Крадци на лица

2.

Следващата утрин започна по неприятен начин на едно поле, което беше равно и почти синееше на първите слънчеви лъчи. Бях станала в четири часа. Уесли също стана, защото бе решил, че е по-добре да си тръгне, след като аз заминавам. Целунахме се набързо и почти не се погледнахме, докато тръгвахме към колите си. Бързата раздяла беше винаги по-лесна от продължителното сбогуване. Но докато карах по Уест Кари стрийт към моста Хюгенот, някаква тежест като че ли ме захлупи. Изведнъж се почувствах неспокойна и тъжна.

Знаех от досегашния си опит, че едва ли ще имам възможност да се видя с Уесли тази седмица и няма да има почивка, четене на книги или сутрини, когато ще спим до късно. Местата на пожарите никога не бяха лесни за разследване, ако не за друго, то най-малкото за това, че инцидент, свързан с важна личност в богаташко имение от община във вашингтонския окръг, щеше да придобие политическа окраска и да се наложи да давам писмени обяснения. Колкото повече внимание привличаше нечия смърт, толкова по-голям обществен натиск ме очакваше.

Лампите в Очния институт още не светеха, защото там не се занимаваха с научни изследвания, а и институтът не беше наречен на името на някой спонсор или важна личност. По няколко пъти в годината идвах тук, за да проверяват диоптрите на очилата ми или да ми преглеждат очите, но винаги ми се струваше странно да паркирам близо до поляни, откъдето ме взимаха с хеликоптер, за да ме оставят в центъра на някакъв хаос. Отворих вратата на колата си и познати далечни звуци се разнесоха над тъмни редици от дървета. Представих си изгорели кости и зъби, разпръснати в черни, плуващи във водата останки. В съзнанието ми се мярнаха за миг модерните костюми на Спаркс, строгото му лице и шокът от това ме накара да потръпна като в студена мъгла.

Видях силуета на някакъв хеликоптер, подобен на попова лъжичка, който летеше под нащърбената луна, докато събирах водонепромокаемите чанти, ушити от дебел плат, и издрасканата сребриста алуминиева кутия, която задължително взимах, като летях за някъде. В тях носех разните инструменти, нужни за аутопсиите, и други необходими неща, включително и фотографски пособия. Две коли и един камион-пикап забавиха скоростта си по Хюгенот Роуд, тъй като пътуващите из града не можеха да устоят и да не погледат как някой хеликоптер, който лети много ниско, се кани да кацне. Любопитните отбиваха на паркинга и излизаха да видят как перките му порят въздуха, като бавно и старателно избягват електрическите жици, локвите и тинята, или пясъка и нечистотиите, които можеха да затруднят кацането.

— Може би е Спаркс — каза възрастен мъж, пристигнал с някакъв ръждясал скапан плимут.

— Или пък са дошли да доставят орган за трансплантация — предположи шофьорът на пикапа, като за момент обърна поглед към мен.

Думите им бяха отнесени от вятъра като сухи листа, докато черният хеликоптер „Бел Лонг-Рейнджър“ буботеше с отмерен такт и без да се тресе, се спускаше плавно надолу. Неговият пилот — племенницата ми Луси, започна да кръжи над силно разлюляната скоро некосена трева, заляна от бялата светлина на приземяващите се фарове, и накрая кацна меко. Събрах нещата си и тръгнах срещу насрещния вятър. Плексигласовото стъкло беше матово и не можех да видя нищо през него, докато отварях задната врата, но познах голямата ръка, която се присегна надолу да вземе багажа ми. Качих се в хеликоптера, докато все повече превозни средства намаляваха скорост, за да наблюдават пришълците на фона на златните снопове светлина, които просветваха през върховете на дърветата.

— Чудя се къде се забавихте — казах аз високо, за да надвикам шума от перките, докато затварях вратата откъм моята страна.

— На летището — отговори Марино, след като седнах до него. — Близо е.

— Не, не е — отговорих аз.

— Там поне имат кафе и клозет — отвърна той, но аз знаех, че не ги подрежда в този ред. — Предполагам, че Бентън е отишъл на почивка без теб — добави той само за да ме предизвика.

В това време Луси натисна педала на регулатора и перките започнаха да се въртят по-бързо.

— Трябва да ти кажа още сега, че пак изпитвам онова странно чувство — уведоми ме той с присъщия си кисел тон, докато хеликоптерът получи разрешение за излитане и започна да се издига нагоре. — Очакват ни големи неприятности.

Специалността на Марино беше да разследва смъртни случаи при произшествия, но въобще не допускаше вероятността и той самият да умре при такива настоятелства. Не обичаше да лети във въздуха, особено когато летателният апарат нямаше по-голям екипаж или криле. Няколко страници от „Ричмънд Таймс Диспеч“ бяха нехайно разхвърляни в скута му, а той избягваше да гледа надолу към бързо отдалечаващата се земя и далечните очертания на небето над града, което бавно се издигаше над хоризонта, като гигант, който в момента се възправя.

На първа страница във вестника бяха поместили репортаж за инцидента с пожара, и то с големи подробности, включително и една снимка, направена от самолет, на която бяха показали развалините, които тлееха в мрака. Прочетох я внимателно, но не научих нищо ново, тъй като повечето от това, което бе написано, беше повторение на вече известните неща за предполагаемата смърт на Кенет Спаркс, за властта, която има, и разточителния му начин на живот в Уорънтън. Не бях чувала досега за неговите коне и че един от тях на име Вятър е участвал миналата година в конните надбягвания в Кентъки и струвал един милион долара. Но това не ме изненада. Спаркс винаги беше проявявал предприемчивост и имаше изключително голямо самочувствие, дори се бе възгордял. Оставих вестника на насрещната седалка и забелязах, че коланът на Марино не е закопчан и обира прахта по пода.

— Какво ще стане, ако внезапно попаднем на големи въздушни ями, а ти не си си закопчал колана? — казах аз високо, за да надвикам шума на турбинния двигател.

— Ще си разлея кафето. — Той оправи пистолета на бедрото си, а светлият му светлокафяв костюм приличаше на ципата на наденица, която ще се пръсне. — Как не си го разбрала след всички тези трупове, които си рязала. Ако тази птица падне, докторе, коланът на седалката няма да те спаси. Както и спасителните чували, ако имахме такива.

А истината беше, че той мразеше да носи нещо около талията си и бе започнал да сваля панталоните си толкова ниско надолу, че се чудех как хълбоците му ги задържат да не се свлекат на пода. Хартията изшумоля, когато той извади два сандвича от един книжен плик, потъмнял от мазнината. Беше пъхнал цигарите в джоба на ризата си, а по лицето му бе избила червенина, типична за хората с високо кръвно налягане. Когато се преместих във Вирджиния от родния си град Маями, той беше детектив в отдел „Убийства“ и бе толкова непоносим, колкото и способен. Спомням си първите ни срещи в моргата, когато ме наричаше „госпожа Скарпета“ и тормозеше хората от екипа ми, за да се добере до някое доказателство, което си бе наумил, че иска. Взимаше куршумите, преди да съм ги надписала, за да ме вбесява. Пушеше цигари с нацапаните си с кръв ръкавици и си правеше майтапи с труповете.

Погледнах през прозореца към облаците, плъзгащи се по небето, и си помислих за това как минава времето. Марино беше вече почти на петдесет и пет години, а това ми се струваше просто невероятно. Бяхме се защитавали и вбесявали един друг повече от единадесет години.

— Искаш ли и ти? — Той ми подаде един студен сандвич, увит в хартия.

— Дори не желая да го погледна — отвърнах аз нелюбезно.

Марино знаеше колко се тревожа за нездравословните му навици и се мъчеше да отвлече вниманието ми. Предпазливо сложи още захар и започна да я разбърква в пластмасовата чашка с кафето, която се накланяше нагоре-надолу при въздушните ями, а той се опитваше да я задържи с месестата си ръка.

