Крадци на лица

8.

Марино спря пред къщата ми рано, в девет без четвърт сутринта, защото искаше да пие едно кафе и да хапне нещо. Официално той не беше на работа и бе облечен със сини джинси, спортна фланелка с емблемата на полицията в Ричмънд и каубойски ботуши, които вече си бяха изпели песента. Беше пригладил назад малкото си черна коса, пощадена от годините, имаше коремче, придобито от пиенето на бира, и приличаше на стар ерген, който се кани да води някоя жена в пивницата на Били Боб.

— На родео ли си тръгнал? — запитах го, като му отворих да влезе.

— Защо винаги намираш начин да ме поднасяш?

Той ме погледна вкиснато, но това въобще не ме трогна, защото той не го приемаше на сериозно.

— Е, мисля, че изглеждаш много готино, както би казала Луси. Имам кафе и гранола20.

— Колко пъти да ти казвам, че не ям от тия гадни птичи семена — измърмори той и влезе след мен в къщата.

— Аз пък не пека сандвичи с месо и яйца.

— Да, но ако го правеше, нямаше да седиш толкова вечери сама.

— Не съм и помисляла за това.

— Каза ли ти ученият от „Смитсониън“ къде да паркираме там? Защото паркингите във Вашингтон са кът.

— В целия окръг ли? Президентът трябва да направи нещо по този въпрос.

Седяхме в моята кухня. Слънцето беше позлатило прозорците, а на юг се виждаше реката, която проблясваше през дърветата. Бях спала по-добре миналата нощ. Мозъкът ми явно е бил толкова претоварен, че просто е изключил! Не си спомнях да съм сънувала нещо и бях благодарна за това.

— Имам няколко пропуска за паркиране от последния път, когато Клинтън беше в града — похвали се Марино, докато пиеше кафето си. — Издадени са от администрацията на кмета.

Той ми наля кафе и плъзна чашата към мен, като халба бира на бар.

— Предполагам, че с твоя мерцедес и тези отличителни знаци, ченгетата може да помислят, че имаш дипломатически имунитет или нещо подобно — продължи той.

— Смятам, че си виждал металните скоби, които поставят върху джантите на някои коли там.

Разрязах на две едно кръгло хлебче поръсено с маково семе, след това отворих хладилника да видя какво има в него.

— Швейцарско сирене, сирене чедър от Върмонт и италианска шунка с подправки. — Издърпах още една пластмасова поставка от хладилника. — И „Пармеджан реджано“21, което може да се е развалило. Извинявай. Мисля, че имам мед, ако предпочиташ.

— А имаш ли лук от Видалия? — попита той, като погледна през рамото ми.

— Имам.

— Швейцарско сирене, италианска шунка и филийка лук е точно това, което препоръчва докторът — пошегува се Марино. — Ето това се казва закуска.

— Но никакво масло. Все някъде трябва да тегля чертата, за да не се чувствам после виновна за внезапната ти смърт.

— Добре е да сложиш и от пикантната горчица — каза той.

Намазах жълтата горчица с подправките, после прибавих сухото италианско сирене и лука с швейцарското сирене отгоре и докато фурната на тостера загрее, почувствах вълчи апетит. Направих същата комбинация и за себе си и върнах гранолата обратно в консервената кутия. Седнахме на кухненската маса, пихме колумбийско кафе и ядохме, докато слънчевата светлина обагри цветята в моя двор в трептящи краски, а небето стана искрящо синьо. Към девет и половина бяхме на магистрала Норт 1–95. Нямаше голямо движение до Куантико.

Когато минах покрай отклонението за академията на ФБР и базата на Флотския корпус, ме обхвана носталгия по миналите дни. Спомних си за връзката ми с Бентън, когато беше още в началото. Бях неспокойна, но горда с постиженията на Луси в полицейската академия, която си бе останала същият строго ориентиран политически клуб само за мъже, какъвто е била още от времето на управлението на Хувър22.

Само че сега предразсъдъците и боричкането за власт бяха по-прикрити. Нейните хора дебаркираха нощем, завладяваха съдебни институции, придобиваха влияние, където можеха, и се стремяха всячески да се превърнат в официалната федерална полиция на Америка.

