Крадци на лица

20.

Беше един и половина през деня, когато отново паркирах в подземния гараж и слязох от колата. Запътих се бързо към асансьора и натиснах бутона за третия етаж. Търсех Джери Гармън, която беше изследвала розовата материя в началото и ми бе докладвала, че е силикон.

След като надникнах през няколко врати, я открих в една стая с най-модерна апаратура, използвана за анализ на органични вещества, като се започне от хероин и се стигне до лепила и бои, използвани в бояджийството. В момента тя инжектираше със спринцовка някаква проба в нагрята камера на газовия хроматограф и не ме забеляза, докато не я заговорих.

— Джери — казах аз задъхано, — неприятно ми е да те притеснявам, но имам нещо, което мисля, че ще искаш да видиш.

Подадох й розовата плувна шапка. Тя реагира незабавно.

— От силикон е — каза тя. Очите й светнаха. — Плувна шапка, а? Виж ти! Кой можеше да се досети? Това иде да покаже, че имаме много да наваксваме в наше време.

— Може ли да я изгорим? — попитах аз.

— Камерата тук и без това трябва да загрее известно време. Ела. Успя да ме заинтригуваш.

Лабораторията за изследване на веществени доказателства, където първо класифицираха доказателствата, преди да ги пуснат на сложни уреди като сканиращия електронен микроскоп и спектрометъра, беше в обширно помещение. Голям брой херметически затворени алуминиеви кутии от бои, използвани за събиране на останки от пожари и леснозапалими остатъчни материали, бяха натрупани като пирамиди по полиците, а имаше и големи стъкленици със сини гранули от „Драйрити“, препарата за гасене на пожари, петрита, мензури, керамични урни за горене на дървени въглища и обикновени кафяви книжни пликове за веществени доказателства. Пробата, която исках да изследвам, беше лесна и бърза.

Пещта беше в един ъгъл и приличаше по-точно на малък бежов керамичен крематориум с размер на хотелско барче. Нагряваше се до 2500 градуса по Фаренхайт. Тя включи пещта и градуираната скала скоро започна да показва, че се нагрява. Джени постави плувната шапка в бяла порцеланова чиния, която не се различаваше много от купа за тестена закуска и отвори едно чекмедже, за да извади оттам дебела азбестова ръкавица, която щеше да предпазва ръката й до лакътя. Застана с щипците, докато температурата се повиши до сто градуса. Когато стигна до двеста и петдесет, тя провери плувната шапка. Не беше се променила ни най-малко.

— Мога да ти кажа още сега, че при тази температура от материите латекс и ликра щеше да се издига дим като от комин — обясни ми Джери, — а тази тук дори не е започнала да се размеква. Цветът й дори не се е променил.

Силиконовата шапка започна да пуши едва при петстотин градуса. При седемстотин и петдесет се размекна и започна да се топи. При хиляда градуса се запали и Джери трябваше да вземе по-плътни ръкавици.

— Това е невероятно — каза тя.

— Сега можем да разберем защо използват силикона за изолация — казах аз изумена.

— Ти по-добре стой настрани.

— Не се безпокой.

Дръпнах се назад на безопасно разстояние, докато тя издърпваше купата с щипците, за да довърши експеримента с горенето. Изваждането на чист въздух подхрани огъня още повече. Тя постави шапката под похлупак за химически опити и включи тръбата за изпускане на изгорелите газове. Шапката започна да гори силно.

Накрая пламъците загаснаха и тя вдигна похлупака, за да види какво е останало. Сърцето ми започна да бие силно, като забелязах бялата, подобна на хартия пепел и местата, където силиконът ясно си личеше, че е розов. Плувната шапка просто се беше разпаднала. Крайният резултат от нашия експеримент напълно съвпадаше с това, което бях открила по дългите руси коси на Клер Роули.

Представих си нейното тяло във ваната с розовата шапка на глава. Беше злокобно. Не можех да разбера докрай случилото се. Когато са лумнали силните пламъци в банята, вратата към душа е паднала. Части от стъклата и краищата на ваната са предпазили тялото й, когато пламъците са се издигнали нагоре от мястото, където е започнал пожарът и са стигнали до тавана. Температурата във ваната не се е повишила повече от хиляда градуса, а една малка частица от силиконовата плувна шапка се е запазила непокътната по простата, макар и необикновена причина, че вратата към душа е била направена от цяло парче солидно стъкло.

Докато карах към къщи, движението в пиковия час ме притискаше от всички страни. Колкото повече бързах, толкова шофьорите на колите ставаха по-агресивни. На няколко пъти за малко да се пресегна инстинктивно към телефона, толкова много ми се искаше да се обадя на Бентън и да му кажа какво съм открила. После отново пред очите ми изплуваха водата и останките в склада на магазина във Филаделфия. Виждах онова, което бе останало от часовника от неръждаема стомана, който му бях подарила за Коледа. Представях си телта, която бе спъвала глезените му, и белезниците, които са били двойно заключени. Сега знаех какво се е случило и защо. Бентън е бил убит като останалите, но този път е било от злоба, за отмъщение и за да задоволи Кари сатанинската си жажда да го направи свой трофей.

