Крадци на лица

23.

На най-горната решетка в камерата имаше две голи глави на манекени — една мъжка и една женска, с безизразни лица, изцапани с черна, засъхнала кръв. Те са били използвани за калъпи на лицата, които Джойс е крадял. Всяко от тях е било поставяно върху манекена и после дълбоко замразявано, за да придобие вида на трофей. Джойс беше увил маските си като във филмите на ужасите в трипластови найлонови хладилни пликове с надписи, като веществени доказателства, с номера на убитите, адресите и датите.

Последната беше най-отгоре и аз автоматично я взех. Сърцето ми се разтуптя толкова силно, че за момент ми притъмня пред очите. Разтреперих се. Не виждах нищо. Макгъвърн ми помогна да седна на един стол. Луси остана да седи пред бюрото.

— Някой да донесе вода! — извика Макгъвърн. — Успокой се, Кей. Хайде, успокой се.

Бях вторачила очи в хладилната камера с нейната широко отворена врата и купчината найлонови пликове, в които бе ясно, че имаше плът и кръв. Марино се разхождаше из гаража и току прокарваше пръсти през редките си коси. Цветът на лицето му беше такъв, като че всеки момент може да получи удар. Луси незабелязано беше излязла.

— Къде е? — попитах с пресъхнала уста аз.

— Отиде да донесе аптечката за първа помощ — отговори Макгъвърн с тих глас. — Ти стой спокойно, опитай се да се отпуснеш, а ние ще те изведем оттук. Не е нужно да гледаш всичко това.

Но аз вече го бяха видяла. Бях зърнала безизразното лице, безформената уста и носа, на който липсваше вътрешната кост. Бях видяла оранжево обагрената плът, която искреше от леда. Датата на хладилния плик беше осемнадесети юни, мястото — Филаделфия. Това ми се наби на очи, докато гледах, а после беше твърде късно да отвърна поглед.

— Те са идвали тук — промълвих аз. Помъчих се да стана. Главата ми да се проясни малко. — Стояли са тук остатъчно дълго, за да подготвят всичко.

— Проклетият му кучи син! — повтаряше Марино. — Проклет, гаден кучи син!

Той нескопосано бършеше очи с юмруци, крачейки нагоре-надолу като луд. Луси се появи. Беше бледа, с изцъклени очи. Племенницата ми изглеждаше все едно всеки момент ще се строполи на пода.

— Макгъвърн вика Коръл.

— Тук Коръл — обади се глас по радиостанцията.

— Елате всички тук.

— Прието.

— Викам нашите специалисти от съдебната медицина — каза детектив Скрогинс.

И той беше стъписан, но не толкова, колкото нас. За него това не беше лична драма. Той никога не бе чувал за Бентън Уесли. Скрогинс старателно преглеждаше пликовете от хладилната камера, мърдайки устни, докато ги броеше.

— Свети боже! — промърмори слисано. — Тук има двадесет и седем от тези неща.

— С дати и адреси — додадох аз, като събрах сили да отида при него.

Започнахме да ги разглеждаме заедно.

— Лондон, хиляда деветстотин осемдесет и първа година. Ливърпул, хиляда деветстотин осемдесет и трета година. Дъблин, хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година и още един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет. Всичко единадесет убити от Ирландия през хиляда деветстотин осемдесет и седма година. Изглежда, че тогава е започнал усилено да се занимава с това — каза Скрогинс и се разтрепери така, както става с хората, когато са на път да изпаднат в истерична криза.

Продължих заедно с него огледа. Мястото, където Джойс беше започнал убийствата, е било Северна Ирландия. Първо в Белфаст, после е продължил с девет убийства в Дъблин и съседни градове — Болбодън, Сантри и Хоаут. Имаше и едно убийство в Голуей. След това Джойс бе продължил хищните си набези в Съединените щати, предимно на запад, в отдалечени области на Юта, Невада, Монтана и Вашингтон, а един път и в Натчес, Мисисипи. Сега ми се изясняваха много неща, като си спомних какво бе написала Кари в писмото си до мен. То звучеше странно — „прерязани с трион кости“.

— Насечените трупове — тръснах глава аз и истината ме порази като светкавица.