Такива констатации ми действаха угнетяващо и оставаха предимно неизказани, защото не исках да обидя обикновения агент, който работеше неуморно по улиците и бе отдал сърцето си на това, което смяташе за свое благородно призвание. Почувствах, че Марино ме гледа, докато изтръсква пепелта от цигарата си през прозореца.

— Знаеш ли, докторе — заговори той, — може би трябва да напуснеш.

Той имаше предвид дългогодишната ми служба като съдебномедицински патолог — консултант на Федералното бюро.

— Знам, че ползват други съдебни лекари напоследък — продължи той. — Викат ги за някои следствия, вместо да извикат теб. Да си го кажем открито, не си ходила в Академията повече от година и не са те викали наскоро. Не искат да имат работа с теб заради това, което погодиха на Луси.

— Не мога да напусна — казах аз. — Защото не работя за тях, Марино. Работя за полицаи, които имат нужда от помощ при следствията, и се обръщат към Федералното бюро. В никой случай няма да напусна сама. Нещата се движат в омагьосан кръг. Директори и главни следователи идват и си отиват. Може би всичко отново ще си дойде на мястото. И ти си техен консултант, но май и теб не те викат вече.

— Да. Мисля, че и аз съм подложен на същото като теб.

Той изхвърли угарката от цигарата си и тя излетя зад нас, отнесена от движещата се кола.

— Има нещо гнило, нали? Да ходиш там, да работиш с добри хора в заседателната зала, а после да си пиеш бирата. Ако искаш да знаеш, всичко после се стоварва върху мен. Хората мразят ченгетата, а ченгетата мразят тях. Когато започнах работа, старите хора, децата и родителите се радваха, като ме видеха. Бях горд, като обличах униформата си. Лъсках си обувките всеки ден. А сега, след двадесет години работа, хвърлят тухли по мен, а гражданите дори не ми отговарят, като им кажа добро утро. Скъсах си задника от работа цели двадесет и шест години, а ме повишиха само в капитан и ме направиха началник на бюро за обучение на кадри.

— Но това вероятно е мястото, където можеш да свършиш най-добра работа — напомних му аз.

— Да, но не затова ме навряха там.

Той гледаше навън през прозореца как прелитат зелените надписи на магистралата.

— Пратиха ме в глуха линия, като се надяваха, че ще побързам да се пенсионирам или ще умра. И трябва да ти кажа, докторе, че много мисля за това. Ще излизам с лодката, ще ходя на риболов, ще пътувам с караваната по пътищата, а може и да отида на запад да видя Големия Каньон, Йосемити, езерото Тахо и всички онези места, за които много съм слушал. Но когато се стигне дотам, няма да знам какво да правя със себе си. Затова си мисля, че ще пукна на поста си.

— Но това няма да стане скоро — успокоих го аз. — А като се пенсионираш, можеш да направиш като Бентън.

— Моите почитания, но не ме бива за консултант — възрази той. — Пък и правният институт и компанията Ай Би Ем няма да назначат простосмъртен като мен. Независимо от познанията ми.

Не му възразих и не казах нито дума повече, защото с редки изключения това, което казваше, беше вярно. Бентън беше хубав мъж, изискан и вдъхваше респект, като влезеше някъде, но това всъщност беше единствената разлика между него и Пийт Марино. И двамата бяха честни, състрадателни, специалисти в своята област.

— Добре, а сега трябва да тръгнем по триста деветдесет и пето отклонение и да се насочим към Конститюшън — мислех аз на глас, като гледах пътните знаци и не обръщах внимание на бързо преминаващите край бронята ми шофьори, които ме изпреварваха, защото позволената скорост не им се струваше достатъчно висока. — Не искам да се отдалечим много и да се отзовем на Мейн авеню, правила съм го и друг път. — Дадох мигач за десен завой. — Обикновено в петък вечер, когато идвах да видя Луси.

— Хубав път, на който могат да ти задигнат колата — каза Марино.

— Веднъж едва не го направиха.

— Наистина ли? — Той ме погледна.

— Започнаха да обикалят около колата ми, а аз дадох газ.

