Кльощавият

XXVI

В десет и четвърт Нора ме раздруса, за да ме събуди.

— Хърбърт Маколи те търси по телефона. Каза, че било много важно.

Отидох в спалнята — бях заспал в хола — и вдигнах слушалката. Доръти спеше непробудно.

— Ало — промърморих аз.

— Рано е за обяд, но трябва веднага да се видим. Да се кача ли горе?

— Разбира се. Ще закусим заедно.

— Аз съм закусил. Ти хапни нещо и аз ще се кача: след петнайсет минути.

— Добре.

Доръти отвори леко очи.

— Сигурно е страшно късно — промърмори тя, обърна се и се върна към безметежния си сън.

Наплисках си лицето със студена вода, измих си зъбите, сресах си косата и се върнах в хола.

— Сега ще се качи — казах на Нора. — Закусил е, но вземи все пак да му поръчаш едно кафе. А на мен поръчай пилешки дробчета.

— Каниш ли ме да се присъединя към компанията ви, или…

— Естествено. Нали познаваш Маколи? Добро момче е. Някога работихме заедно и след войната пак влязохме във връзка един с друг. Подхвърлял ми е няколко дела, включително и случая Уайнънт. Какво ще кажеш да пийнем по чашка, за да си прочистим гърлата?

— Защо не останеш днес трезвен?

— Не сме дошли в Ню Йорк, за да стоим трезвени. Искаш ли да отидем довечера на хокеен мач?

— С удоволствие.

Тя ми сипа чашка и отиде да поръча закуската. Аз прегледах сутрешните вестници. Имаше кратки съобщения за арестуването на Йоргенсен от бостънската полиция и за убийството на Нънхайм, но далеч повече внимание се отделяше на войната между две гангстерски банди, арестуването на „принц Майк“ Фъргъсън и едно интервю с участник в преговорите във връзка с отвличането на Линдбърг.

Маколи пристигна заедно с момчето, което качи Аста. Аста много хареса Маколи, защото той я потупа мъжки — тя никак не си пада по лигавите ласки.

Маколи имаше бръчки около устата и бузите му бяха изгубили донякъде розовия си цвят.

— Откъде са получили в полицията тези нови данни? — започна той. — Да не си мислят… — Той млъкна, щом Нора влезе в стаята. Беше се облякла.

— Нора, това е Хърбърт Маколи. Жена ми — запознах ги аз.

Те си подадоха ръце и жена ми рече:

— Ник нареди да ви поръчам само кафе. Мога ли…

— Не, благодаря. Току-що закусих.

— Какво взе да говориш за полицията? — попитах аз.

Той се поколеба.

— Нора е в течение на всичко — уверих го аз, — но ако е нещо, което не ти се иска…

— Не, не, нищо подобно. Аз… заради самата мисис Чарлс. Не ми се ще да я тревожа.

— Тогава изплюй камъчето. Тя се тревожи само за онова, което не й е известно. Каква е новата версия на полицията?

— Тази сутрин при мен дойде лейтенант Гилд. Първо ми показа част от верижка за часовник с прикачен към нея нож и ме попита дали съм я виждал някога. Виждал съм я — беше на Уайнънт, но му казах, че мисля, че съм я виждал и че прилича на верижката на Уайнънт. Тогава ме попита как според мен би могла да попадне у някой друг и след като го усуква известно време, накрая ми стана ясно, че под някой друг разбира теб или Мими. Казах му, че може самият Уайнънт да ви е подарил или дал верижката и ножа, или сте могли да ги откраднете, да ги намерите на улицата, да ги получите от някой, който ги е бил откраднал или намерил на улицата, или също така от някой, на когото Уайнънт ги е бил дал. Казах му, че има други начини, по които са могли да попаднат у вас, но той се усети, че го будалкам, и не ми разреши да му кажа какви са тези начини.

По бузите на Нора избиха алени петна, очите й засвяткаха.

— Какъв глупак!

