Крадци на лица

22.

С Луси излетяхме от Уардс Айланд при горещ вятър и ниско атмосферно налягане. Летяхме над Ийст Ривър и продължихме през въздушното пространство клас Б на „Ла Гуардия“, където кацнахме само за да заредим с гориво и да си купим кифли със сирене и газирана вода от уличен автомат. Трябваше да се обадя в университета на Северна Каролина в Уилмингтън. Този път ме свързаха със завеждащата студентските дела. Реших, че това е добър признак.

— Разбирам, че трябва да вземете предпазни мерки — казах й аз от телефонната будка при портала за записване на посетители, — но ви моля да помислите пак. Още двама души бяха убити след Клер Роули.

Настъпи продължително мълчание.

Накрая доктор Крис Бут каза:

— Можете ли да дойдете лично?

— Точно това смятах да направя — отговорих аз.

— Добре тогава.

След това се обадих на Тиюн Макгъвърн да й кажа какво съм свършила.

— Мисля, че Кари е избягала от „Кърби“ със същия бял хеликоптер „Швайцър“, който видяхме да лети над фермата на Кенет Спаркс, когато работехме там — обясних аз.

— Но нима Кари може да кара хеликоптер? — чух смутения глас на Макгъвърн.

— Не, не. Кара го човекът, който е с нея. Той е пилотът. Този, който й е помогнал да избяга и да извърши всичко това. Първите две престъпления са били за загрявка. Тези в Балтимор и Венис Бийч. И можеше никога да не докажем кой ги е извършил, Тиюн. Мисля, че Кари е чакала да се намесим. Чакала е до инцидента в Уорънтън.

— Значи мислиш, че Спаркс е бил заплануваната цел — заяви тя, след като помисли.

— За да привлече вниманието ни. И да е сигурна, че ще отидем там.

— А каква е ролята на Клер Роули в цялата история?

— Това отивам да разбера в Уилмингтън. Струва ми се, че тя е донякъде ключът към загадката. И връзката с пилота. Който и да е той. А Кари вероятно знае, че ще се сетя за това и ме чака.

— Значи мислиш, че е там?

— О, да! Уверена съм в това. Тя е очаквала, че Бентън ще отиде във Филаделфия и той е отишъл. Сега очаква аз и Луси да отидем в Уилмингтън. Наясно е как мислим, как действаме. Знае за нас най-малко толкова, колкото и ние за нея.

— Значи сте следващите й обекти?

При тази мисъл като че ме поляха със студена вода.

— Заплануваните обекти.

— Не можем да поемем никакъв риск, Кей. Ще бъдем там, като кацнете. В университета сигурно има игрище. Ще го уредим съвсем дискретно. Като слезете някъде да заредите с гориво или за нещо друго, звънни ми по пейджъра. Веднага ще измислим нещо.

— Не бива да се издавате, че сте там. Това ще провали всичко.

— Имай ми доверие. Тя няма да разбере — увери ме Макгъвърн.

Излетяхме от „Ла Гуардия“, заредени с достатъчно гориво. Очакваше ни дълъг полет. Три часа в хеликоптер беше винаги изпитание за мен. От тежестта на слушалките, шума и вибрациите ми пламваше главата, а коленете ми се разтреперваха. След пътуване повече от четири часа обикновено получавах силно главоболие. Имахме късмет, че вятърът беше попътен и въпреки че летяхме със скорост сто и десет възли в час, Сателитната ориентираща система показваше, че такава скорост се равнява на сто и двадесет на земята.

Луси ме накара пак да поема управлението. Сега се справях по-лесно с уредите и не насилвах нещата. Когато отвесно издигащите се потоци от топъл въздух и ветрове ни раздрусваха като ядосана майка, ги оставях да ни носят по течението. Да се опитваш да избягваш внезапните пориви на вятъра и движението на въздуха нагоре, само влошава нещата. Научих се да следя дали прелитат птици и от време на време забелязвах някой самолет едновременно с Луси.