— Прегази ли някой?

— За малко.

— Щеше ли да избягаш след това, докторе? Искам да кажа, ако беше прегазила някой от тях?

— След като повечето от дванадесетина от тези хлапаци си отидоха…

— Искам да ти кажа нещо — заговори той, като гледаше в краката си. — Те не струват много.

Петнадесет минути по-късно бяхме на Конститюшън, като минахме покрай Министерството на вътрешните работи, паметника на Вашингтон и Мол23, където бяха издигнати павилиони за някакво честване, посветено на изкуството на афроамериканците. Амбулантни търговци продаваха раци от Източното крайбрежие и спортни фланелки в задната част от малки камиони. Тревата между павилионите беше покрита с боклуците от предишния ден и всяка минута някоя линейка префучаваше с включени сирени. Обиколихме в кръг няколко пъти. Институтът „Смитсониън“ се извиваше в далечината като тъмночервен дракон. Не можехме да намерим място за паркиране. Типичното тук беше, че улиците бяха еднопосочни или изведнъж спираха в средата пред някое празно заградено място, други пък бяха преградени с бариери. Забързаните пешеходци не се отстраняваха, дори ако заради тях имаше опасност да ни блъсне някой автобус зад нас.

— Ще ти кажа какво мисля, че трябва да направим — казах аз, като се върнах на Вирджиния авеню. — Ще спрем на охраняем паркинг при Уотъргейт и ще вземем такси.

— Кой, дявол да го вземе, би искал да живее в такъв град? — каза Марино раздразнено.

— Много хора, за съжаление.

— А всъщност, това е едно шибано място. Добре дошли в Америка!

Униформеният пазач при Уотъргейт беше много любезен и изглежда не го сметна за необичайно, когато му оставих колата си и го помолих да извика такси. Моят ценен товар беше на задната седалка, опакован в здрава картонена кутия, напълнена със стиропорни топчета. Таксито ни остави с Марино на ъгъла на Дванадесета улица и Конститюшън, малко преди дванадесет на обяд, а ние се качихме по стълбите на Националния природонаучен музей, на които стояха много хора. Охраната беше удвоена след бомбения атентат в Оклахома, а пазачът ни уведоми, че доктор Веси трябва да слезе долу, за да ни придружи по стълбите.

Докато чакахме, разгледахме набързо едно изложение наречено „Съкровищата на морето“. Видяхме някакви стриди с пипала от Атлантическия океан и риби с формата на скорпиони от Тихия океан. Черепът на един динозавър ни гледаше от стената. Имаше змиорки, риби и раци в стъкленици и три охлюва, които пълзят по дърветата, както и един морски гущер мозазауер, намерен в някакъв варовиков пласт в Канзас. Марино беше започнал вече да се отегчава, когато лъскавите месингови врати на асансьора се отвориха и доктор Алекс Веси излезе от него. Той се беше променил малко, откакто го бях виждала за последен път, но си беше все така кокалест, с побелели коси и замислени очи, които като тези на повечето гении бяха винаги насочени някъде другаде. Лицето му бе загоряло от слънцето и изглеждаше малко по-набръчкано. Носеше все същите очила с дебели черни рамки.

— Имаш много здрав вид — казах му аз, когато се здрависахме.

— Току-що се връщам от почивка. Бях в Чарлстън. Предполагам, че си ходила там, нали? — попита той, докато тримата се качвахме в асансьора.

— Да — отговорих аз. — Познавам много добре директора там. Помниш ли капитан Марино?

— Разбира се.

Качихме се на три нива над африканския слон от джунглата, който тежеше осем тона, в ротондата24. Гласовете на децата стигаха до нас като димни колони. Музеят беше всъщност малко по-голям от огромен гранитен склад. Около тридесет и няколко хиляди човешки скелета бяха поставени в зелени дървени шкафове, високи от земята до тавана. Това беше рядка колекция, използвана за изучаване предимно на американските индианци, чиито наследници наскоро бяха решили да вземат обратно костите на своите прадеди. Бяха прокарали закон и Веси имаше големи трудности в Конгреса на САЩ, тъй като работата, която беше вършил през половината си живот, беше на път да бъде изнесена и върната обратно в не толкова Дивия вече Запад.