— А кафе? — запита той. — Сега ще ти налея.

— Не, благодаря. Ще ме уведомиш ли най-накрая какво става? — минах аз на въпроса, защото започвах да се изнервям. — Знаем ли нещо повече от това, което научихме миналата вечер?

— Пожарът все още тлее на места. Предимно в конюшните — обясни той. — Имало е много повече коне, отколкото предполагахме. Изглежда двадесетина от тях са се опекли живи, включително и чистокръвните, а също онези, от едрата американска порода, както и две жребчета, потомци на състезателни коне. И конят, който беше печелил състезания. А да не говорим за парите от застраховките. Един „така наречен“ свидетел каза, че човек можел да ги чуе как хлипат като човешки същества.

— Какъв свидетел? За пръв път чувам за него.

— Е, какви ли не търтеи се обаждали и казали, че видели едно или чули друго. Същите онези стари нехранимайковци, които все уж случайно се озовават на някое произшествие, на което се обръща голямо внимание. Пък и не е нужно да има „свидетел“, за да е ясно, че конете сигурно са цвилели и са се опитвали да съборят с копита преградите на конюшнята. — Той придоби решителен тон. — Но ние ще заловим кучия син, дето е извършил това. Тогава ще видим дали ще му е приятно, ако и неговият задник се подпали.

— Не знаем дали го е направил някой кучи син или поне не сме сигурни в това — напомних му аз. — Никой не е доказал, че е умишлен палеж, макар да предполагам, че не ни поканиха само за да се разходим дотам.

Той отвърна очи към прозореца.

— Неприятно ми е, когато става дума за животни. — Част от кафето се разля по коляното му. — По дяволите! — Той ме погледна, като че аз имах вина за това. — Като си помисля за животни и деца, просто ми прилошава.

Изглежда много не му пукаше за известния мъж, който може би беше загинал в пожара. Ала аз познавах Марино и знаех, че не мрази хората и наполовина от това, което караше другите да смятат. Представих си това, което той току-що ми бе описал — расовите коне и жребчетата, с очи, изпълнени с ужас.

Не можех да понеса мисълта за цвиленето и копитата, които са ритали по цепещите се дървени прегради. Пламъците са се разпространявали като реки от лава във фермата в Уорънтън, с къщата, конюшните, запасите от отлежало уиски и колекцията от оръжия. Пожарът не бе пощадил нищо, освен каменните стени.

Погледът ми се плъзна над Марино към пилотската кабина, където Луси говореше по радиопредавателя. Коментираше нещо с втория пилот от Отдела за борба с пожарите, докато поздравяваха някакъв хеликоптер „Чинок“, който летеше ниско под хоризонта, и един самолет, който бе толкова далеч, че проблясваше, прилично на парче счупено стъкло. На моменти слънцето осветяваше пътя ни. Беше ми трудно да се съсредоточа, като гледах племенницата ми. Отново се почувствах наранена.

Тя бе напуснала ФБР, защото бе станало явно, че ще се наложи. Беше оставила компютърната система с изкуствен интелект, която бе създала, както и роботите, които беше програмирала, а също и хеликоптера, който се бе научила да пилотира заради любимото си Федерално бюро. Беше се отказала от всичко, което й беше присърце. Не желаех да й говоря сега за Кари.

Облегнах се мълчаливо назад на седалката и започнах да преглеждам данните за произшествието в Уорънтън. Отдавна вече се бях научила да насочвам вниманието си към нещо важно, независимо какво предполагах и в какво настроение бях. Почувствах, че Марино ме поглежда и опипва пакета с цигари в джоба на ризата си, за да се увери, че не е останал без своя любим порок. Тракането и буботенето на перките се засили, когато той отвори прозореца и чукна по пакета с цигарите, за да изкара една от тях.

— Недей — смъмрих го аз, докато обръщах страницата. — Да не си посмял да го направиш!

— Не виждам надпис „Пушенето забранено“ — отвърна той и пъхна една цигара „Марлборо“ в устата си.

— Ти никога не виждаш надписите, колкото и да са много. — Прегледах отново част от записките си и бях учудена от едно изказване, което началникът на пожарната беше направил пред мен вчера по телефона. — Палеж за печалба? — повторих аз, като вдигнах очи. — Има се предвид собственика Кенет Спаркс7, може би случайно пострадал в пожара, който сам е предизвикал.

— Името му подпалвач ли значи или нещо от този род? — запита Марино. — Сигурно е виновен. — Той пое дълбоко и с удоволствие цигарения дим. — Ако е така, получил си е заслуженото. Бъди сигурна, че дори да прогониш хора от този род от улицата, не можеш да прогониш улицата от тях.

— Спаркс не е отраснал на улицата — отвърнах аз. — Впрочем, бил е стипендиант на института „Роудз“8.

— Стипендиант на „Роудз“ или „Роудс“, на мен ми звучи еднакво — продължи Марино. — Спомням си, че единственото, което този кучи син правеше, беше да критикува полицията като медиен магнат в своите вестници. А всички знаеха, че злоупотребява с кокаин и жени. Но не успяхме да го докажем. Защото никой не пожела да дойде и да ни помогне.

— Истина е, никой не можа да го докаже — заявих аз. — А няма как да сметнеш някой за подпалвач само защото името му значело това или заради издателската му политика.

— В момента имаш редкия шанс да говориш със специалиста по чудати имена и как отговарят те на негодниците, които ги носят. — Марино си наля още кафе, докато говореше. — Следователят по смъртните случаи се казва Гор (Кръвопиеца). Слотър (Касапина) е сериен убиец. Педофилът е Чайлдс (Децата). Господин Бери (Гробаря) е погребвал жертвите си в гробищата. Имаме и съдиите Гелоус (Бесилката) и Фрай (Електрическия стол). И още Фреди Гамбъл (Хазарта). Последният мамел комарджиите в ресторанта, където го пречукали. Доктор Фагърт (Педераста) е убил петима мъже хомосексуалисти. Избол им очите. А помниш ли Крисп (Хрупкавия)? — Марино ме погледна. — Него пък го удари гръм. Дрехите му били разпилени по целия паркинг пред църквата, а токата на колана му била стопена…

Не можех да слушам повече всичко това толкова рано сутринта, затова протегнах ръка назад да взема слушалки, за да се спася от брътвежите на Марино и да чуя за какво става дума в кабината на хеликоптера.

— Не бих искал да ме удари гръм в някоя църква и после всички да прочетат за това във вестника — продължаваше да обяснява Марино.

Той си сипа още кафе, като че нямаше оплаквания от простатата и пикочния мехур.

— Направил съм списък на всички тези неща през годините. Но не съм го казвал на никого. Дори не и на теб, докторе. Ти не си записваш такива гадости, забравяш ги. — Той сръбна една глътка от кафето си. — А хората издават такива неща. Като онези малки книжлета, които виждаш при касите на магазините.

Сложих си слушалките и забелязах, че селските ферми и пустите ниви постепенно се сменят с къщи с хамбари и дълги павирани алеи към тях. Крави и телета се бяха насъбрали като черни гроздове в обградените с огради пасища, а някаква косачка вдигаше прах, докато се движеше бавно през ливадата, по която имаше разпиляно сено.

Погледнах надолу към земята, която постепенно се бе превърнала в синоним на богатството на Уорънтън. Престъпността беше малка в този край, а към големите имения от стотици декари имаше пансиони за посетители, тенискортове, басейни и конюшни. Летяхме ниско над частни летища и езера, в които плуваха патки и гъски. Марино беше отворил уста от учудване.

Нашите пилоти мълчаха известно време, докато чакаха да се включат в честотите на Националния отряд за бързо реагиране на терена. После чух гласа на Луси, докато сменяше честотите по радиопредавателя.