Часовете се точеха монотонно и банално, докато завихме по поречието на река Делауер, а след това към Източния бряг. Заредихме пак с гориво близо до Солсбъри, Мериленд, където използвах тоалетната и изпих една кока-кола, после продължихме да летим над Северна Каролина, където свиневъдните ферми загрозяваха пейзажа с дългите си алуминиеви покриви и тесните си канали за пречистване на отпадни води, които изглеждаха кървавочервени. Навлязохме във въздушното пространство на Уилмингтън към два часа следобед. Нервите ми се изопнаха, като си представих какво може да ни очаква там.

— Да слезем сега до сто осемдесет и пет метра — каза Луси — и да намалим скоростта.

— Искаш аз да го направя ли?

— Ти си пилотът сега.

Не го направих много плавно, но се справих.

— Не мисля, че университетът е в добро финансово състояние. Вероятно са само няколко тухлени сгради.

— Благодаря ти, Шерлок Холмс!

Накъдето и да погледнех, виждах само вода, жилищни комплекси, пречиствателни станции и заводи. Океанът беше на изток, искрящ и набразден, безразлично посрещащ разпокъсаните облаци, които се събираха на хоризонта. Задаваше се буря, която заплашваше да бъде опустошителна.

— Господи, не бих искала да ни спипа тук — казах аз по микрофона, като забелязах няколкото скупчени сгради от времето на крал Джордж, които изникнаха пред погледа ни.

— Е, това не знам — каза Луси и огледа местността. — Дали тя е тук, лельо Кей?

— Тя е там, където мисли, че сме. — Гласът ми прозвуча съвсем уверено.

— Поемам управлението — каза Луси. — Не знам дали ще се окажеш права.

— Започваш да ме плашиш, Луси.

— Не съм аз тази, която те доведе тук.

Кари се бе опитала да провали племенницата ми. Тя бе убила и Бентън.

— Знам кой ни доведе тук — казах аз. — Тя ни доведе.

Университетът се виждаше под нас. Намерихме спортното игрище, където Макгъвърн ни чакаше. Студенти играеха футбол, но имаше едно сечище близо до тенискорта. Луси трябваше да кацне там. Тя направи два кръга над мястото, единият по-високо, другият по-ниско, но нито аз, нито тя забелязахме някакви препятствия, освен някой стар дънер тук-там. Няколко коли бяха паркирани край страничната линия на игрището. След като кацнахме на тревата, забелязах, че едната от тях беше тъмносиня с жена в нея. После разпознах в треньорката на мача между университетските отбори Макгъвърн, облечена в шорти и фланелка. Беше окачила свирка на врата си. Отборите бяха смесени и играеха с ентусиазъм.

Огледах се, като че Кари наблюдаваше всичко това, но в небето нямаше друга машина, а и нямаше къде да е наблизо. Щом кацнахме на земята, тъмносинята кола тръгна през тревата и спря на безопасно разстояние от перките. Караше я някаква непозната жена. Бях смаяна, като познах Марино на седалката до шофьорското място.

— Не мога да повярвам! — казах на Луси.

— Как, по дяволите, е дошъл дотук? — И тя беше смаяна.

Марино ни гледаше през предното стъкло на колата, докато изчаквахме две минути да изключим всички уреди. Той не се усмихна и съвсем не се държеше приятелски, като се качих отзад в колата, докато Луси изключваше главния ротор. Макгъвърн и нейните футболисти продължаваха инсценирания си мач и не ни обръщаха никакво внимание. Забелязах спортните сакове под скамейките при страничните линии на игрището. Сещах се какво има в тях. Сякаш очаквахме приближаваща се неприятелска армия. Запитах се дали Кари не се бе подиграла още веднъж с нас.

— Не очаквах да те видя тук — обясних на Марино.

— Нима смяташ, че е възможно американските самолетни линии да летят за някъде и да не спрат да заредят с гориво в Шарлот? — оплака се той. — Пътувах толкова време дотук, колкото вероятно сте пътували и вие.

— Аз съм Джини Коръл. — Нашата шофьорка се обърна назад и се здрависа с мен.

Тя беше най-малко на четиридесет години, но бе изключително красива жена, облечена много елегантно със светлозелен костюм и ако не знаех каква е всъщност, щях да помисля, че е от някой факултет на университета. Но в колата имаше радиолокационна антена и предавател. Видях, че проблесна някакъв пистолет от кобура, който минаваше през рамото й под сакото. Тя изчака Луси да се качи в колата и излезе да се поразтъпче. Мачът продължаваше.