— Назначихме персонал, който се занимава с връщането на костите и събира сведения, за да ги предаде на една или друга племенна група — разказваше той, докато вървяхме по пълния с хора, сумрачен коридор. — Съответните племена трябва да бъдат информирани какво имаме тук и сега вече ще зависи само от тях да решат какво ще правят. След няколко години нашият материал може да бъда върнат обратно в земята само за да бъде изровен отново от археолозите през следващия век, поне така предполагам. — Той продължаваше да говори, докато вървяхме. — Всички са много ядосани напоследък и не разбират колко много вредят на себе си. Ако не научаваме нещо от мъртвите, от кого другиго ще го научим?

— Алекс, обясняваш ни познати неща — казах аз.

— Да, но ако е имало и някой мой прадядо в един от тези шкафове? — отвърна троснато Марино. — Мисля, че не одобрявам много тази работа.

— Въпросът е, че не знаем „кой“ е бил в тези шкафове. Не го знае и никой от хората, които се тревожат за прадедите си — заяви Веси. — Знам само че тези образци са ни помогнали да научим повече за болестите на американо-индианското население, а е съвсем ясно, че е от полза и за тези, които се чувстват застрашени сега. Е, стига по този въпрос, не ме карайте да започвам да говоря надълго за това.

Веси работеше в няколко малки съседни лаборатории, където имаше какво ли не, като се започне от черни барплотове и мивки и се свърши с книги, кутии с диапозитиви и специализирани списания. На разни места тук-там бяха изложени обичайните съсухрени глави и раздробени черепи, както и разни кости на животни, сметнати погрешно за човешки. На едно корково табло имаше големи, сърцераздирателни снимки от Уейко, където Веси беше прекарал седмици наред да открива и идентифицира разлагащите се изгорели тленни останки от сектата Клонка Давидова25.

— Дайте да видя какво имате за мен — каза Веси.

Поставих пакета върху плота и той преряза връвта с джобното си ножче. Стиропорът прошумя, докато вадех черепа, а после и много крехката част, в която се включваха лицевите кости. Поставих ги върху една чиста синя кърпа, а той запали някакви лампи и взе лупа.

— Точно тук — посочих му аз една тънка драскотина на костта — на мястото, където имаше кръвоизлив в областта на слепоочието. — Но около него плътта беше много изгоряла и не можах да разбера от какво нараняване може да се е получила. Нищо не предполагах, докато открих това по костта.

— Рязването е било в права линия — установи той, докато обръщаше бавно скалпа, за да го огледа под различни ъгли. — А сигурни ли сме, че не е направено случайно по време на аутопсията, когато черепът е бил обърнат назад, за да се свали горната част на скалпа?

— Сигурни сме — казах аз. — И както можеш да видиш, като доближиш двете части — казах аз, като поставих черепа обратно на мястото му, — драскотината е дълга около три сантиметра и девет милиметра и се намира до мястото, където черепът беше отворен по време на аутопсията. А от този ъгъл не може да се разбере нищо, ако човек не върне двете части обратно, където са си били. Виждаш ли?

Показалецът ми изведнъж започна да изглежда грамаден, като погледнах през лупата и му го посочих.

— Този разрез е вертикален, а не хоризонтален — уточних аз, за да подкрепя твърдението си.

— Права си — съгласи се той и по лицето му се изписа интерес. — Ако е последица от аутопсията, няма никаква логика, освен ако асистентът ти в моргата е бил пиян.

— Може ли да е някакво нараняване при отбрана? — предположи Марино. — Като например, някой да се е приближил към нея с нож. Сборичкали са се и той й е порязал лицето?

— Това, разбира се, е възможно — каза Веси, като продължаваше да оглежда всеки милиметър от костта. — Но ми се струва странно, че този разрез е толкова фин и точен. И изглежда еднакъв на дълбочина от единия до другия край, което би било необичайно, ако някой размахва нож. Обикновено срязването на костта трябва да бъде по-дълбоко там, където острието се забива първо и по-плитко, като слиза надолу.

