Крадци на лица

12.

Отнякъде се бе появило ловджийско куче, което душеше посипаната със сено земя, като вървеше по стърготините, останали след подковаването. Моли Браун бе поставила грациозно другия си заден крак на поставката, като че щяха да й правят педикюр в някой козметичен салон.

— Хюи — заговорих аз, — има нещо в този пожар, което предизвиква прекалено много въпроси. Налице е труп, а се предполага, че не е трябвало да има никой в къщата на Спаркс. Аз водя следствието за загиналата и искам да направя абсолютно всичко възможно, за да разбера защо е била там и не е излязла, когато е започнал пожарът. Вие може би сте последният човек, посетил фермата преди пожара, и ви моля да си напрегнете паметта и да си спомните дали има нещо, каквото и да било, което може да ви се е сторило необичайно през онзи ден.

— Точно така — каза Марино. — Чухте ли например Спаркс да проведе някакъв личен разговор по телефона? Имате ли представа дали е очаквал някого? Чувал ли сте някой да е споменавал пред вас името Клер Роули?

Дор стана и погали отново задницата на кобилата, а аз инстинктивно застанах по-далеч от силните й задни крака. Кучето излая срещу мен, като че изведнъж му бях станала напълно непозната.

— Ела тук, малко приятелче.

Наведох се и понечих да го погаля.

— Доктор Скарпета, мога да ви кажа, че ако се доверите на животните и те ще ви имат доверие. А вие пък — посочи той Марино с глава, — се боите от тях и те го усещат. Исках просто да ви обясня.

Дор тръгна да излиза от обора и ние го последвахме. Марино се промъкна плътно до стената, докато се разминаваше с един кон, който беше висок най-малко четиринадесет педи. Ковачът зави зад ъгъла, където беше паркирал камиона си. Беше червен пикап, в който имаше монтирано ковашко огнище, работещо с газ пропан. Той завъртя някакво копче и се появи син пламък.

— Тъй като краката й не са много стандартни, трябва да й изкова стеги, за да ги напасвам. Нещо като ортопедични обувки — обясни той, взе една алуминиева подкова с машата и я задържа над пламъка.

— Ще броя до петдесет, докато стегата се нагрее — продължаваше да говори той. Усетих мириса на нагряващия се метал. — Обикновено броя до тридесет. Ако цветът на алуминия не се промени, нагрявам го още малко, за да стане ковък.

Той прехвърли подковата върху наковалнята и проби дупки в нея. Изкова обръчи и ги приплеска с чука. За да изреже острите краища, използва шлайфмашина, която бръмчеше като хирургически трион за рязане на кости. Дор изглежда продължаваше да работи, за да печели време и да размисли, или може би, за да не ни каже онова, което искахме да знаем. Не се и съмнявах, че е изключително предан на Кенет Спаркс.

— Най-малкото — казах му аз, — семейството на тази жена има право да знае. Трябва да ги уведомя, че е умряла, а не мога да го направя, докато не съм убедена коя е. А те ще ме питат какво се е случило с нея. Трябва да разбера.

Но той явно нямаше какво да ни каже и ние се върнахме при Моли Браун. Тя бе поръсила фъшкии наоколо и сега ги тъпчеше. Той раздразнено ги помете с проскубана метла и напъди кучето.

— Знаете ли какво, най-голямата защита за коня е да избяга — каза накрая Дор, като стегна здраво между коленете си едното от предните копита на коня. — Единственото му желание е да се освободи, макар и да си мислите, че много ви обича.

Ковачът зачука пироните в подковата и закриви краищата им, след като ги бе заковал към копитото.

— Хората не са по-различни, като ги притиснеш до стената — добави той.

— Надявам се, че не съм ви създала главоболия — казах аз и погалих кучето зад ушите.

Дор огъна с клещи острите върхове на пироните, после ги изпили, докато краищата им станаха плоски, но и след това не побърза да отговори.

— Прт! — извика той на Моли Браун, а във въздуха се разнесе тежката миризма на метал и фъшкии. — Работата е там — продължи да обяснява, като удряше с кръглия си чук, — че вие двамата дойдохте тук и смятате, че ще ви гласувам доверие просто така, както сигурно си въобразявате, че бих ви поверил да подковете този кон.

— Не ви виня, че изпитвате такива чувства — уверих го аз.

— А и аз не бих могъл в никакъв случай да го подкова — заяви Марино. — Пък и въобще не искам.

— Те могат да ви захапят със зъбите си и да ви хвърлят на земята. Ще рият с копита, ще ритат със задните си крака и ще ви шибат с опашки през очите. Трябва да бъде ясно като бял ден кой е господарят, иначе бихте имали големи главоболия.

Дор се изправи и разтри долната част на гърба си. После се върна при ковашкото огнище, за да нагрее още една подкова.