— Ехо едно, хеликоптер девет-едно-девет Делта Алфа. Тиюн, чуваш ли ме?

— Чувам те, девет Делта Алфа — обади се Т. Н. Макгъвърн, началничката на отряда.

— Намираме се на шестнадесет километра на юг и ще кацнем с пасажерите — съобщи Луси. — Приблизително време за кацане осем, нула нула часа.

— Прието. Тук се чувствам като през зимата и не мога да се стопля.

Луси превключи на Автоматичната служба на Манасас9 за прогноза на времето, а след това изслуша дългата прогноза за вятъра, видимостта, атмосферните условия, температурата на въздуха, температурата, при която се образува роса, и отчитането на висотомера съобразно часовото време в Сиера. Това бяха последните данни за деня. Не бях очарована, като разбрах, че температурата на въздуха е паднала с пет градуса по Целзий, след като бях тръгнала от къщи и се сетих, че Бентън отива на топло, слънчево място, където има океан.

— Там вали дъжд — каза помощник-пилотът на Луси.

— Дъждът е най-малко на тридесет и два километра западно и ветровете духат също от запад — отговори Луси. — Така е през месец юни.

— Изглежда, че още един хеликоптер „Чинок“ се задава към нас на хоризонта.

— Да им напомним, че сме тук — заговори Луси и превключи на друга честота. — „Чинок“ над Уорънтън, хеликоптер девет-едно-девет Делта Алфа, на тази честота ли сте? Часът при вас е три, три километра и двеста метра на север и височина триста и петдесет метра.

— Виждаме ви, Делта Алфа — отговориха от военния двумоторен хеликоптер, кръстен „Чинок“ на името на едно индианско племе. — Приятен полет.

Племенницата ми щракна два пъти превключвателя и прекъсна излъчването. Просто не можех да позная спокойния й тих глас, когато се разнесе в ефира и бе уловен от антените на непознати хора.

Слушах ги, докато приключиха, и щом стана възможно, се включих в разговора.

— За какъв вятър и студ говореха те? — попитах аз, като гледах Луси в гръб.

— Вятър, който се движи с тридесет и два километра в час с тенденция да се усили до четиридесет откъм запад — прозвуча гласът й в слушалките ми. — И ще се усилва още повече. Добре ли сте вие там отзад?

— Добре сме — отвърнах аз и пак се сетих за откаченото писмо на Кари.

Луси летеше със синята си работна униформа на Отряда за бързо реагиране и маркови очила за слънце, които скриваха очите й. Беше си пуснала косата дълга. Тя грациозно се спускаше на къдрици до раменете й и ми напомняше за червено евкалиптово дърво, блестящо и екзотично, за разлика от моите къси, сребристоруси кичури. Представях си как тя леко докосва уредите за издигане и промяна на посоката, докато регулира педала за уравновесяване на противодействието, поддържайки хеликоптера в равновесие.

Беше се увлякла по пилотирането, като по всичко, с което се бе захващала да прави досега. Беше издържала изпита както за пилотиране на частен хеликоптер, така и за превоз на пътници, после взе изпита и за инструкторка по пилотиране само защото й доставяше удоволствие да предава уменията си и на други хора.

Не бе нужно да ме уведомяват, че наближава краят на нашия полет, когато преминахме над гора с хаотично повалени отрязани дървета, подобни на сглобяеми части на детска игра. Кални пътеки и алеи криволичеха и се стесняваха, а от другата страна на ниските хълмове сиви облаци се движеха вертикално и се превръщаха в безформени стълбове дим, останал след някакъв ад, който беше опустошил всичко по пътя си. Фермата на Кенет Спаркс се бе превърнала в ужасяваща яма и обгоряла земя с тлеещо сечище.

Пожарът беше оставил своите следи, докато бе вилнял, и от въздуха забелязах порутените почернели каменни постройки, конюшни и обори, както и широките обгорели окосени полоси, където земята се бе оголила. Пожарникарските коли бяха съборили на места бялата ограда, която обграждаше имението, и бяха стъпкали цели декари от безупречно поддържаната морава. На километри в далечината се виждаха още пасбища, някакъв тесен павиран общински път, електрическа подстанция и още къщи.

Пристигнахме в неприкосновената частна ферма на Спаркс във Вирджиния малко преди осем часа сутринта и кацнахме достатъчно далеч от развалините, за да не ги закачим с перките на хеликоптера. Марино слезе и тръгна без мен, а аз изчаках пилотите да изключат главния ротор и всички останали уреди.

— Благодаря ви, че ни докарахте — казах на специалния агент Джим Моуъри, който придружаваше Луси този ден.

— Тя пилотираше.

Той отвори вратата на багажното отделение.

— Аз ще оправя нещата тук, вие можете да тръгвате — добави, като се обърна към племенницата ми.

— Изглежда си й хванала цаката на тази машина — казах на Луси леко подигравателно.

— Опитвам се да се справям, доколкото мога — каза тя. — Чакай, дай ми една от тези чанти.

Тя взе алуминиевата ми кутия, която изглеждаше лека като перце в силната й ръка. Вървяхме заедно, облечени еднакво, макар аз да не носех пистолет и портативна радиостанция. Подкованите ни ботуши бяха толкова очукани, че бяха започнали да се белят, но сега бяха посивели от пепелта. Черна кал полепваше по подметките ни, докато се приближавахме до разпънатата вече палатка, която щеше да бъде нашата главна квартира през следващите няколко дни. До нея беше паркирал големият бял камион с инициалите на Министерството на финансите и полицейски лампи на покрива, а надписите „НАЦИОНАЛЕН ОТРЯД ЗА БЪРЗО РЕАГИРАНЕ“ и „РАЗСЛЕДВАНИЯ НА ЕКСПЛОЗИИ“ бяха изписани със сини букви.

Луси вървеше на една крачка пред мен, а лицето й беше засенчено от тъмносиньо кепе. Местеха я във Филаделфия и щеше да напусне Вашингтон скоро. Тази мисъл ме караше да се чувствам стара и изхабена. Тя вече беше пораснала и толкова изградена като личност, колкото бях и аз на нейната възраст. Не ми се искаше да продължава да се променя.

— Изглежда, че положението тук е много лошо — заговори тя. — Добре че поне сутеренът е на нивото на земята, но пък има само една врата. Затова повечето вода се е събрала като блато там долу. Един камион с помпи е тръгнал за насам.

— Колко е дълбоко?

Помислих си за тоновете вода, излени от пожарникарските маркучи, и си представих студената черна каша с опасни отломки.

— Зависи къде ще стъпваш. На твое място нямаше да приема това следствие — отвърна тя по такъв начин, че се почувствах нежелана.

— Не, щеше да приемеш — прекъснах я аз засегнато.

Луси не си правеше труда да прикрива чувствата си при съвместната ни работа в следствия. Не беше груба, но понякога в присъствието на колеги се държеше така, като че почти не ме познава. Спомням си първите години, когато я посещавах в университета на Вирджиния. Тя не желаеше да ни виждат заедно. Знаех, че не се срамува от мен, а че ме възприема като прекалено голяма сянка, която хвърлям върху нейния живот, макар да се мъчех да не го правя.

— Събра ли си вече багажа? — попитах аз с престорено безразличие.

— Моля те, не ми напомняй за това.

— Но ти все още искаш да заминеш.

— Разбира се. Това е шанс за мен.

— Да, така е и се радвам за теб — отговорих аз. — Как е Джанет? Знам, че сигурно ви е тежко.

— Е, да не живеем в различни полукълба! — отвърна Луси.

Аз знаех каква е работата, Луси също знаеше. Джанет беше агентка във ФБР. Двете бяха станали любовници още от първите дни, когато учеха в Куантико. Сега работеха за различни полицейски агентури и скоро щяха да живеят в различни градове. Беше много вероятно тяхната кариера да не им даде никога повече възможност да продължат връзката си.

