Кльощавият

VI

Тримата закусвахме рано следобед, когато довтасаха Йоргенсенови. Нора се обади по домофона, а после съобщи, като се опитваше да прикрие възбудата си:

— Майка ти. Чака долу във фоайето. Казах й да се качи.

— По дяволите! — изруга Доръти. — Защо ли й се обадих!

— Защо изобщо не се преместим да живеем във фоайето — рекох аз.

— Не му обръщай внимание — каза Нора и потупа Доръти по рамото.

На вратата се позвъни. Отидох да отворя.

Изминалите осем години с нищо не бяха накърнили красотата на Мими. Имаше по-зрял и фрапантен вид, но това беше всичко. Беше по-едра от дъщеря си и по-живописно руса. Засмя се и тръгна към мен с протегнати ръце.

— Весела Коледа! Така се радвам да те видя след толкова години. Това е съпругът ми. Запознай се с мистър Чарлс, Крие.

— Приятно ми е да те видя, Мими — казах аз и се ръкувах с Йоргенсен.

Беше около пет години по-млад от жена си, висок, слаб, стегнат, мургав мъж, старателно издокаран и нагласен, с гладко вчесана коса и напомадени мустаци.

Поклони ми се учтиво.

— Приятно ми е, мистър Чарлс.

Говореше със силен немски акцент, ръката му беше слаба, но мускулеста. Влязохме в хола.

След като ги представих на Нора, Мими взе да й се извинява за ненадейното нахълтване.

— Но така ми се искаше да се срещна пак с мъжа ви, пък и знам, че единственият начин да замъкна тази глезла някъде навреме е, като я пренеса на ръце. — Тя прехвърли усмивката си върху Доръти. — Хайде, миличко, обличай се.

Миличкото изръмжа с уста, натъпкана с препечена филия, че не виждало защо трябва да си прахосва следобеда у леля си Алис дори на Коледа.

— Бас ловя, че Гилбърт няма да дойде.

Мими каза, че Аста е прекрасно куче, и ме попита дали имам някаква представа къде може да е бившият й мъж.

— Не.

Тя продължи да си играе с кучето.

— Той е луд, направо луд! Да изчезне в такъв момент! Нищо чудно, дето полицията отначало го заподозря, че е забъркан в тази история.

— А сега какво мислят? — попитах аз. Тя вдигна поглед към мен.

— Не си ли чел вестниците?

— Не.

— Оказа се, че е някой си Морели — гангстер. Той е убил жената. Бил й е любовник.

— Хванали ли са го?

— Още не, но е той. Много ми се иска да открия Клайд. Маколи категорично отказва да ми помогне. Твърди, че не знаел къде е, но това са глупости. Има пълномощно от него и знам много добре, че поддържа връзка с Клайд. Как смяташ — може ли да се вярва на Маколи?

— Той е адвокат на Уайнънт — отвърнах аз. — Нямаш никакви основания да му вярваш.

— И аз така си помислих. — Тя ми направи място до себе си на дивана. — Седни. Толкова неща искам да те питам.

— Какво ще кажеш преди това да пийнем по нещо?

— Само да не е яйчен коняк, че от него ми стават киселини.

Когато се върнах с напитките, Нора и Йоргенсен изпробваха един върху друг познанията си по френски, Доръти се преструваше, че яде, а Мими пак си играеше с кучето. Раздадох чашите и седнах до Мими.

— Имаш прелестна жена — каза тя.

— И на мен ми харесва.

— Кажи ми истината, Ник. Смяташ ли, че Клайд е истински луд? Искам да кажа, достатъчно луд, за да трябва да се предприеме нещо?

— Аз откъде да знам?

— Тревожа се за децата — продължи тя. — Аз лично нямам никакви претенции — сумата, която получих при развода, уреди всичко. Но с децата не е така. Останали сме без пукната пара и се тревожа за тях. Ако е откачен, ще вземе да прахоса всичко и да ги остави без един цент. Как мислиш, какво да направя?