Сълзите вече бяха замъглили очите ми, като спрях на алеята пред къщи. Затичах се. Първични звуци напираха в гърлото ми, докато затварях с трясък външната врата зад себе си. Луси се появи от кухнята. Беше облечена с панталони в цвят каки и фланелка, а в ръката си държеше бутилка с подправка за салата.

— Лельо Кей! — извика тя и се втурна към мен. — Какво има? Къде е Марино? Господи, добре ли е той?

— Не е свързано с Марино — казах аз със задавен глас.

Тя ме прегърна и ми помогна да стигна до канапето в хола.

— Бентън… е бил убит като всички останали — успях да промълвя аз. — Като Клер Роули. Сложили са й плувна шапка, за да не пречат косите й. Ваната… Било е нещо като хирургическа операция.

— Какво? — успя да изрече Луси смаяна.

— Искали са лицето й! — Аз скочих от канапето. — Не разбираш ли? Драскотините по костта при слепоочието и челото. Нещо като скалпиране, само че още по-лошо. Убиецът не пали пожари, за да прикрива убийства. Изгаря всичко, защото не иска да разберем какво е правил с тях. Краде тяхната красота, всичко хубаво в тях, като им взима лицата.

Луси бе отворила уста от изумление. После продума заеквайки:

— А Кари? Това ли прави тя сега?

— О, не — отговорих аз. — Не съвсем. — Разхождах се нагоре-надолу и кършех ръце. — Прави същото, което е правила при Голт — обясних аз. — Обича да гледа. Може би помага. А при Кели Шепърд вероятно е сгафила нещо или Кели просто й се е възпротивила. После са се сборичкали, тя я е ръгала и мушкала с нож, докато съучастникът на Кари се е намесил накрая и е прерязал гърлото на Кели, точно където намерихме магнезиевите стружки. Те са от неговия нож, а не от този на Кари. Той е факелът, подпалвачът, не Кари. Но не е взел лицето на Кели, защото е било изпорязано и обезобразено по време на борбата.

— Не мислиш, че са направили същото и със, със… — не довърши Луси и стисна юмруци в скута си.

— С Бентън ли? — казах аз високо. — Дали мисля, че са взели и неговото лице ли?

Ритнах ламперията на стената и се облегнах на нея. Сърцето ми се вледени. Почувствах, че разсъдъкът ми се помрачава.

— Кари е знаела, че той е в състояние да си представи всичко, което е можела да направи с него — произнесох аз тихо. — Наслаждавала се е на всяка минута, когато той е седял там, окован в белезници, а тя се е нахвърляла с ножа. Да, мисля, че и с него са направили същото. Сигурна съм. — Беше почти невъзможно да довърша последната си мисъл. — Само се надявам, че е бил вече мъртъв.

— Сигурно е бил мъртъв, лельо Кей.

Луси плачеше. Приближи се и обгърна шията ми.

— Едва ли са щели да поемат такъв риск някой да го чуе.

След един час успях да съобщя на Тиюн Макгъвърн последните си разкрития. И тя беше на мнение, че е много важно да открием кой е съучастникът на Кари, ако това е възможно, и как се е запознала с него. Макгъвърн беше по-ядосана, отколкото показваше, когато й обясних какво предполагам, че се е случило. Психиатричният център „Кърби“ може би беше единствената ни надежда и тя се съгласи, че в качеството си на лекар имах по-голям шанс от нея да постигна някакъв успех при посещението си там. Тя просто беше от полицията.

Граничният контрол беше превозил по реката един хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“ близо до международното летище в Ричмънд. Луси искаше да тръгнем веднага, през нощта. Убедих я, че това е невъзможно, защото когато стигнем в Ню Йорк, няма къде да отседнем, а разбира се, не можехме да спим на Уордс Айлънд. Трябваше да имам възможност още рано на другата сутрин да предупредя хората в „Кърби“, че ще ходим там. Нямаше да моля да ни приемат, само щях да ги уведомя. Марино смяташе, че трябва да ни придружи, но аз не желаех и да чуя за това.

— Никакви полицаи — заявих аз, когато ме остави пред къщи към десет часа вечерта.

— Ти май не си с всичкия си.

— Можеш ли да ме упрекнеш, дори да е така?

Той бе забил поглед в износените си маратонки, които никога не бяха изпълнявали първоначалното си предназначение, тоест, да бяга с тях.

— Но Луси е от полицията.