— Вижте какво, Хюи — каза Марино, след като отново последвахме ковача. — Моля ви да ни помогнете, защото мисля, че и вие сте обичал тези коне. А сигурно не ви е безразлично и че един човек е умрял.

Ковачът започна да рови в страничната преграда на камиона си. Извади оттам нова подкова и я хвана с машата.

— Мога само да ви кажа собствената си теория.

Той задържа подковата върху пламъка на огнището.

— Цял съм в слух — каза Марино.

— Мисля, че е заговор на професионалисти, а тази жена е част от него, но по някаква причина не е могла да избяга.

— Значи искате да кажете, че е била пироманка.

— Вероятно е нещо подобно, но е извадила лош късмет.

— Какво ви кара да мислите така? — запитах го аз.

Дор стегна нагрятата стега в менгемето за конски копита.

— Вижте какво, начинът на живот на господин Спаркс дразни много хора, особено нацистките типове — отговори той.

— Още не ми е ясно защо мислите, че жената е имала нещо общо с това? — попита Марино озадачено.

Дор престана да работи и разкърши кръст. Завъртя глава, а вратът му изпука.

— Може би този, който го е направил, не е знаел, че Спаркс заминава. Трябвало му е някое момиче да му отвори вратата и при това да бъде от тези, с които е имал връзка в миналото.

Двамата с Марино го оставихме да говори.

— А той не е от хората, които ще отпратят някого, когото са познавали. Пък и според мен, винаги е бил прекалено отзивчив и любезен, макар че това съвсем не е в негова полза.

Подковата като че изсъска някакво тихо предупреждение, когато Дор я потопи в кофата с вода. Той замълча, докато се връщаше при Моли Браун и пак седна на кръглото си столче. Започна да обработва друга подкова, изпили един ръб, а после взе чука. Кобилата беше неспокойна или по-скоро отегчена.

— Мога да ви кажа и още нещо, което според мен подкрепя теорията ми — рече той и продължи да работи. — Когато бях в неговата ферма през въпросния четвъртък, същият онзи проклет хеликоптер непрекъснато летеше над нас. В момента никой не пръскаше посевите срещу паразити, затова двамата с господин Спаркс не можехме да разберем дали се е изгубил, дали има някакъв проблем, или пък търси място за кацане. Бръмча в небето може би около петнадесет минути и после отлетя на север.

— Какъв цвят беше? — попитах аз, като си спомних за хеликоптера, който кръжеше над мястото на пожара, когато бях там.

— Бял. Приличаше на водно конче.

— Като хеликоптерите, чиито мотори са с бутала ли? — запита Марино.

— Не разбирам много от тези летящи птици, но да, беше малък. Мисля, че беше двуместен и нямаше обозначителни номера. Сега наистина ми се струва странно, нали? Като че някой е правел наблюдение от въздуха.

Кучето беше притворило очи, положило глава върху обувката ми.

— И не сте виждали никога преди това този хеликоптер край фермата? — попита Марино.

Бях сигурна, че също си е спомнил белия хеликоптер, но не искаше да се разбере, че се интересува специално от него.

— Не, господине. Хората от Уорънтън не си падат по хеликоптерите. Те плашат конете.

— Но наблизо има малко летище, някакъв цирк, чиято атракция е въздушната акробатика и няколко частни бетонни писти за кацане в района — добави Марино.

Дор пак стана.

— Опитах се да ви дам някакви сведения, доколкото можах — промърмори той. После извади шарена кърпа от задния си джоб и изтри лице. — Казах ви всичко, което знам. Да му се не види! Всичко ме боли.

— И още едно последно нещо — каза Марино. — Спаркс е важна клечка и е зает човек. Сигурно е ползвал хеликоптери понякога. За да отиде, например, до летището, след като фермата му е доста отдалечена от цивилизования свят.

— Разбира се, някои кацаха и във фермата му — съгласи се Дор.

Той изгледа продължително Марино. В очите му се четеше недоверие.

— Идваше ли някакъв бял хеликоптер като този, който сте видял? — запита все пак Марино.

— Вече ви казах, че не бях го виждал никога дотогава.

Дор ни гледаше, а Моли Браун се дърпаше от оглавника и показваше долните си потъмнели зъби.

— Ще ви кажа и още нещо — кимна Дор. — Ако се каните да натопите господин Спаркс за нещо, не си правете труда да идвате и да си пъхате носа отново тук.

— Нямаме намерение да натопяваме никого — каза Марино. Беше започнал да се държи нападателно. — Само искаме да разберем истината. Това се подразбира от само себе си.

— Е, това вече ми харесва — каза Дор.

Бях много объркана, докато карах към къщи и се опитвах да отсея това, което знаех, от онова, което ни бе казано. Марино направи само няколко кратки коментара, а колкото повече наближавахме Ричмънд, толкова по-мрачно ставаше настроението му. Точно бяхме спрели пред къщата му, когато чухме, че пейджърът му бибипка.