Неразкритите случаи с нарязаните на части тела в Ирландия. После беше престанал осем години. Всъщност, убивал бе на запад. Труповете просто не са били откривани или вероятно не са ни уведомявали в централата. Затова не знаехме за тях. Той никога не е преставал. Накрая е дошъл във Вирджиния, където присъствието му ме доведе до отчаяние.

През хиляда деветстотин деветдесет и пета година бяха открити два трупа, единият близо до Вирджиния Бийч, а вторият до Норфолк. През следващата година имаше още двама убити, този път в западната част на щата, единият в Линчбърг, другият в Блаксбърг, много близо до техническия колеж на Вирджиния. През хиляда деветстотин деветдесет и седма година Джойс като че се бе укротил. Подозирах, че тогава Кари се е съюзила с него.

По медиите беше разгласено много подробно за нарязаните на части трупове, но само два от тях без крайници и без глави, бяха идентифицирани, след като бяха сравнени с рентгенови снимки отпреди смъртта на изчезналите. Оказа се, че двама от тях са били студенти в колежа. Това бяха мои следствия, по повод на които вдигнах страшен шум и затова включиха и ФБР.

Сега разбрах, че най-важната цел на Джойс не е била да попречи за идентифицирането на убитите, а преди всичко да прикрие обезобразяването на телата. Не бе искал да разберем, че е крадял красотата на жертвите си, като така всъщност е открадвал това, което са били, като е одирал лицата им и е обогатявал замразената си колекция. Може би се е боял, че ако продължи да ги реже на части, ще започнат да го издирват много усилено, затова е променил начина си на действие и е започнал да предизвиква пожари. Най-вероятно Кари му бе дала тази идея. Можех само да предполагам, че по някакъв начин двамата са се свързали по Интернет.

— Не мога да разбера — промърмори Марино. Той се бе насилил да прерови пакетите на Джойс. — Как е докарвал всичко това дотук? През целия път от Англия и Ирландия? От Венис Бийч и Солт Лейк Сити?

— Със сух лед — обясних просто аз, като гледах металните кутии за камери и стиропорните кутии за лед. — Сигурно ги е опаковал добре и ги е оставял между багажа си, така че никой не е разбрал нищо.

Продължиха да претърсват къщата на Джойс и откриха още уличаващи доказателства. Всичко беше прегледано, тъй като в заповедта за обиска бяха включени магнезиеви запалители за огън, ножове и части от човешки трупове, а това даваше право на полицията да разбива дори стени, ако реши, че е необходимо. Докато един местен следовател по смъртните случаи изваждаше съдържанието на хладилната камера, за да го откара в моргата, шкафовете бяха претърсени и още един сейф беше отворен с бормашина. В него намериха валута и множество снимки на хора, които бяха извадили късмет, че не са били убити.

Имаше и снимки на Джойс, поне така предполагахме. Седеше в пилотската кабина на белия си „Швайцър“ или се бе облегнал на него с ръце, скръстени на гърдите. Вгледах се в образа му и се опитах да вникна в него. Беше нисък, дребен мъж с кестеняви коси. Можеше да мине дори за хубав, ако не бяха ужасните белези от акне.

Кожата му бе покрита с малки дупчици като от шарка, които се виждаха надолу по врата до отворената риза, която беше облякъл. Можех да си представя срама му, когато е бил юноша, насмешките и подигравателните смехове на връстниците му. Познавах млади мъже като него, още от едно време, обезобразени по рождение или от болест, които не можеха да изпитат радостта на младостта или да бъдат обект на любов.

Затова той бе ограбвал от другите това, което не бе имал. Беше съсипвал другите, както е бил съсипан той. Причината беше, че се е чувствал нещастен, белязан от съдбата. Но не изпитвах съжаление към него. По всяка вероятност той и Кари бяха вече в града или някъде наблизо. Тя бе постигнала това, което бе желала. В клопката, която бе поставила, се бях уловила само аз. Тя бе пожелала да намеря Бентън и аз го намерих.