— Мислиш ли, че ще можем да намерим една минута време да си поговорим днес? — казах аз, като се опитвах да заобикалям локвите.

— Разбира се. Като свършим тук, ще пийнем по една бира, ако намерим някой отворен бар в тази пустош — отговори тя, а вятърът задуха по-силно.

— Колкото и късно да бъде, нали? — добавих аз.

— Стигнахме — измърмори Луси с въздишка, като се приближихме към палатката. — Ей, приятелчета! Къде са останалите?

— Ето ни и нас.

— Докторе, ходиш ли по домашни посещения тези дни?

— Не, тя пази бебето Луси.

Освен Марино и аз, от Отряда за бързо реагиране бяха дошли девет мъже и две жени, включително и началникът им Макгъвърн. Всички бяха облечени еднакво с обичайните сини работни екипи, овехтели като нашите ботуши. Агентите бяха неспокойни и се суетяха пред отворената задна решетка на големия камион, чиято алуминиева вътрешна част блестеше. Беше разделена на етажерки и сгъваеми седалки, а външните му отделения бяха натъпкани с макари, на които имаше навита жълта лента за ограждане на терени, лопати, кирки, прожектори, метли, лостове за разбиване на стени, секири и триони.

Нашите подвижни центрове бяха снабдени и с компютри, фотокопирни машини, факсове, компресори, хидравлични тарани, чукове и фрезмашини, използвани за проникване в дадено място или за спасяване на човешки живот. Просто не можех да си представя какво няма в камиона, освен може би готвач и клозет.

Някои от агентите бяха започнали да си дезинфекцират ботушите, греблата и лопатите, като ги потапяха в пластмасови кофи със сапунена вода. Този вид разследвания изискваха страхотни усилия и когато времето беше хладно, ръцете и краката им никога не изсъхваха и не се затопляха. Всички обаче се готвеха за онзи ден в съда, когато щяха да бъдат призовани и разпитани.

Макгъвърн седеше пред масата в палатката. Беше свалила циповете на ботушите си, а на коляното си държеше сведения, защипани с кламер.

— Е, добре — обърна се тя към екипа си, — прегледахме вече повечето от данните още в централата на пожарната, където не всички дойдоха. Изпуснаха хубавото кафе и поничките — добави тя явно за сведение на нас, които бяхме пристигнали току-що. — Но чуйте всичко отново. Това, което знаем засега, е следното. Предполага се, че пожарът е избухнал завчера, през нощта на седми в дванадесет часа.

Макгъвърн беше почти на моята възраст и работеше в Отдела за изследване на терените във Филаделфия. Погледнах новата инструкторка на Луси и тръпки ме побиха.

— Или поне това е часът, в който алармата за пожари се е включила в къщата — продължи Макгъвърн. — Когато пожарникарските коли пристигнали тук, цялата къща вече била обхваната от пламъците. Както и конюшните. Пожарникарските коли просто не могли да се доближат достатъчно, за да направят нещо, освен да обградят мястото и да го поливат с вода. Поне са се опитали да помогнат. По наша преценка са излели тонове вода в сутерена. Нужни са приблизително шест часа, за да се изпомпа всичко оттам, при положение, че работят четири помпи и че няма купища плуващи трески във водата. А и електричеството е било прекъснато, но местното, приятелски настроено пожарникарско управление ще постави още сега лампи вътре.

— За колко минути са пристигнали? — попита я Марино.

— За седемнадесет — отговори тя. — Наложило се да вземат хора, които са ползвали почивния си ден. Всички тук са доброволци.

Някой изръмжа.

— Не ги съдете толкова строго. Използвали са всички налични цистерни, за да излеят достатъчно вода вътре. Но това няма да е проблем — смъмри Макгъвърн хората си. — Тази къща е пламнала като хартия, а е било и доста ветровито, за да използват пяна, макар да мисля, че и това не е щяло да помогне. — Тя стана и тръгна към големия камион. — Работата е, че огънят е бил опустошителен. Само това знаем със сигурност.

Тя отвори една червена дъсчена врата и започна да раздава гребла и лопати.

— Нямаме представа откъде е започнал пожарът и от какво е предизвикан — продължи тя. — Но предполагаме, че собственикът Кенет Спаркс, вестникарският магнат, е бил вътре в къщата и не е излязъл. Затова повикахме и вас, докторе.

Макгъвърн ме погледна с проницателните си очи, които не пропускаха нищо.

— Какво ни дава основание да мислим, че той е бил в къщата си по това време? — запитах аз.

— Защото е изчезнал. А има и мерцедес, изгорял отзад. Още не сме разчели регистрационните му номера, но вероятно е негов — отговори един от следователите по пожарите. — И ковачът, който е подковавал конете му, е идвал тук два дни преди пожара, в четвъртък на пети, а Спаркс си е бил вкъщи и не е споменал, че ще заминава.

— Кой се е грижил за конете, когато той е отсъствал от града? — запитах аз.

— Не знаем това — отвърна Макгъвърн.

— Бих искала да намерите името и телефона на ковача.

— Няма проблем. Кърт! — обърна се тя към един от следователите.

— Да. Имам ги. — Той прелисти страниците на бележник с метална спирала с големите си силни ръце, заякнали от дългогодишната работа.

Макгъвърн свали светлосини каски от една друга полица и ги раздаде на хората си, като напомняше на всеки поотделно каква е задачата му.

— Луси, Роби, Франк и Дженифър, ще работите при ямата с мен. Бил, ти ще се включваш във всяка работа, която изникне, а ти, Мик, ще му помагаш, тъй като това е първото участие на Бил в акция на Отряда за бързо реагиране.

— Провървя ти!

— Я не ме поднасяй! — отвърна агентът, който се казваше Бил. — Днес е четиридесетият рожден ден на жена ми. Тя дълго няма да ми говори, задето няма да присъствам.

— Ръсти отговаря за камиона — продължи Макгъвърн.

— Марино и ти, докторе, ще стоите тук в случай, че ни потрябвате.

— Получавал ли е Спаркс заплахи? — попита Марино. Работата му беше да свързва всичко с убийства.

— В момента и вие знаете толкова, колкото и ние — каза следователят по пожарите, който се казваше Роби.

— А какъв е този предполагаем свидетел? — попитах аз.

— Обади ни се по телефона — обясни той. — Някакъв мъж, който не пожела да си каже името. Обаждането не беше от този район, затова нямаме представа кой е. Не знаем и дали твърденията му ще имат стойност пред съда.

— Но той е казал, че е чул конете да цвилят в предсмъртна агония — настоях аз.

— Да. Стоновете им приличали на човешки.

— Обясни ли как се е озовал толкова близо, че ги е чул? — попитах аз с растящо безпокойство.

— Каза, че видял пожара отдалече и се приближил с колата си да види какво става. Спомена, че наблюдавал около петнадесет минути и после потеглил, щом чул, че идват пожарните коли.

— Доста е съмнително — подозрително каза Марино. — Това, което е казал, съвпада с времето, когато е пристигнала пожарната. А знаем колко обичат хора като този, да се навъртат като катерици наоколо и да гледат как бушува пожарът. Разбрахте ли откъде е?

— Говорих с него не повече от тридесет секунди — отговори Роби. — Не ми се стори да има някакъв по-особен акцент. Дикцията му беше ясна и говореше спокойно.

Настъпи тишина за момент. Никой не можеше да скрие разочарованието си, че не сме разбрали кой е този свидетел и дали е сериозен.

Макгъвърн продължи да изрежда по списък кой какво ще прави този ден.

— Джони Кастильо, нашият любим специален агент по произшествията във Филаделфия, ще подготви пресата и местните големци, като например кмета на Уорънтън, който вече се обади, защото не искал неговият град да се прослави с лошо име.

Тя вдигна очи от листовете със записките си и ни огледа.