Той показа нагледно, като че замахваше с въображаем нож право надолу във въздуха.

— Трябва да не забравяме също, че много неща зависят от положението на нападателя спрямо жертвата, когато е била порязана — уточних аз. — Дали жертвата е стояла права или е лежала на земята? Дали нападателят е бил пред или зад нея, от едната й страна или над нея?

— Точно така — съгласи се Веси.

Той отиде при тъмния дъбов шкаф със стъклени врати и взе един стар череп от рафта. Донесе го при нас и ми го подаде, като показа една ясна, груба драскотина по лявата кост на темето и в областта на тила, както и една друга в лявата страна, високо над ухото.

— Ти питаше за скалпирането — каза ми той. — Този череп е на осем или деветгодишно дете, скалпирано, а после изгорено. Не мога да установя пола, но знам, че горкото хлапе е имало инфекция на крака. Затова той или тя не е могъл да бяга. Порязвания и драскотини като тази, са много типични за скалпирането.

Държах черепа и за момент си представих това, което Веси току-що бе разказал. Виждах треперещото ранено дете и кръвта, която се стича по земята, докато хората около него са пищели и са били избивани, а лагерът е бил обхванат от пламъци.

— Майната им! — промърмори Марино ядосано. — Как може човек да направи такова нещо на дете?

— Как е възможно въобще да се направи такова нещо? — запитах аз. А после добавих, като се обърнах към Веси: — Драскотината тук — показах на черепа, който бях донесла — би ли била необичайна при скалпиране?

Веси си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Знаеш ли какво, Кей — заговори той, — никога не може да се каже със сигурност. Зависи какво е ставало по това време. Имало е много начини, по които индианците са скалпирали враговете си. Кожата обикновено е била изрязвана с нож в кръг около скалпа и надолу по галеята26 и надкостницата, за да може лесно да се отдели от черепния свод. Някои скалпирания са били лесни, а други са включвали ушите, очите, лицето и врата. В някои случаи са били взимани по няколко скалпа от една и съща жертва, понякога може би само един кичур коса или малка част от кожата на главата е била смъквана. И накрая, а това обикновено го дават в старите филми-уестърни, жертвата е била хващана грубо за косата, а кожата е била отрязвана недодялано с нож или сабя.

— Трофеи — каза Марино.

— Да, но това е бил върховен символ за мъжко умение и смелост — обясни Веси. — Има, разбира се, традиционни, религиозни, а дори и медицински причини. А в твоя случай — добави той, като се обърна към мен, — знаем, че тя не е била скалпирана сполучливо, защото косата й е останала, а мога да ти кажа също, че нараняването на костта ми се струва, като че е извършено преднамерено с много остър инструмент. Например, нож. Може да е било острие на бръснач, отварачка за консерви или дори нещо като скалпел. Направено е, когато жертвата е била жива, но това не е било причина за смъртта.

— Не, умряла е от раната на шията си — съгласих се аз.

— Не мога да открия никакви други порязвания, освен може би тук. — Той приближи лупата до лявата дъговидна кост на скулите. — Има нещо много тънко — промърмори той. — Прекалено е тънко, за да съм сигурен. Виждаш ли го?

Наведох се по-близо до него, за да го видя.

— Може би — казах аз. — Почти като нишка от паяжина на паяк.

— Точно така. Толкова е тънко. Може да не е нищо важно, но интересното е, че е направено под същия ъгъл като другата рязка. Вертикално, вместо хоризонтално или наклонено.

— Започва да изглежда налудничаво — каза Марино, намеквайки за нещо злокобно. — Искам да кажа, не че желая да ви обиждам, но стига сме го усуквали. За какво говорим тук? Че някоя катерица е прерязала гърлото на тази жена и после е обезобразила лицето й ли?

— Предполагам, че има и такава възможност — каза Веси.

— Да, но да обезобразиш нечие лице, сигурно има някаква лична причина — продължи Марино. — Освен ако е дело на някой откачен тип, но няма убийци, които обезобразяват лицата на жертвите си, с които не са имали никаква връзка.