— — Хайде, хайде — зауспокоявах я аз. — Може би трябваше да те предупредя — той още снощи клонеше натам. По всяка вероятност добрата ми приятелка Мими му е помогнала в тази насока. Какво друго те разпитва?

— Искаше да разбере за… въпросът му беше следният: „Според вас дали Чарлс и Джулия Улф са продължавали любовната си история, или всичко е било приключено?“

— Да, това определено е почеркът на Мими — рекох аз. — Ти какво му каза?

— Казах, че не ми е известно дали сте „продължавали“, тъй като за пръв път чувам, че изобщо сте имали нещо общо, и му напомних, че така или иначе, ти от доста време не живееш в Ню Йорк.

— Казахте ли му го? — попита Нора.

— Не се опитвай да изкараш Мак лъжец — сгълчах я аз. — А той какво ти рече?

— Нищо. Попита ме дали според мен Йоргенсен е знаел за теб и Мими и като го попитах какво за теб и Мими, той ме обвини, че се правя на наивен — това са точните му думи, — така че доникъде не стигнахме. Интересуваше се кога сме се виждали с теб, мястото и часа до секундата.

— Много мило — казах аз. — Алибитата ми никак не ги бива.

Пристигна келнерът със закуската. Побъбрахме за туй-онуй, докато той слагаше масата. Щом излезе, Маколи каза:

— Не се бой. Ще предам Уайнънт на полицията. Гласът му беше неуверен, леко сподавен.

— Сигурен ли си, че е той? Защото аз не съм.

— Знам, че е той — простичко отвърна Маколи. — Видях го същия следобед, когато беше убита. Видях го не повече от половин час след убийството — макар че тогава не знаех, че я е убил, не знаех дори, че изобщо е била убита. Но сега… сега знам със сигурност, че е той.

— В кантората на Хърман ли се срещнахте?

— Какво?

— Нали си бил по същото време в кантората на някой си Хърман, на Петдесет и седма улица — от три до четири часа следобед. Или поне така ми каза Гилд.

— Да, така е. Искам да кажа, че така им казах. А всъщност след като не открих Уайнънт в „Плаза“, обадих се по телефона в моята кантора и на Джулия, но без резултат. Тогава се отказах и тръгнах пеша към Хърман. Той е минен инженер и мой клиент. Тъкмо му бях изготвил едни документи, в които трябваше да нанесем леки поправки. Като стигнах Петдесет и седма, изведнъж имах чувството, че някой ме следи — нали знаеш как стават тези работи. Не можах да се сетя защо му е потрябвало на някой да ме следи, но нали съм адвокат — и това може да се случи. Така или иначе, реших да проверя дали съм прав и тръгнах на изток по Петдесет и седма, излязох на Мадисън Авеню, но все още не се бях уверил в нищо. Имаше едно дребно човече с жълтеникав цвят на лицето, което като че ли ми се беше мярнало в „Плаза“, но… Реших, че най-бързо ще се уверя, като взема такси, така че се метнах в едно и казах на шофьора да кара на изток. Движението беше много напрегнато и не можах да видя дали човечето или някой друг ме преследваше с такси, затова казах на шофьора, като стигне Трето Авеню, да свие на юг, после пак на изток по Петдесет и шеста и на юг по Второ Авеню, и там вече се уверих, че едно жълто такси не се отделя от моето. Не можах да видя вътре ли е жълтеникавото човече — не беше толкова наблизо. А на следващия ъгъл, като спряхме на червено, видях Уайнънт. Беше в едно такси и се беше запътил на запад по Петдесет и пета. Разбира се, това не ме изненада кой знае колко — бяхме само на две преки от Джулия и аз съвсем естествено реших, че не е искала да се издаде, че той е при нея, когато звънях по телефона, а сега се е запътил за срещата с мен в „Плаза“. Той никога не е бил особено точен. Затова казах на шофьора да завие на запад, но на Лексингтън Авеню — бяхме на половин пряка след него — таксито му зави на юг, в посока, обратна на „Плаза“ и дори на моята кантора, така че си рекох да върви по дяволите и прехвърлих вниманието си върху таксито, което ме следеше, но от него нямаше и следа. През цялото време, докато пътувах към Хърман, гледах назад да го видя, но вече никой не ме следеше.