— Относно затварянето му в психиатрична лечебница ли?

— Неее — провлачи тя. — Но ми се иска да поговоря с него. — Тя сложи ръка върху моята. — Ти можеш да го откриеш.

Поклатих глава.

— Няма ли да ми помогнеш, Ник? В името на старото ни приятелство.

Сините й очи ме гледаха нежно и умолително. Доръти ни наблюдаваше откъм масата, изпълнена с подозрение.

— За бога, Мими — рекох аз. — В Ню Йорк детективи колкото искаш! Наеми някой от тях. Аз вече не работя.

— Знам, но… Дори беше ли много пияна снощи?

— По-скоро аз бях препил. Тя ми се стори съвсем трезва.

— Не намираш ли, че е станала много хубава?

— И по-рано си беше хубава.

Тя се замисли над думите ми, после додаде:

— Но тя е още дете, Ник.

— В каква връзка ми казваш това? Мими се усмихна.

— Защо не се облечеш, Дори?

Доръти повтори намусено, че не виждала защо трябва да си прахосва следобеда у леля си Алис. Йоргенсен се обърна към жена си:

— Мисис Чарлс много любезно предложи да не…

— Да, наистина — каза Нора. — Защо не поостанете? Чакаме гости. Няма да е кой знае колко забавно, но все пак…

Тя замахна широко с чашата си като завършек на изречението.

— Много бих искала — бавно отговори Мими. — Но се боя, че Алис…

— Извини й се по телефона — предложи Йоргенсен.

— Аз ще го направя — каза Доръти. Мими кимна.

— Дръж се мило с нея.

Доръти отиде в спалнята. Всички изведнъж се ободриха. Нора ми намигна весело и ща не ща, трябваше да се направя, че ми е много приятно, защото Мими ме гледаше в този момент.

— Всъщност не ти се иска да останем, нали, Ник? — обърна се тя към мен.

— Но моля те!

— Почти съм убедена, че лъжеш. Ти май харесваше бедната Джулия?

— „Бедната Джулия“ звучи много добре от твоята уста. Да, аз я харесвах.

Мими отново сложи ръка върху моята.

— Тя е виновна за раздялата ми с Клайд. Естествено аз я ненавиждах — тогава. Но вече мина много време. Когато отидох да се срещна с нея в петък, не хранех никакви лоши чувства. Ник, видях я как умира. Не заслужаваше да умре. Беше ужасно. Каквото и да съм изпитвала навремето към нея, сега остана само жал. Затова бях искрена, като казах „бедната Джулия“.

— Не знам какви си ги намислила — казах аз. — Идея си нямам какво сте намислили всички вие.

— Всички ли? — повтори тя. — Да не би Дори да е… Доръти се върна от спалнята.

— Оправих нещата.

Тя целуна майка си по устата и седна до нея. Мими извади пудриерата си да провери в огледалцето дали не се е размазало червилото й, и попита:

— Леля ти не се ли нацупи?

— Не, всичко е наред. Какво трябва да направиш в тази къща, за да получиш нещо за пиене?

— Трябва да отидеш до онази маса, където са шишетата и ледът, и да си налееш — отвърнах аз.

— Много пиеш — обади се майка й.

— Не колкото Ник обаче. Тя се запъти към масата. Мими поклати глава.

— Тези деца! Та тъкмо казвах — ти много харесваше Джулия Улф, нали?

— Ти искаш ли, Ник? — провикна се Доръти.

— Да, благодаря. — После отговорих на Мими: — Беше ми доста симпатична.

— Ужасно си потаен! — оплака се тя. — Харесваше ли я колкото мен например?

— Имаш предвид няколкото следобеда, които прекарахме заедно, ли?

Смехът й бе искрен.

— Това вече е истински отговор.

Тя се обърна към Доръти, която се бе запътила към нас с чаши в ръце.

— Трябва да си ушиеш рокля в този син цвят, миличко. Много ти отива.

Поех едната чаша от момичето и се извиних, че е време да се обличам.