— Ето какво е положението — започна да обяснява Коръл. — Не знаехме дали заподозреният или заподозрените може да ви чакат и да ви проследят, затова за всеки случай се подготвихме.

— Виждам какво сте направили — казах аз.

— Те ще тръгнат от игрището след две минути, но важното е, че сме разпратили наши хора из целия район. Някои са облечени като студенти, други са тръгнали из града да проверяват по хотели, барове и тям подобни. Сега ще тръгнем към студентския консултативен център, където заместник-директорката ще се срещне с нас. Тя е била психоаналитик на Клер Роули и има записани всичките си консултации с нея.

— Добре — отговорих аз.

— А само за твое сведение, докторе — обади се Марино, — един полицай от охраната на университета мисли, че е забелязал Кари вчера в студентския съюз.

— По-точно в „Гнездото на ястреба“ — допълни Коръл. — Това е името на кафенето.

— Била с къси червеникави коси и странни очи. Купувала си сандвич. Запомнил я, защото го гледала втренчено, когато минавал покрай нейната маса. После, когато му показахме нейна снимка, той каза, че е почти сигурен, че е била тя. Но все пак не можел да се закълне.

— Присъщо е за нея да гледа вторачено, като види полицай — каза Луси. — Да се подиграва с хората около нея е любимото й занимание.

— Искам да кажа също, че не е необичайно студенти да не приличат на такива.

— Проверяваме по заложните къщи, които са наблизо, дали някоя жена, която отговоря на описанието на Кари, е купила пистолет и събираме сведения за откраднатите коли в района — допълни Марино. — Ако предположим, че тя и нейния съучастник са откраднали коли от Ню Йорк и Филаделфия, няма да се появят тук със същите регистрационни номера.

Районът на университета беше някакъв сбор от еклектично реставрирани сгради, като се започне от времето на Джордж Първи и се стигне до Джордж Четвърти. Те бяха сгушени сред палми, магнолии, мирти от Южна Луизиана, борове от Южните щати и кедрови дървета. Гардениите бяха цъфнали. Техният аромат се разнасяше във влажния топъл въздух и главата ми се замая, когато слязохме от колата.

Обичах ароматите на Юга и за момент ми се стори невъзможно, че нещо лошо би могло да се случи тук. Беше времето на лятната сесия и в двора на университета нямаше много младежи. Половината места за паркиране бяха празни, както и много от поставките за оставяне на велосипеди. Върху багажниците на някои от колите, които се движеха по Колидж Роуд, имаше сърфове.

Центърът за консултации беше на втория етаж на Уестсайд Хол. Чакалнята за студенти със здравни проблеми беше боядисана в бледомораво и синьо. Отвсякъде струеше светлина. Ребуси с безброй много елементи за нареждане на картини с пасторални сцени бяха оставени в различни етапи за довършване върху малките масички и така предлагаха приятно занимание за тези, които имаха час за тук. Секретарката ни очакваше. Тя ни поведе по един коридор покрай стаи за наблюдение и групови занимания, както и помещения, където задочниците държаха матура за завършване на съответната степен. Доктор Крис Бут се оказа енергична жена с благи, умни очи, около шестдесетгодишна. Предположих, че обича слънцето. Тя явно се бе променила с времето и бе придобила особен оттенък. Кожата й бе силно загоряла от слънцето и набръчкана, косата й бе къса и побеляла, а тялото слабо, но жизнено.

Беше психолог. Ъгловият й кабинет гледаше към сградата за изящни изкуства и високите дъбове отпред. Винаги обръщах внимание на обстановката. От мястото, където работеше тя, лъхаше спокойствие. Не се чувстваше никакво напрежение. Вътре, подбраните и подредени столове бяха подходящи за всякакви хора. Имаше един накланящ се назад стол с поставка за краката за пациенти, които искат да потънат в пухкавите възглавнички и да се отпуснат, докато чакат помощ. Имаше и един плетен люлеещ се стол, а също и канапе за двама. Общо взето преобладаваше светлозеленият цвят. По стените се виждаха картини с платноходки, а в глинените саксии червенееха бегонии.

— Добър ден — посрещна ни доктор Бут с усмивка и ни покани да влезем. — Радвам се да ви видя.

— И аз се радвам, че ви виждам.