— Един от финансовите ни експерти е тръгнал за насам — продължи тя. — И Пепър скоро ще дойде да ни помогне.

Няколко от агентите подсвирнаха с уста, за да изразят възхищението си от Пепър, кучето, което използваха при разследвания на пожари.

— И слава богу, че Пепър не близва нито капка алкохол — каза Макгъвърн и си сложи каската. — Защото тук е имало около хиляда галона бърбън.

— Знаем ли нещо повече за това? — попита Марино. — Известно ли е дали Спаркс го е произвеждал, или продавал? Искам да кажа, че това е страшно голямо количество спиртни напитки за един човек.

— Изглежда, Спаркс си е падал по хубавите неща в живота. — Макгъвърн говореше за него, сякаш вече беше сигурно, че е мъртъв. — Уиски, пури, автоматични огнестрелни оръжия и скъпи коне. Не знам доколко е спазвал закона, а това е и една от причините да извикат хората от вашия отдел, а не тези от ФБР.

— Неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че тези от ФБР вече душат наоколо. Искат да знаят какво могат да направят, за да помогнат.

— Ама че сладури!

— Може дори да ни покажат какво да правим!

— Къде са те сега?

— В един бял събърбън на около километър и половина надолу по пътя. Трима от тях са сложили противокуршумни жилетки и вече разговарят с пресата.

— По дяволите! Те са навсякъде, където има фотоапарати.

Чуха се подсвирквания и подигравателни смехове срещу „лъжците“ както хората от Отряда за бързо реагиране наричаха обидно агентите на ФБР. Не беше тайна, че двете федерални агенции не се обичаха много и ФБР обикновено си присвояваше похвалите, които невинаги бяха заслужени.

— След като заговорихме за неуредици — обади се друг агент, — мотелът не приема кредитни карти на „Америкън Експрес“, шефке. Не стига, че си изтъркваме подметките, а трябва да използваме и собствените си кредитни карти.

— Пък и там не сервират по стаите след седем часа.

— Във всеки случай, нещата не са добре уредени.

— Има ли възможност да се преместим другаде?

— Ще се погрижа да го уредя — обеща Макгъвърн.

— Точно за това те обичаме толкова.

Някаква яркочервена пожарна кола забоботи по непавирания път, като вдигаше прах и камъчета чакъл. Пристигаше да помага за изпомпването на водата от мястото. Двама пожарникари със специални костюми и високи гумени ботуши скочиха от колата и размениха няколко думи с Макгъвърн, преди да размотаят маркучите си, към които бяха прикачени филтри. После ги метнаха на рамене и ги повлякоха към каменните останки от къщата. Разположиха ги в четирите срещуположни ъгли. След това се върнаха при пожарникарския камион, свалиха тежките преносими помпи на земята и пъхнаха разклонителите в генератора. Скоро шумът от моторите стана оглушителен, а маркучите се издуха, когато мръсната вода започна да блика през тях по тревата.

Взех едни дебели брезентови ръкавици и пожарникарска мушама и нагласих закопчалката на каската по размера на главата си. После изплакнах със студена сапунена вода от кофите ботушите си. Тя започна да прониква през напуканата стара кожа и да мокри краката ми. Добре че не бях сметнала за нужно да облека коприненото си бельо под синьото работно облекло, макар да беше месец юни. Не бях сгрешила. Ветровете сега духаха силно откъм запад и всяка капка влага понижаваше чувствително телесната ми температура. А аз не обичах да ми е студено и да не мога да разчитам на ръцете си, защото се бяха вдървили под грубите ръкавици. Макгъвърн идваше към мен, докато духах краищата на пръстите си и закопчавах тежката противопожарна мушама до брадичката си.

— Денят ще бъде дълъг — заяви тя и потрепери. — Какво става с това лято?

— Тиюн, провалих ваканцията си заради вас. Съсипвате и личния ми живот — сопнах й се аз сърдито.

— Но поне имаш екипировка — отвърна Макгъвърн и също започна да си плакне ботушите.

Името Тиюн беше съчетание от инициалите Т.Н., което заместваше старото й, ужасно неприятно име Тина Нола или поне така ми бяха казали. Откакто бях в Отряда за бързо реагиране, за мен тя беше Тиюн и аз я наричах така. Беше способна, решителна и издръжлива. Имаше чудесна фигура и сиви очи. Често изпадаше в ярост. Бях виждала гневът й да лумва като пламъци в стая, ала можеше да бъде също великодушна и мила. Много я биваше обаче да разследва пожари и беше станала пословична със способността си да надушва причината за някой пожар, само като чуе описанието на случката.

Сложих си ръкавиците, докато Макгъвърн оглеждаше мястото наоколо. Очите й се спряха по за дълго върху черната яма с градежа, който беше останал. Проследих погледа й до изгорелите конюшни, а в главата си започнах да чувам подивяло цвилене и тропот на копита, които панически ритат срещу преградите. За момент гърлото ми се сви. Бях виждала оголените, издрани ръце на хора, погребани живи, и такива, които са се бранели от своите убийци. Позната ми беше борбата за живот и не можех да издържам на жестоките картини, които се нижеха в съзнанието ми.

— Проклети репортери! — Макгъвърн погледна нагоре към малкия хеликоптер, който летеше ниско над нас.

Беше бял „Швайцър“, но не видях отличителна регистрация или насочени към нас фотокамери. Макгъвърн пристъпи напред и започна да изброява всички представители на пресата, които бяха в периметър от десетина километра.

— Онзи фургон там — ме уведоми тя — е от радиото на някакъв местен селяк, наел известната репортерка Джезъбел да разказва трогателни истории за живота, за сакатия си син и трикракото си куче на име Спорт. Има репортери и от друга радиостанция ей там. А онзи форд ескорт е на едно шибано копеле от някакъв вестник. Вероятно е от жълтата вашингтонска преса. Дошли са и от „Поуст“. — Тя посочи една хонда. — Пази се от нея. Репортерката е брюнетка с хубави крака. Можеш ли да си представиш да дойдеш с пола тук? Вероятно си мисли, че моите момчета ще се втурнат след нея. Но те си знаят работата, за разлика от федералните.

Тя се обърна назад и взе няколко чифта ръкавици от камиона. Аз пъхнах ръце дълбоко в синия си работен панталон. Бях свикнала с разобличаващата критика на Макгъвърн по отношение на „пристрастната, лъжлива преса“ и почти не я слушах.

— А това е само началото — продължи тя. — Тези гниди от пресата ще плъзнат навсякъде, защото вече знаят кой е този човек тук. Не е нужно да си специален агент, за да се досетиш как е изгоряла тази къща и как са убити всички тези нещастни животни.

— Изглеждаш по-весела от друг път — отбелязах студено аз.

— Никак не съм весела.

Тя постави крак върху блестящата решетка на големия камион, а в това време едно старо комби спря пред нас. Пепър, кучето, използвано при разследвания за пожари, беше красив черен лабрадор с окачена на шията значка на Отряда за бързо реагиране. Беше се сгушило удобно на топлата предна седалка и нямаше никакво намерение да мръдне оттам, докато не решехме да го извикаме.

— С какво мога да помогна? — попитах аз. — Опасявам се да не ви се пречкам.

Тя отклони поглед.

— На твое място бих останала при Пепър или бих влязла в камиона. И двете места са отоплени.

Макгъвърн беше работила с мен и преди и бе наясно, че ако се наложи да се гмурна в река, да се промъкна през пожар или да се добера до отломките след някой бомбен атентат, няма да се проваля. Тя чудесно знаеше, че мога да държа лопата и не се плаша от работа. Затова се почувствах обидена от нейния коментар. Тя просто се заяждаше с мен. Обърнах се да й го кажа, но видях, че стои съвсем неподвижно, като ловджийско куче, надушило дивеч. По лицето й се бе изписало невероятно изумление, а погледът й бе насочен към някакво петно на хоризонта.