— В колко часа видя Уайнънт?

— Трябва да е било три и петнайсет — двайсет, В четири без двайсет пристигнах при Хърман, а го видях, според мен, двайсет — двайсет и пет минути преди това, Секретарката на Хърман, Луиз Джейкъбс, с която ме видя снощи в ресторанта, ми каза, че той цял следобед е бил на някакво съвещание, но сигурно ще свърши след няколко минути. Така и стана и ние си свършихме работата за десет-петнайсет минути, след което се прибрах в кантората.

— Предполагам, че не си бил достатъчно близо до Уайнънт, за да видиш дали е бил възбуден, носел ли е верижката, или е миришел на барут — нещо от този род?

— Не. Видях го само в профил да отминава покрай мен, но не си вади веднага заключението, че не съм сигурен дали е бил той.

— Няма. Продължавай.

— Повече не ми се обади. Бях си в кантората близо един час, когато звъннаха от полицията да ми кажат за Джулия. Сега искам да ме разбереш много добре — съвсем не си помислих, че Уайнънт я е убил — такава мисъл изобщо не ми мина през главата. Ти добре ме разбираш — нали още не вярваш, че е той. Та когато отидох там и полицаите взеха да ми задават въпроси за него и ми стана ясно, че го подозират, постъпих, както биха постъпили деветдесет и девет процента от адвокатите в моя случай, като става дума за клиент — премълчах, че съм го видял в нейния квартал горе-долу по същото време, когато е било извършено убийството. Казах им същото, което казах и на теб — че съм имал среща с него, на която не е дошъл, и им дадох да разберат, че от „Плаза“ съм отишъл направо при Хърман.

— Напълно те разбирам — съгласих се аз. — Не е имало смисъл да го казваш, преди да си чул и неговото обяснение по въпроса.

— Именно, само че работата е там, че така и не чух неговия разказ. Все чаках да се появи, да ми звънне, нещо да направи, но до вторника, когато получих писмото му от Филаделфия, той така и не се обади, а в него нямаше и дума за това защо не е дошъл на срещата в петък, нито дума за… впрочем, ти го чете. Как ти се видя?

— Искаш да кажеш дали ми прозвуча виновно ли?

— Да.

— Не особено. Тонът му е такъв, какъвто може да се очаква, ако не я е убил. Изобщо не се тревожи за това, че полицията може да го подозира, само се бои това да не попречи на работата му и иска въпросът да се изясни, без да му бъде причинено някакво неудобство. Не особено интелигентно писмо, ако беше писано от някой друг, но е напълно в духа на неговата откаченост. Просто си го представям как го изпраща, без и през ум да му мине, че най-доброто, което може да стори, е да разкаже какво е правил в деня на убийството. Сигурен ли си обаче, че е излизал от Джулия, когато си го видял?

— Сега вече съм сигурен. Тогава само си помислих, че това е най-вероятното. После реших, че може да се е връщал от лабораторията си. Тя е на Първо Авеню, само на няколко преки от мястото, където го видях, и макар да е затворена, откак той замина, миналия месец подновихме договора за наемателството и всичко е готово за неговото завръщане, така че може да е ходил до лабораторията онзи следобед. Полицията не откри нищо, което да подскаже бил ли е там, или не.

— Щях да те попитам — говори се, че си бил пуснал бакенбарди, вярно ли е?

— Не — същото дълго кокалесто лице с бели опърпани мустаци.

— И още нещо — вчера беше убит един тип на нме Нънхайм, един такъв дребничък…

— Тъкмо щях да те питам за това.

— Сетих се за него във връзка с дребното човече, което те е следило.

Маколи се облещи насреща ми.

— Мислиш, че може да е бил Нънхайм?

— Не знам, но си го помислих.

— И аз не знам. Струва ми се, че никога не съм го виждал.