— По принцип е така — съгласих се аз. — В моята практика това не се е оказвало вярно, когато нападателят е бил много неорганизиран, а впоследствие става ясно, че е бил психопат.

— Този, който е подпалил фермата на Спаркс, е бил всичко друго, но не и неорганизиран — заяви Марино.

— Значи допускате, че това може да е убийство от по-интимно естество? — запита Веси, докато оглеждаше черепа с лупата.

— Трябва да допускаме всичко — казах аз. — Ако не за друго, най-малкото за това, че не мога да си представя защо Спаркс ще убие конете си.

— Може да ги е убил, за да не го обвинят в убийство — каза Марино. — И хората да кажат същото, което спомена и ти сега.

— Алекс — заговорих аз, — този, който й е причинил това, е направил всичко възможно никога да не открием белега от порязването. Ако стъклената врата не е паднала върху нея, вероятно наистина нямаше да остане нищо, което да ни насочи към някаква следа за това, което се е случило. Ако не бяхме открили някаква тъкан, нямаше да разберем, че е била мъртва преди пожара, защото нямаше да можем да измерим нивото на въглеродния окис. И какво щеше да стане? В съдебномедицинското заключение щеше да пише, че е нещастен случай, освен ако докажехме, че е умишлен палеж, което досега не успяхме да направим.

— Не се съмнявам, че това е класически случай на прикриване на убийство посредством умишлен пожар.

— Тогава защо, дявол да го вземе, ще се бави той да я порязва? — запита Марино. — Защо, след като я е убил, не е подпалил къщата и не е избягал презглава? Когато такива откачени обезобразяват някого, обикновено искат хората да видят какво са направили. По дяволите, та те оставят на показ труповете в някой парк, в подножието на някой хълм близо до път, на алея, където хората бягат за здраве, в средата на някоя всекидневна, точно там, където всички могат да го видят.

— Може би този човек не е искал да видим това — предположих аз. — Много е важно сега да не разбере, че си е оставил подписа. Мисля, че трябва да започнем да го издирваме по компютрите, колкото и трудна работа да е това, за да видим дали нещо, макар и съвсем малко, не наподобява друг случай.

— Ако ще го правиш, трябва да привлечеш страшно много хора — каза Марино. — Програмисти, аналитици, хората, които отговарят за компютрите във ФБР и големите полицейски управления като тези в Хюстън, Лос Анджелис и Ню Йорк. Но ти гарантирам, че все някой ще се раздрънка и тази гадост веднага ще излезе в пресата.

— Не е наложително — отвърнах аз. — Зависи кого ще повикам.

Взехме такси на Конститюшън, казахме на шофьора да кара към Белия дом и да мине за по-пряко покрай блок шестстотин на Пета улица. Смятах да заведа Марино в ресторанта „Олд Ебит Грил“ и тъй като беше пет и половина следобед, не се наложи да чакаме на опашка. Настаниха ни в зелено сепаре с кадифени канапета. Винаги съм обичала ресторанти със стъклописи, огледала и месингови газови лампи, в които потрепкват пламъчета. Костенурки, глигани и антилопи бяха наредени над бара, а барманите изглежда нямаха време да си почиват, независимо по кое време на деня беше.

Един изискан наглед съпруг и съпругата му зад нас разговаряха за някакви билети за Центъра „Кенеди“ и за сина им, който влязъл в „Харвард“ през есента, а двама млади мъже обсъждаха как могат да минат обяда си към служебните разходи. Сложих картонената кутия до мен на седалката. Веси я беше увил с километрична връв.

— Мисля, че трябваше да поискаме маса за трима — пошегува се Марино, като гледаше кутията. — Сигурна ли си, че няма да се разсмърди? Ами ако някой я подуши?

— Тя не смърди — отговорих аз и отворих листа с менюто. — И смятам, че е разумно да сменим темата на разговора, за да можем все пак да ядем. Бъргърите тук са толкова хубави, че дори и аз се изкушавам от време на време да си поръчвам от тях.

— Търся рибни ястия — каза той с голямо умиление. — Дали сервират риба тук?

— Върви по дяволите, Марино!