Седнах на люлеещия се стол, а Джини се настани на канапето за двама. Марино огледа обстановката стеснително и се отпусна на накланящия се назад стол, като правеше геройски усилия да не потъне в него. Доктор Бут седна зад излъсканото си бюро, на което нямаше нищо, освен кутия с диетична пепси-кола. Луси остана до вратата.

— Все се надявах, че някой ще дойде при мен — заговори доктор Бут, като че тя бе насрочила тази среща. — Но откровено казано, не знаех с кого да се свържа и дали трябва да го правя. — Тя огледа всички ни подред със светлосивите си очи. — Клер беше необикновена личност, макар да знам, че всички казват подобни неща, когато някой умре — продължи тя.

— Не всички — измърмори цинично Марино.

Доктор Бут се усмихна тъжно.

— Искам само да кажа, че съм била консултант на много студенти през годините, но Клер затрогна много сърцето ми, въпреки че не хранех големи надежди за нея. Бях съкрушена, като научих, че е загинала. — Тя направи пауза и се загледа през прозореца. — Видях я за последен път две седмици преди смъртта й и се опитах да премисля всичко, за да достигна до някакъв отговор какво всъщност може да се е случило.

— Кога казахте, че сте я видяла? — запитах аз. — Имате предвид тук ли? За консултация?

Тя кимна.

— Да, за консултация.

Луси ставаше все по-неспокойна.

— Преди да ни разкажете за нея — казах аз, — можете ли да ни дадете колкото можете повече сведения за миналото й?

— Разбира се. Между другото, имам записани датите и часовете на нейните консултации, стига да се нуждаете от тях. Виждах я от време на време в продължение на три години.

— От време на време ли? — попита Марино, като се наклони напред в лежащия си стол и после пак започна да потъва в меките възглавнички.

— Клер сама си плащаше таксите за университета. Беше келнерка в „Блокейд Рънър“ в Райтсвил Бийч. Работеше и спестяваше, после си плащаше таксите за семестъра, след това отново напускаше следването, за да спечели малко пари. Не съм я виждала, когато напускаше университета. Именно тогава са започнали много от нейните неприятности или поне така ми се струва.

— Ще ви оставя да се оправяте сами — каза внезапно Луси. — Искам да проверя дали някой е останал при хеликоптера.

Луси излезе и затвори вратата след себе си, а аз изтръпнах от страх. Не знаех дали няма да тръгне сама по улиците да търси Кари. Марино ме погледна за момент. Разбрах, че и той си бе помислил същото. Джини, агентката, която ни придружаваше, седеше неподвижно в канапето за двама и тактично не се намесваше, само внимателно слушаше.

— Преди около една година — продължи доктор Бут — Клер срещна Кенет Спаркс. Знам, че не ви казвам нищо ново. Тя беше състезателка по сърфинг, а той имал вила край брега в Райтсвил. Накратко казано, завързаха кратка, но изключително бурна любовна връзка, която той прекъсна.

— Тогава тя се е записала пак в университета, нали?

— Да. За втория семестър. Скъсаха през лятото, а тя не се върна в университета до следващата зима. Не беше идвала при мен до този февруари, когато преподавателят й по английски забелязал, че тя постоянно заспива на лекции и мирише на алкохол. Загрижен, той отишъл при декана и я поставили на изпитателен срок при условие, че ще идва при мен на консултации. Боя се, че всичко това беше свързано със Спаркс. Клер беше осиновена и положението й не бе много розово. Напуснала дома си на шестнадесет години, дошла в Райтсвил и работила какво ли не, за да преживява.

— А къде са родителите й сега? — попита Марино.

— Биологичните й родители ли? Не знаем кои са те.

— Не. Тези, които са я осиновили.

— В Чикаго са. Не били във връзка с нея, откакто напуснала дома си. Но знаят, че е загинала. Говорих с тях.

— Доктор Бут — казах аз, — имате ли представа защо е отишла Клер в къщата на Спаркс в Уорънтън?

— Тя не можеше да се примири, ако някой я отблъсне. Мога само да предположа, че е отишла да го види с надеждата, че може да оправи нещата. Знам, че бе престанала да му се обажда миналата пролет. Просто защото той накрая сменил телефонния си номер и не го обявил в указателя. Предполагам, че единствената й възможност да се свърже с него е била да отиде неочаквано там.