— Мили боже! — промълви тя.

Проследих погледа й и видях едно самотно черно жребче, което стоеше на около стотина метра на изток от нас, точно от другата страна при димящите развалини на конюшните. Прекрасното животно изглеждаше като изваяно от абанос. Успях да забележа потрепващите му мускули и опашка, а и то като че усети нашето внимание.

— От конюшните е — промълви Макгъвърн със страхопочитание. — Но как, дявол да го вземе, е успяло да избяга?

Тя се обади по портативната си радиостанция.

— Тиюн вика Дженифър — заговори тя.

— Казвай.

— Погледни, ако можеш от другата страна на конюшните. Виждаш ли това, което виждам аз?

— Да. Някакво четириного.

— Уведоми местните власти. Трябва да разберем дали обектът е оцелял от имението, или е избягал отнякъде другаде.

— Прието.

Макгъвърн се отдалечи с лопата на рамо. Гледах я как гази във вонящата яма и избира място, близо до онова, което преди изглежда е била широка входна врата. Студената вода стигаше до коленете й. Някъде в далечината черното конче, което продължаваше да стои там, изпръхтя, сякаш току-що родено от огъня. Аз мъчително пристъпих с прогизналите си ботуши и усетих, че пръстите на ръцете ми започваха все повече да не ми се подчиняват. Много скоро щеше да ми потрябва и клозет, за което обикновено използвах някое дърво, купчина пръст или място, за което бях сигурна, че е закътано и няма жив човек в радиус от километър и половина.

Не влязох веднага зад порутената каменна фасада, а бавно я заобиколих откъм външната страна. Полуразрушените конструкции явно бяха огромна опасност на местата, където е имало големи свличания, и макар двуетажните стени тук да изглеждаха достатъчно здрави, щях да се чувствам по-безопасно, ако ги бяха срутили с кран и бяха откарали останките далеч оттук. Продължих огледа, макар да духаше силен, студен вятър. Със свито сърце се питах откъде да започна. Раменете ми се бяха схванали от тежката алуминиева кутия и само при мисълта, че трябва да мъкна и гребло през водата, която бе пълна с обгоряла дървения, започнах да изпитвам болки в гърба. Бях сигурна, че Макгъвърн ме наблюдава и се мъчи да разбере колко време ще издържа.

През зиналите дупки на мястото на изгорелите прозорци и врати видях посипаната със сажди яма, изпълнена с хиляди гладки железни обръчи от бъчви, които плуваха в черната вода. Представих си как запасите от бърбън са експлодирали в обхванатите от пламъци дървени бурета, а съдържанието им е изтекло през вратата, като огнена река надолу към конюшните, в които са били подслонени елитните коне на Кенет Спаркс. Докато следователите си бяха поставили за задача да разберат откъде е започнал пожарът и по възможност причината за него, аз газех през локвите и стъпвах по всичко, което изглеждаше достатъчно здраво да издържи тежестта ми.

Имаше стърчащи пирони навсякъде и с клещите, които ми беше подарила Луси, извадих един от тях от левия си ботуш. Спрях пред правоъгълния портал, там, където е била преди това входната врата на къщата. Няколко минути стоях и оглеждах наоколо. За разлика от другите следователи, не правех снимки на всеки тридесет сантиметра от мястото на инцидента. Бях се научила да не бързам и първо да огледам нещата. Докато разглеждах спокойно всичко около себе си, някои неща ми направиха впечатление.

От предната част на къщата явно се е разкривал невероятен изглед. От горните, вече несъществуващи етажи, сигурно са се виждали дървета и ниски хълмове, а също и конюшните с любимите коне на собственика, за които той се е пазарял, купувал, оглеждал и продавал. Предполагаше се, че Кенет Спаркс си е бил вкъщи през нощта на пожара на седми юни. Спомних си, че времето тогава беше ясно, малко по-топло, духаше слаб ветрец и имаше пълнолуние.

Огледах голата фасада на това, което изглежда е било голяма къща, видях пропитите с вода останки от канапета, метални части, стъкла, разтопени телевизори и домакински съдове. Имаше стотици частично обгорели книги, картини, дюшеци и мебели. Всичко беше падало от горните етажи и се бе струпвало на мазни от чернилката пластове в сутерена. Представих си Спаркс вечерта, когато алармата за пожар се е задействала. Виждах го, седнал във всекидневната, откъдето се е разкривала хубава гледка, или в кухнята, където може би си е приготвял нещо. И въпреки това, колкото повече се чудех къде може да е бил, толкова по-малко разбирах, защо не е избягал, освен ако е бил възпрепятстван от изпития алкохол, някакъв наркотик или ако се е опитвал да изгаси пожара, докато се е задушил от въглеродния окис.

Луси и нейните колеги работеха от другата страна на ямата и се опитваха да отворят по някакъв начин електрическото табло, което от високата температура и водата беше корозирало много скоро след това.

— Желая ви успех — прозвуча гласът на Макгъвърн, докато газеше през водата, за да стигне до тях. — Пожарът не може да е предизвикан от това.

Тя продължаваше да говори, докато отместваше обгоряла дъска за гладене. След това махна ютията и останките от шнура й. После изрита от пътя си още няколко обръча от бурета. Изглеждаше побесняла срещу този, който бе предизвикал бъркотията.

— Забелязахте ли прозорците? — продължи да говори тя. — Стъклата са счупени откъм вътрешната страна. Мислите ли, че може някой да е влязъл с взлом?

— Не непременно. — Луси беше тази, която отговори и клекна, за да погледне. — При топлинно действие от вътрешната страна, когато стъклото се нагрее и се разшири повече и по-бързо, отколкото откъм външната страна, се получава нееднакво налягане и стъклото се пука от високата температура. А то е нещо съвсем различно от механичното счупване.

Тя подаде едно нащърбено парче стъкло на шефката си.

— Пушекът излиза от къщата — продължи тя, — а въздухът влиза вътре. Това не означава, че някой е проникнал с взлом.

— Пиша ти пет плюс — възкликна Макгъвърн.

— В никакъв случай! Щяха да ми пишат шестица за това.

Неколцина от агентите се засмяха.

— Трябва да се съглася с Луси — рече един от тях. — Досега не открих следи някой да е проникнал вътре с взлом.

Шефката на отряда продължаваше да се опитва да превърне мястото на бедствието в класна стая за тези, които скоро щяха да станат дипломирани инспектори по пожарите.

— Помните ли, че говорихме за дима, който се просмуква през зидарията? — продължи да обяснява тя и посочи местата, където имаше тухли, досами ръба на покрива. Те бяха изчистени като със стоманени четки. — Или това са ерозирали от водните струи места?

— Не, хоросанът е бил частично разяден. Получило се е от дима.

— Точно така. От дима, който е излизал оттам. Огънят си проправя свои собствени отходни пътища. Ниско около стените или високо горе. Тук, тук и тук — посочи тя местата — камъкът е обгорял, докато е бил очистен напълно от всички допълнителни материали и сажди. Имаме разтопени стъкла и медни тръби.

— Започнал е ниско, на първия етаж — заяви Луси. — От най-голямата всекидневна.

— И на мен така ми се струва.

— Пламъците са се издигнали до три метра и половина и са стигнали до втория етаж и тавана.

— Но затова е бил необходим много горивен материал.

— Катализатори за горене. Но иди, че намери сега нещо, което да ни послужи за ориентир в тази бъркотия.

— Не пропускайте нищо — предупреди Макгъвърн своя екип. — И не знаем дали е бил нужен катализатор, защото още не сме наясно какви неща е имало на този етаж, които могат да горят.