— Добре де, успя да ме убедиш. Ще си поръчам същото. Нека бъдат бъргъри. Иска ми се да е вече вечер, за да мога да си пийна една бира. Цяло мъчение е да дойдеш на такова място и да не пиеш „Блек Джак“ или голяма бира в изстудена халба. Обзалагам се, че тук правят и „Минт джулеп“27. Не съм пил от него, откакто ходех с онова момиче. Сабрина от Кентъки. Помниш ли я?

— Може би, ако ми я опишеш — казах аз разсеяно, като се оглеждах наоколо и се опитвах да се отпусна.

— Обикновено я водех в бара на служителите от ФБР. Ти беше там веднъж с Бентън, аз дойдох при вас и ви запознах. Тя имаше червеникаворуси коси, сини очи и хубава кожа. Обичаше да кара ролкови кънки като състезателка.

Нямах никаква представа за кого говореше.

— И така — той все още проучваше менюто, — връзката ни не продължи дълго. Мисля, че тя нямаше дори да ме погледне, ако нямах камион. Като седи високо в кабината на шофьора, човек можеше да си представи, че маха с ръка на всички от празнично украсените коли на парада „Роуз Боул“28.

Започнах да се смея, но безизразното му изражение само влоши нещата. Смях се толкова много, че ми потекоха сълзи от очите, а келнерът реши да дойде по-късно. Марино изглеждаше раздразнен.

— Какво ти става?

— Мисля, че просто съм изморена. Ако искаш бира, поръчай си. Днес ти е почивен ден, пък и нали аз шофирам.

Това значително подобри настроението му и малко по-късно той вече допиваше халбата си бира „Самюел Адамс“, докато сервираха неговия бъргър с швейцарско сирене и моята пилешка салата „Цезар“. Известно време ядохме и почти нищо не си казвахме, за разлика от хората около нас, които разговаряха високо и непрекъснато.

— Казах й, искаш ли да хапнем навън на рождения ти ден? — разправяше един бизнесмен на някакъв друг до него.

— И жена ми е същата — отговори другият, докато дъвчеше. — Държи се така, като че никога не я водя никъде. Дявол да го вземе, та ние излизаме почти всяка седмица да вечеряме навън.

— Убедих се по телевизионния канал на Опра, че десет на сто от хората имат повече пари, отколкото са им нужни — споделяше една възрастна жена с приятелката си, чиято сламена шапка беше окачена на закачалката пред тяхното сепаре. — Не е ли безумие?

— Не се учудвам ни най-малко. И това е като всичко останало в наше време.

— Тук имат охраняем парк — каза единият от бизнесмените. — Но аз обикновено си ходя пеша.

— А вечерно време?

— Ами! Шегуваш ли се? Във Вашингтон? Не, освен ако един ден реша, че ми се иска да умра.

Извиних се и слязох долу по стълбите до женската тоалетна, която беше обширна и облицована със светлосив мрамор. Нямаше никой там и си измих ръцете и лицето, без да се притеснявам. Опитах се да се обадя на Луси от мобифона, но сигналът като че се удряше в стените и се връщаше обратно. Затова използвах обществения телефон и бях страшно доволна, като я заварих вкъщи.

— Опаковаш ли си багажа? — попитах аз.

— Чуваш ли ехото?

— Май да.

— Е, аз го чувам. Би трябвало да видиш празното жилище.

— Та като заговорихме за това, кажи, приемаш ли гости?

— Къде си? — В гласа й прозвуча съмнение.

— В „Олд Ебит Грил“. По-точно, на обществения телефон долу при тоалетните. Ходихме с Марино тази сутрин в музея „Смитсониън“, за да се срещнем с Веси. Искам да се отбия и при теб. Не само за да те видя, но и да поговорим по един въпрос.

— Добре — каза тя. — Ние няма да излизаме.

— Да донеса ли нещо?

— Да. Нещо за ядене.

Нямаше смисъл да взимам колата си, защото Луси живееше в северозападната част на града, близо до Дюпонт Съркъл, където беше трудно да се паркира, както впрочем и навсякъде другаде. Марино подсвирна на едно такси пред ресторанта и спирачките му изскърцаха. Побързахме да се качим. Следобедът беше спокоен. Над покривите и игрищата се вееха знамена и не се чуваха алармени системи на коли. Трябваше да минем край университета „Джордж Вашингтон“ и специализирания ресторант за бифтеци „Риц & Блеки“, за да стигнем до жилището на Луси и Джанет.