— С един стар мерцедес, който е бил собственост на психотерапевта Нютън Джойс ли? — попита Марино и отново се намести в креслото си.

Доктор Бут го изгледа изненадано.

— Е, това вече не знам. Карала е колата на Нютън ли?

— Познавате ли го?

— Не лично, но знам с какво име се ползва. Клер започна да ходи при него, защото смяташе, че има нужда от преценката на мъж. Това стана през последните два месеца. Но аз със сигурност не бих избрала него.

— Защо? — попита Марино.

Бут се замисли. Лицето й се изкриви от гняв.

— Много объркана работа — каза накрая тя. — С това можете да си обясните и нежеланието ми да говоря за Клер, когато се обадихте в началото. Нютън е разглезено богаташко момче. Никога не му се е налагало да работи, но решил да се занимава с психотерапия. За да може да контактува вероятно с различни хора и да пътува.

— Той изглежда е изчезнал вдън земя — каза Марино.

— Няма нищо необикновено в това. Той заминава и се прибира както му скимне, а понякога отсъства с месеци, дори с години. Работя в университета от тридесет и няколко години и го помня още от младеж. Можеше да очарова дори птичките по дърветата и да убеди хората за каквото си поиска, но е влюбен единствено в себе си. Бях много разтревожена, когато Клер започна да ходи при него. Трябва да призная, че никой не е обвинявал открито досега Нютън в неетичност. Той се ръководи от свои собствени правила, но никога не са го уличавали в нищо.

— За какво да го уличат? — попитах аз.

— Че контролира пациентите си по начин, който не е много пристоен.

— Има сексуални връзки с тях ли?

— Никога не съм се натъквала на доказателства за това. По-скоро е свързано с психиката, а беше съвсем ясно, че той владее изцяло мислите на Клер. Беше станала напълно зависима от него. — Тя щракна с пръсти. — Още след първата им среща. Тя идваше тук и през цялото време говореше само за него. Затова ми се струва много странно, че е отишла да види Спаркс. Аз наистина сметнах, че е преодоляла вече чувствата си към него и сега е увлечена по Нютън. Честно казано, мисля, че беше готова да направи всичко, което Нютън й нареди.

— Възможно ли е той да й е внушил да отиде да види Спаркс? По терапевтични причини, за да скъса окончателно с него?

Бут се усмихна горчиво.

— Той може да й е внушил да отиде да го види, но се съмнявам, че е било с цел да й помогне. Неприятно ми е да ви кажа, но ако отиването й там е било по идея на Нютън, най-вероятно е било нещо подвеждащо.

— Интересува ме как двамата са се свързали? — попита Марино, като се наклони напред в лежащия стол. — Предполагам, че някой й го е препоръчал.

— О, не! Срещнали се на някакви пробни снимки.

— Сигурна ли сте? — попитах аз и кръвта ми застина във вените.

— Той е влюбен във всичко, свързано с Холивуд, и беше успял по някакъв тарикатски начин да се включи в екипите на филмовите продуценти за снимките на фотомодели. Както знаете, студиото „Скрийн Джемс“ е тук в града, а втората специалност на Клер в университета беше киноизкуство. Мечтата й бе да стане актриса. И бога ми, тя наистина беше красива. От това, което ми каза, разбрах, че работи като модел на плажа. Доколкото си спомням, за някакво списание, свързано със сърфинг. А тогава той е бил в екипа на продуцента, по-точно работел като оператор. Явно, че се е специализирал в това.

— Казахте, че често заминавал и се връщал — каза Марино. — Може би има и други жилища, така ли?

— Наистина не знам нищо повече за него — отговори тя.

Един час след това полицейското управление в Уилмингтън получи заповед да обискира жилището на Нютън Джойс в старинния квартал, на няколко карета по реката. Неговата бяла, облицована с дъски къща беше едноетажна, с фронтонен двукрил покрив и покрита веранда отпред, в дъното на тиха улица редом до други занемарени къщи в стил деветнадесети век, също с покрити тераси и веранди.