— Беше дребен, не повече от метър и петдесет и шест — седем, а на тегло да имаше, да нямаше шейсет кила. На години беше около трийсет и пет — шест. С жълтеникаво лице, тъмна коса, много близко разположени очи, също тъмни, голяма уста, дълъг отпуснат нос и уши като на прилеп. Никога не те гледаше в очите, погледът му все шареше насам-натам.

— Може да е бил и той, макар че не го видях достатъчно отблизо. Предполагам, че полицията ще ми го покаже… — Той потръпна. — Макар че сега вече това няма никакво значение. Та докъде бях стигнал? А, да — че не бях влязъл във връзка с Уайнънт. Това ме постави в много неудобно положение, защото полицията определено мислеше, че се чувам с него и ги лъжа. Ти си мислеше същото, нали?

— Да — признах аз.

— И ти също като полицията сигурно ме подозираше, че съм се срещнал все пак с него или в „Плаза“, или по-късно, в деня на убийството.

— Струваше ми се твърде вероятно.

— Да. И донякъде си бил прав, така да се каже. Поне го бях зърнал, и то на такова място и по такова време, че от гледна точка на полицията все едно да беше изписал на челото си „Виновен!“ с главно „В“. Така че, след като бях излъгал инстинктивно, взех да лъжа предумишлено и без Да ми мига окото, Хърман беше зает цял следобед на това заседание и не знаеше колко време го бях чакал, а Луиз Джейкъбс ми е много добра приятелка. Без да се впускам в подробности, й казах, че ще ми помогне да спася един клиент, ако каже, че съм пристигнал там в три часа и една-две минути, и тя веднага се съгласи. За да я защитя в случай на неприятности, й казах, че ако нещо се обърка, винаги ще може да твърди, че не е обърнала внимание в колко часа съм пристигнал, но на другия ден съм се обадил и съм споменал между другото този час, а тя не е имала никакви основания да не ми вярва — с други думи, да хвърли цялата вина върху мен. — Маколи си пое дълбоко въздух. — Но сега всичко това е вече без значение. Важното е, че тази сутрин се обади Уайнънт.

— Пак ли с някое откачено писмо?

— Не, по телефона. Уговорих си среща с него за тази вечер — за нас двамата с теб. Казах му, че няма да си мръдна пръста за него, ако не се срещне с теб, и той обеща да дойде довечера. Ще известя полицията, разбира се — не мога да оправдая с нищо по-нататъшното му прикриване. Ще се опитам да му издействувам оправдание поради невменяемост и да го приберем в някое здравно заведение. Това е единственото, което мога и съм готов да направя за него.

— Съобщил ли си вече на полицията?

— Не. Той се обади, след като те си отидоха. Пък и исках първо да се видя с теб. Държа да ти кажа, че не съм забравил какво си направил за мен и съм ти страшно…

— Хайде стига глупости.

— Не са глупости. — Той се обърна към Нора. — Предполагам, че не ви е разказвал как ми спаси веднъж живота в една яма от снаряд в…

— Не го слушай — прекъснах го аз. — Той стреля по един човек и не улучи, после аз го улучих и това беше всичко. — После пак се обърнах към него: — Защо не изчакаш малко, преди да предупредиш полицията? Какво ще кажеш, ако ние двамата се явим на срещата и чуем какво има да ни съобщи. Ако се убедим, че той е убиецът, ще можем да го задържим и да повикаме подкрепление.

Маколи се усмихна уморено.

— Виждам, че още храниш съмнения. Щом така искаш, да бъде по твоему, макар че, ако питаш мен… Впрочем може би ще промениш становището си, след като ти предам телефонния ни разговор.

В стаята влезе, като се прозяваше, Доръти, облечена в нощница и един пеньоар на Нора, който й беше много дълъг.

— О! — възкликна тя, като видя Маколи. А като го позна, веднага го поздрави: — Здравейте, мистър Маколи. Не знаех, че сте тук. Имате ли новини от татко.

Той ме погледна. Аз поклатих глава.

— Още не — отвърна той, — но все някой ден ще се обади.

— А Доръти има новини от него, макар и косвено. Кажи на Маколи за Гилбърт.

