Кльощавият

XXIII

Някъде към два часа си взехме довиждане със Стъдси и Морели и си тръгнахме от „Пиджирън Клъб“. Доръти се отпусна вяло в единия ъгъл на таксито.

— Лошо ми е. Ще повърна — каза тя. — Знам си го. Имах чувството, че говори истината.

— Това е от алкохола на Стъдси — поясни Нора и отпусна глава на рамото ми. — Жена ти е пияна, Ник. Слушай, искам да ми разкажеш всичко, което се случи. Не сега, утре. Не ми стана ясно нито какво се каза, нито какво се направи. Те са направо фантастични!

— Не мога да отида при леля Алис в това състояние — обади се Доръти. — Тя ще получи припадък.

— Не биваше да удрят така дебелия, макар че сигурно им е било забавно, колкото и да бе жестоко.

— Май ще е най-добре да се върна при мама — продължи Доръти.

— На кое казват „антена“, Ники? — попита Нора.

— На ухото.

— Леля Алис ще ме види, защото си забравих ключа и ще трябва да я събудя.

— Много те обичам, Ники, защото миришеш на хубаво и познаваш такива интересни хора. — Това беше жена ми.

— Нали няма да ви причиня голямо главоболие, ако ви помоля да ме подхвърлите у нас? — попита Доръти.

— Не — отвърнах аз и дадох на шофьора, Миминия адрес.

— Ела у нас — покани я Нора.

— Нне, по-добре да се прибера.

— Защо не дойдеш? — настоя Нора.

— Мисля, че не е редно — отвърна Доръти и двете продължиха в този дух, докато таксито спря пред „Кортланд“. Слязох и помогнах на Доръти. Тя се облегна тежко на ръката ми.

— Хайде, моля ви, качете се за малко — покани ни тя.

— Само за минутка — съгласи се Нора и слезе от таксито.

Казах на шофьора да чака. Качихме се, Доръти позвъни на вратата и Гилбърт ни отвори по пижама и халат. Той вдигна предупредително ръка и прошепна:

— Полицията е тук!

Откъм гостната се чу гласът на Мими:

— Кой е, Гил?

— Мистър и мисис Чарлс и Доръти.

Мими излезе да ни посрещне и ние влязохме.

— Никога не съм се радвала така на гости. Просто не знам какво да правя. — Беше наметнала розов сатенен пеньоар над розова нощница, а лицето й също беше розово и в никой случай не нещастно. Не обърна никакво внимание на Доръти, стисна ръката на Нора и моята с другата си ръка. — Сега вече няма за какво да се безпокоя — оставям всичко в твои ръце, Ник. Ще трябва да научиш мен, глупачката, какво да правя.

— Дрън-дрън — чух гласа на Доръти зад гърба си, но съвсем тихо, макар и с много чувство.

Мими не показа с нищо, че е чула дъщеря си. Като продължаваше да стиска ръцете ни, тя ни задърпа към гостната, без да млъква:

— Познавате лейтенант Гилд. Много е мил, но се страхувам, че злоупотребих с търпението му. Бях толкова… толкова изумена. Но щом сега сте тук и…

Влязохме в гостната.

— Здравейте — поздрави ме Гилд. — Добър вечер, мисис Чарлс — поздрави той и жена ми. Полицаят с него — същият, когото беше нарекъл Анди и който му помогна да претърси апартамента ни сутринта, когато ни посети Морели — ни кимна и промърмори нещо.

— Какво става? — попитах аз.

Гилд хвърли един кос поглед към Мими, после към мен и каза:

— Бостънската полиция е намерила Йоргенсен, или Роузуотър, или както щете го наречете, в квартирата на първата му жена и му е задала от наше име няколко въпроса. Основният му отговор бил, че нямал нищо общо с убийството на Джулия Улф и че мисис Йоргенсен можела да потвърди това, защото имала в себе си доказателство за вината на Уайнънт. — Очите му пак метнаха един кос поглед към Мими. — А тази дама не казва нито „да“, нито „не“. Да ви кажа правичката, мистър Чарлс, изобщо не мога да я разбера.

Напълно му влизах в положението.

— Сигурно е изплашена — рекох аз и Мими се опита да добие изплашен вид. — Разведен ли е с първата си жена?

— Тя твърди, че не е.

— Убедена съм, че лъже — обади се Мими.

— Шшт! — изшътках й аз. — Той ще се върне ли в Ню Йорк?

— По всичко личи, че ако решим да го върнем, ще трябва оттам да ни го екстрадират. От Бостон ни казаха, че през цялото време настоявал да повикат адвоката му.

— Толкова ли ви е нужен?

— Ако ни помогне с нещо за това убийство — сви Гилд рамене. — Иначе хич не ме интересуват провиненията му в многоженство. Не съм от тези, дето тормозят хората за неща, които не им влизат в работата.

— Е? — обърнах се аз към Мими.

— Може ли да поговорим насаме? Погледнах към Гилд.

— Стига да има полза от това — рече той. Доръти ме дръпна за ръкава.