Районът беше бохемски, предимно за педерасти, със затъмнени барове като „Файърплейс“ (Камината) и „Мистър Пи“, а там винаги беше пълно с мъже — културисти с татуировки по телата. Знаех това, защото много пъти в миналото бях посещавала племенницата си. Забелязах, че магазинът за списания за лесбийки се беше преместил и сега изглежда там имаше нов магазин за питателна храна близо до „Бъргър Кинг“.

— Може да ни оставите тук — казах на шофьора.

Той пак натисна рязко спирачките и се отклони, за да спре до бордюра.

— По дяволите! — изруга Марино, когато синьото такси потегли. — Мислиш ли, че има американци в този град?

— Ако нямаше градове като този, които не са само американски, ти и аз нямаше да бъдем тук — напомних му аз.

— Да си италианец е нещо по-различно.

— Наистина ли? Различно от какво? — попитах аз, като стигнахме до блок две хиляди на Пи стрийт и влязохме във „Вашингтонско кафене“.

— От тях — отговори той. — И то дори само за това, че когато нашите хора слязат от парахода на Елис Айланд, веднага се научават да говорят английски. И не карат таксита, без да знаят къде, по дяволите, отиват. Слушай, това място изглежда много хубаво.

Кафенето беше отворено по двадесет и четири часа в денонощието, а във въздуха се носеше тежката миризма на задушен лук с говеждо. По стените бяха накачени реклами на сандвичи с агнешко, говеждо, домати и лук, зелени чайове, ливанска бира и една вестникарска статия в рамка, с която се хвалеха, че „Роулинг Стоунс“ са яли веднъж тук. Една жена метеше бавно помещението, като че това бе задачата на живота й. Тя не ни обърна никакво внимание.

— Успокой се — казах на Марино. — Всичко ще стане за нула време.

Той намери маса, където можеше да пуши, докато аз отидох при бара и проучих осветеното с жълта лампичка меню над скарата.

— Да? — каза готвачът, докато натискаше цвърчащото говеждо месо, чукаше го, режеше и хвърляше в него кафеникавия накълцан лук.

— Една гръцка салата — казах аз. — И пиле на скара с питка, и… Чакайте да видя — продължих да оглеждам менюто. — Смятам да поръчам и сандвич с кюфте. Мисля, че така го произнасяте.

— За вкъщи ли?

— Да.

— Ще ви извикам — каза той.

Жената продължаваше да мете.

Седнах при Марино. Имаше телевизор и той се бе загледал в „Стар Трек“. Нито картината, нито звукът бяха качествени.

— Няма да бъде същото, когато тя отиде във Филаделфия — заяви той.

— Няма да бъде.

Гледах, без да мърдам неясния образ на капитан Кърк, докато насочваше лазерната си пушка към някакво извънземно или нещо от този род.

— Не знам — каза той, като подпря брадичка върху ръката си, издухвайки тютюневия дим. — Това не ми се струва много справедливо, докторе. Луси измисли целия софтуер и работи къртовски, за да го инсталира. Не ме интересува какво говори за преместването си, но мисля, че не й се иска да ходи там. Явно е решила, че няма избор.

— Сигурна съм, че няма, ако иска да продължи по пътя, който си е избрала.

— По дяволите, мисля, че човек винаги има избор. Виждаш ли някъде пепелник?

Забелязах един пепелник на бара и му го донесох.

— Струва ми се, че сега ти станах съучастничка.

— Просто се заяждаш с мен, защото нямаш друга работа.

— Впрочем бих искала да постоиш малко с мен, ако нямаш нищо против — казах аз. — Май прекарвам половината от времето си да те развличам.

— Това е наистина смешно, като знам как прекарваш другата половина от него, докторе.

— Поръчката ви! — провикна се готвачът.

— Може ли да ми донесете и няколко от ония баклавички с шамфъстък?

— Не — казах аз.