Бях сигурна, че последното й желание е било, изглежда, да намеря това, което открихме, но в момента бях прекалено сломена, за да се страхувам от нея. Чувствах се като мъртва. Потърсих усамотение на една стара, изтъркана мраморна пейка сред избуялата растителност в задния двор на Джойс. Кремове, бегонии и смокинови храсти се бореха за слънце с тревата. Съгледах Луси под сенките, които хвърляха огромните дъбове и червените и жълти хибискуси израсли нависоко.

— Луси, да вървим.

Седнах до племенницата си на студения камък, който ми напомняше гробище.

— Надявам се, че е бил мъртъв, когато са направили това с него — промълви тя.

Просто не исках да мисля за случилото се.

— Само се моля да не е страдал.

— Тя е искала да ни съсипе — казах аз и гневът се надигна у мен. — Тя ни отне достатъчно, не смяташ ли? Да не й даваме нищо повече, Луси.

Нямаше какво да ми отговори.

— Отряда за бързо реагиране и полицията ще поемат всичко от тук нататък — додадох аз, като й държах ръката. — Да се прибираме вкъщи. После ще решим какво да правим.

— Какво?

— И аз не знам. — Бях искрена.

Станахме и двете и заобиколихме, за да отидем пред къщата, където Макгъвърн говореше с един агент до колата си. Тя ни погледна. Очите й бяха пълни със състрадание.

— Ако ни закараш до хеликоптера — каза Луси уверено, — аз ще го върна в Ричмънд, а от Граничния контрол ще го вземат оттам. Ще разрешиш ли?

— Не съм сигурна, че трябва да летиш в момента. — Макгъвърн бе възвърнала началническия си тон.

— Повярвай ми, добре съм — отговори Луси, а гласът й прозвуча решително. — Пък и кой друг ще го закара? Не можете да го оставите на футболното игрище тук.

Макгъвърн се поколеба. После отключи колата си.

— Добре. Качвайте се.

— Ще се обадя да ти съобщя плана за полета — каза Луси, докато сядаше на предната седалка. — Така ще можеш да проверяваш къде сме, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре.

— Да, ще ме накара — каза Макгъвърн и включи мотора на колата, пусна радиопредавателя и извика агента от къщата.

— Свържи ме с Марино — нареди му тя.

След малко гласът на Марино прозвуча в ефира.

— Казвай.

— Нашите хора заминават. Ще тръгнеш ли с тях?

— Ще си остана на земята — беше отговорът му. — Първо ще помогна тук.

— Дадено. Ще ти бъдем благодарни.

— Кажи им да внимават как летят — рече Марино.

Един полицай с велосипед от университета охраняваше хеликоптера, когато пристигнахме там. Някакви хора играеха тенис на съседните кортове и на земята постоянно тупкаха топки, а няколко младежи тренираха футбол на игрището. Небето беше ясносиньо, листата на дърветата почти не помръдваха, като че тук не се бе случило нищо. Луси направи щателен преглед на хеликоптера преди полета, докато аз и Макгъвърн чакахме пред колата.

— Какво ще правите? — попитах я аз.

— Ще засипем медиите с техни снимки и всякаква друга информация. Така може някой да ги познае — отговори тя. — Ще трябва да ядат някъде, да спят. А на него ще му се наложи и да зареди с авиационно гориво. Не може да лети вечно с това, което има.

— Учудващо е как никой не ги е забелязал досега. Зареждали са с гориво, кацали са, излитали са, все неща от този род.

— Изглежда е разчитал на големите количества собствено авиационно гориво, складирано в гаража му. Пък и има множество малки летища, където е могъл да каца и да зарежда. Не е било нужно и да се свързва с кулата в неконтролираното въздушно пространство, а и хеликоптерите „Швайцър“ не са особена рядкост. Да не говорим — погледна ме тя, — че все пак го забелязахме. Ние лично го видяхме, ковачът също го е видял, както и директорката на „Кърби“. Само че не знаехме кой седи вътре.

— Така е.

Настроението ми беше ужасно. Не ми се прибираше вкъщи. А не ми се ходеше и никъде. Времето беше започнало да се разваля. Стана ми студено. Почувствах се самотна. Не можех да се преборя нито с едно от тези неща. Главата ми бръмчеше от въпроси и отговори, изводи и мъка. А когато всичко стихнеше, виждах него. Представях си тлеещите останки. Виждах лицето му под найлона.