— За тях тя ще бъде моят пилот.

— Аха.

— Трябва да свърша тази работа, както си знам аз, Марино.

— Господи, докторе. Просто не знам какво да кажа. Не ми е ясно как ще успееш да се справиш с това.

Лицето му беше станало мораво. Той вдигна очи. Видях, че са изпълнени с мъка.

— Имам желание да дойда, защото искам да открия тези изверги — каза той. — Те са му направили клопка. Знаеш това, нали? Във Федералното бюро имат записано обаждане на мъж във вторник в три и четиринадесет следобед. Човекът казал, че имал някакви сведения за убийството на Шепърд, но щял да ги даде само на Бентън Уесли. Те запели старата песен: „Да, всички така казвали“. Но онзи ги убедил, че сведенията уж били по-специални. Затова трябвало да говори с него лично. Информацията била много важна. Мъжът казал, цитирам: „Съобщете му, че се отнася за една откачена, която видях в окръжната болница на Лихай. Тя седеше на маса близо до Кели Шепърд“.

— Проклятие! — извиках аз и гневът ми затуптя в слепоочията.

— Доколкото разбрах, Бентън се е обадил на номера, който е оставил онзи негодник. Оказа се, че е номерът на телефонната будка, близо до магазина, който изгоря — продължи да обяснява той. — Предполагам, че Бентън се е срещнал с този човек — откаченият съучастник на Кари. Не е имал никаква представа с кого говори, докато щрак! Капанът се е затворил.

Аз подскочих.

— Насочили са пистолет или може би нож към гърлото му. Сложили са му белезниците и са ги заключили двойно. И защо са го направили? Защото той е от полицията и знае, докато обикновеният човек не е наясно, че могат да бъдат заключени два пъти. Полицаите обикновено само щракват закопчалката на белезниците, когато арестуват някого. Колкото повече арестантът се мъчи да се освободи от тях, толкова повече те се затягат. Но ако успее да намери фиба за коса или нещо подобно, може и сам да ги отвори. Но не и ако са заключени. Не може да ги махне без ключ или нещо подобно на ключ. Изглежда Бентън е знаел вече нещо, когато му се е случило това. Бил е наясно, че си има работа с някой, който дяволски добре знае какво върши.

— Не искам да слушам повече — казах на Марино. — Върви си вкъщи. Моля те!

Мигрената ми започваше да се обажда. Усещах го. Целият ми врат и главата започваха да ме болят, а стомахът ме присвиваше. Изпратих Марино до вратата. Знаех, че съм го засегнала. Той изпитваше голяма мъка и нямаше къде да я излее.

— Той не си е отишъл, знаеш ли? — каза Марино, като отваряше вратата. — Не го вярвам. Не съм го видял и не го вярвам.

— Скоро ще го изпратят вкъщи — уведомих го аз, докато птици жетварки пърхаха с криле в тъмнината, а нощни пеперуди летяха около светналата лампа над портала на външната врата. — Бентън е мъртъв — казах аз с учудваща сила. — Не го обезличавай, като не приемаш смъртта му.

— Той ще се появи някой ден. Скоро! — екзалтирано отвърна той. — Само почакай! Познавам този кучи син. Той не може да бъде ликвидиран толкова лесно.

Но Бентън беше ликвидиран, и то съвсем лесно. Много често се случваха такива неща, както например с Версаче. Моделиерът бе убит на път за вкъщи, след като си е купил кафе и списания, а Лейди Даяна загина, защото не си бе сложила предпазния колан. Марино потегли. Затворих вратата и включих алармената система. Беше ми станало навик, който понякога ми създаваше неприятности, когато забравех, че е включена и вдигнех щорите на някой прозорец. Луси се бе изтегнала на канапето и гледаше на загасена лампа в хола някакво предаване. Седнах до нея и сложих ръка на рамото й.

Не разговаряхме, докато не свърши документалният филм за гангстерите в началото на века в Лас Вегас. Погалих я по косата. Кожата на лицето й пареше. Питах се какви ли мисли витаят в главата й. Тревожех се много за нея. Начинът на мислене на Луси беше по-различен. Мислите й си оставаха нейна тайна и не можеха да бъдат разгадани дори с камъка Розета35, с психотерапия или по интуиция. Това бях научила за нея още когато беше дете. Онова, за което мълчеше, беше наистина важно, а Луси изобщо не споменаваше вече за Джанет.

— Да си лягаме, за да можем да тръгнем рано сутринта, госпожо пилот — казах аз.

— Мисля да спя тук.

Тя насочи дистанционното и намали звука на телевизора.

— С дрехите ли ще спиш?

Тя повдигна рамене.

— Ако успеем да стигнем в „Хелоу Еър“ към девет часа, ще се обадя в „Кърби“ оттам.