— Не, моля те, в никой случай.

Лицето й пламна и тя ме изгледа с укор. После заговори забързано на Маколи:

— Гил се е видял вчера с баща ми и той му е казал кой е убил Джулия Улф.

— Какво!

Тя кимна няколко пъти с глава. Маколи ме изгледи с изумени очи.

— Не е задължително да е вярно — предупредих го аз. — Това са думи на Гилбърт.

— Аха. Значи мислиш, че…

— Ти не си разговарял много с това семейство, откак се завърза тази история, нали? — попитах аз.

— Не.

— Трябва да ти кажа, че изживяването е страхотно. Според мен са сексуални маниаци и това дава отражението си в начина им на мислене. Започват с…

— Ти си гаден! — възмути се Доръти. — Аз направих каквото можех да…

— Какво толкова си се завъзмущавала? — прекъснах я аз. — Този път за разнообразие ще повярвам, че Гилбърт наистина ти е казал това. Но не очаквай от мен да бъда прекалено доверчив.

— И кой я е убил? — попита Маколи.

— Не знам. Гил не ми каза.

— Често ли се среща с него брат ти?

— Не знам колко често, но каза, че се виждали ох време на време.

— И казал ли е нещо… ъъ… за този Нънхайм?

— Не. Ник вече ме пита. Той всъщност нищо не ми каза.

Хванах погледа на Нора и й смигнах. Тя стана веднага.

— Хайде да отидем в другата стая, Доръти, и да оставим момчетата да се наприказват.

Доръти я последва неохотно, но все пак я последва.

— Станала е голяма красавица — рече Маколи и се изкашля. — Надявам се, че жена ти няма да…

— Изобщо не мисли за това. Нора е много свястно момиче. Беше започнал да ми разказваш за разговора си с Уайнънт.

— Обади се веднага след като изпратих полицаите, и ми каза, че видял съобщението в „Таймс“ и иска да разбере за какво го търся. Казах му, че не изгаряш от желание да се забъркаш в кашите му и че си казал, че докато не си поговориш с него, няма да предприемеш нито една крачка, след което си назначихме среща за вечерта. Попита ме дали съм се срещал с Мими и аз му казах, че откак се е върнала от Европа, съм я виждал само един-два пъти и че съм виждал дъщеря му. След което ми каза следното: „Ако жена ми ти поиска пари, дай й в границите на разумното.“

— Виж ти! Маколи кимна.

— И аз това си рекох. Попитах го защо и той каза, че след като прочел сутрешните вестници, се убедил, че тя е била измамена от Роузуотър, а не е била негова съучастничка, и имал основания да предполага, че била „благосклонно настроена“ към него, Уайнънт. Тогава взех да проумявам и му казах, че тя вече е предала ножа и верижката на полицията. А сега познай какво ми рече той!

— Предавам се.

— Похъмка и помънка — малко обаче, — след което заяви, без дори да заекне: „Имаш предвид сигурно верижката и ножа, които оставих на Джулия да ги занесе на поправка?“

Аз се засмях.

— А ти какво му каза?

— Аз се гръмнах. Преди да се сетя какво да му отговоря, той продължи: „Впрочем, ще обсъдим всичко това по-подробно, като се видим довечера.“ Попитах го къде и кога и той каза, че ще ми се обади допълнително, защото не знаел къде ще бъде. Разбрахме се да ми се обади вкъщи в десет часа. Изведнъж се разбърза, макар че преди това за никъде не бързаше, и се оказа, че нямал време да отговори на въпросите, които исках да му задам, така че затвори и аз ти се обадих. Е, на какво мнение си сега за неговата невинност?

— По-лошо отпреди — бавно отговорих аз. Сигурен ли си, че ще се обади довечера в десет?

Маколи сви рамене.

— Колкото ти си сигурен, толкова и аз.

— Тогава на твое място не бих безпокоил полицията, докато не пипнем със сигурност нашия дивак и не им го предадем. Като им разкажеш историята си, не очаквай да те прегърнат и разцелуват, но дори и да не те хвърлят веднага в пандиза, ще ти отровят живота, ако Уайнънт и тази вечер се измъкне.

