Кльощавият

XII

Писмото, което Маколи бе получил от Клайд Уайнънт, беше забележителен документ. Напечатано бе на проста бяла хартия, а най-отгоре пишеше:

Оставих писмото върху бюрото на Маколи.

— Тук има много важни неща — рекох аз. — Спомняш ли си естеството на неприятностите с Роузуотър?

Нещо, свързано с промяната на структурата на кристалите. Мога да проверя. — Той взе първия лист от писмото и се намръщи. — Пише, че онази нощ получил от нея хиляда долара. А аз й дадох пет хиляди да му предаде. Каза ми, че толкова поискал.

— Това да не са четирите хиляди наследство от чичо Джон?

— Така изглежда. Странно — и през ум не ми е минавало, че ще го оскубе. Трябва да разбера каква е истината и за другите пари, които съм й предал.

— Известно ли ти е, че тя е била осъдена и е лежала в клийвландския затвор за мошеничество?

— Не. Наистина ли?

— Така твърди полицията — под името Роуда Стюарт. Къде я намери Уайнънт?

— Нямам представа — поклати той глава.

— А да знаеш нещо — откъде е, кои са й роднините, нещо от този род?

Той пак поклати глава.

— За кого е била сгодена? — продължих аз.

— За пръв път чувам, че е била сгодена.

— Имала е годежен пръстен на този пръст.

— Това е ново за мен. — Маколи затвори очи и са замисли. — Не, не си спомням да съм забелязал, че носи годежен пръстен. — Той сложи ръце на бюрото и ми се усмихна широко. — Е, има ли шансове да те убеди да се наемеш с работата, за която той моли?

— — Почти никакви.

— И аз така си помислих. — Той вдигна ръка и докосна писмото. — Знаеш за отношението му точно толкова, колкото и аз. С какво бих могъл да те убедя?

— Няма да…

— Ами ако го склоня да се срещне с теб? Може би ако му кажа, че само при това условие си съгласен…

— Иска ми се да поговоря с него, но в такъв случай ще трябва да ми каже много повече, отколкото пише.

— Да не искаш да кажеш, че според теб той я е убил? — бавно произнесе Маколи.

— Нищо не знам по въпроса. Не ми е известно всичко онова, което знае полицията, а подозирам, че нямат достатъчно доказателства да го дадат под съд, дори и да го намерят.

— Не е много забавно да си адвокат на луд човек — въздъхна Маколи. — Ще се опитам да го накарам да се вслуша в съветите ми, но отсега знам, че това е празна работа.

— Исках да те попитам, как е той сега с парите? Все така ли е добре като едно време?

— Почти. Депресията го засегна леко като всички нас, а доходи от изобретението му за леене на метали почти не постъпват, откак закъсахме с металите. Все пак получава около петдесет-шестдесет хиляди годишно от патентите си за пергамин и звукоизолационни материали, а капе и от други изобретения, като… — Той млъкна и попита: — Безпокоиш се дали е в състояние да ти плати каквото искаш ли?

— Не, само се питах. — Сетих се за още нещо: — Има ли други роднини освен бившата си жена и децата?

— Има сестра, Алис Уайнънт, но двамата не си приказват поне от… четири или пет години.

Предположих, че това ще е била леля Алис, която Йоргенсенови не отидоха да посетят на Коледа.

— За какво са се скарали?

— Даде интервю за един вестник, в което каза, че според него петгодишният план на руснаците съвсем не е обречен на провал.

Аз се засмях.

— Изглежда, и двамата са…

— Тя е по-зле от него. Вече всичко забравя. Когато оперираха брат й от апандисит, двете с Мими отивали на свиждане същия следобед с такси, а покрай тях минала една катафалка. Мис Алис пребледняла, сграбчила Мими за ръката и казала: „Божичко! Това дали не е… как му беше името?“

— Къде живее?

— На Мадисън Авеню. Адреса й го има в телефонния указател. — Той се поколеба. — Не мисля, че…

— Няма да я безпокоя.

И преди да успея да добавя нещо, телефонът взе да звъни. Той вдигна слушалката.

— Ало?… Да, на телефона… Кой?… А, да… — Мускулите около устата му се стегнаха, очите му се отвориха широко. — Къде? — Слуша известно време. — Да, разбира се. А ще успея ли? — Погледна часовника на лявата си китка. — Добре. Ще се видим във влака. — Той затвори. — Беше лейтенант Гилд. Уайнънт направил опит за самоубийство в Алънтаун, Пенсилвания.