— Е, Кей?

Чух, че Макгъвърн говори на мен.

— Искам да знам как се чувстваш. — Очите й ме гледаха.

Поех си дълбоко въздух и се разтреперих. Гласът ми прозвуча отпаднало:

— Ще се оправя някак, Тиюн. Всъщност, не знам как съм. Дори не съм сигурна какво ще правя. Но знам какво направих. Съсипах всичко. Кари изигра една партия бридж с мен и спечели. Бентън е мъртъв. Тя и Нютън Джойс са все още някъде там, готови да извършат пак нещо ужасно. А може вече да са го извършили. Нищо от това, което направих, не промени нещата, Тиюн.

Очите ми се напълниха със сълзи. Гледах със замъглен поглед как Луси проверява дали капачето на резервоара е добре завинтено. После започна да отвързва перките на ротора. Макгъвърн ми подаде книжна кърпичка и ми стисна нежно ръката.

— Ти свърши чудесна работа, Кей. Ако не беше стигнала до това, което откри, нямаше да можем да впишем нищо в заповедта за обиск. Нямаше дори да ни дадат такава и тогава докъде щяхме да я докараме? Вярно, че още не сме ги заловили, но поне знаем „кои“ са. И ще ги намерим.

— Намерихме това, което те искаха да открием.

Луси беше свършила проверката на хеликоптера и ме гледаше.

— Мисля, че трябва вече да тръгваме — казах на Макгъвърн. — Благодаря ти. — Хванах ръката й и я стиснах. — Грижи се за Луси — помолих я аз.

— Мисля, че тя може чудесно да се грижи за себе си.

Слязох от колата и се обърнах още веднъж да й махна за сбогом. Отворих люка на кабината откъм страната на помощник-пилота, качих се, седнах на седалката и закопчах предпазния колан. Луси извади от мрежата на вратата списъка с нещата за проверка преди полет и започна да ги изрежда едно по едно. Включи уредите, нагласи електрическите прекъсвачи на нулево положение, провери дали скоростният лост е дръпнат надолу, а регулаторът за горивото е отворен. Сърцето ми не можеше да влезе в нормалния си ритъм. Едва дишах.

Излетяхме и закръжихме, като следяхме посоката на вятъра. Макгъвърн ни наблюдаваше, докато се издигахме нагоре и прикриваше с ръка очите си от слънцето. Луси ми подаде една топографска карта и ми напомни, че трябва да й помагам при пилотирането. Тя се издигна на известна височина и се свърза с контролната диспечерска служба.

— Кулата в Уилмингтън, тук хеликоптер две-едно-девет „Сиера Браво“.

— Кажете, хеликоптер две-едно, тук кулата в Уилмингтън.

— Искам разрешение за излитане от спортното игрище на университета в посока директно към военната база. Край.

— Свържете се с кулата, като наберете височина. Разрешавам да излетите от сегашното място. Поддържайте връзка с мен и докладвайте, като кацнете.

— Две „Сиера Браво“, прието.

После Луси ми предаде по микрофона: „Ще поддържаме курс три-три-нула. Твоята задача като се издигнем, е да съгласуваш жирокомпаса с другия компас и да ми помагаш с картата на местността“.

Тя се издигна на височина сто петдесет и два метра. От кулата пак ни се обадиха.

— Неидентифициран летящ обект. Височината му е деветдесет и два метра.

— Тук две „Сиера Браво“. Оглеждам наоколо. Няма отговор от него.

— Неидентифициран летателен апарат на три километра и двеста на югоизток от летището. Легитимирайте се — предаваха от кулата до всички, които можеха да я чуят.

Никой не ни отговори.

— Неидентифициран летателен апарат във въздушното пространство на Уилмингтън, уведомете ни кои сте — повтаряха от кулата.

Луси първа видя летящия обект точно зад нас под хоризонта, което значеше, че е на по-малка височина от нашата.

— Викам кулата в Уилмингтън — каза тя в ефира. — Тук хеликоптер две „Сиера Браво“. Виждам нисколетящ обект. Ще спазвам дистанция.

— Нещо не е наред — каза Луси и се завъртя да погледне назад.