Огромни магнолии хвърляха тъмни сенки в двора му и само ивици слаба светлина се промъкваше през тях, а във въздуха гъмжеше от насекоми. Макгъвърн се присъедини към нас и зачакахме под наклонения навес на задната веранда, докато един от детективите използва полицейската си палка, за да счупи стъклото на вратата. После пъхна ръка и я отвори.

Марино, Макгъвърн и детективът Скрогинс влязоха първи с пистолети, готови за стрелба. Аз вървях плътно след тях без оръжие, настръхнала от това страховито място, което Джойс бе наричал свой дом. Влязохме в малка всекидневна, пригодена за чакалня на пациентите. Вътре имаше овехтяло, старо канапе във викториански стил, тапицирано с червен плюш, и маса с мраморен плот. В средата й бе поставена лампа с млечнобял абажур и малка масичка с разхвърляни по нея списания отпреди няколко месеца. През един портал се влизаше в кабинет, който изглеждаше дори още по-странен.

Жълтите грапави стени от чамово дърво бяха почти изцяло покрити със снимки в рамки на модели и актьори в различни пози. Имаше буквално стотина такива снимки. Може би самият Джойс ги бе снимал. Не можех да си представя как някой пациент ще споделя проблемите си сред толкова много красиви тела и лица. Върху бюрото на Джойс имаше листа за записки, вместо бележник календар, разни книжа и телефон. Докато Скрогинс прослушваше съобщенията на телефонния секретар, аз започнах да оглеждам дали няма да открия нещо повече.

Върху библиотечните етажерки се виждаха класически произведения с овехтели платнени и кожени подвързии, които бяха толкова прашни, че едва ли бяха отваряни от години. Имаше и разнебитено кожено канапе; вероятно за пациенти, и малка масичка, на която бе поставена чаша с вода. Тя беше почти празна и изцапана по ръба с бледорозово червило. Точно срещу канапето стоеше махагоново кресло, подобно на трон, с висока облегалка и сложна дърворезба. Чух, че Марино и Макгъвърн претърсват другите стаи, докато от телефонния секретар се чуваха някакви гласове. Скрогинс прослуша всички съобщения, записани след вечерта на пети юни или по-точно в деня преди смъртта на Клер. Пациенти се бяха обаждали за консултации. Някакъв представител на пътна агенция беше оставил съобщение за два билета до Париж.

— Как казахте, че изглежда запалителят за огън? — попита Скрогинс, докато отваряше чекмеджетата на бюрото.

— Като тънка пръчка от сребрист метал — отговорих му аз. — Ще го познаете, щом го видите.

— Няма нищо подобно тук, но този човек изглежда си пада по гумени лентички. Тук има може би хиляда такива. Изглежда, че от тях е правил тези чудновати малки топчета. — Той вдигна едно безупречно навито топче, изплетено изцяло от гумени лентички. — Защо, дявол да го вземе, мислите, че той ги е правил? — Скрогинс беше смаян. — Подобни са на вътрешната част на топките за голф, нали? Що за мозък е това, а? — продължи да се пита Скрогинс. — Мислите ли, че е седял тук и ги е правил, докато е разговарял с пациентите си?

— В момента — отговорих аз — нищо не може да ме учуди особено.

— Ама че откачен! Досега намерих тринадесет, четиринадесет… Не, деветнадесет топчета.

Той ги вадеше и ги оставяше на бюрото. В този момент Марино ме извика от задната част на къщата.

— Докторе, най-добре да дойдеш тук.

Ориентирах се по неговия глас и този на Макгъвърн и стигнах до малка кухня със стари домакински съдове, останали кой знае откога. Куп чинии бяха струпани в студената мътна вода на мивката. Кофата за боклук беше препълнена, а вонята — нетърпима. Нютън Джойс явно беше по-немарлив и от Марино. Не можех да си представя, че това е възможно, тъй като напълно контрастираше с безупречно навитите гумени топчета, които може би имаха нещо общо с престъпленията. Но книгите по криминалистика и холивудските версии рядко отговаряха на действителността. Хората просто се вместваха в научната типология. Нагледен пример на размислите ми бе това, което Марино и Макгъвърн бяха открили в гаража.