— Ами ако кажат да не ходим?

— Ще им отговоря, че вече съм тръгнала. В Ню Йорк Сити сега на власт са републиканците. Ако се наложи, ще накарам сенатор Лойд да се намеси. Той ще се обади на инспектора по здравеопазването и на кмета, а не мисля, че тези от „Кърби“ ще искат това. По-лесно би било да ни позволят да кацнем там.

— Там нямат ракети земя-въздух, нали?

— Имат, но се наричат пациенти — пошегувах се аз и за пръв път се засмяхме от дни насам.

Не бих могла да обясня защо спах толкова добре, но когато будилникът ми звънна в шест часа сутринта, се надигнах от леглото. Сетих се, че ставах само веднъж малко преди дванадесет през нощта, а това показваше, че състоянието ми се подобрява, нещо, от което страшно много се нуждаех. Депресията ми беше заприличала на воал, през който вече можех да виждам и бях започнала да храня някаква надежда. Правех отново онова, което Бентън би очаквал от мен, не за да отмъстя за неговото убийство, защото той не би го пожелал.

Желанието му щеше да бъде да предотвратя бедата, която би могла да сполети Марино, Луси или мен. Щеше да иска да опазя живота и на други хора като тези, които не бях познавала и които не бяха подозирали нищо, работили бяха в болници или като модели, но бяха обречени на ужасна смърт за част от секундата, която е била нужна на чудовището да ги забележи със злите си очи, изгарящи от завист.

Луси отиде да потича, когато слънцето изгря, и макар да се притеснявах, че е сама навън, знаех, че има пистолет в задния джоб, пък и никой от нас не можеше да престане да живее живота си заради Кари. Изглежда си мислеше, че само тя има това предимство. Но ако съсипехме живота си с вечен страх, пак щяхме да сме мъртви, само че по начин, който наистина щеше да бъде достоен за окайване.

— Сигурно навън е спокойно — попитах Луси, като се прибра вкъщи и ме завари в кухнята.

Сложих кафето на масата пред нея. Пот се стичаше по раменете и лицето й. Хвърлих й кърпа. Тя си събу маратонките и чорапите. Това изведнъж ми напомни за Бентън. Той имаше навика да седи там и да прави същото. Винаги оставаше известно време в кухнята, след като беше ходил да тича. Обичаше потта му да попие, да поприказва с мен, преди да отиде да си вземе душ, да се преоблече, а след това да се отдаде на дълбоките си размишления.

— Имаше само няколко души, които разхождаха кучетата си в парка „Уиндзор Фармс“ — каза тя. — Нямаше жив човек в квартала. Попитах пазача на входа дали се е случило нещо, като например да са идвали някакви таксита или да са носили пици за теб. Имало ли е странни телефонни обаждания или неочаквани посетители, които са се опитвали да влязат тук? Той каза, че не е имало нищо такова.

— Радвам се да го чуя.

— Това е план за сплашване. Не мисля, че е нейно дело.

— А чие тогава? — попитах изненадано.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но има и други хора на свобода, които не те обичат особено.

— Голяма част от тях са в затвора.

— Има и такива, които не са или поне засега не са там. Като тези от Християнското братство, чието дете си аутопсирала. Мислиш ли, че може да им е хрумнало да те подложат на тормоз? Да пратят например таксита, контейнер за строителни отпадъци или да се обаждат в моргата рано сутрин и да затварят телефона на горкия Чък? Само това ти липсва, да имаш асистент в моргата, който страшно се бои да остане сам в сградата. Или още по-лошо, да напусне. Този план не е нейно дело — повтори тя. — Дребнав, злобен, налудничав начин за сплашване, породил се в нечий болен мозък.

Не бях се сетила за това досега.

— Още ли му се обаждат и му затварят телефона? — попита тя.

Луси ме гледаше, докато отпиваше от кафето си, а през прозореца над мивката слънцето приличаше на мандарина върху тъмносиния хоризонт.

— Сега ще разбера — казах аз.

Взех телефона и набрах номера на моргата. Чък се обади веднага.

— Моргата — каза той нервно.

Нямаше още седем часът и предполагах, че е сам.

— Обажда се доктор Скарпета.

— О! — въздъхна той с облекчение. — Добро утро.

— Чък? Пак ли ти затварят телефона? Обаждат ли ти се още?

— Да, госпожо.

— Нищо ли не казват? Дори не чуваш дишане в слушалката?

— Понякога ми се струва, че минават коли някъде в далечината, като че някой се обажда от телефонна будка.

— Имам предложение.

— Да?

— Следващия път, когато това се случи, искам да кажеш: „Добро утро, господин и госпожа Куин“.

— Какво? — възкликна Чък изумен.

— Просто го направи. И предполагам, че обажданията ще престанат.

— Туше36! — извика Луси.