— Ник, чуй първо какво искам да ти кажа… — Тя млъкна, защото всички бяха вперили поглед в нея.

— Какво? — попитах аз.

— Искам… да поговоря преди това с теб.

— Давай, говори.

— Искам да кажа — насаме.

— После — потупах я аз по ръката.

Мими ме отведе в спалнята си и внимателно затвори след нас вратата. Седнах на леглото и запалих цигара, Тя се облегна на вратата и ми се усмихна много нежно и доверчиво. Така измина половин минута.

— Ти нали ме харесваш, Ник — започна тя най-сетне. А като не отговорих нищо, добави: — Нали?

— Не.

Мими се засмя и се отдръпна от вратата.

— Искаш да кажеш, че не ме одобряваш. — Седна на леглото до мен. — Но иначе ме харесваш достатъчно, за да ми помогнеш, нали?

— Зависи.

— От какво зави…

Вратата се отвори и в стаята влезе Доръти.

— Ник, трябва да…

Мими скочи и се изправи пред дъщеря си.

— Разкарай се оттук — изсъска й тя през зъби. Доръти се намръщи, но продължи:

— Няма! Няма да ме накараш да…

Мими я перна през устата с опакото на ръката си.

— Веднага изчезвай!

Доръти изпищя и се хвана за устата. Й като се държеше така, тя излезе заднешком, без да изпуска Мими от широко отворените си изплашени очи. Майка й затвори след нея.

— Трябва някой път да намина и да ти донеса един камшик — обадих се аз.

Тя като че ли не ме чу. Очите й бяха станали морни, замислени, устата й беше издадена леко напред в полуусмивка, а като проговори, гласът й беше по-плътен, по-гърлен от друг път:

— Дъщеря ми е влюбена в теб.

— Глупости!

— Влюбена е и те ревнува от мен. Направо пощурява, щом се приближа на десет крачки от теб.

Докато говореше, имах чувството, че мисли за нещо друго.

— Глупости. Може да й е останало нещо като махмурлук от едновремешното увлечение, когато беше дванайсетгодишна, но нищо повече.

Мими поклати глава.

— Грешиш, но това няма значение. — Седна пак до мен на леглото. — Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тази история. Аз…

— Да, разбира се. Ти си нежно цветенце, което има нужда от закрилата на големия силен мъж.

— А, това ли имаш предвид — махна тя с ръка към вратата, през която излезе Доръти. — Надявам се, че не си съставяш погрешно… Ами че ти вече си бил свидетел на такива… Не е като да ти е за пръв път… Няма за какво да се тревожиш. — Усмихна ми се с предишната усмивка, с морни замислени очи и леко издадени устни. — Ако искаш Доръти, вземи я, но не ставай сантиментален. Но всичко това е без значение. Разбира се, че не съм нежно цвете. Никога не си ме имал за такова.

— Така е — съгласих се аз.

— Хайде тогава — рече тя категорично.

— Хайде тогава какво?

— Престани да се правиш на примадона. Знаеш какво имам предвид. Разбираш ме също толкова добре, колкото и аз теб.

— Горе-долу те разбирам, но ти самата ми се правиш на примадона, откак…

— Знам. Но онова беше само игра. Сега вече не играя. Онзи ме направи на глупачка, а сега, като загази, иска да го измъкна от кашата. Ще го измъкна. — Тя сложи ръка на коляното ми и острите й нокти се забиха в плътта ми. — Полицаите не ми вярват. Как да ги убедя, че той лъже, че не знам нищо повече за убийството от онова, което вече съм казала?

— Вероятно няма да можеш — бавно изрекох аз. — Особено като се има предвид, че Йоргенсен само повтаря онова, което ти самата ми каза преди няколко часа.

Дъхът й спря и тя отново заби нокти в коляното ми.

— Ти каза ли им?

— Още не — махнах аз ръката й от коляното си. Тя въздъхна облекчено.

— И сега, разбира се, няма да им кажеш, нали? — Защо не?

— Защото е лъжа. И той е излъгал, и аз излъгах. Нищо не съм намерила, ама нищичко!

— Стигнахме пак там, откъдето започнахме, и аз ти вярвам също толкова, колкото и тогава. Какво става с новите условия, за които се споразумяхме. Нали и ти ме разбираше, и аз те разбирах, и двамата нямаше да се правим на примадони, нямаше да играем игри?

Тя ме плесна леко по ръката.

— Добре. Аз наистина намерих нещо — не е много, само нещичко, но нямам намерение да им го дам, за да помогна на онзи. Разбери ме, Ник. И ти би се чувствувал като мен, ако…

— Възможно е. Но така, както стоят нещата, нямам никакви причини, поради които да играя твоята игра. Твоят Крие нищо не ми е направил. И нищо няма да спечеля, ако ти помогна да му лепнеш нещо.

Тя въздъхна.

— Знаеш ли колко си мислих по този въпрос. Не допускам, че ще проявиш интерес към парите ми — колкото са — или към прекрасното ми бяло тяло — усмихна се тя накриво, — но не би ли искал да помогнеш на Клайд?