— Знам, но много ми се иска да сваля от плещите си този товар.

— Няколко часа повече или по-малко нямат никакво значение. Стана ли дума по време на разговора защо не е дошъл на срещата в „Плаза“?

— Не, той не ми даде възможност да отворя уста да го попитам. Е, добре, щом казваш да почакам, ще почакам.

— Да изчакаме поне да ти се обади — ако се обади, — а след това ще умуваме и ще решим дали да вземем и полицията със себе си.

— Значи не мислиш, че ще се обади?

— Не съм убеден. На последната си среща с теб не се яви и е взел доста да се разсейва, щом си му казал, че Мими е предала в полицията ножа и верижката. Затова не храня особен оптимизъм. Но ще видим. Най-добре да дойда у вас към девет часа.

— Ела на вечеря.

— Не мога, но ще гледам да успея колкото се може по-рано, в случай че се обади преди уговорения час. Ще трябва да реагираме много бързо. Къде живееш?

Маколи ми каза адреса си в Скарсдейл и стана.

— Кажи „довиждане“ от мое име на жена си и й благодари… Ах, да — надявам се, че не си ме разбрал погрешно снощи по повод онова, което казах за Харисън Куин. Имах предвид само, че наистина не ми провървя на борсата, като следвах съветите му. Не съм намеквал, че има нещо… нали ме разбираш? Или че не е допринесъл за печалбата на други свои клиенти.

— Разбирам те напълно — рекох аз и повиках Нора. Двамата с Маколи си подадоха ръце, произнесоха учтиви думи на раздяла, той потупа Аста, каза ми да гледам да отида колкото се може по-рано и си тръгна.

— Свърши се с нашия хокей — казах аз. — Освен ако не намериш някой друг да те заведе.

— Изпуснах ли нещо? — попита Нора.

— Не много. — Аз й предадох разговора си с Маколи. — И не ме питай какво е мнението ми за всичко това. Знам, че Уайнънт е луд, но не се държи нито като откачен, нито като убиец. Поведението му е на човек, който играе някаква своя игра, но само господ знае каква е тя.

— Според мен прикрива някого.

— Защо мислиш, че не е той? Тя ме погледна изненадано.

— Защото ти така мислиш.

— Чудесна причина. А кой е този, когото прикрива?

— Още не знам. И моля те, не започвай да ме будалкаш — много съм мислила по този въпрос. Не може да е Маколи, защото го използува, за да прикрие онзи, другия, и…

— И не съм аз, защото иска и мен да използува — добавих аз.

— Точно така, а освен всичко ще се почувствуваш ужасен глупак, ако ми се подиграеш сега, а пък аз позная преди теб кой е убиецът. Не може да са нито Мими, нито Йоргенсен, защото се опита да хвърли върху тях сянката на подозрението. Няма да е и Нънхайм, защото той най-вероятно е бил убит от същия човек и — нещо повече — вече няма за какво да го прикрива. Не е Морели, защото Уайнънт е ревнувал Джулия от него и са имали скандал. — Тя свъси вежди. — Защо не научиш нещо повече за онзи дебелак Врабеца и за червенокосата?

— А къде оставяш Доръти и Гилбърт?

— Тъкмо се канех да те питам за тях. Смяташ ли, че бащинското му чувство е много силно развито?

— Не.

— Изглежда, просто се опитваш да ме обезсърчиш. Като ги познавам, трудно ми е да допусна, че някой от тях е виновен, но се опитах да не се ръководя от личните си чувства, а да се придържам към логиката. Сноши, преди да заспя, направих списък на всички…

— Най-доброто средство срещу безсъницата е логическата задача. Тя е като…

— Престани да се държиш с мен по този покровителствен начин! Детективската ти дейност до този момент трудно може да се нарече умопомрачителна…

— Не съм искал да те засегна — целунах я аз. — Това нова рокля ли е?

— Аха, сменяш темата! Страхливец!