Газеха през водата и разговаряха, докато работеха, а край тях бучеше неспирно течащата вода и се чуваше буботенето на помпите. Вниманието ми беше привлечено от пружини на кушетки, които се заклещиха в греблото ми. Клекнах на земята, за да ги извадя, както и овъглени останки от дървени части. Трябваше винаги да се има предвид, че при пожар може някой да е умрял в леглото си, затова оглеждах местата, където се бяха срутили горните етажи. После продължих да се ровя, но не намерих нищо, което да наподобява макар и малко на човек. Имаше само прогизнали от водата, негодни отпадъци от всичко, което е било унищожено в изисканото имение на Кенет Спаркс. Някои от вещите все още тлееха върху купчини, които не са били напълно облени с вода, но повечето от нещата, които улавях с греблото, бяха студени и напоени с отвратителната миризма на уиски.

Пресяването, което правехме, продължи цяла сутрин, а аз преминавах от един кишав квадратен метър към друг, тоест вършех онова, което умеех най-добре. Опипвах и изследвах, а като попаднех на някой предмет, който ме смущаваше, свалях дебелите си предпазни ръкавици и го оглеждах, въртейки го в ръце само с обикновени гумени напръстници.

Хората на Макгъвърн се бяха пръснали наоколо, всеки погълнат от собствената си хипотеза. Към дванадесет часа на обяд тя прегази през водата и дойде при мен.

— Държиш ли се? — попита.

— Все още съм на крака.

— Не е лошо за кабинетен следовател — каза тя и се усмихна.

— Ще го приема като комплимент.

— Виждаш ли колко е равно всичко тук? — посочи тя с пръста си, на който бе сложила гумен напръстник. — Пожар с висока температура, еднакво силен от единия край на къщата до другия. И с толкова буйни пламъци, че горните два етажа са изгорели напълно, заедно с почти всичко в тях. Не е свързано с волтова дъга, нито е от маша за къдрене на коса или мазнина, която се е подпалила. Нещо голямо и хитро се крие зад това.

С течение на годините бях забелязала, че огнеборците говорят за огъня като за живо същество със собствена воля и свой облик. Макгъвърн се залови за работа. Онова, което не можеше да си позволи да изхвърли, събираше в раница. Изчистих нещо, което ми изглеждаше камък, но можеше да се окаже и кост от човешки пръст. Тя посочи с дървената дръжка на греблото някъде към пустото облачно небе.

— Най-горната част се срутва последна — обясни тя. — С други думи, отломките от покрива и втория етаж би трябвало да бъдат най-отгоре върху купчината. Затова смятам, че точно това изваждаме тук в момента. — Закачи с греблото една изкривена стоманена плоскост, която бе подпирала покрива преди това. — Да, драга, затова тези изолационни тръби, кабели и плочи са пръснати навсякъде.

Тя продължаваше да говори, без да млъква за повече от няколко минути. От местната пожарна команда ни изпратиха кафета и газирана вода. Бяха поставили и кварцови лампи, за да можем да виждаме като работим в нашата мокра дупка. По една пожарникарска помпа във всеки край изсмукваше водата през маркучи и ги изливаше извън гранитните стени, но дори след като бяха изпомпани приблизително четири тона вода, условията ни за работа не се подобриха. Трябваше да минат часове, докато водата спадне чувствително.

В два и половина не можах да издържа повече и излязох навън. Потърсих най-скришното място, а то беше под сплетените клони на една голяма ела близо до димящите конюшни. Ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Бях се изпотила под тежкото противопожарно облекло, а и се притеснявах да не мине някой по пътя. Огледах се и се насилих да мина покрай всяка една от овъглените прегради на конюшните. Зловонието на смъртта проникна през ноздрите ми и се загнезди в мозъка ми.

Конете предизвикваха състрадание, накачили се един върху друг в агонията си. Краката им бяха изопнати борбено, а кожата се бе отлепила от подутите, разпадащи се, сварени меса. Кобили, жребци и жребчета бяха изгорели до кости, а от скелетите им, изтлели като дървета, все още се издигаше дим. Надявах се да са се задушили и отровили от въглеродния окис, преди пламъците да стигнат до тях.

Преброих деветнадесет скелета, включително и тези на два едногодишни коня и едно жребче. Противните миазми от изгорелите конски косми и умрелите животни бяха задушаващи и ме обгърнаха като с тежък покров, докато се връщах обратно през тревата към останките от изгорялата къща. А на хоризонта, единственото оцеляло конче стоеше безмълвно, самотно и печално.

Макгъвърн все още газеше из водата, ровеше с лопатата и изхвърляше разни боклуци настрани. Разбрах, че и тя е започнала да се изморява. Това ми достави някакво перверзно удоволствие. Започваше да се смрачава. Небето бе потъмняло, а вятърът се бе усилил.

— Жребчето е все още там — казах й аз.

— Искаше ми се да може да говори. — Тя се изправи и започна да се разтрива под кръста.

— Пуснато е на свобода по неизвестна причина — отговорих аз.

— Не е логично да мислим, че е избягало само. Надявам се, че ще намерим някой, който ще иска се погрижи за него.

— Не може ли някой от съседите да помогне? — Не исках да оставям нещата така, защото кончето наистина ми бе завладяло сърцето.

Тя ме изгледа продължително и посочи право нагоре.

— Най-голямата спалня и банята са били там — обясни тя, докато вадеше от мръсната вода счупена квадратна плочка от бял мрамор. — Има месингови закачалки, мраморен под и струйници на едно джакузи. Крилото на прозорчето до тавана впрочем е било отворено по време на пожара. Ако си вкараш ръката на около петнадесет сантиметра и половина откъм лявата ти страна, ще напипаш онова, което е останало от ваната.

Нивото на водата продължаваше да спада. Помпите неспирно я изсмукваха. Бяха започнали да се образуват малки поточета на тревата. Близо до тях следователите сортираха части от старинното дъбово дюшеме, което беше много обгоряло и имаше само малко участъци, които не бяха засегнати. Докато работата продължаваше, ставаше все по-ясно, че пожарът е започнал от втория етаж, там, където бяха открили месинговите дръжки на махагоновите гардероби и стотината закачалки за дрехи. Ровехме се в обгорелите останки от кедровите ламперии, мъжките обувки и дрехите от големия дрешник.

Към пет часа водата спадна с още тридесетина сантиметра и разкри опустошената площ, прилична на яма за боклук, в която имаше обгорели части от домакински съдове и пружини на канапета. Двете с Макгъвърн все още се ровехме на мястото, където е била голямата баня, и вадехме флакони с таблетки, шампоани и лосиони за тяло, когато накрая се натъкнах на първия труп. Внимателно изтрих саждите от едно нащърбено парче стъкло и възкликнах:

— Мисля, че попаднахме на нещо! — Гласът ми бе погълнат от шума на шуртящата вода и помпите, които изсмукваха водата.

Макгъвърн освети с фенерчето си мястото и застина.

— Божичко! — промълви тя.

Млечнобели мъртви зеници блеснаха срещу нас през мокрото счупено стъкло.

— Някой прозорец или може би стъклената врата към душа е паднала върху тялото и така е предпазила поне част от него, за да не изгори до кости — рекох аз.

Избутах настрани счупените стъкла, а Макгъвърн се вцепени за момент, докато гледаше втренчено чудатото тяло. Веднага разбрах, че не е на Кенет Спаркс. Горната част на лицето беше затисната напълно от дебелото счупено стъкло. Очите бяха тъмно сиво-сини. Истинският им цвят бе потъмнял от обгарянето. Те гледаха към нас изпод изгорелите кости над веждите. Кичури дълги руси коси се бяха разпилели и плуваха злокобно из мръсната вода. Нямаше нито нос, нито уста, само втвърдени опечени кости и зъби, които бяха горели, докато нищо органично не бе останало по тях. Шията не беше напълно засегната. Трупът бе покрит с още счупени стъкла, а сварената плът се бе смесила с някакъв тъмен плат, от който е била ушита блузата или ризата. Все още можеше да се различи материята, от която е била направена. Бедрата и тазът също бяха запазени от стъклата. Жертвата е носела джинси. Краката й бяха изгорели до кости, но кожените ботуши бяха съхранили стъпалата. Долните части от ръцете и китките липсваха, но не можах да открия следи от тези кости.

