гангстерски бар. Питай го дали не ти казвам истината.

— Куин ли ти набави оръжието?

— Не. Той вече беше излязъл от строя. Спеше с глава върху масата. Аз го оставих там. Казаха ми, че ще се погрижат да го изпратят у тях.

— А пистолета?

— Сега ще ти кажа. — Тя се изчерви. — Куин ми каза, че барчето се посещава предимно от наемни убийци. Затова го помолих да отидем там. След като той заспа, аз се заприказвах с някакъв мъж. Имаше ужасно бандитски вид и бях направо като запленена. Никак не ми се прибираше у дома, исках да се върна тук, но не знаех дали ще ми позволите. — Лицето й беше пламнало като божур и от смущение не изговаряше ясно думите. — Затова си помислих, че… може би, ако аз… ако ти си помислиш, че съм в голяма опасност… и освен това по този начин няма да се чувствувам толкова глупаво. Във всеки случай попитах този тип с вид на закоравял гангстер дали може да ми продаде някакъв пистолет, или поне да ми каже откъде да си купя. Отначало той си помисли, че го занасям, и взе да се смее, но аз му казах, че говоря напълно сериозно. Той продължи да се усмихва, но ме попита колко ще платя, ако успее да ми набави. Нямах много пари в себе си и му предложих гривната, Той, изглежда, не я хареса особено, защото отказа — трябвало да получи парите в брой, така че накрая му дадох дванайсет долара — оставих си само един долар за такси, — а той ми даде пистолета. Тогава пристигнах тук и се направих, че ме е страх да се прибера вкъщи заради Крие.

Последните думи изрече толкова бързо, че почти нищо не й се разбра, а накрая въздъхна, сякаш се радваше, че е свършила.

— Значи Крие не ти е налитал?

— Налитал ми е, но не чак толкова — прехапа тя устна. После хвана ръката ми с две ръце, а лицето й почти се докосна до моето. — Трябва да ми повярваш! Ако не ти казвах истината, не бих могла да ти разкажа всичко това и да се излагам по този начин пред теб.

— Не е много за вярване, Дванайсет долара пари ли са? Но засега да оставим това. Беше ли ти известно, че Мими възнамерява да отиде същия следобед при Джулия Улф?

— Не, Тогава още не знаех, че се опитва да открие баща ми. Те и дума не ми казаха тогава къде отиват.

— Кои те?

— Ами да, и Крие тръгна с нея.

— По кое време беше това? Тя смръщи чело.

— Трябва да е наближавало три часът. Във всеки случай беше след два и половина. Спомням си, защото закъснявах за една среща с Елзи Хамилтън — трябваше да ходим заедно на пазар, — и бързах да се облека.

— Заедно ли се върнаха?

— Не знам. И двамата си бяха у дома, когато се прибрах.

— Ти кога се прибра?

— Някъде след шест. Ник, допускаш ли, че те… Да! Сега си спомням какво рече мама, докато се обличаше. Не знам какво е казал преди това Крие, но тя му отговори: „Ще ми каже всичко, щом я попитам…“ Нали знаеш царствения й маниер, с който говори от време на време. Друго не чух. Това значи ли нещо?

— Какво спомена тя за убийството, след като ти се прибра?

— Само, че тя я била намерила и колко се разстроила покрай полицията и цялата история.

— Беше ли наистина много разстроена? Доръти поклати отрицателно глава.

— Не. Само възбудена. Нали я знаеш каква е. — Тя ме изгледа продължително и попита много бавно: — Мислиш ли, че има нещо общо с цялата история?

— А ти как смяташ?

— Не съм мислила по въпроса. Мислех си само за татко. — След малко додаде сериозно: — Ако го е направил, това е, защото е луд, но тя би убила човек, стига да пожелае.

— Не е нужно да е някой от тях двамата — изтъкнах аз. — Полицията се е спряла на Морели. За какво толкова иска да намери баща ти?

— За пари. Останали сме без цент. Крие всичко изхарчи. — Ъгълчетата на устата й се отпуснаха. — И ние му помогнахме, но главно той. А мама се страхува, че щом остане без пари, той ще я напусне.

— Ти пък откъде знаеш?

— Чувам ги; като се разправят.

— А според теб ще я напусне ли? Доръти кимна убедено.

— Освен ако тя не намери отнякъде пари. Погледнах часовника си.

— Останалата част от историята ще почака, докато се върнем. Така или иначе, ще спиш тук. Устрой се удобничко и позвъни долу в ресторанта да ти изпратят вечеря. По-добре ще е да не излизаш.

Тя ме изгледа с много нещастен вид, но не каза нищо. Нора я потупа по рамото.

— Не знам какво точно е намислил, Доръти, но щом настоява да отидем там на вечеря, значи знае какво върши. Той не би…

Доръти се усмихна и скочи от пода.

— Вярвам ви. Повече няма да се правя на глупачка. Обадих се на рецепцията и ги помолих да ни качат пощата. Имаше две писма за Нора, едно за мен, няколко закъснели коледни честитки, бележки за телефонни обаждания и една телеграма от Филаделфия:

Сложих телеграмата в един плик заедно с бележка, че току-що съм я получил, и я изпратих по човек на отдел „Убийства“ в полицейското управление.