Крадци на лица

17.

Доколкото можеха да бъдат възпроизведени събитията в минало време, Бентън е бил умишлено подмамен в смъртоносен капан. Нямахме представа какво го е привлякло към този малък магазин на Уолнът стрийт или може би просто е бил отвлечен някъде другаде, после качен насила по стълбите в склада на тази малка сграда в отдалечената част на града. Предполагахме, че са му сложили белезници по някое време, а след продължително търсене бе намерена и тел, навита във формата на осморка, която най-вероятно бе спъвала глезените му, които бяха изгорели.

Ключовете от колата и портфейлът му бяха намерени, но не и деветмилиметровият му пистолет зиг зауер, както и златният му пръстен с монограм. Той беше оставил няколко костюма в хотелската стая и служебното си куфарче, което след обиска върнаха на мен. Преспах същата нощ в къщата на Тиюн Макгъвърн. Беше поставила охрана, защото Кари все още бе на свобода някъде там и появяването й бе само въпрос на време.

Тя щеше да довърши, каквото бе започнала, но важният въпрос беше наистина кой ще бъде следващият и дали ще успее да извърши пъкленото си дело. Марино се беше преместил от малкия апартамент на Луси и ни охраняваше, седнал на канапето. Тримата нямахме за какво да си говорим, защото нямаше нищо за казване. Станалото не можеше да се поправи.

Макгъвърн се беше опитала да ме подкрепи. Няколко пъти миналата вечер ми носеше чай или храна в стаята със сини завеси на прозорците, които гледаха към старинни тухлени постройки и месингови фенери на една редица къщи на Съсайъти Хил. Беше достатъчно умна, за да не ме насилва за нищо, а аз бях твърде съсипана, за да правя нещо друго, освен да спя. Продължавах да се будя и да се чувствам като болна и едва после се сещах защо.

Не си спомнях сънищата си. Плаках, докато очите ми се подуха. Късно сутринта в четвъртък, след като стоях дълго под душа, влязох в кухнята на Макгъвърн. Тя беше облечена с тъмносин костюм, пиеше кафе и четеше вестник.

— Добро утро — каза изненадана и доволна, че съм се решила най-сетне да прекрача затворената врата. — Как се чувстваш?

— Кажи ми какво става — казах аз.

Седнах срещу нея. Тя остави чашата с кафето на масата и бутна стола си назад.

— Чакай първо да ти налея кафе.

— Кажи ми какво става — повторих аз. — Искам да знам, Тиюн. Имам предвид в моргата.

Тя се поколеба за момент, като гледаше разсеяно през прозореца към някакво старо магнолиево дърво, отрупано с цветове, прецъфтели и станали кафяви.

— Все още му правят оглед — каза тя накрая. — Но по всичко личи, че гърлото му е било прерязано. Имаше срязвания по костите на лицето. Тук и тук.

Тя посочи лявата си челюст и разстоянието между очите.

— В трахеята му нямаше нито следи от сажди, нито въглероден окис. Значи е бил вече мъртъв, когато е избухнал пожарът. Съжалявам, Кей, аз… просто не знам какво да кажа.

— Как е възможно никой да не го е видял, като е влязъл в сградата? — попитах аз, като че не бях разбрала ужасяващите неща, които ми бе казала току-що.

— Магазинът е затворил в пет часа следобед — отговори тя. — Няма следи от влизане с взлом, а по неизвестни причини алармата не е била включена, затова и не се е задействала. Вече имахме неприятности с опожарени места в района заради парите от застраховката. По някое пакистанско семейство все се оказва замесено. — Тя бавно отпиваше от кафето си. — Правят го по един и същ начин. Има малко налична стока, пожарът започва наскоро след затварянето на магазина, а никой от съседите не е видял нищо.

— Този няма нищо общо с пари от застраховка! — казах аз ядосано.

— Разбира се, че няма — отговори тя спокойно. — Или поне не пряко. Но ако искаш да чуеш моята теория, ще ти я кажа.

— Слушам те.

— Може би Кари е подпалвачката…

— Разбира се!

— Искам да кажа, че може да се е уговорила със собственика да запали магазина вместо него. Възможно е дори да й е платил за това, като не е имал представа какъв е истинският й план.

— Тя не е имала друга работа от години, освен да прави планове. — Гърдите ми отново се свиха конвулсивно и сълзите ме задавиха. — Прибирам се вкъщи — казах аз глухо. — Трябва да правя нещо. Не мога да стоя тук.

— Мисля, че ще си по-добре, ако… — опита се да протестира тя, но аз я прекъснах.

— Трябва да разгадая следващия й ход — казах аз, като че това бе възможно. — Трябва да разбера как го прави. Има някакъв план, нещо рутинно, нещо повече във всичко това. Намерили ли са някакви метални стружки?

— Не беше останало много от него. Бил е в склада, откъдето е започнал пожарът. Имало е много горивен материал складиран там, но не знаем какъв. Толкова стиропорни топчета плаваха във водата. А такива неща наистина горят. Досега не намерихме никакви катализатори за горене.

— Тиюн, а металните стружки от трупа на Шепърд? Трябва да ги занесем в Ричмънд, за да ги сравним с това, което имаме.

Тя ме погледна скептично. Очите й бяха изморени и тъжни.

— Трябва да се съвземеш — каза тя. — Остави на нас да свършим останалата работа.

Станах от стола и я погледнах.

— Това е единственият начин, по който мога да се съвзема — отговорих аз. — Моля те.

— Ти наистина не би трябвало да участваш по-нататък в разследването на този случай. А Луси ще пратя на административна работа най-малко за една седмица.

— Няма да ме отстраниш от следствието! В никакъв случай!

— Не си в състояние да бъдеш обективна.

— Ти какво би направила на мое място? Щеше ли да си идеш вкъщи и да не правиш нищо?

— Но не съм на твое място.

— Отговори ми!

— Никой нямаше да може да ме спре да участвам в следствието. Щях да се отдам изцяло на работата. Щях да постъпя също като теб — отговори тя и също стана. — Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна.

— Благодаря ти. Благодаря на Бога, че те има, Тиюн.

Тя ме гледаше известно време, облегната на барплота с ръце в джобовете на панталоните си.

— Кей, недей да виниш себе си за случилото се — посъветва ме тя.

— Виня Кари — отговорих аз и изведнъж горчиви сълзи бликнаха от очите ми. — Само нея виня!