— Кой, по дяволите, е това? — запита Макгъвърн стъписана. — Живеел ли е Спаркс с някой?

— Не знам — отговорих аз, изгребах още малко от водата и я излях настрани.

— Можеш ли да познаеш дали е жена? — попита тя и се наведе по-близо, за да погледне с насочено фенерче.

— Не мога да се закълна за това пред съда, докато не огледам трупа по-щателно, но мисля, че е жена — отговорих аз.

Погледнах нагоре към безоблачното небе и си представих банята, където вероятно бе умряла жертвата. После извадих фотоапаратите от кутията с инструментите, докато студената вода се плискаше около краката ми. Пепър, кучето, което използваха при пожари, и неговият водач току-що бяха влезли през портала, а Луси и останалите следователи им проправяха път, след като вестта, че сме открили труп, се бе разнесла сред всички. Помислих си за Спаркс. Нищо тук не беше ясно, освен че някаква жена е била в къщата през нощта на пожара. Боях се, че и неговите тленни останки може да са някъде наоколо.

Следователите се приближиха до нас, а един от тях ми донесе чувал за трупа. Отворих го и направих още снимки. Плътта се беше спекла със стъклото и трябваше да бъде отделена от него. Това щях да направя в моргата, затова наредих да ми изпратят и всички останали неща, които бяха около трупа.

— Трябва да ми помогнете — обърнах се към всички аз. — Поискайте носилка и няколко покривала, а някой да се обади на местното погребално бюро, което се занимава с извозване на тленните останки. Ще ни трябва и фургон. И внимавайте, стъклата са остри. Оставете я с лицето нагоре, както е сега, за да не увеличаваме прекалено натиска върху тялото и да разкъсаме кожата. Така е добре. Сега отворете чувала по-широко. Колкото може по-широко.

— Няма да се побере.

— Бихме могли да отчупим още някои от стъклата по края тук — предложи Макгъвърн. — Някой да има чук?

— Не, не. Да я покрием, както е в момента. — Издадох още няколко команди, защото сега вече аз поемах отговорността. — Увийте това отгоре и около краищата, за да не си нараните ръцете. Всички ли са си сложили ръкавици?

— Да.

— Знайте, че може да има още един труп. Затова ще продължим да търсим.

Бях напрегната и раздразнителна, докато чаках двама от агентите да се върнат с носилката и сините найлонови чаршафи, за да покрия трупа.

— Добре — казах аз. — Вдигаме, след като броим до три.

Водата около нас се плискаше и ни пръскаше, докато четирима от нас се мъчехме да си разпределим тежестта и да балансираме. Беше ужасно, като опипвахме земята с крака, за да избираме безопасни места, а същевременно стъпвахме по хлъзгави мокри стъкла, толкова остри, че можеха да срежат дори кожата на ботуши.

— Хайде — казах аз. — Едно, две, три. Вдигайте!

Закрепихме трупа в средата на носилката. Покрих го, колкото можах по-добре, и го завързах внимателно с ремъците. Престъпвахме със ситни, неуверени крачки, като опипвахме почвата под краката си през водата, която вече не покриваше изцяло ботушите ни.

Пожарникарските помпи и генераторът непрекъснато буботеха, и то силно, но ние почти не ги чувахме, докато носехме ужасяващия товар към мястото, където преди бе имало врата. Усетих миризмата на опечена плът, смърт и острата, гниеща воня на разни материи, храни, мебели и всичко онова, което беше горяло в къщата на Кенет Спаркс. Бях останала без дъх и се бях вдървила от стреса и студа, когато се озовах навън на бледата светлина на гаснещия ден.

Свалихме трупа на земята, а аз останах при него, докато хората от екипа продължаваха рутинната си работа. Смъкнах найлоновите покривала и започнах огледа на жалкото обезобразено човешко създание. После извадих светкавицата и фотоапарата с увеличителни лещи от алуминиевата кутия. Стъкла се бяха разтопили около главата и горната кост на носа, а по косите бяха полепнали частици от някаква розова материя и пепел. Използвах осветяването и увеличението на образа, за да огледам тези места от плътта, които не бяха пострадали. Може и да си въобразявах, но ми се стори, че съм открила кръвоизлив в овъглената тъкан откъм лявата страна на слепоочието, на около два и половина сантиметра от окото.

Луси внезапно застана до мен, в мига когато пристигна и една кола на погребалното бюро „Уайзър“ — лъскава тъмносиня катафалка.

— Откри ли нещо? — попита тя.

— Не съм напълно сигурна, но това тук ми прилича на кръвоизлив и е различно от изсушаването, което се получава при отделяне на кожата.

— Имаш предвид кожа, която се обелва при изгаряне.

— Да. Плътта се сварява, разширява се и се отделя от кожата.

— Също както става, като печеш пиле във фурна.

— Точно така — отвърнах аз.

Уврежданията по кожата, мускулите и костите лесно могат да бъдат сметнати погрешно за наранявания, предизвикани от насилствени действия, ако човек не е запознат с последствията от пожар. Луси клекна по-близо до мен и също се загледа.

— А вие открихте ли нещо ново там? — запитах аз. — Надявам се, че няма и други трупове.

— Засега няма — каза тя. — Скоро ще се стъмни и можем само да охраняваме мястото, докато стане възможно да продължим отново утре сутринта.

Вдигнах очи, когато един мъж с раиран костюм слезе от погребалната кола и си сложи предпазни ръкавици. После шумно извади носилка от задната част на колата. Металните й части издрънчаха, докато я разтваряше.

— Още тази вечер ли ще започнете, докторе? — попита ме той.

Бях сигурна, че съм го виждала и преди.

— Закарайте я в Ричмънд. Ще започна утре сутринта — отговорих аз.

— Последния път, когато ви видях, беше след престрелката в Моузър. Онова младо момиче, за което се бяха сбили, все още създава проблеми тук.

— Е, да. — Аз смътно си спомних случая, защото напоследък бяха зачестили сбиванията, прерастващи в престрелки. А и немалко хора създаваха неприятности. — Благодаря ви за помощта.

Вдигнахме трупа, като хванахме за краищата тежкия мушамен чувал. Поставихме останките върху носилката и я вкарахме с плъзгане в погребаната кола. После той затвори шумно решетката на задните врати.

— Надявам се, че това не е Кенет Спаркс — каза той.

— Още не сме приключили с идентифицирането — отговорих аз.

Той въздъхна и седна на шофьорската седалка.

— Искам да ви кажа нещо — рече той, докато палеше мотора. — Няма значение какво говорят другите. Той беше добър човек.

Докато го гледах как потегля с колата, почувствах, че Луси ме наблюдава. А след това ме докосна по ръката.

— Грохнала си. Защо не идеш да поспиш тази нощ, а аз ще те докарам утре сутринта. Ако открием нещо, веднага ще те уведомим. Няма смисъл да се мотаеш тук.

Предстоеше ми много трудна работа и бе разумно да се върна в Ричмънд сега. Но истината беше, че не ми се искаше да се прибера в празната си къща. Бентън сигурно беше вече в Хилтън Хед, а Луси щеше да остане в Уорънтън. Беше късно да се обаждам на някой от моите приятели, а и бях много изморена, за да водя светски разговори. Беше едно от онези състояния, когато не можех да измисля нищо, което да ме успокои.

— Тиюн ни премести на по-хубаво място, а на мен ми дадоха отделно легло, лельо Кей — добави Луси с усмивка, докато вадеше от джоба си ключа на колата.

— Значи станах отново леля Кей.

— Винаги, когато няма никой наоколо.

— Трябва да купим нещо за ядене — казах аз.