Той беше свързан с кухнята посредством врата, през която не можеше да се влезе, защото беше заключена с катинар. Марино го сряза сръчно с фрезмашината, която Макгъвърн донесе от колата си. От другата страна се оказа работилница, която нямаше врата за навън, защото бе зазидана с циментови блокчета. Стените бяха боядисани в бяло, а до едната от тях бяха наредени бидони с авиационно гориво. Имаше хладилна камера за замразяване под нулата. И нейната врата изглеждаше злокобно, защото бе заключена с катинар. Бетонният под беше идеално чист. В единия ъгъл имаше пет алуминиеви кутии за видеокамери и стиропорни кутии за лед с различни размери. В средата беше поставена дървена маса, покрита с мушама, върху която се виждаха инструментите на Джойс.

Половин дузина ножове бяха подредени в идеален ред, на точно определено разстояние един от друг. Всички в кожени калъфи. В малка дървена кутийка имаше точиларски камъни.

— Виж ти! — възкликна Марино, като ми посочи ножовете. — Сега ще ти кажа какви са, докторе. Тези с кокалените дръжки са марка „Р. У. Лъвлес“ — остри и резливи ножове, произведени от „Берета“. Номерирани са за колекционери и струват по около шестстотин долара единият. — Той ги разгледа замечтано, но не ги докосна. — Малките сини стоманени ножчета са „Крис Рийвс“ и струват най-малко четиристотин долара единият, а горните краища на дръжките се развинтват, ако искаш да сложиш в тях кибритени клечки — продължи да обяснява той.

Чух, че някаква врата в дъното на къщата се затвори, а после Скрогинс влезе заедно с Луси. Детективът беше смаян като Марино, щом видя ножовете. Двамата с Макгъвърн се заеха да отварят подред всички чекмеджета. Намериха кутии с инструменти, после разбиха два шкафа, където имаше и други следи, които смразяваха кръвта и доказваха, че сме открили нашия убиец. В един найлонов плик на „Спидо“ имаше осем силиконови плувни шапки. Светлорозови. Всяка от тях беше в найлонова торбичка, затворена с цип, и етикет с цената, което показваше, че Джойс е платил по шестнадесет долара за всяка от тях. Запалителите за огън бяха четири, пъхнати в пликове от магазина „Уол Март“.

Джойс имаше и бюро с компютър в бетонното мазе. Оставихме Луси да се опита да разбере каквото може от него. Тя седна на един сгъваем стол и пръстите й заиграха по клавиатурата. Марино отново взе фрезмашината и преряза катинара на хладилната камера, която по някаква случайност беше същият модел, каквато имах вкъщи.

— Съвсем просто — заяви Луси. — Записал е електронната поща на дискета. Няма код, нито каквото и да било друго. Само съобщенията, които е получавал или изпращал. Ползвал е кодовото име „ИЗКЪРБИ“. Предполагам, че означава „Изпратено от Кърби“. Чудя се, с кого може да си е кореспондирал — добави тя саркастично.

Отидох по-близо до нея и погледнах през рамото й, докато тя разчиташе съобщенията, които Кари беше изпращала на Нютън Джойс, чието ужасяващо кодово име беше „Кожаря“, и съобщенията, които той й бе изпращал. На десети май бе написал:

На следващия ден Кари му бе отговорила:

— Господи! — промълвих аз. — Тя е искала той да убие Спаркс във Вирджиния и да го направи по такъв начин, че моето присъствие да бъде сигурно.

Луси търсеше още известия и натискаше нетърпеливо стрелката на компютъра за слизане по редовете надолу.

— Значи случайно е попаднал на Клер Роули при пробни снимки и тя се е превърнала в стръвта. Отличната примамка заради предишната й връзка със Спаркс — продължих аз. — Джойс и Клер са отишли във фермата, но той не е бил там. Така Спаркс се е спасил. Джойс е убил и обезобразил Клер, после е подпалил къщата. — Спрях да говоря и продължих да чета някои стари съобщения. — И ето че сега ние сме тук.

— Тук сме, защото тя е искала така — каза Луси. — Трябвало е да видим всичко това. — Тя натискаше гневно клавишите. — Не разбираш ли?

Обърна се и ме погледна.

— Подмамила ни е тук, за да можем да видим всичко това — каза тя.

Фрезмашината изведнъж изщрака силно и стоманения катинар се счупи. Вратата на хладилната камера се отвори.

— Господи, дяволите да го вземат! — извика Марино. — Кучи син!