— Хеликоптерът съвсем не се вмества в картината — каза той, докато паркирах зад колата му. — А може въобще да няма нищо общо.

Имаше и такава вероятност.

— Какво е пък това сега?

Той извади пейджъра си и прочете написаното.

— По дяволите! Изглежда пак се е случило нещо. Не е ли по-добре да влезеш за малко?

Не бях влизала скоро в къщата на Марино. Доколкото си спомням, последният път, когато идвах, беше по празниците. Бях се отбила тук с домашно приготвен хляб и един от моите специалитети. Тогава, разбира се, неговите чудати украси бяха включени и дори вътрешната част на къщата му светеше цялата, а имаше и една отрупана с играчки елха. Помня, че видях и електрическо влакче, което бръмчеше и се движеше в кръг по релси, като обикаляше около някакъв коледно украсен град, посипан със сняг. Марино беше приготвил яйчен коняк със стопроцентово уиски „Вирджиния Лайтнинг“ и откровено казано, след всичко, което бях изпила, не беше разумно да се прибирам с колата вкъщи.

Сега домът му изглеждаше мрачен и оголен, имаше дългокосмест килим, постлан във всекидневната, а в средата бе поставен любимият му люлеещ се стол. Вярно че върху полицата на камината бяха наредени разни награди от боулинг, които бе печелил през годините, а, да, имаше и телевизор с голям екран, който беше най-хубавата му вещ. Отидох с него в кухнята и видях потъналата в прегоряла мазнина печка, препълнената с боклук кофа и мръсната мивка. Пуснах топлата вода и я измих с гъба, после започнах да разтребвам нещата, доколкото можах, докато той набираше някакъв телефонен номер.

— Няма нужда да го правиш.

— Все някой трябва да го направи.

— Здравей — каза той в телефонната слушалка. — Обажда се Марино. Какво има?

Той слуша дълго и напрегнато, свъсил вежди. Лицето му все повече се зачервяваше.

Започнах да мия чиниите. Бяха много.

— Дали са проверили наистина добре? — питаше Марино. — Не, искам да кажа, сигурни ли сме, че друг е знаел неговото място? А, проверили са? И знаем, че са го направили, така ли? Да, добре. И никой не си спомня? Целият тоя шибан свят е пълен с хора, който не си спомнят нищичко. И не са видели нищо, така ли?

Внимателно плакнех чашите и ги оставях върху кърпа да съхнат.

— Съгласен съм, че това за багажа поражда наистина някои въпроси — продължаваше да говори той.

Използвах последното останало количество препарат за миене на чинии, който имаше Марино. Накрая се наложи да прибягна до калъп сапун, който намерих под мивката.

— Но тъй като и без това разследваш тези неща — говореше той, — защо не се опиташ да разбереш нещо за един бял хеликоптер, който е летял над фермата на Спаркс? — Той направи пауза, после каза: — Може би преди пожара, но със сигурност и след това, защото го видях със собствените си очи, когато бяхме там.

Марино слуша още известно време, а аз започнах да прибирам сребърните прибори, когато за мое учудване той каза:

— Преди да затворя телефона, искаш ли да поговориш с леля си?

Отпуснах ръце и го погледнах изумено.

— Ей сега.

Той ми подаде слушалката.

— Лельо Кей?

Луси изглеждаше също така изненадана като мен.

— Какво правиш в къщата на Марино? — попита тя.

— Разтребвам.

— Какво?!

— Всичко наред ли е?

— Марино ще ти обясни. Ще проверя за бялата птица. Все някъде е заредила с гориво. Може да са летели с някаква задача от Службата по безопасност на полетите в Лийсбърг, но малко се съмнявам в това. Е, сега трябва да вървя.

Затворих телефона и изведнъж се почувствах недоволна и ядосана, но не знаех точно за какво.

— Мисля, че Спаркс яката го е загазил, докторе — промърмори Марино.

— Какво се е случило? — поисках да разбера.

— Оказва се, че един ден преди пожара, тоест в петък, Спаркс отишъл на летище „Дюлс“ за полета в девет и половина. Дал си нещата на багаж, но не го взел, като пристигнал в Лондон. А това значи, че може да е дал чантите си на багаж, показал е бордовата си карта на служителя по полетите при изхода към пистата, после се е обърнал и е излязъл от летището.

— При международни полети броят пътниците — възразих аз. — Щели са да забележат, че го няма в самолета.

— Може би. Но той нямаше да се издигне до положението, в което се намира сега, ако не беше умен.