— Не е задължително.

Тя се засмя.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа — не съм убеден, че той се нуждае от помощ. Полицията няма никакви улики срещу него. Луд е, бил е в града, когато е убита Джулия Улф, и тя го е доила за пари. Това не е достатъчно, за да го арестуват.

Тя пак се засмя.

— Ами моят принос?

— Не знам какъв е. Какъв е? — попитах и продължих, без да дочакам отговор, който впрочем и не очаквах: — Какъвто и да е, Мими, ужасно се минаваш. Можеш да дадеш Крие под съд за двуженство. Ами дай го! Няма никакъв…

Тя се усмихна нежно и каза:

— Пазя го като резерва, след като това…

— В случай, че се измъкне от обвинението в убийство ли? Е, мога да ти кажа, че няма да стане, както си го намислила. Най-много да му изработиш три денонощия в затвора. След като прокурорът го разпита и провери показанията му, ще стане ясно, че не е убил Джулия и че правиш самия прокурор на глупак, така че като му отправиш дребничкото си обвинение в двуженство, прокурорът ще ти каже да си гледаш работата и ще откаже да му отправи официално обвинение.

— Но той не може да постъпи така, Ник!

— Може и ще го направи — уверих я аз. — А ако намери някакво доказателство, че укриваш улики, ще се постарае, както може, да ти отрови живота.

Тя задъвка долната си устна, после попита:

— Да не ме лъжеш?

— Казвам ти точно какво ще се случи — освен ако прокурорите не са се променили коренно от времето, когато имах вземане-даване с тях.

Тя пак подъвка устната си.

— Не искам да се измъкне — заяви най-сетне. — Но не искам и аз да пострадам. — Вдигна поглед към мен. — Но ако ме лъжеш, Ник…

— Единственият ти избор е или да ми повярваш, или да не ми повярваш.

Мими се усмихна, сложи ръка на бузата ми, целуна ме по устата и стана.

— Е, тогава ще ти повярвам.

Разходи се до другия край на стаята и пак се върна. Очите й блестяха, лицето й беше пламнало по много приятен начин.

— Ще повикам Гилд — рекох аз.

— Не, почакай. Първо да чуя ти какво мислиш.

— Без шутовски номера обаче.

— Ти май се боиш и от сянката си. Не се притеснявай, няма да ти погодя номер.

Казах, че това ще е чудесно и че е време да ми покаже каквото има да ми показва.

— Другите вече се чудят какво става с нас.

Тя заобиколи леглото, отвори вратата на дрешникз, бутна част от дрехите на една страна и бръкна зад останалите.

— Хм, странно — чух гласа й.

— Странно ли? — станах аз. — Не искам да ти описвам какво ще стане сега. На Гилд направо ще му излезе пяна на устата.

— Стига си фучал! Намерих го.

Обърна се към мен със сгъната носна кърпичка в ръка. Като се приближих към нея, тя я разгъна и ми показа верижка за часовник, дълга осем сантиметра, от единия край скъсана, а от другия прикрепена към малък златен нож. Кърпичката беше дамска и по нея имаше кафеникави петна.

— Е? — попитах аз.

— Беше в ръката й. Видях я, като ме оставиха насаме с нея, и веднага познах, че е на Клайд. Затова я взех.

— Сигурна ли си, че е негова?

— Да — нетърпеливо отвърна Мими. — Виж — халките са златни, сребърни и медни. Верижката е правена по негова поръчка от първите партиди метал, получени от изобретения от него леярски процес. Всеки, който го знае, ще ти каже същото: друга като нея няма. — И тя обърна ножа, за да ми покаже гравираните върху него инициали К. М. У. — Това са неговите инициали. Ножа не бях виждала преди това, но верижката ще позная от всяко положение. Клайд я носи дълги години.

— Спомняш ли си я дотолкова добре, че да можеш да я опишеш, без да я гледаш?

— Разбира се.

— Носната кърпичка твоя ли е?

— Да.

— И петната сигурно са от кръв?

— Да. Верижката беше в ръката й — нали ти казах — и по нея имаше кръв. — Тя се намръщи. — Държиш се, като че ли не ми вярваш.

— Не съвсем, но искам да съм сигурен, че този път не лъжеш.

Мими тропна с крак.

— Ти си един… — Засмя се и гневът изчезна от лицето й. — Понякога си ужасно досаден. Не те лъжа сега, Ник. Разказах ти всичко така, както си беше.

— Дано. Крайно време беше. Сигурна ли си, че Джулия не дойде на себе си и нищо не каза, докато бяхте сами?

— Ето, пак се опитваш да ме вбесиш! Разбира се, че съм сигурна!

— Добре. Чакай тук. Ще доведа Гилд, но ако му кажеш, че верижката е била в ръката на Джулия и тя е била още жива, той ще се попита дали не си се отнесла малко грубичко с нея, за да й я отнемеш.

Мими отвори широко очи.

— Тогава какво да му кажа?

Аз излязох и затворих след себе си вратата.