— Марино…

— Почакай. Първо да ти разкажа всички подробности. Спаркс казал, че полицаят от охраната го чакал още когато самолетът кацнал на летище „Хийтроу“ в девет и четиридесет и пет на следващата сутрин в събота. Става дума за местно английско време, което значи, че тук е било четири и четиридесет и пет през нощта. Казали му за пожара, той веднага се върнал и взел самолета на Американските самолетни линии обратно за Вашингтон, без да се интересува за багажа си.

— Мисля, че когато човек е разтревожен, може да допусне такова нещо — казах аз.

Марино направи пауза, изгледа ме напрегнато, докато оставях сапуна в сапунерката на мивката и си бършех ръцете.

— Докторе, трябва да престанеш да го защитаваш.

— Не го защитавам. Само се опитвам да бъда по-обективна, отколкото мисля, че са били някои хора. А сигурно полицаят от охраната трябва да си спомня, че го е уведомил, когато Спаркс е слязъл от самолета.

— Засега не си спомня. Пък и не можем да разберем откъде охраната ще знае за пожара. Спаркс, разбира се, има обяснение за всичко. Казва, че полицаите от охраната винаги получават специални нареждания, когато идват да го посрещат. Изглежда вестта за пожара е била вече предадена по сутрешните новини в Лондон и бизнесменът, с когото Спаркс е трябвало да се срещне, се е обадил на Британските самолетни линии и им е казал да предадат новината на Спаркс, още щом слезе на летището.

— А говорил ли е някой с този бизнесмен?

— Не още. Не забравяй, че това е версията на Спаркс. Но макар и да ти е неприятно, докторе, трябва да ти кажа, че хората няма да започнат да лъжат заради него. Ако той стои зад цялата тази работа, мога да ти гарантирам, че го е планирал до последната подробност. Искам да добавя още, че докато е стигнал до „Дюлс“, за да вземе самолета за Лондон, пожарът вече се е бил разгорял, а жената е била мъртва. Кой може да каже със сигурност, че не я е убил, а после е използвал някакъв експлозив с часовников механизъм, за да предизвика пожар, след като замине от фермата?

— Нищо не показва да е така. Но нищо не доказва и че не е така. Струва ми се, че няма голяма вероятност да разберем това, освен ако изникне нещо при изследванията в съдебната медицина и се получат данни, че е използвано някакво експлозивно устройство, задействано с дистанционно управление.

— В наше време половината от нещата в една къща могат да бъдат използвани за часовникови механизми. Будилници, видеокасетофони, компютри, електронни часовници.

— Това е вярно. Но нещо трябва да възпламени слабите експлозиви, например фасунги на крушки, искри от бушон, огън — обясних аз. — Ако нямаш нищо друго за почистване — добавих студено, — ще си тръгвам.

— Не се сърди на мен — възропта Марино. — Знаеш, че не съм виновен за цялата тази бъркотия.

Спрях при входната врата и го изгледах. Тънки побелели кичури бяха залепнали по потното му теме. Вероятно имаше мръсни дрехи, разхвърляни из цялата спалня, но никой не можеше да изчисти и да разтреби всичко, колкото и време да отдели. Спомних си жена му Дорис и нейното покорно робско търпение до деня, когато изведнъж се влюби в друг мъж и го напусна.

Но на Марино като че му бяха прелели кръв от погрешна кръвна група. Колкото и чудесна работа да вършеше, той беше в постоянен конфликт с хората около себе си. А това бавно го убиваше.

— Моля те само за едно — заговорих аз с ръка на дръжката на вратата.

Той избърса лице с ръкава на ризата си и извади цигара.

— Не насърчавай Луси да прави прибързани заключения. Знаеш също като мен, че проблемът е свързан с местните полицейски власти и политици. Марино, не вярвам, че сме напреднали в следствието по случая ни най-малко, затова нека засега още не разпъваме на кръст никого.

— Смаян съм! След всичко, което този кучи син направи, за да те провали в службата. Сега изведнъж стана светец, така ли?

— Не съм казала, че е светец. И откровено казано, не познавам светци.

— Спаркс се харесва на жените — продължи Марино — и ако не те познавах толкова добре, щях да помисля, че си падаш по него.

— Няма да те удостоя с отговор по този въпрос!

Излязох на верандата и почти се изкушавах да захлопна вратата в лицето му.

— Да. Всички все така казват, когато са гузни. — Той тръгна след мен. — Не мисли, че не знам, когато нещо не върви между теб и Уесли…

Обърнах се, погледнах го и насочих пръст към него като дулото на пистолет.

— Не казвай нито дума повече! Не се меси в моите работи и да не си посмял да се съмняваш в професионализма ми, Марино. Добре си запознат с него, дявол да те вземе!

Слязох по стълбите пред входната врата и се тръшнах ядосано в колата си. Потеглих бавно на заден ход, демонстрирайки шофьорските си умения. Не го погледнах повече и подкарах колата.